Ерик Нюланд
Падането на Рийч (21)

Глава 19

0600 часа, 18 юли 2552 (по Военния календар) / Сигма Октанус IV, квадрант тринадесет на двадесет и четири

— По-бързо! — изрева ефрейтор Харланд. — В калта ли искаш да пукнеш, пехотинец?

— По дяволите, не, сър! — редник Финчър настъпи педала на газта и гумите на джипа „Уортог“ забоксуваха в коритото на потока. Най-накрая зацепиха и джипът се понесе по чакъла, прескочи насипа и се озова на пясъчния бряг.

Харланд препаса колана си в задната част на джипа и с едната си ръка сграбчи масивната 50-милиметрова картечница. В храстите зад тях нещо помръдна и той изстреля продължителен откос. Зъбите му затракаха от оглушителния звук на картечницата. Храсти и дървета експлодираха и се разлетяха, когато канонадата обсипа гъсталака… след това движението престана.

Финчър подкара джипа покрай брега, като клатеше глава ту на едната страна, ту на другата, опитвайки се да различи нещо през стената от дъжд.

— Тук сме лесна мишена, ефрейтор! — изкрещя Финчър. — Трябва да се измъкнем от тази дупка и да се върнем на хребета.

Ефрейтор Харланд започна да се оглежда за изход от речната клисура.

— Уокър! — Харланд разтърси редник Уокър, който седеше на пасажерското място, но той не реагира. Беше стиснал последната им ракета „Джекхамър“ и се беше вторачил напред с празен поглед. Уокър не беше обелил нито дума, откакто мисията започна да се обърква. Харланд се надяваше, че не е превъртял съвсем. Един от хората му вече беше извън строя. Последното, което му трябваше, бе специалистът му по тежките оръжия да се окаже мозъчно увреден.

Редник Кохран лежеше в краката на ефрейтора и стискаше вътрешностите си с омазани с кръв ръце. Беше улучен по време на засадата. Извънземните използваха някакво метателно оръжие, което изстрелваше дълги, тънки игли, избухващи няколко секунди след попадението. Вътрешностите на редник Кохран бяха станали на кайма. Уокър и Финчър бяха запълнили раната с биоактивна пяна и я бяха запечатали, дори бяха успели да спрат кръвотечението, но ако скоро не намереха лекар, той беше обречен.

Всъщност може би всички те бяха обречени. Взводът бе напуснал военната база „Браво“ преди два часа. Изображенията от сателита показваха, че целият им път до целта е чист. Лейтенант Маккаски дори на шега беше нарекъл мисията им „рутинна обиколка“. Трябваше да поставят сензори за движение в квадрант тринадесет на двадесет и четири, да погледнат какво има там и да се върнат. „Най-обикновен оглед“ — го беше нарекъл един от техниците. Никой обаче не беше казал на Маккаски, че сензорите на сателита не можеха да проникнат особено добре през пороя и растителния покров над това блато. Ако лейтенантът бе помислил за това по-рано — както ефрейтор Харланд правеше сега, — щеше да усети, че има нещо странно в това да се изпратят три взвода на „рутинна обиколка“.

Взводът беше опитен. Ефрейтор Харланд и останалите се бяха сражавали със силите на Съглашението и преди. Знаеха как да се справят с грънтовете, а когато попаднеха на стотици от тях, знаеха, че трябва да извикат въздушно подкрепление. Бяха успели даже да свалят няколко от чакалите на Съглашението, от онези с енергийните щитове. Тях можеха да поразят само със страничен огън, най-добре със снайпери. И въпреки всичко тази мисия ги беше сварила неподготвени. По дяволите, уж бяха направили всичко както трябва. Лейтенантът бе успял дори да прекара джиповете на пет километра надолу по клисурата, преди теренът да стане твърде стръмен и хлъзгав за бронираните всъдеходни машини. После накара мъжете да се спуснат по останалата част от пътя пеша. Движеха се внимателно и безшумно, като почти пълзяха по целия път през тинята до падината, от която трябваше да се изтеглят. Когато обаче стигнаха до мястото, то не беше просто поредната помийна яма. В подземно езеро се разбиваха водите на водопад. По стените бяха издълбани арки, силно ерозирали по краищата. Около езерото бяха разпръснати няколко паважни камъка, в които бяха гравирани дребни геометрични фигури.

Това бе всичко, което ефрейтор Харланд успя да види преди лейтенантът да нареди на него и на неговия взвод да се оттеглят. Искаше те да заложат сензорите за движение на място с ясна видимост към небето. И вероятно само по тази причина оживяха. Взривната вълна събори Харланд и неговите хора в калта. Затичаха се към мястото, където бяха оставили лейтенанта и откриха парчета остъклена кал, кратер от взрива, няколко горящи тела и късчета овъглени кости.

Видяха и нещо друго, един неясен контур в мъглата. Беше на двуного, но много по-голямо, от което да е човешко същество, което Харланд някога бе виждал. Странно, но бронята, която носеше, напомняше на средновековна ризница от плочки, а в ръката си държеше голям метален щит със странна форма. Харланд видя блясъка на презареждащо се плазмено оръжие и… нямаше нужда от друго, за да заповяда незабавно отстъпление.

Харланд, Уокър, Кохран и Финчър отстъпиха и побягнаха, като стреляха напосоки с картечниците си. По петите им ги следваха подчинените на Съглашението грънтове, които осейваха въздуха с изстрели от иглените си пистолети. Експлозиите на миниатюрните, остри като бръсначи шрапнели покосяваха всичко по пътя си. Харланд и останалите се заковаха на място и се хвърлиха на земята, разплисквайки гъстата, червена тиня, когато над главите им профуча едно от баншите на Съглашението. Докато се изправяха на крака, Кохран бе улучен. Грънтовете ги бяха настигнали. Той се сепна, от тялото му се разнесе звук на експлозия и той рухна на земята. Изпадна в безсъзнание толкова бързо, че дори не успя да изкрещи.

Харланд, Финчър и Уокър бързо приклекнаха и отвърнаха на огъня. Избиха дузина от дребните гадини, но след тях продължаваха да прииждат още, изпълвайки джунглата с лай и ръмжене.

— Спрете огъня — заповяда ефрейторът.

Изчака няколко секунди и когато грънтовете се приближиха, метна граната. С кънтящи уши бойците се обърнаха и побягнаха, без да поглеждат назад, като влачеха Кохран със себе си. Успяха някак си да се доберат до джипа и да се измъкнат оттам… или поне точно това се опитваха да направят сега.

— Ето там — каза Финчър и посочи към една просека между дърветата. — Този път би трябвало да води към хребета.

— Давай — отвърна Харланд.

Джипът поднесе, след това подскочи по насипа покрай реката, прелетя няколко метра във въздуха и се приземи върху меката глинеста почва на джунглата. Финчър заобиколи няколко дървета и подкара джипа нагоре по склона. Озоваха се на върха на хълма.

— Господи, едва се измъкнахме — изпъшка Харланд. Той прокара калната си ръка през косата си и я приглади назад.

После тупна Финчър по рамото. Той подскочи.

— Редник, отбий тук. Опитай се да се свържеш с военната база „Браво“ по теснолентовия канал.

— Да, сър — отвърна с треперещ глас Финчър. Погледна към стоящия като парализиран редник Уокър и поклати глава.

Харланд провери състоянието на Кохран. Редникът изведнъж отвори очи, разчупвайки спечената по лицето му кал.

— Стигнахме ли вече, ефрейтор?

— Почти — отвърна Харланд. Пулсът на Кохран бе стабилен, макар че през последните минути лицето му бе пребледняло. Сега раненият приличаше на мъртвец. „По дяволите, помисли Харланд, та той ще умре от загуба на кръв“. Харланд сложи ръка на рамото на Кохран, за да му вдъхне кураж.

— Дръж се. Ще те зашием веднага, щом стигнем до лагера.

В базата разполагаха със спасителни кораби. Кохран имаше, макар и неголям шанс да оживее, ако успееха да го откарат при военните хирурзи в Генералния щаб или още по-добре до доковете на орбиталните кораби. За момент съзнанието на Харланд се изпълни с видения за чисти чаршафи, топла храна и еднометрова броня между него и силите на Съглашението.

— По канала има само шум, сър — каза Финчър, като прекъсна мечтанията му.

— Може би радиостанцията ни е повредена — промърмори Харланд. — Нали знаете, че тези взривяващи се игли изхвърлят облак от микро шрапнели. Някои от тях сигурно са попаднали и в нас.

— Страхотно — рече Финчър и се загледа в мускулестите си ръце.

— Да се махаме оттук — каза Харланд.

Гумите на джипа забоксуваха, след това зацепиха и машината бързо се понесе по хребета. Пейзажът изглеждаше познат. Харланд дори забеляза три чифта следи от гуми — да, точно по този път ги бе докарал лейтенантът. След десет минути щяха да стигнат обратно в базата. Нямаше за какво повече да се тревожи. Той се отпусна, извади пакет цигари и измъкна една. Отлепи предпазната лента и я чукна по края, за да я запали. Финчър форсира двигателя и джипът бързо се закатери към билото на хълма. Пресече го и се закова на място с поднасяне.

Ако нямаше мараня, можеха да видят всичко от тази страна на долината — плътния зелен килим на джунглата, реката, която се извиваше през долината, а на склона от другата страна, ясно забележим участък без дървета, заобиколен с бодлива тел и осеян от платформите на стационарните оръдия — военна база „Браво“.

Базата бе частично вкопана в хълма. Това бе направено за по-добро прикритие, а от друга страна осигуряваше безопасно място за укритие и за съхранение на муниции. Лагерът бе заобиколен с пръстен от сензори, които гарантираха, че никой не може да се промъкне до него незабелязан. Радарите и датчиците за движение бяха свързани към установките на ракети „земя-въздух“. От билото на хълма се спускаше път. На три километра надолу се намираше крайбрежният град Лазурен бряг.

Слънцето се прокрадна през гъстата мараня и ефрейтор Харланд видя, че всичко се е променило. Това пред тях не беше просто мъгла или мараня. Гъсти кълба дим се издигаха от долината, в която вече нямаше джунгла. Всичко бе опожарено. Цялата долина бе превърната в тлееща жарава. Склоновете бяха осеяни от нажежени до червено кратери. С треперещи ръце той измъкна бинокъла си, вдигна го към очите си и… замръзна на място. Хълмът, на който се намираше лагерът, вече не съществуваше, бе изравнен със земята. На мястото му бе останала само огледална повърхност. Хребетите на съседните хълмове блестяха, покрити от напукан, стъкловиден слой. В далечината въздухът гъмжеше от самолетите на Съглашението. На земята грънтовете и чакалите издирваха оцелелите. Няколко пехотинци се опитваха да намерят укритие, имаше нападали стотици мъртви или ранени, които надаваха викове от болка или се опитваха да се измъкнат лазешком.

— Какво виждате, сър? — попита Финчър.

Цигарата се изплъзна от устните на Харланд и падна на ризата му, но той не можа да отдели очи от полесражението, за да я отърси.

— От базата не е останало нищо — промълви той.

В долината се движеше фигура, много по-голяма от останалите грънтове и чакали. Очертанията й бяха размазани. Харланд се опита да фокусира бинокъла си върху нея, но не успя. Същото нещо бе видял в квадрант тринадесет — двадесет и четири. Грънтовете се разпръснаха, оставяйки широко пространство пред нея. Фигурата вдигна ръка, която приличаше на голямо оръдие, и близо до коритото на реката се вряза плазмен заряд. Дори и от това разстояние Харланд чу виковете на хората, които се бяха скрили там.

— Боже мой! — Той изпусна бинокъла. — Да изчезваме оттук, незабавно! — изрева той. — Обръщай, Финчър.

— Но…

— Те са загубени — прошепна Харланд. — Всички са мъртви.

Уокър изскимтя и се заклати напред-назад.

— А ако не мръднеш и ние ще умрем — викна Харланд. — Днес вече извадихме късмет веднъж. Да не го изпробваме повторно.

— Да-а — проточи Финчър и обърна джипа. — Да-а, голям късмет.

Той набра скорост надолу по хълма, после слезе с джипа от брега в коритото на реката.

— Следвай реката — каза му Харланд. — Тя ще ни отведе обратно до Генералния щаб.

Сянка пресече пътя им. Харланд се обърна и видя двойка късокрили банши, които пикираха към тях.

— Давай по-бързо! — изкрещя той на Финчър.

Финчър форсира джипа и зад тях се вдигнаха стълбове от водни пръски. Заскачаха по камъните и с поднасяне се понесоха по потока. Точно до тях паднаха плазмени заряди, водата изригна и се превърна в пара. По бронята на машината затракаха камъни.

— Уокър! — извика Харланд. — Стреляй с джекхамърите.

Войникът се сви на кълбо на седалката си. Харланд започна да стреля с картечницата. Куршумите прорязаха въздуха, но баншите ги избягнаха лесно. Тежката картечница бе точна само на сравнително къси разстояния, а освен това сега джипът непрестанно подскачаше нагоре-надолу.

— Уокър! — извика той отново. — Всички ще измрем, ако не изстреляш тези ракети!

Би наредил на Финчър да вземе ракетната установка, но за да го направи той трябваше да спре, или пък да кара без ръце. Ако джипът спреше, щяха да станат лесна плячка за баншите.

Харланд хвърли поглед към бреговете на реката. Бяха станали твърде стръмни за джипа. Не можеха да се измъкнат от реката, а тук нямаха прикритие.

— Уокър, направи нещо!

Ефрейтор Харланд продължи да стреля с картечницата, докато ръцете му отмаляха. Нямаше полза, баншите бяха твърде бързи и твърде далече. Още един плазмен заряд се стовари точно пред джипа. Гореща вълна заля Харланд. По гърба му изскочиха мехури. Изкрещя, но продължи да стреля. Ако не се намираха сред вода, плазмата щеше да стопи гумите и вероятно щеше да ги изпепели на място.

До него изригна стълб от нажежен пушек. За част от секундата той помисли, че стрелците на Съглашението най-накрая са ги улучили и че е мъртъв. Нададе несвързан рев и пръстите му конвулсивно стиснаха спусъка на картечницата. Баншито, в което се целеше, блесна и се превърна в кълбо от пламъци и летящи във всички посоки късове. Обърна се, затаил дъх. Не бяха уцелени.

Кохран бе коленичил до него. С една ръка стискаше стомаха си, а с другата бе вдигнал на рамото си джекхамъра. Окървавените му устни се разтегнаха в усмивка, после се завъртя, за да проследи и другото банши. Харланд се приведе и втората ракета изсвистя точно над главата му. Кохран се засмя, после изхрачи кръв и пяна. От очите му се стичаха сълзи — дали от радост, или от болка, Харланд не можеше да каже. Той се свлече по гръб и все още димящият „Джекхамър“ се изплъзна от ръката му. И второто „Банши“ експлодира и започна да пада по спирала към джунглата.

— Още два километра — изкрещя Финчър. — Дръжте се.

Той изви кормилото, джипът се измъкна от коритото на реката и заподскача нагоре по хълма, докато не излезе на павиран път. Харланд се наведе и попипа врата на Кохран, за да провери пулса му. Беше слаб, но се усещаше. Важното бе, че още е жив. Харланд вдигна поглед и към Уокър. Той седеше неподвижен, със стиснати очи. Импулсивното желание на Харланд бе да го застреля на място още сега. За малко всички не бяха загинали заради това проклето, страхливо говедо. Но не. Всъщност се чудеше как самият той не бе изпаднал в подобно състояние.

Щабът бе пред тях. Но сърцето на ефрейтор Харланд се сви, когато видя на хоризонта пушек и пламъци. Преминаха през първия въоръжен пропускателен пункт. Караулното помещение и бункерите бяха пометени от взрив, а в калта се виждаха хиляди следи от грънтове. По-нататък той видя чували с пясък, наредени около голям колкото къща гранитен монолит. До него седяха двама морски пехотинци, които им махнаха. Когато джипът приближи, пехотинците станаха и отдадоха чест. Харланд скочи на земята и отвърна на поздрава. Единият от пехотинците имаше превръзка на окото и главата му бе омотана в бинт. Лицето му бе омазано в сажди.

— Боже мой, сър — каза той, — радвам се да ви видя, момчета.

Приближи се към джипа:

— Да имате случайно работеща радиостанция в тази машина?

— Не знам… не съм сигурен — отвърна ефрейтор Харланд. — Кой отговаря за базата? Какво се е случило?

— Съглашението ни нанесе тежък удар, сър. Те имаха танкове, въздушни подкрепления, хиляди от онези малки грънтове. Изпепелиха казармите и сградата на командването. За малко да стигнат и до бункера с боеприпасите. — Той погледна настрани за миг и единственото му око се насълзи. — Ние обаче се организирахме и се преборихме с тях. Това стана преди час. Мисля, че избихме всички, не съм сигурен.

— Кой отговаря за базата, редник? Един от хората ми е тежко ранен. Има нужда от спешна помощ, а аз трябва да докладвам за мисията си.

Редникът поклати глава.

— Съжалявам, сър. Първото, което взривиха, бе болницата. Колкото до това, кой управлява базата… мисля, че вие сте офицерът с най-висок ранг.

— Страхотно — промърмори Харланд.

— Отзад има още пет момчета — редникът махна с глава към стълбовете от пушек и трептящ от жегата въздух в далечината. — Те са в пожарникарски костюми, за да не изгорят и се опитват да спасят останалите оръжия и боеприпаси.

— Ясно — каза Харланд. — Финчър, опитай пак да се свържеш по радиото. Виж дали можеш да осъществиш сателитна връзка и подай сигнал за евакуация.

— Разбрано — потвърди Финчър.

Раненият войник се обърна към Харланд:

— Не може ли да извикаме помощ от военна база „Браво“, сър?

— Не — отвърна Харланд. — Тя също е силно засегната. Силите на Съглашението са завзели целия район.

Редникът се отпусна и се подпря на автомата си. Финчър подаде на Харланд слушалките на радиостанцията:

— Сър, сателитната връзка е добра. Свързах се с „Левиатан“.

— Говори ефрейтор Харланд — каза той в микрофона. — Силите на Съглашението удариха военна база „Браво“ и Генералния щаб… и ги унищожиха. Отблъснахме врага на територията на щаба, но жертвите са близо сто процента. Има ранени. Необходима е незабавна евакуация. Повтарям, необходима е спешна евакуация.

— Разбрано, ефрейтор. Разбираме положението ви. В момента евакуацията не е възможна. И ние имаме проблеми тук… — Шумът изведнъж се усили. След това гласът се чу отново: — Изпращаме помощ.

Връзката прекъсна. Харланд се обърна към Финчър.

— Провери предавателя.

Финчър пусна програмата за диагностика.

— Изправен е — каза той. — Получавам обратен сигнал от спътника. — Той навлажни устните си. — Проблемът явно е от тяхна страна.

Харланд не искаше дори да се замисля за проблемите, пред които можеше да е изправена флотата. Бе виждал достатъчно планети, превърнати в разтопено стъкло от кораби на Съглашението на орбита. Не искаше да умре тук, не и по този начин. Обърна се към мъжете около себе си:

— Казаха, че са пратили помощ. Спокойно — Той погледна към небето и подсвирна. — Най-добре ще е да изпратят тук долу цял полк.

От бункера се върнаха няколко от пехотинците. Бяха успели да измъкнат от огъня боеприпаси, автомати, касетка с гранати и няколко ракети „Джекхамър“. Финчър се качи на джипа заедно с двама-трима от мъжете, за да пренесе по-тежките оръжия. Впръскаха в корема на Кохран още биопяна и превързаха раната му. Той бе изпаднал в кома. Свиха се в бункера и зачакаха. В далечината се чуха експлозии.

Уокър най-накрая се обади:

— И… какво ще правим сега, сър?

Харланд не се обърна към него. Покри Кохран с още едно одеяло.

— Не знам. Можеш ли да се биеш?

— Мисля, че да.

Той му подаде автомат.

— Добре тогава. Ставай и застани на пост.

Измъкна цигара, запали я, дръпна и я подаде на Уокър. Той я взе, изправи се несигурно и излезе навън.

— Сър! — докладва той. — Спускаем кораб. От нашите!

Харланд грабна сигналните димки. Изтича навън и изви поглед към хоризонта. Високо в потъмняващото небе се появи точка, съпроводена от лесно различимото бръмчене на двигателите на пеликана. Издърпа предпазителя и хвърли димката на земята. Миг по-късно гъсти облаци зелен дим се издигнаха към небето.

Корабът бързо смени курса си и се спусна към тях. Харланд вдигна ръка над очите си, търсейки останалите кораби, но той бе само един.

— Един спускаем кораб? — промълви Уокър. — Само това ли са изпратили? Господи, та това не е подкрепление, а украса за погребалната ни церемония.

Пеликанът се снижи, разпръсквайки кал в радиус от десет метра, след това се докосна до земята и спря. Рампата се спусна и по нея с маршова стъпка слязоха десетина души.

За момент Харланд си помисли, че това са същите същества, които бе видял и по-рано — целите в броня и по-големи от всеки човек, който някога бе виждал. Той се вцепени — дори и да искаше, не би могъл да вдигне оръжието си. Те обаче бяха хора. Този, който вървеше начело, бе висок над два метра и имаше вид, сякаш тежи поне двеста килограма. Бронята му бе от странна отразяваща зелена сплав, под която се виждаше матовочерен слой. Движенията им бяха извънредно плавни и внимателни и в същото време бързи и точни. Приличаха повече на роботи, отколкото на хора от плът и кръв.

Този, който бе слязъл първи от кораба, се насочи към него. Въпреки че по бронята му нямаше отличителни знаци, Харланд видя знака на командващ главен морски старшина на визьора на шлема му.

— Командире, сър! — Харланд застана мирно и отдаде чест.

— Ефрейтор — отвърна той. — Свободно. Съберете хората си и да се захващаме за работа.

— Сър — обърна се към него Харланд, — сред моите хора има много ранени. Каква работа ще вършим, сър?

Шлемът на Командира въпросително се наклони на една страна.

— Дойдохме, за да си върнем Сигма Октанус Четири от силите на Съглашението, ефрейтор — каза спокойно той. — И за целта, ще ги избием до крак.