Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 78 гласа)

IX

Настъпи общо мълчание; всички гледаха княза, сякаш не го разбираха и не искаха да го разберат. Ганя се вкамени от страх.

Идването на Настасия Филиповна, особено в този момент, беше за всички най-странна и неприятна изненада. Просто само защото Настасия Филиповна идваше за пръв път; досега тя се беше държала толкова надменно, че в разговорите си с Ганя дори не изказваше желание да се запознае с неговите близки, а напоследък дори не споменаваше за тях нито дума, като че ли не съществуваха на този свят. Макар да се радваше донякъде, че тя избягва един толкова мъчителен за него разговор, все пак в сърцето си Ганя й държеше сметка за тази нейна надменност. Във всеки случай той очакваше от нея по-скоро присмех и подигравки по адрес на семейството му, но не и посещение; той знаеше много добре, че тя е в течение на всичко, което става у тях във връзка със сватосването и как гледат на нея роднините му. Посещението й сега, след като бе подарила портрета си, и то на нейния рожден ден, в деня, в който бе обещала да реши съдбата му, означаваше едва ли не самото това решение.

Учудването, с което всички гледаха княза, не трая дълго: Настасия Филиповна се появи сама на вратата на гостната и като влизаше в стаята, за втори път леко бутна княза.

— Най-после успях да вляза… защо прекъсвате звънеца си? — весело каза тя, като подаде ръка на Ганя, който се бе спуснал бързо към нея. — Защо ви е такова слисано лицето? Та запознайте ме де, моля ви се…

Съвсем объркан, Ганя я представи първо на Варя и преди да си подадат ръце, двете жени си размениха странни погледи. Настасия Филиповна впрочем се смееше и се преструваше на весела; но Варя не искаше да се преструва и гледаше мрачно и втренчено; на лицето й не се появи нито следа от усмивка, както изискваше обикновената вежливост. Ганя примря; нямаше време за молби и той хвърли на Варя такъв заплашителен поглед, от който тя разбра какво значеше за брат й този момент. Тогава тя като че ли реши да му отстъпи и едва-едва се усмихна на Настасия Филиповна. (В семейството те всички още твърде много се обичаха.) Нина Александровна заглади малко работата, когато Ганя, уплел напълно конците, я представи след сестра си и дори я поведе първа към Настасия Филиповна. Но едва Нина Александровна се опита да изрази „особеното си удоволствие“, и Настасия Филиповна, без да я доизслуша, бързо се обърна към Ганя и като седна (преди още да бъде поканена) на един малък диван в ъгъла до прозореца, извика:

— Но къде ви е кабинетът? И… и къде са наемателите? Нали държите наематели?

Ганя ужасно се изчерви и понечи да отговори нещо, но Настасия Филиповна тутакси прибави:

— Че къде можете да държите тук наематели? Дори кабинет нямате. А това носи ли доходи? — обърна се тя изведнъж към Нина Александровна.

— Доста труд е — отговори тя, — но естествено ще има полза. Впрочем ние отскоро…

Ала Настасия Филиповна пак бе престанала да я слуша: тя гледаше Ганя, смееше се и му викаше:

— Защо ви е такова лицето? Боже мой, какво ви е лицето сега!…

Смехът й трая няколко мига и лицето на Ганя наистина се изкриви: вцепенението му, комичната му, страхлива обърканост изведнъж изчезна, но той ужасно побледня; устните му се изкривиха от гърчене; мълчаливо-втренчено и с лош поглед гледаше той непрекъснато гостенката си, която продължаваше да се смее.

Тук имаше и един друг наблюдател, който едва не се вцепени, като видя Настасия Филиповна, и още не беше се съвзел; но макар да стоеше „като пън“ на предишното си място до вратата на гостната, той можа да забележи бледността и лошата промяна по лицето на Ганя. Този наблюдател беше князът. Едва ли не уплашен, той пристъпи изведнъж машинално напред.

— Пийнете вода — прошепна той на Ганя. — И не гледайте така…

Явно бе, че той каза това, без да прави някаква сметка, без да мисли каквото и да било, така, просто несъзнателно; но думите му подействуваха извънредно много. Като че ли всичката злоба на Ганя начаса се изля върху княза; той го хвана за рамото и го загледа мълчаливо, отмъстително и враждебно, сякаш нямаше сили да продума. Настъпи общо вълнение: Нина Александровна дори леко извика, Птицин пристъпи разтревожен напред, Коля и Фердишченко, които се бяха появили на вратата, се спряха смаяни, само Варя все още гледаше изпод вежди, но наблюдаваше с внимание. Тя не бе седнала, а стоеше встрани до майка си, скръстила ръце на гърди.

Но Ганя веднага, почти в първия миг, след като хвана княза, се опомни и избухна в нервен смях. Дошъл бе напълно на себе си.

— Какво ви е прихванало, княже, да не сте доктор? — извика той колкото се може по-весело и наивно. — Дори ме изплаши; Настасия Филиповна, мога да ви го представя, това е един много ценен субект, макар че и самият аз го познавам едва от тая сутрин.

Настасия Филиповна гледаше изненадано княза.

— Княз? Той княз? А пък аз, представете си, одеве в антрето го взех за лакей и го пратих тук да доложи! Ха-ха-ха!

— Няма значение, няма значение! — обади се Фердишченко, като бързо се приближи, зарадван, че почнаха да се смеят. — Няма значение: Se non e vero…[1]

— Насмалко не ви нахоках, княже. Извинете, моля ви се. Фердишченко, ами вие какво правите тук по това време? Мислех, че поне вас няма да заваря. Кой? Какъв княз? Мишкин? — попита повторно тя Ганя, който в това време успя да й представи княза, все още държейки го за рамото.

— Наш наемател — повтори Ганя.

Явно представяха княза като нещо рядко (и тъкмо сгоден случай за всички да излязат от фалшивото положение), почти го натрапваха на Настасия Филиповна; князът дори чу ясно думата „идиот“, която, изглежда, бе пошепнал зад него Фердишченко, за да осведоми Настасия Филиповна.

— Кажете, защо не ми обяснихте преди малко, когато аз направих такава ужасна грешка… с вас? — продължи Настасия Филиповна, като разглеждаше най-безцеремонно княза от глава до пети; тя чакаше с нетърпение отговора, сякаш бе напълно убедена, че непременно ще й отговорят така глупаво, че ще бъде невъзможно да не се засмее.

— Останах учуден, като ви видях тъй изведнъж… — измънка князът.

— Но как познахте, че съм аз? Къде сте ме виждали по-рано? Но май че наистина аз съм го виждала някъде? И позволете да ви попитам, защо преди малко замръзнахте на мястото си? Какво има в мене толкова поразително?

— Хайде, хайде! — продължи да гримасничи Фердишченко. — Хайде говорете де! О, Господи, какво ли не бих отговорил аз на такъв въпрос! Хайде… Ей, че си дръвник, княже, след всичко това!

— И аз на ваше място бих казал много неща — засмя се князът на Фердишченко; след това се обърна към Настасия Филиповна: — Преди малко ме смая силно вашият портрет, после говорих за вас с Епанчини… а рано тази сутрин, преди още да пристигна в Петербург, във влака Парфьон Рогожин ми разказа много неща за вас… Дори в момента, когато ви отворих вратата, също мислех за вас и ето че изведнъж ви видях пред себе си!

— Но как познахте, че съм аз?

— По портрета и после…

— И после какво?

— И после, защото точно такава ви виждах във въображението си… Аз също като че ли съм ви виждал някъде.

— Къде? Къде?

— Като че ли съм виждал някъде очите ви… но това е невъзможно! Аз само така… Не съм живял никога тук. Може би насън…

— Ама че княз! — извика Фердишченко. — Вземам назад моето Se non e vero. Впрочем… впрочем всичко това той казва от невинност! — прибави той със съжаление.

Князът каза тези няколко фрази с неспокоен глас, като спираше често, за да си поеме дъх. Всичко в него издаваше необикновено вълнение. Настасия Филиповна го гледаше с любопитство, но вече не се смееше. Тъкмо в този момент се чу изведнъж нов, силен глас иззад групата, която бе заобиколила, плътно княза и Настасия Филиповна, и така да се каже; разбута групата и я раздели на две. Пред Настасия Филиповна застана самият баща на семейството, генерал Иволгин. Той беше с фрак и с чист нагръдник; мустаците му бяха боядисани…

Това вече Ганя не можа да изтърпи.

Честолюбив и суетен до мнителност, до хипохондрия; търсещ през тези два месеца поне някаква точка, на която да се опре по-достойно и да се покаже по-благороден; чувствуващ, че още е новак в избрания път и че може би няма да издържи; решен най-сетне от отчаяние да бъде истински грубиян в къщи, дето беше деспот, но без да посмее да действува по същия начин пред Настасия Филиповна, която го държеше в пълна неизвестност до последния момент и бе взела надмощие над него; „нетърпелив просяк“, както го наричаше самата Настасия Филиповна, за което му беше вече донесено; заклел се в какво ли не по-късно да й плати скъпо за всичко това, без да загуби в същото време детинската надежда да свърже двата края и да изглади всички противоречия — той трябваше сега да изпие и тази горчива чаша и което беше най-лошото — в такъв момент! Писано му бе да изтърпи още едно непредвидено, но най-страшно изтезание за един суетен човек — мъката да се черви за близките си, и то в собствения си дом. „Но струва ли най-сетне всичко това самата награда!“ — помисли си в този миг Ганя.

Тъкмо в този момент ставаше онова, което му се беше присънвало през тези два месеца само нощем като кошмар и го бе вледенявало от ужас, изгаряло го бе от срам: стана най-после семейната среща между баща му и Настасия Филиповна. Понякога, за да се дразни и ядосва, той се опитваше да си представи генерала през време на сватбената церемония, но никога не беше способен да довърши мъчителната картина и бързо я изоставяше. Може би преувеличаваше пряко мяра нещастието си; но със суетните хора е винаги така. През тези два месеца той има време да мисли достатъчно и да реши и си бе дал дума на всяка цена да обезвреди някак баща си, поне временно, и ако е възможно, да го отстрани дори от Петербург, безразлично дали ще се съгласи, или не на това майка му. Когато преди десет минути влезе Настасия Филиповна, той беше така смаян, така зашеметен, че съвсем забрави, че може би на сцената ще се появи Ардалион Александрович и не даде никакви нареждания. И ето го генерала сега тук, пред всички, при това облечен официално, във фрак, и то тъкмо в момента, когато Настасия Филиповна „само търси случай да обсипе него и домашните: му с подигравки“, (Той беше убеден в това.) Пък и наистина каква друга цел може да има сегашното й посещение? За какво е дошла — да се сприятели с майка му и сестра му или да ги оскърби в собствения му дом? Но като се съди по това, как бяха седнали на две страни, не можеше да има вече съмнение: майка му и сестра му седяха настрана като опозорени, а Настасия Филиповна дори бе сякаш забравила, че те са в същата стая с нея… А щом се държи така, явно е, че цели нещо!

Фердишченко подхвана генерала и го поведе.

— Ардалион Александрович Иволгин — с достойнство каза генералът, като се навеждаше и се усмихваше, — стар нещастен войник и баща на семейството, което е щастливо да се надява, че ще има в средата си една толкова прелестна…

Той не довърши; Фердишченко бързо бутна един стол зад него и генералът, който не се държеше здраво на краката си след обеда, просто се пльосна или по-точно казано, падна на стола; но това впрочем не го смути. Той седна тъкмо срещу Настасия Филиповна и като се кълчеше любезно, бавно и ефектно поднесе пръстчетата й до устните си. Изобщо доста мъчно беше да се сконфузи генералът. Като се изключи известна небрежност, външността му беше все още доста прилична и той знаеше това много добре. Едно време той попадаше и в най-доброто общество и оттам бе изключен напълно едва преди две-три години. Оттогава бе станал вече истински роб на някои свои слабости; ала и досега бе запазил изискани и приятни маниери. Настасия Филиповна като че ли се зарадва много на появяването на Ардалион Александрович, за когото, разбира се, само бе слушала.

— Чувах, че моят син… — започна Ардалион Александрович.

— Да, вашият син! Ама и вас ви бива, татенце! Защо никога не се вестявате у дома? Вие самият ли се криете, или вашият син ви крие? Вие поне можете да идвате у дома, без да компрометирате никого.

— Децата на деветнадесетия век и техните родители… — започна пак генералът.

— Настасия Филиповна! Моля ви се, позволете на Ардалион Александрович да излезе, за минутка, търсят го — каза високо Нина Александровна.

— Да му позволя да излезе! Моля ви се, толкова много съм слушала за него, толкова отдавна желаех да го видя! Че каква работа може да има? Нали е в запас? Вие няма да ме оставите, генерале, няма да си отидете, нали?

— Давам ви дума, че той сам ще се върне, но сега трябва да си почине.

— Ардалион Александрович, казват, че вие трябва да си починете! — извика Настасия Филиповна с недоволна и неприятна гримаса като някакво вятърничаво момиченце, на което вземат играчката. Генералът веднага се помъчи да направи още по-смешно положението си.

— Ах, мила моя, мила моя! — укорно рече той, като се обърна тържествено към жена си и сложи ръка на сърцето си.

— Вие не мислите ли да излезете, мамичко? — високо попита Варя.

— Не, Варя, ще остана докрай.

Настасия Филиповна естествено чу въпроса и отговора, но това сякаш още повече я развесели. Начаса тя отново обсипа генерала с въпроси и след пет минути генералът беше в най-тържествено настроение и ораторствуваше сред гръмкия смях на присъствуващите.

Коля дръпна княза за полата на дрехата.

— Не можете ли поне вие да го изведете някак? Моля ви се! — И в очите на клетото момче дори блеснаха сълзи от негодувание. — О, проклет Ганка! — прибави тихичко той.

— С Иван Фьодорович Епанчин наистина ме свързваше голямо приятелство — надълго и широко отговаряше генералът на въпросите на Настасия Филиповна. — Аз, той и покойният княз Лев Николаевич Мишкин, сина на когото прегърнах днес след двадесетгодишна раздяла, бяхме тримата неразделни, така да се каже, мускетари: Атос, Портос и Арамис[2]. Но уви, единият е в гроба, сразен от клевета и куршум, другият е пред вас и още се бори срещу клеветите и куршумите…

— Срещу куршумите! — извика Настасия Филиповна.

— Те са тук, в гърдите ми, от обсадата на Карс, и в лошо време ги усещам. Във всяко друго отношение живея като философ, ходя, разхождам се, играя на дама в кафенето си като оттеглил се от работа буржоа, и чета „Indépendance“[3]. А с нашия Портос, Епанчин, напълно скъсах отношенията си след една история, която се случи преди три години във влака по повод едно къдраво кученце.

— Едно кученце! Това пък какво е? — с особено любопитство попита Настасия Филиповна. — История с кученце? Позволете, и то във влака!… — сякаш се мъчеше да си припомни тя.

— О, глупава история, дори не заслужава да се повтаря: заради гувернантката на княгиня Белоконская, мистрис Шмид, но… дори не заслужава да се повтаря.

— Непременно ще я разправите! — весело извика Настасия Филиповна.

— И аз още не съм я чувал! — забеляза Фердишченко. — C’est du nouveau.[4]

— Ардалион Александрович! — чу се пак молещият глас на Нина Александровна.

— Татенце, търсят ви! — извика Коля.

— Глупава история, ще я разправя с две думи — почна самодоволно генералът. — Оттогава изминаха две години! Дори няма и толкова, току-що бяха открили новата… ска железопътна линия. Бях навлякъл вече цивилното облекло. Тичах по много важни за мене работи във връзка с предаване на службата ми и си бях взел билет за първа класа: качвам се, сядам, пуша. Тоест продължавам да пуша, бях запушил преди това. Сам съм в купето. Пушенето не е забранено, но не е и позволено; значи, полупозволено е, както винаги; и после според човека. Прозорецът отворен. Изведнъж, тъкмо преди да тръгне влакът, две дами с кученце се настаняват точно срещу мене; закъснели бяха; едната облечена най-разкошно, в светлосин тоалет; другата по-скромно, в рокля от черна коприна с пелеринка. Хубавички, гледат надменно, говорят английски. Аз, разбира се, нищо; пуша си. Тоест помислих за момент, но все пак продължавам да пуша, защото прозорецът е отворен и димът излиза. Кученцето лежи върху коленете на дамата в светлосиньо, мъничко колкото юмрука ми, черно с бели лапички, с една дума, рядкост. Носи сребърно герданче с герб. Аз си мълча. Забелязвам само, че дамите май се сърдят — зарад пурата ми, разбира се. Едната почва да ме фиксира през лорнета си от костенурка. Аз пак си мълча, защото те не казват нищо! Да бяха казали, предупредили, помолили, та нали за това е най-сетне човешкият език! А те мълчат… Изведнъж — и то без най-малко, повтарям, без ни най-малко предупреждение, ей тъй сякаш й се бе взел умът — дамата в светлосиньо грабва пурата от ръката ми и през прозореца. Влакът лети, аз я гледам като полуумен. Дива жена; дива жена, ей тъй съвсем в диво състояние; а пък снажна, пълна, висока жена, блондинка, румена (много дори), очите й святкат срещу мене. Без да кажа нито дума, с необикновена вежливост, с най-голяма вежливост, с най-изтънчена, така да се каже, вежливост, аз посягам с два пръста към кученцето, хващам го деликатно за шията и го хвърлям през прозореца подир пурата! То едва изквича! Влакът продължава да лети…

— Вие сте чудовище! — извика Настасия Филиповна, като се смееше високо и пляскаше с ръце като девойче.

— Браво, браво! — викаше Фердишченко. Усмихна се и Птицин, за когото появяването на генерала беше също така извънредно неприятно; засмя се дори Коля и също извика: „Браво!“

— И аз бях прав, прав, три пъти прав! — продължи с жар тържествуващият генерал. — Защото ако е забранено да се пуши във вагоните, още повече е забранено да се държат в тях кучета.

— Браво, татенце! — възторжено извика Коля. — Великолепно! И аз непременно, непременно бих направил същото!

— А какво направи дамата? — с нетърпение запита Настасия Филиповна.

— Тя ли? О, тъкмо там е и цялата неприятност — продължи намръщен генералът, — без да каже нито дума и без най-малко предупреждение тя ме плесна по бузата! Дива жена; съвсем в диво състояние.

— А вие?

Генералът сведе очи, вдигна вежди, сви рамене, стисна устни, разпери ръце, помълча и изведнъж рече:

— Увлякох се!

— И силно ли я ударихте? Силно ли?

— Не, Бога ми! Стана скандал, но аз не я ударих силно. Само веднъж замахнах, и то за да се защитя. Но нали дяволът си няма работа: излезе, че дамата в светлосиньо била англичанка, гувернантка или някаква там домашна приятелка на княгиня Белоконская, а другата с черната рокля била най-голямата от княгините Белоконски, стара мома на около тридесет и пет години. А всички знаят какви са отношенията между генералшата Епанчина и семейство Белоконски. Всички княгини припадат, сълзи, траур по любимото кученце, шестте княгини пищят, пищи и англичанката — с една дума, краят на света! Е, разбира се, аз ходих да изкажа съжаления, молих да ме извинят, писах писмо, но не приеха нито мене, нито писмото: оттам и скарването ми с Епанчини, оттогава се затвориха и всички врати за мене!

— Но позволете, как ще обясните това? — попита изведнъж Настасия Филиповна. — Преди пет-шест дни аз прочетох в „Indépendance“ — а аз чета редовно „Indépendance“ — точно същата история! Ама съвсем същата! Това станало във влака по една от железопътните линии край Рейн между французин и англичанка: също така била грабната пура, също така било хвърлено през прозореца кученце и най-после всичко свършило точно така, както разказахте вие. Дори роклята е също така светлосиня!

Генералът се изчерви до уши. Коля също се изчерви и стисна с ръце главата си; Птицин бързо се извърна. Само Фердишченко както преди се смееше с глас. За Ганя няма какво да приказваме: през цялото време мълчеше и изпитваше непоносима мъка.

— Но аз ви уверявам — измънка генералът, — че и с мене се случи точно същото…

— Татко наистина имаше неприятност с мистрис Шмид, гувернантката на Белоконски — извика Коля, — аз си спомням.

— Как! Точно такава ли? Една и съща история в двата края на Европа, и то съвсем еднаква с всичките подробности, дори и роклята светлосиня! — настояваше безмилостно Настасия Филиповна. — Аз ще ви пратя „Indépendance Belge“!

— Но забележете — все още настояваше генералът, че с мене това се случи преди две години.

— А, виж къде била разликата!

Настасия Филиповна се смееше като истерична.

— Татенце, моля ви да излезете за малко, искам да ви кажа две думи — с треперещ, измъчен глас рече Ганя и хвана машинално баща си за рамото. Безкрайна омраза кипете в погледа му.

В същия миг от антрето се чу извънредно силен звън. Такова рязко дърпане можеше да скъса връвта на звънеца. Това предвещаваше необикновено посещение. Коля отърча да отвори.

Бележки

[1] Първата част от италианската пословица: „Se non e vero, е bene trovato“. — Ако не е вярно, поне е добре измислено. — Б.пр.

[2] Атос, Портос и Арамис — имената на тримата приятели-мускетари, герои на романа на А. Дюма-баща „Тримата мускетари“ (1844).

[3] „Независимост“ (френ.). Става дума за белгийския вестник „Indépendance Belge“ („Белгийска независимост“), излизащ в Брюксел от 1830 до 1937 г. Този вестник е осветлявал широко политическия и обществен живот на по-големите страни от Западна Европа. Както се вижда от дневника на А. Г. Достоевская, нейният мъж, е чел през 1867–1868 г.г, вестник „Indépendance Belge“. („Дневник А. Г. Достоевской 1867 г.“, М., 1923, стр. 36.)

[4] Това е нещо ново (френ.).