Ерик Нюланд
Падането на Рийч (12)

Глава 10

1210 часа, 14 септември 2525 (по Военния календар) / система Епсилон Еридани, корабен хангар на Еридани 2, цивилен товарен кораб „Ладен“ (регистрационен номер F-0980W)

— „Спартанец 117“, на позиция. Следваща връзка в 4:00 часа.

Джон изключи микрофона, кодира съобщението и го подаде на комуникационната програма. После активира секретното импулсно предаване към „Атина“ — лостовия кораб на ВСР, който се намираше на разстояние от няколко астрономически единици.

Той и останалите от екипа му се покатериха на една от горните подпорни греди. Безмълвно опънаха паяжина от мрежи, в които можеха да се разположат по-удобно. Под тях се намираха сто хиляди литра черна вода, а от външното пространство ги деляха само два сантиметра неръждаема стомана. Сам бе блокирал сензора за запълване на резервоара, така че свързаният с него компютър да не допуска вливането на повече вода. Лампите на шлемовете им плетяха странна мрежа от пресичащи се отражения.

„Всичко върви по план“, помисли Джон и по устните му се плъзна триумфална усмивка. Това бе идеалното скривалище. На чертежите на „Ладен“, с които ги бе снабдила ВСР, се виждаха многобройни хидропонни полета, разположени по външната стена на кораба — огромните водни резервоари се използваха за гравитационно напояване на отглежданите на борда растения. „Отлично.“

Лесно се бяха промъкнали покрай единствения пазач, бяха достигнали главния товарен отсек на „Ладен“, а оттам и безлюдната централна част на кораба. Водният резервоар прикриваше топлинното им излъчване и блокираше сензорите за движение. Единствената опасност сега можеше да се предизвика от спирането на въртеливото движение на централната част. Тогава положението в резервоара можеше да стане… доста объркано. Но Джон не смяташе, че това може да се случи.

Кели прокара през шлюза миниатюрен микровълнов предавател. Опря компютъра в стомаха си и се свърза с мрежата на кораба.

— Вътре съм — докладва тя. — На кораба няма изкуствен интелект или по-сериозна защита… сега ще вляза в системата им.

Тя набра още няколко команди на клавиатурата и активира програмата за проникване — най-добрата, която можеше да им осигури ВСР. Само след секунда екранът присветна.

— Открих навигационната им траектория към астероидния пояс. Ще стигнем до целта след около десет часа.

— Отлично — каза Джон. — Взвод, ще спим на смени.

Сам, Фред и Линда угасиха лампите на шлемовете си. В резервоара отекна глух тътен, когато двигателите на „Ладен“ оживяха. Повърхността на водата се наклони, докато набираха скорост, отдалечавайки се от орбиталната станция.

Джон помнеше Еридани 2 — смътно се досети, че някога това бе неговият дом. Запита се какво ли бе станало със старото му училище, с неговото семейство… Сподави любопитството си. Размишленията за миналото бяха приятно упражнение за ума, но сега мисията бе по-важна. Трябваше да бъде нащрек или, ако имаше възможност, да поспи малко, за да бъде бодър, когато е необходимо. Главния Мендес им бе повтарял хиляди пъти: „Почивката може да бъде също толкова смъртоносно оръжие, както пистолета или гранатата.“

— Открих нещо — прошепна Кели и му посочи екрана. На него се виждаше списъка със стоки на борда на кораба. Джон започна да го преглежда: вода, брашно, мляко, замразен портокалов сок, електроди за заваряване, свръхпроводящи магнити за плазмения реактор… нито следа от оръжия.

— Предавам се — рече той. — Какво търсим?

— Ще ти подскажа — отвърна Кели. — Главния обича да ги пуши.

Джон прехвърли списъка още веднъж. Ето ги — пури „Sweet Williams“. Непосредствено след тях в списъка се нареждаше шампанско, реколта от Бета Кентавър. Следваха прясно замразени пържоли и швейцарски бонбони. Всички те бяха складирани в отделен контейнер. Кодовете им за местоназначение бяха еднакви.

— Луксозни стоки — промълви Кели. — Обзалагам се, че са изпратени направо за полковник Уотс или неговите офицери.

— Много добре — отвърна Джон. — Ще маркираме тези вещи и ще ги проследим.

— Няма да е толкова лесно — долетя гласът на Фред от тъмнината. Той запали фенерчето си и се загледа в Джон. — Има хиляди начини всичко да се обърка. Отиваме там без никакви данни от разузнаването. Това не ми харесва.

— При тази мисия имаме само едно преимущество — каза Джон. — Никой не е прониквал в тази база преди. Бунтовниците се чувстват в безопасност и не ни очакват. Но колкото по-дълго време останем, толкова по-лесно могат да ни разкрият. Ще последваме интуицията на Кели.

— Защо оспорваш заповедите? — обърна се Сам към Фред. — Да не се уплаши? — В гласа му се долавяше предизвикателство.

Фред се замисли за момент.

— Не, не съм — прошепна той. — Но това не е тренировъчна мисия. Противниците ни няма да стрелят с халосни патрони. — Той въздъхна. — Просто не искам да се провалим.

— Няма да се провалим — увери го Джон. — Досега сме се справяли с всяка мисия, която ни е била поставена.

Това не беше съвсем вярно. Мисията за подсилване бе отнела живота на половината спартанци. Те също не бяха неуязвими. Джон обаче не се страхуваше. Може би беше малко нервен, но бе готов за това изпитание.

— Сменяме постовете — нареди той. — Събудете ме след четири часа.

Обърна се настрана и звукът на плискащата се вода бързо го приспа. Присъни му се състезание по гравбол и монета, която се превърташе във въздуха. Джон я грабна и извика „Орел!“. Отново бе победил. Той винаги побеждаваше.

* * *

Кели бутна Джон по рамото и той се събуди мигновено, с ръка на автомата.

— Намаляваме скорост — прошепна тя и насочи фенерчето си към водата под тях. Тя се бе наклонила на двадесет градуса.

— Загасете светлините — заповяда Джон.

Потънаха в непрогледна тъмнина. Той открехна шлюза и провря през процепа прикачения към шлема му визьор с оптично влакно. Нямаше никой.

Изкатериха се навън и след това се спуснаха надолу до основата на десетметровия резервоар. Нахлузиха омазаните със смазка гащеризони и свалиха шлемовете. Работните дрехи леко се издуваха от черните костюми, но дегизировката им спокойно можеше да издържи на един по-бегъл оглед. Оръжията и уредите бяха натъпкани в брезентови чанти и поне отдалече те наистина приличаха на членове на екипажа.

Промъкнаха се през безлюдния коридор до товарния отсек. Гравитацията пое кораба и по корпуса му отекнаха милиони тихи изпуквания. Явно „Ладен“ се бе приземил на въртяща се станция или астероид. Товарният отсек представляваше огромно помещение, натъпкано догоре с варели и касетки. Виждаха се и тежки резервоари с петрол. Автоматични подемни машини сновяха между редовете и проверяваха дали всички товари са стабилно закрепени.

Отекна силен звук и корабът се застопори в хангара.

— Пурите поемат натам — прошепна Кели. Тя погледна още веднъж електронния си бележник и след това го пъхна в джоба си.

Те тръгнаха, като се криеха в сенките. Спираха на всеки няколко метра и се ослушваха, за да се уверят, че теренът е чист. Кели протегна ръка, свита в юмрук. Посочи към заключен люк на дясната стена на трюма. Джон направи знак на Фред и Кели и им махна да минат напред. Фред вкара шперца в ключалката и само след секунда вратата се отвори. Той и Кели влязоха и я затвориха след себе си.

Джон, Сам и Линда чакаха отвън. Внезапно нещо се раздвижи и спартанците вдигнаха оръжия готови за стрелба… но по съседния коридор премина просто товарен робот. Масивните задни врати на товарния трюм се разтвориха със съскане. Вътре плисна светлина. Появиха се дузина работници в гащеризони. Джон стисна автомата си. Един от мъжете погледна към дъното на коридора, натам, където те се бяха свили в сенките. Той се приведе и замря…

Бавно, със сигурни ръце Джон вдигна оръжието си и се прицели в гърдите на мъжа. „Цели се винаги в центъра на тежестта“, повтаряше им Мендес по време на тренировките. Човекът се изправи, протегна се и продължи, като тихичко си подсвиркваше.

Фред и Кели се върнаха. Кели отвори и затвори ръката си с дланта нагоре — бе поставила маркера. Джон измъкна шлема си от брезентовата торба и го нахлузи. Активира навигационния индикатор и видя, че синьото триъгълниче примигна на екрана. Вдигна палец към Кели за потвърждение и свали шлема. Заедно с автомата го прибра в торбата и махна на останалите да направят същото. След това те спокойно излязоха от товарния трюм на „Ладен“ и стъпиха в бунтовническата база.

Корабният хангар на базата бе изсечен в монолитна скала. Таванът му се издигаше на повече от километър височина. Ярки прожектори осветяваха пространството отгоре, подобно на малки слънца в небето. В пещерата имаше стотици кораби — малки пасажерски съдове, корвети, големи товарни кораби и дори един пленен спускаем кораб „Пеликан“ на КУОН. Всеки бе захванат с масивен кран, поставен на железни релси. Те водеха към поредица от огромни външни шлюзове. Ето откъде „Ладен“ бе влязъл в станцията.

Хангарът бе пълен с хора: работници и мъже в изпънати бели униформи. Първата мисъл на Джон бе да потърси прикритие. Всеки един от тях бе потенциална заплаха. Искаше му се оръжието да му е под ръка. Запази спокойствие и тръгна между хората, за да даде пример на останалите от екипа си. Доколкото можеше да съди от скорошния си сблъсък с войниците от специалните части в спортната зала на „Атлас“, по-добре бе засега да избягва контакта между своите хора и местните.

Джон си проправяше път покрай работници, автоматични вагонетки, пълни с товари и продавачи на печено месо на клечки. Той тръгна към двойна врата с надпис „ДУШОВЕ“, разположена в далечния край на залата. Мина през нея, без да поглежда назад. Мястото бе почти празно. Един човек пееше под душа, а двама офицери от бунтовниците се събличаха до автоматите за кърпи. Джон поведе групата си към най-отдалечения край на съблекалнята и приклекна на една от пейките. Линда застана на пост с гръб към тях.

— Дотук добре — прошепна Джон. — Това ще бъде сборният ни пункт, ако нещата се объркат и се наложи да се разделим.

Сам кимна.

— Окей, имаме следа, която ще ни отведе до полковника. Някой има ли идея как ще се измъкнем оттук, след като го пленим? Да се скрием отново във водния резервоар на „Ладен“?

— Не, това е твърде бавно — отвърна Кели. — Когато полковник Уотс изчезне, неговите хора ще започнат да го търсят.

— В хангара има кораб „Пеликан“ — каза Джон. — Ще използваме него. Само трябва да разберем как да задействаме крановете и външните шлюзове.

Сам повдигна пакетите с експлозив.

— Знам най-добрия начин да накараме шлюзовете любезно да се разтворят пред нас. Не се тревожете.

Той потупа левия си крак. Правеше го, само когато нямаше търпение да тръгне. Ръцете на Фред бяха свити в юмруци. Дори и да бе напрегнат, успяваше да се контролира. Кели се прозя, а Линда остана напълно неподвижна. Бяха готови. Джон измъкна шлема си, сложи го на главата си и провери навигационния маркер.

— Направление 320 — каза той и вдигна торбата си. — В движение е. Ние също тръгваме.

Излязоха от съблекалнята, прекосиха хангара, минаха през тежка спускаема врата и се озоваха в града. Тази част от астероида приличаше на каньон, прокопан в скалата. Джон едва различаваше тавана, който се издигаше високо над тях. Бяха заобиколени от небостъргачи, жилищни сгради, фабрики и дори малка болница.

Джон се вмъкна в една странична уличка, постави шлема си и определи положението на синия навигационен маркер. Той сочеше към товарна вагонетка, която безшумно се движеше по улицата. В задната й част стояха трима души въоръжена охрана. Спартанците ги последваха на разстояние.

Джон проверяваше пътищата за оттегляне. Твърде много хора, твърде много неизвестни. Дали бяха въоръжени? Щяха ли всички да се включат, ако започнеше престрелка? Някои от хората го гледаха особено.

— Раздалечете се — прошепна той на останалите от екипа си. — Така изглеждаме като на парад.

Кели ускори крачка и избърза напред. Сам малко изостана. Фред и Линда също леко се отдръпнаха настрани.

Товарната вагонетка направи завой и бавно пое по оживена улица, след което спря пред една дванадесететажна сграда с балкони. Джон се досети, че това е главната квартира на бунтовниците. Пред входа стояха на стража двама въоръжени мъже с бели униформи. Тримата мъже от вагонетката слязоха и внесоха контейнера вътре.

Кели погледна към Джон. Той й кимна в знак, че може да действа. Усмихвайки се, тя приближи двамата постови. Джон знаеше, че усмивката й не издава приятелски чувства. Усмихваше се, защото най-сетне имаше възможност да провери уменията си на практика.

Кели махна с ръка на постовия и отвори вратата. Той й извика да спре и да се идентифицира. Тогава тя бързо продължи напред, измъкна автомата от ръцете му, изви го и го повлече навътре. Другият мъж от охраната отстъпи и насочи автомата си към нея. Джон скочи върху него изотзад, сграбчи врата му и го изви, след това издърпа навътре безчувственото му тяло.

Входното помещение бе с тухлени стени, а в дъното му имаше стоманена врата с магнитна ключалка. Над главата на Кели се поклащаше наблюдателна камера. Постовият лежеше в краката й, а тя вече бе стартирала на електронния си бележник програма за разкодиране на ключалката. Джон извади своя автомат МА2В, за да я прикрива. Фред и Линда също влязоха вътре, изхлузиха гащеризоните и поставиха шлемовете си.

— Навигационният маркер се движи — докладва Линда. — Позиция 270, издигане на десет, двадесет… тридесет и пет метра. Спря. Мисля, че това е последният етаж.

Влезе и Сам, който затвори вратата след себе си и блокира ключалката.

— Тук всичко е наред.

Вътрешната врата щракна.

— Вратата е отворена — рече Кели.

Джон, Кели и Сам също се измъкнаха от гащеризоните, докато Фред и Линда ги прикриваха. След това Джон задейства термичните детектори и сензорите за движение в шлема си. Мерникът светна, когато той вдигна автомата си.

— Напред — каза Джон.

Кели блъсна вратата. Линда скочи вътре и застана отдясно. Джон зае позиция вляво. Зад гишето в приемната бяха седнали двама постови, а трети, без униформа, чакаше пред бюрото. Други двама стояха до асансьора. Линда стреля по тримата до бюрото, а Джон се погрижи за тези до асансьора. Прозвучаха пет изстрела, пет тела се строполиха на пода. Сега и Фред влезе в помещението и скри телата, като ги издърпа зад гишето. Кели се придвижи към стълбището, отвори вратата и даде знак, че всичко е чисто.

От асансьора се чу звън и вратите се отвориха. Всички се обърнаха натам, с готови за стрелба оръжия, но кабината бе празна. Джон бавно издиша и после махна на останалите да тръгнат по стълбите. Кели пое начело. Сам остана последен. Изкачиха безмълвно девет етажа. На последната площадка Кели се закова. Посочи към вътрешността на сградата, а после нагоре. Джон улови неясни топлинни петна на дванадесетия етаж. Сега трябваше да изберат по-добър път, за да се появят оттам, откъдето нямаше да ги очакват.

Той отвори вратата до него. Водеше към празен коридор. Наблизо нямаше никой. Отиде до вратата на асансьора, напъна я и тя се разтвори. После включи охлаждащите елементи на костюма си, за да прикрие топлинното си излъчване. Останалите направиха същото и… бавно изчезнаха от неговия екран за термична детекция. Джон и Сам вече се изкачваха по въжето на асансьора, когато Джон хвърли поглед надолу: под тях зееше тридесетметрова бездна. Ако паднеше, най-вероятно щеше да оживее. Костите му щяха да издържат, но щеше да получи вътрешни контузии. И със сигурност щеше да провали мисията им. Стисна въжето по-здраво и повече не погледна надолу.

Когато изкачиха и последните три етажа, Джон и Сам се привързаха в ъглите на шахтата до затворената врата на асансьора. След тях по въжето се покатериха Кели и Фред. Те заеха задните ъгли, за да покрият цялото поле за обстрел. Линда дойде последна. Тя се изкачи по-високо от тях, фиксира със скоби краката си и увисна с главата надолу. Джон вдигна три пръста, после два, един и тогава той и Сам безшумно разтвориха вратите на асансьора.

В стаята имаше петима въоръжени мъже. Бяха екипирани с леко защитно облекло и шлемове и държаха остарял модел пушки HMG-38. Двама от тях се обърнаха. Кели, Фред и Линда откриха огън. Дупки от куршуми и пръски кръв осеяха ореховата ламперия зад охраната. После цялата група бързо се промъкна в стаята. Сам събра оръжията на постовите. В стаята имаше две врати. От едната се излизаше на балкон, на другата имаше шпионка. Кели провери балкона и по вътрешния канал, монтиран в шлемовете, прошепна:

— Гледа към уличката между сградите. Няма движение.

Джон провери навигационния маркер. Синьото триъгълниче указваше позиция точно зад другата врата. Сам и Фред застанаха от двете страни на вратата. Джон обаче не успяваше да получи нито термична индикация, нито индикация за движение. Стените бяха екранирани. Неизвестните бяха твърде много, а времето не стигаше. Положението можеше да е и по-добро. Знаеха, че вътре има поне трима мъже — тези, които бяха внесли контейнера. Можеше да има и още охрана, а това, което усложняваше нещата допълнително, бе, че трябваше да измъкнат полковника жив.

Джон отвори вратата с ритник. Само с един поглед прецени ситуацията. Беше застанал на прага на разточително луксозен апартамент. Рафтовете на мокрия бар бяха отрупани с бутилки, пълни с кехлибарена течност. Единият от ъглите бе зает от огромно кръгло легло, застлано с чаршафи от блестяща коприна. На всички прозорци имаше почти прозрачни бели завеси. Филтрите в шлема на Джон автоматично се спуснаха, за да намалят блясъка. Подът бе покрит с червен килим. Контейнерът с пурите и шампанското се намираше в средата на стаята. Бе черен на цвят и добре херметизиран, за да издържи пренасянето във вакуум. Зад контейнера стояха трима мъже, а зад тях се бе привел четвърти — тяхната цел, полковник Робърт Уотс.

Джон нямаше добра позиция за стрелба. Ако пропуснеше, можеше да улучи полковника. Този проблем обаче не съществуваше за тримата мъже и те откриха огън. Джон се хвърли наляво. Три куршума го уцелиха отстрани и изкараха въздуха от гърдите му. Един от тях проникна през черния му костюм. Усети как отскочи от ребрата му и болката го прониза като нажежен до червено бръснач. Без да обръща внимание на раната, той скочи на крака. Сега вече можеше да се прицели добре. Натисна спусъка и откос от три изстрела попадна в челото на мъжа в центъра. Сам и Фред влетяха в стаята. Сам бе висок, Фред по-нисък. Оръжията им се обадиха и другите двама от охраната паднаха на пода. Уотс все така стоеше зад контейнера. Размаха заплашително пистолета си.

— Спрете — изкрещя той. — Моите хора идват. Да не мислите, че съм сам? Всички сте мъртви. Хвърлете оръжията.

Джон пропълзя до мокрия бар и залегна. Искаше болката в стомаха му да премине. Даде знак на Сам и Фред, като вдигна два пръста и после посочи с тях над главата си. Те изстреляха няколко откоса над Уотс. Той се хвърли на земята. Джон се преметна през бара и скочи върху жертвата си. Сграбчи пистолета и го изтръгна от ръката на полковника, като строши палеца и показалеца му. След това плъзна ръката си около врата на Уотс и стисна, докато онзи почти загуби съзнание и престана да се съпротивлява.

Влязоха Кели и Линда. Кели измъкна спринцовка и я заби в ръката на Уотс — дозата полипсевдоморфин бе достатъчна, за да го упои за целия ден. Фред отстъпи назад и се обърна към асансьора. Сам се показа от прозореца, за да огледа улицата. Кели се насочи към Джон и дръпна тъканта на черния му костюм на мястото на раната. Ръкавиците й се покриха с кръв.

— Куршумът е останал вътре — каза тя и прехапа долната си устна. — Има вътрешен кръвоизлив. Не мърдай. — Измъкна от колана си малко шишенце и вкара върха му в раната. — Ще щипе малко.

Самозапечатващата биопяна изпълни стомашната кухина на Джон. Щипеше, сякаш стотици мравки лазеха из вътрешностите му. Тя измъкна бутилката и потупа раната.

— Това ще те оправи за няколко часа — каза тя и му подаде ръка да се изправи.

Джон бе малко нестабилен, но се справи. Пяната щеше да спре кръвотечението и да успокои шока… поне за известно време.

— Приближават коли — обяви Сам. — Шестима влязоха в сградата. Двама заеха позиции отвън, но само от страната на входа.

— Вкарай „пратката“ в контейнера и го запечатай — нареди Джон.

Той тръгна, взе брезентовата си торба и излезе от стаята. Извади въже и го хвърли надолу, докато достигна уличката. Спусна се по него, за миг провери безопасността на улицата, след това издаде кратък гърлен звук — сигнала, че всичко е наред. Кели сложи на контейнера такелажна халка, окачи го на въжето и го бутна от балкона. Той се спусна надолу и с глух звук спря на улицата. След миг и останалата част от групата се спусна при Джон.

Всички бързо нахлузиха гащеризоните. Сам и Фред грабнаха контейнера и се вмъкнаха в съседната сграда. Измъкнаха се на улицата половин пресечка по-надолу и възможно най-бързо поеха към корабния хангар. Десетки мъже в униформи тичаха срещу тях към града. Никой не им обърна внимание. Събраха се отново в празната съблекалня на душовете.

— Всички да проверят херметизацията на шлемовете си — каза Джон. — А ти Сам, натисни звънеца. Ще се срещнем три кораба.

Сам кимна и излетя навън, преметнал през рамо двата пакета експлозив С-12. Джон извади сигналното устройство. Настрои го на режим „зелено“ и го хвърли в едно шкафче. Дори и да не успееха да се измъкнат, поне флотата на КУОН щеше да знае къде се намира базата на въстаниците.

— Костюмът ти е пробит — припомни Кели на Джон. — По-добре да се качим на кораба сега, преди Сам да е пуснал фойерверките.

Линда и Фред провериха ключалките на контейнера, след което го изнесоха навън. Кели тръгна пред тях, а Джон вървеше най-отзад. Качиха се на пеликана и Джон се захвана да огледа въоръжението му — назъбена и овъглена броня, две остарели 40-милиметрови картечници. Ракетните гнезда бяха отстранени. Не беше кой знае колко подготвен за бой.

В далечния край на хангара блесна светлина. Трясъкът отекна по палубата и разтърси стомаха на Джон. Пред очите му насред външния люк зейна огромна дупка, заобиколена от облак дим и разкъсан метал. През нея се виждаше черното пространство. С оглушителен рев затвореният в хангара въздух бързо се превърна в ураган. Под напора на вятъра хора, касетки и отпадъци полетяха навън. Джон се хвана здраво за кораба, готов да затвори главния люк.

Над мястото на взрива се спускаше авариен шлюз. Последва втора експлозия, шлюзът се откъсна и се стовари с трясък на палубата, като премаза един лек транспортен кораб. Зад тях гигантските врати, които отделяха хангара от града се затваряха. Десетки работници от хангара тичаха към тях, за да спасят живота си, но не успяха да ги достигнат навреме. Сам се носеше по палубата, напълно защитен в херметичния си костюм и скочи през аварийния люк на кораба.

— Задната врата е отворена — рече той с усмивка.

Кели запали двигателите. Корабът се издигна, прекоси хангара, прелетя през дупката от експлозията и продължи в откритото пространство. Тя нагласи лоста на максимална тяга. Останалата зад тях бунтовническа база сега приличаше на най-обикновен каменен къс от астероидния пояс. Сега обаче той изпускаше атмосферата си и щеше да започне да се върти неконтролируемо.

След пет минути на пълна тяга Кели даде малко почивка на двигателите.

— Ще стигнем до пункта за изтегляне след два часа — каза тя.

— Проверете нашия пленник — рече Джон.

Сам отвори капака на контейнера.

— Всичко е наред. Уотс е жив и пулсът му е равномерен.

— Хубаво — изръмжа Джон и потрепна от пронизалата го болка.

— Добре ли си? — попита Кели. — Пяната държи ли?

— Няма проблем — отвърна той, без даже да погледне към раната. — Ще се оправя.

Очакваше да се почувства ободрен, но изпитваше само умора. Нещо го измъчваше. Мисълта му се върна към загиналите в хангара работници и цивилни. Никой от тях не бе техен противник. И все пак, всички на астероида бяха бунтовници, нали? От друга страна, както бе казал Главния, той бе следвал заповедите, беше изпълнил мисията и бе измъкнал хората си живи. Какво повече можеше да очаква? Джон зарови съмненията дълбоко в съзнанието си.

— Всичко е наред — каза той и стисна рамото на Кели. — Ние успяхме.