Ерик Нюланд
Падането на Рийч (2)

Пролог

0500 часа, 12 февруари 2535 (по Военния календар) / система Ламбда Серпентис, арена на военните действия Йерихон VII

— Нахлуване. Всички отряди в готовност, вражеско нахлуване на моята позиция.

Главния знаеше, че са повече от сто — сензорите за движение излизаха от скалите. И все пак искаше да се увери сам. Опитът го бе научил на простото правило: „Машините се повреждат. Очите — не.“

Четиримата спартанци, които съставяха синия отряд, прикриваха гърба му и стояха в пълна тишина, замръзнали неподвижно в бойните доспехи „Мьолнир“^[1]. Някой някога бе отбелязал, че с тях приличат на гръцки богове на войната… но неговите спартанци бяха значително по-ефективни и по-безжалостни от омировите богове.

Той провря оптичното влакно на сондата нагоре, над билото на триметровия скален хребет. Когато достигна нужното място, Главния го свърза към дисплея на шлема си. От другата страна видя долина, оградена от ерозирали скали, през която се извиваше река, а около бреговете й, докъдето му стигаше погледът, се бяха установили грънтове.

Съглашението използваше тези набити създания като пушечно месо. Бяха високи около метър и носеха бронирани скафандри, които поддържаха атмосфера като на тяхната мразовита родина. Напомняха на Главния двуноги кучета не само на външен вид, а и заради говора си, който дори и с новите програми за превод звучеше като странна комбинация от пронизителни писукания, гърлен лай и ръмжене. Освен това не бяха и много по-умни от кучета. Но това, което им липсваше като интелект, се компенсираше от невероятната им издръжливост. Беше ги виждал да се хвърлят на враговете си, докато телата им покрият цялата земя, а противникът им привърши амунициите си. Тези грънтове обаче, бяха необичайно добре въоръжени: с иглени и плазмени пистолети, а също и с четири стационарни плазмени оръдия. Това можеше да създаде затруднения. Имаше и друг проблем: бяха най-малко хиляда.

Операцията трябваше да премине безпроблемно. Мисията на синия отряд бе да отклони вниманието на ариергарда на Съглашението и да даде възможност на червения отряд да се измъкне в суматохата. Червеният отряд на свой ред щеше да зарови една тактическа ядрена бомба „Хаос“. Когато следващият кораб на Съглашението кацнеше, деактивираше защитните си полета и започнеше да разтоварва войските си, щеше да го посрещне тридесетмегатонова изненада.

Главния откачи оптичните датчици и се отдръпна от скалата. Предаде тактическата информация на своя отряд по кодирания комуникационен канал.

— Ние сме четирима — прошепна „Син-2“ по канала — срещу хиляда от тях? Лош късмет за дребосъците.

— „Син-2“ — нареди Главния, — искам да се качиш горе с ракетните установки „Джекхамър“. Извади от строя оръдията и се постарай да ги объркаш. „Син-3“ и пет, вие елате след мен — ние ще се заемем с останалите. „Син-4“ — ти постели червеното килимче. Ясно ли е?

Четири сини светлинки премигнаха на шлема му в потвърждение на дадените заповеди.

— По моя команда — Главния приклекна в готовност. — Сега!

„Син-2“ скочи грациозно на върха на скалата — точно три метра отвесно нагоре. Половинтонният скафандър „Мьолнир“ и спартанецът се приземиха без никакъв звук на варовиковата скала. Тя пое в ръка едната ракетна установка и затича по хребета — бе най-бързият спартанец в отряда на Главния. Той бе уверен, че грънтовете нямаше да успеят да я засекат през трите секунди, в които беше изложена на огъня им. Изпразни бързо двете цеви на първата установка, захвърли я и със същата скорост изстреля и вторите две ракети. Снарядите се забиха сред бойния строй на грънтовете и избухнаха. Едното от стационарните оръдия се преобърна, пометено от взривната вълна, а стрелецът бе запратен на земята. Тя остави ракетната установка, скочи на земята, преметна се, отново се изправи на крака и с всички сили се затича към укритието.

Главния, „Син-3“ и „Син-5“ скочиха на билото на скалата. Главния превключи визьора да улавя инфрачервените лъчи, които проникваха през облаците от прах и изгорели газове, тъкмо навреме, за да види как втората серия ракети поразява целите си. Два последователни проблясъка, огън и гръм пометоха основната част от предните редици на грънтовете и най-вече превърнаха и последното плазмено оръдие в димящи останки. Главния и другите откриха огън с картечниците МА5В — автоматични откоси от по петнадесет изстрела в секунда. Бронебойните куршуми се забиваха в пришълците, пронизваха скафандрите им и взривяваха резервоарите с метан на гърбовете им. Огнени дъги изригваха във въздуха, докато ранените грънтове се мятаха в безпорядък. Най-накрая те започнаха да осъзнават какво става и откъде идва атаката. Прегрупираха се и се събраха накуп. Вибрация като от земетресение премина през земята и разтърси порестата скала под нозете на Главния. Тримата спартанци свършиха пълнителите с куршуми и преминаха синхронно на разпръснат огън. Стреляха в прииждащите вълни от пришълци, които се свличаха ред след ред. Следващите просто прегазваха падналите преди тях.

Експлозивни игли отскочиха от доспехите на Главния и избухнаха на земята. Той видя проблясването на плазмен изстрел, направи стъпка встрани и чу как въздухът изпука точно на мястото, където бе стоял преди секунда.

— Пристигат въздушни подкрепления на Съглашението — докладва „Син-4“ по комуникационния канал. Очакваното време на пристигане е след две минути, Главен.

— Разбрано — отвърна той. — „Син-3“ и 5, поддържайте огъня още пет секунди и после се оттеглете. Сега!

Контролните им светлини премигнаха в потвърждение на заповедта. Грънтовете бяха на три метра от стената. Главния метна две гранати, след което той, „Син-3“ и „Син-5“ скочиха от хребета, приземиха се и побягнаха. Отекнаха два глухи тътена. Скимтенето и лаят на настъпващите грънтове потънаха в трясъка на експлодиращите гранати. Главния и отрядът му спринтираха по половинкилометровия склон на пясъчника и го изкачиха точно за тридесет и две секунди. Склонът свършваше внезапно и разкриваше бездна от двеста метра до океана. Гласът на „Син-4“ изпука в комуникатора:

— Червеното килимче е положено, Главен. Готови при твоя команда.

Грънтовете приличаха на жив килим от стоманеносиня кожа, нокти и хромирани оръжия. Някои от тях се катереха по склона на четири крака. Те лаеха, ръмжаха и виеха за кръвта на спартанците.

— Навий килима — нареди Главния на „Син-4“.

Хълмът експлодира. Стълбове от пясъчен прах, огън и пушек се понесоха към небето. По-рано сутринта спартанците бяха заложили в него мрежа от противотанкови мини „Лотос“.

По шлема на Главния се посипаха пясък и парчета метал. Той и отрядът му откриха огън отново, сваляйки грънтовете, които бяха оцелели и се опитваха да се надигнат. Детекторът за движение премигна предупредително. Високо във въздуха от посока два часа, към тях се приближаваха летящи апарати със скорост над сто километра в час.

Над хребета се появиха пет самолета „Банши“ на Съглашението.

— Нови цели. Всички, огън! — изрева Главния.

Спартанците започнаха да стрелят без колебание по самолетите на пришълците. Куршумите отскачаха от хитиновата броня на самолетите — само при голям късмет можеха да унищожат антигравитационните стабилизатори в краищата на късите им еднометрови „крила“. Стрелбата обаче привлече вниманието на пришълците. От амбразурите на самолетите изригнаха огнени откоси.

Главния скочи, претърколи се и се изправи на крака. Пясъчникът експлодира точно там, където бе миг преди това. Късчета горяща трева обсипаха спартанците. Баншите ревяха над главите им. Направиха остър завой и се подготвиха за второ преминаване.

— „Син-3“, „Син-5“: маневра „Тета“ — извика към тях Главния.

Те потвърдиха с вдигнати палци. Прегрупираха се на края на скалата и се прикачиха към стоманените кабели, които висяха надолу покрай скалната стена.

— С какво зареди фугасните заряди — със запалителна течност или с шрапнели? — попита Главния.

— И с двете — отвърна „Син-3“.

— Отлично. — Главния грабна детонаторите. — Прикривайте ме.

Фугасните заряди изобщо не бяха предвидени за сваляне на летящи цели. Спартанците ги бяха заложили, за да довършат грънтовете. На бойното поле обаче, трябваше да се импровизира. Както гласеше друг принцип от техните тренировки: приспособи се или умри.

Баншите се прегрупираха в V-образна формация и се устремиха към тях, почти докосвайки се до земята. Спартанците откриха огън. Струи свръхгореща плазма, изстреляни от баншите, пронизаха въздуха. Главния се плъзна надясно, после наляво и бързо се приведе. Стреляха все по-близо до него. Баншите вече бяха на сто метра, след това на петдесет. Плазмените им оръдия се презареждаха достатъчно бързо за следващия изстрел… и на такова разстояние Главния не можеше да им се изплъзне. Спартанците скочиха заднешком от скалата, като продължаваха да стрелят. Главния също скочи и удари детонаторите.

Десетте фугасни заряда — стоманени варели, пълни с напалм, използвани бронебойни патрони и метални парчета — бяха заровени на няколко метра от края на скалата, с отверстия, насочени нагоре под тридесетградусов ъгъл. Когато гранатите на дъното им се взривиха, всичко на пътя им бе погълнато от истински огнен ад. Спартанците се притиснаха до скалата — стоманените кабели, на които висяха се изопнаха и остро задрънчаха. Над тях плисна вълна от горещ и нагнетен въздух. Секунда след това пет пламтящи „Банши“ профучаха над главите им, оставяйки след себе си плътни следи от черен дим. Те се стовариха с плясък във водата и бързо изчезнаха под повърхността на изумрудените вълни. Спартанците останаха на местата си още малко, дебнейки с насочени към водата картечници. Нямаше оцелели. После се спуснаха към плажа, където ги посрещнаха „Син-2“ и „Син-4“.

— Червеният отряд докладва, че мисията е изпълнена, Главен — рече „Син-2“. — Поздравяват те.

— Така пак няма да сме квит — измърмори „Син-3“ и ритна пясъка. — Помните ли, когато грънтовете изколиха 105-ти парашутен взвод? Те трябва да страдат точно толкова, колкото и онези момчета.

На това Главния нямаше какво да отвърне. Работата му не беше да причинява страдания — тук бе, за да печели битки. Независимо от цената.

— „Син-2“ — обърна се Главния, — осигури ми връзка.

— Разбрано. — Тя го свърза със сателитната система.

— Мисията е изпълнена, капитан де Бланк — рапортува Главния. — Врагът е неутрализиран.

— Чудесна новина — отвърна капитанът. Въздъхна и добави: — Сега те изтегляме, Главен.

— Но сър, тъкмо сме започнали да загряваме тук долу.

— Е, нещата при нас стоят по различен начин. Подгответе се за изтегляне възможно най-бързо.

— Разбрано, сър. — Главния прекъсна връзката и се обърна към отряда си: — Купонът свърши, спартанци. Изчезваме оттук след петнайсет минути.

Взеха десетте километра по брега на бегом и се върнаха при спускаемия кораб „Пеликан“, с обшивка, одрана и назъбена от тридневните тежки боеве. Качиха се и двигателите на кораба оживяха.

„Син-2“ свали шлема си и поглади късата си кестенява коса.

— Жалко, че трябва да напуснем това място — каза тя, навеждайки се към амбразурата. — Толкова малко са останали.

Главния бе до нея и хвърли поглед надолу, докато се издигаха — под тях се простираха хълмисти ливади, виждаше се зелената шир на океана, тънка ивица от облаци в небето и залязващите червени слънца.

— Ще има и други места, за които да се борим — рече той.

— Ще има ли?

Корабът се издигаше бързо през атмосферата, небето потъмня и скоро бяха обкръжени само от звездите. В орбита се намираха поне дузина фрегати, разрушители и два масивни транспортьора. По всеки от корабите имаше следи от овъгляване, а целите им корпуси бяха осеяни с дупки. Всички те правеха маневри, за да излязат от орбита.

Кацнаха в корабния отсек на разрушителя на КУОН^[2] „Резолют“. Макар да беше обграден от двуметров боен щит от „титан-А“ и внушителен брой най-модерни оръжия, Главния предпочиташе да е стъпил на твърда земя, с истинска гравитация и атмосфера — на място, където да е господар на положението и животът му да не е в ръцете на някакви неизвестни пилоти. В кораба не беше у дома си. Така се чувстваше само на бойното поле.

Главния взе асансьора към капитанския мостик, за да представи доклада си и през малкото свободно време се зачете в отчета на червения отряд. Както се очакваше, спартанците от червения, синия и зеления отряд заедно с три дивизии, калени в боя морски пехотинци на КУОН, бяха спрели настъплението на наземните сили на Съглашението. Данните за жертвите все още постъпваха и продължаваха да се допълват, но поне на земята силите на пришълците бяха напълно блокирани. След миг вратата се разтвори и той стъпи на гумираната палуба. Отдаде отривисто чест на капитан де Бланк.

— Сър. Явявам се по ваша заповед.

Младшите офицери отстъпиха на крачка назад от Главния. Не бяха свикнали да виждат толкова отблизо спартанец в пълно бойно снаряжение. Повечето обикновени войски даже никога и не бяха виждали спартанец. С призрачно искрящото зелено на бойните пластини и матовочерните слоеве под тях той приличаше отчасти на гладиатор, отчасти на машина. А може би за екипажа на мостика изглеждаше като пришълец от Съглашението.

На екраните за наблюдение се виждаха звездите и четирите сребристи луни на Йерихон VII. Макар и още на огромно разстояние, една малка група светлини се приближаваше към тях. Капитанът махна на Главния да се приближи, гледайки към светлините — останалата част от бойната група.

— Ще се случи отново.

— Моля за разрешение да остана на мостика, сър — каза Главния. — Аз… бих искал да го видя този път, сър.

Капитанът загрижено поклати глава и замислено погледна към Главния.

— Така да бъде. Дължим ви това след всичко, което направихте за спасяването на Йерихон VII. Сега обаче, сме само на тридесет милиона километра от системата, едва на половината разстояние, на което бих искал да се намираме. — Той се обърна към навигатора. — Направление едно-две-нула. Подгответе изходния вектор. — След което се обърна с лице към Главния. — Ще останем да погледаме, но ако тези негодници само мръднат в наша посока, изчезваме оттук на минутата.

— Разбрано, сър. Благодаря.

Двигателите на „Резолют“ изръмжаха и корабът потрепна. Три дузини кораби на Съглашението от големите: разрушители и крайцери, се появиха изведнъж в системата. Бяха гладки и лъскави, приличаха повече на акули, отколкото на космически кораби. Страните им се осветиха от плазмата, след това корабите стреляха и заляха с огън Йерихон VII.

Главния гледа близо час, без да трепне. Езерата, реките и океаните на планетата се изпариха. До утре атмосферата й също щеше да изчезне. От полята и горите бяха останали само остъклени, нажежени до червено петна. Някогашният рай се бе превърнал в ад.

— Подгответе се за напускане на системата — заповяда капитанът.

Главния продължаваше да гледа с мрачно лице. Това продължаваше вече десет години — огромната мрежа от колонии се бе свила до една шепа укрепления под натиска на безжалостния, неумолим противник. Главния бе унищожил противника на земята — бе стрелял по тях, беше ги пронизвал или разкъсвал с двете си ръце. Спартанците винаги побеждаваха на земя. Проблемът бе, че не можеха да водят сраженията в космоса. Всяка малка победа на земята се превръщаше в пълен разгром в орбита. Скоро нямаше да останат повече нито колонии, нито човешки селища, нямаше да остане място за отстъпление.