Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 78 гласа)

III

Часът беше вече дванадесет. Князът знаеше, че в града сега може да завари у Епанчини единствено само генерала, задържан в службата си, но и то не бе сигурно. Той си помисли, че може би генералът няма да го остави и веднага ще го закара в Павловск, а пък много му се искаше да направи преди това едно посещение. С риск да отиде късно у Епанчини и да отложи за другия ден пътуването си до Павловск, князът реши да иде да потърси къщата, в която така много искаше да отиде.

Това посещение беше за него впрочем рисковано в известно отношение. Оттам идеха и неговите затруднения и колебания. Той знаеше, че къщата се намира на Гороховая, недалеч от Садовая, и реши да тръгне натам с надежда, че докато стигне до мястото, ще има време да вземе най-сетне окончателно решение.

Когато наближи кръстопътя на Гороховая и Садовая, сам се учуди на необикновеното си вълнение — не очакваше, че сърцето му ще бие с такава болка. Още отдалеч една къща почна да привлича вниманието му навярно поради особената си външност и по-късно князът си спомни, че си беше казал: „Сигурно това е къщата.“ С необикновено любопитство той се приближи да провери предположението си; чувствуваше, че, кой знае защо, ще му бъде особено неприятно, ако е познал. Къщата беше голяма, мрачна, на три етажа, без всякаква архитектура, с мръснозелен цвят. Тъкмо по тези улици на Петербург (дето всичко така бързо се мени) все още са се запазили почти непроменени няколко, впрочем доста малък брой, подобни къщи, построени в края на миналото столетие. Те са строени здраво, с дебели стени и извънредно малко прозорци; в долния етаж прозорците понякога имат решетки. Най-често там има сарафски дюкян. Скопецът, който държи дюкяна, живее в горните етажи. И отвътре, и отвън тези къщи са някак негостоприемни и студени, всичко у тях е като че ли непроницаемо и тайнствено, а защо буди такова впечатление физиономията на къщата — мъчно е да си обясни човек. Архитектурните съчетания на линиите си имат, разбира се, своята тайна. В тези къщи живеят почти изключително търговци. Князът се приближи до портата, погледна надписа и прочете: „Дом на потомствения почтен гражданин Рогожин“.

Той надви колебанието си, отвори стъклената врата, която хлопна шумно зад него, и почна да се изкачва по парадната стълба към първия етаж. Стълбата беше тъмна, каменна, грубо направена, а стените й бяха боядисани с червена боя. Той знаеше, че Рогожин заема с майка си и брат си целия първи етаж на тази тъжна къща. Слугата, който отвори на княза, го поведе, без да отиде да съобщи, и го води дълго; минаха и през една парадна зала, стените на която имитираха мрамор, с дъбов паркет и с мебели, груби и тежки, в стила на двадесетте години, минаха и през някакви малки стаички, като правеха извивки и зигзази, като се изкачваха по две-три стъпала и слизаха толкова надолу, и най-после почукаха на една врата. Вратата отвори сам Парфьон Семьонич; щом видя княза, той така побледня и се вдърви на място, че някое време приличаше на каменна статуя, загледал се със своя неподвижен и уплашен поглед и изкривил уста в някаква донемайкъде недоумяваща усмивка — като че в посещението на княза виждаше нещо невъзможно и почти чудато. Макар че бе очаквал нещо подобно, князът все пак остана учуден.

— Парфьон, може би ида не навреме, готов съм да си отида — каза най-после той смутено.

— Навреме, навреме! — опомни се най-сетне Парфьон. — Заповядай, влез!

Те си говореха на ти. В Москва им се беше случвало да се виждат често за дълго, имаше дори в срещите им няколко момента, които бяха оставили незаличимо впечатление в сърцата и на двамата. Сега не бяха се виждали повече от три месеца.

Бледнината и някакво леко, бегло потръпване все още не слизаше от лицето на Рогожин. Макар и да покани гостенина, продължаваше да чувствува необикновено смущение. Докато го водеше към креслата и го настаняваше до масата, князът случайно се извърна към него и се спря под впечатлението на необикновено странния му и тежък поглед. Спомни си нещо — неотдавнашно, тежко, мрачно. Не седна, а застана неподвижно, като гледа известно време Рогожин право в очите; в първия миг те като че ли блеснаха още по-силно. Най-после Рогожин се усмихна, но малко се смути и сякаш се обърка.

— Защо ме гледаш така вторачено? — смотолеви той. — Седни!

Князът седна.

— Парфьон — каза той, — кажи ми искрено, знаеше ли, че ще пристигна днес в Петербург, или не?

— Мислех си, че ще дойдеш и както виждаш, не съм се излъгал — отговори той със злъчна усмивка, — но отде можех да зная, че днес ще дойдеш?

Тонът на рязка стремителност и особено раздразнение в този въпрос, който в същото време бе и отговор, още повече смая княза.

— Но и да знаеше, че днес ще дойда, защо толкова се дразниш? — тихо промълви князът в смущението си.

— Но ти защо ми задаваш този въпрос?

— Когато слизах отзарана от влака, видях две също такива очи, с каквито преди малко ти ме погледна отзад.

— Гледай ги! Та чии бяха тези очи! — подозрително измънка Рогожин. На княза се стори, че той трепна.

— Не знам; това беше в тълпата, а може би дори така да ми се е сторило; напоследък почнах все да виждам такива миражи. Чувствувам се, драги Парфьон, почти в същото състояние, в което се намирах преди пет години, когато още имах припадъци.

— А може би пък наистина да е било мираж, не знам… — смънка Парфьон.

Любезната усмивка на лицето не му отиваше в този момент, като че в тази усмивка имаше нещо счупено, и Парфьон, колкото и да се мъчеше да го залепи, не можеше.

— Значи, пак ще заминаваш за чужбина, а? — попита той и изведнъж прибави: — А спомняш ли си как миналата есен пътувахме с влака от Псков, аз идвах в Петербург, а ти… с пелерина, помниш ли, и с гетри?

И Рогожин изведнъж се засмя, този път с някаква открита злоба и сякаш зарадван, че можа по някакъв начин да я изрази.

— Ти окончателно ли се установи тук? — попита князът, като оглеждаше кабинета.

— Да, аз съм си у дома. Къде другаде да отида?

— Отдавна не сме се виждали. Чух за тебе такива неща, че не бих повярвал да си ги направил ти.

— Какво ли не приказват хората — забеляза сухо Рогожин.

— Но все пак ти си разгонил цялата си тайфа; и ето седиш в бащината си къща, не вършиш лудории. Ами хубаво. Къщата твоя ли е, или е обща, на цялото семейство?

— Къщата е майчина. Стаите й са оттатък коридора.

— А брат ти къде живее?

— Брат ми Семьон Семьонич живее в пристройката.

— Женен ли е?

— Вдовец. Защо искаш да знаеш това?

Князът го погледна, без да отговори; замислил се бе изведнъж и като че не чу въпроса. Рогожин не настояваше и чакаше. Помълчаха.

— Като идвах насам сега, познах къщата ти веднага, от сто крачки — каза князът.

— Как така?

— Съвсем не знам. Твоята къща има физиономията на цялото ваше семейство и на целия ваш рогожински начин на живеене, но ако ме попиташ откъде съм направил това заключение — никак не мога да ти обясня. Фантазии, разбира се. Страх ме е дори, че тези неща толкова много ме безпокоят. По-рано и на ум не би ми дошло, че живееш в такава къща, но сега, щом я видях, начаса си помислих: „Точно в такава къща трябва да живее!“

— Гледай ти! — усмихна се неопределено Рогожин, като съвсем не разбра неясната мисъл на княза. — Тази къща е била построена още от дядо ми — забеляза той. — В нея винаги са живели скопци, Хлудякови, те и сега са наши наематели.

— Какъв мрак. Ти живееш в мрачина — каза князът, като оглеждаше кабинета.

Това беше голяма, висока, тъмна стая, отрупана с какви ли не мебели — главно големи работни маси, бюра, шкафове, в които се пазеха търговски книги и някакви книжа. Широк диван от червена кожа явно служеше за легло на Рогожин. Князът забеляза на масата, до която го бе турил Рогожин да седне, две-три книги; едната от тях, „История“ от Соловьов[1], беше отворена и в нея бе сложена бележка. По стените висяха в потъмнели позлатени рамки няколко маслени картини, толкова мътни и опушени, че мъчно можеше да се различи нещо по тях. Един портрет в естествена големина привлече вниманието на княза: на него бе нарисуван човек на около петдесет години в жакет с немска кройка, но с дълги пешове, с два медала на шията, с много рядка и къса прошарена брадичка, с набръчкано и жълто лице, с подозрителен, потаен и тъжен поглед.

— Това не е ли баща ти? — попита князът.

— Той същият — отговори с неприветлива усмивка Рогожин, като че се готвеше да пусне веднага някоя безсрамна шега по адрес на покойния си баща.

— Не беше ли той от старообрядците?

— Не, ходеше на черква, но право е, твърдеше, че старата вяра е по-близо до истината. И много уважаваше скопците. Ето това беше кабинетът му. Защо ме попита дали е бил старообрядец?

— А сватбата тук ли ще правиш?

— Тук — отговори Рогожин, като насмалко не потрепери от неочаквания въпрос.

— Скоро ли ще бъде?

— Нали знаеш, че не зависи от мене.

— Парфьон, аз не съм ти враг и нямам намерение да ти преча в каквото и да било. Повтарям ти го сега тъй, както ти го заявих и по-рано веднъж, в един момент, подобен на този. Когато наближаваше денят на сватбата ти в Москва, аз не ти пречех, ти знаеш. Първия път тя сама дотича при мене, едва ли не изпод венчилото, молейки ме да я „спася“ от тебе. Повтарям ти собствените й думи. После избяга и от мене, ти пак си я намерил и повел към олтара, но ето че, казват, тя пак избягала от тебе и дошла тук. Вярно ли е? Лебедев ми съобщи това, затова и пристигнах. А едва вчера за пръв път научих във влака от един от по-раншните ти приятели — от Зальожев, ако искаш да знаеш кой, — че тук пак сте се сдобрили. Идвах насам само е една цел: исках да я убедя най-после да замине за чужбина, за да възстанови здравето си; тя е много разстроена и телесно, и душевно, ужасни болки има в главата и според мене се нуждае от големи грижи. Нямах намерение да я придружавам в чужбина, исках да уредя цялото й пътуване, без аз да участвувам в него. Казвам ти самата истина. Но ако е абсолютно вярно, че вие пак сте се одобрили, няма дори да се явя повече пред очите й, а и при тебе няма да ми стъпи кракът. Ти сам знаеш, че не те лъжа, защото винаги съм бил откровен с тебе. Мислите си по този въпрос никога не съм крил от тебе и винаги съм казвал, че с тебе тя без друго ще се погуби. И ти ще се погубиш… може би още по-сигурно от нея. Ако пак се разделите, аз ще бъда много доволен, но нямам намерение да ви се бъркам в тая работа и да ви развалям живота. Така че бъди спокоен и не ме подозирай. Пък и сам знаеш бил ли съм ти някога истински съперник, дори когато тя избяга при мене. Ето ти сега се смееш; аз знам защо. Да, ние живяхме там поотделно и в различни градове — и ти го знаеш всичко това положително. Та аз и по-рано съм ти обяснявал, че „я обичам не от любов, а от състрадание“. Смятам, че определението ми е точно. Ти казваше тогава, че си разбрал тези мои думи; вярно ли е, разбрал ли си ги? С каква омраза ме гледаш! Аз дойдох да те успокоя, защото и ти ми си скъп. Обичам те много, Парфьон. А сега си отивам и никога няма да дойда пак. Сбогом.

Князът стана.

— Остани малко е мене — каза тихо Парфьон, без да става от мястото си и склонил глава на дясната си длан, — отдавна не съм те виждал.

Князът седна. И двамата пак замълчаха.

— Не си ли пред мене, Лев Николаевич, веднага чувствувам злоба срещу тебе. През тези три месеца, когато не те виждах, всеки миг се озлобявах към тебе, Бога ми. Идеше ми просто да те отровя с нещо! Така беше. А сега няма четвърт час, откак си при мене, и цялата ми злоба вече минава и ти пак си ми мил както по-рано. Остани малко с мене…

— Когато съм с тебе, ти ми вярваш, а когато ме няма, веднага преставаш да ми вярваш и пак започват подозренията ти. На баща си приличаш! — отговори князът, като се усмихна приятелски и гледаше да скрие истинското си чувство.

— Имам вяра в тебе, когато слушам гласа ти. Та аз разбирам, че нас двамата не могат да ни сравняват…

— Защо прибави това? Ето че пак се разгневи — каза князът, чудейки се на Рогожин.

— Ами че за това нещо, драги, не искат нашето мнение — отговори той, — без нас са го решили. Ето на̀, и обичаме различно, значи, по всичко се различаваме — продължи той, след като помълча малко. — Ето ти казваш, че я обичаш от състрадание. А аз не чувствувам към нея никакво състрадание. А и тя ме мрази най-вече от всичко. Сънувам я сега всяка нощ: все с някого другиго и ми се присмива. И така си е, драги. С мене отива под венчило, а и да помисли за мене забравила, като че обувката си сменя. Ще повярваш ли, пет дни не съм я виждал, защото не смея да ида при нея; ще ме попита: „Защо си дошъл?“ Малко ли ме е позорила…

— Как позорила? Какво говориш!

— Като че ли не знае! Ами дето избяга от мене „изпод венчилото“, за да отиде при тебе, сам го каза преди малко…

— Та ти сам не вярваш, че…

— А нима не ме опозори с офицера, със Земтюжников, в Москва? Положително знам, че ме опозори и това стана, след като тя сама определи деня на сватбата ни.

— Не може да бъде! — извика князът.

— С положителност знам — убедено потвърди Рогожин. — Какво, ще кажеш, че не е такава ли? Няма какво да разправяме, драги, че не е такава. Това са глупости. С тебе няма да бъде такава и сама може би ще се ужаси от подобно държане, но с мене е точно такава. Така си е. Мене не ме бръсне за лула тютюн. Положително знам, че измисли историята с Келер, с офицера, който се биеше на бокс, само за да ме направи смешен… Но ти не знаеш още какво прави тя с мене в Москва! А пък пари, колко пари съм похарчил…

— Но… как ще се жениш сега за нея!… Как ще живееш после? — с ужас попита князът.

Рогожин погледна тежко и страшно княза и не отговори нищо. Помълча около една минута и продължи:

— Ето пети ден вече, как не съм ходил при нея. Все ме е страх, че ще ме изгони. „Аз, казва, още съм си господарка; поискам ли, ще те изгоня завинаги и ще замина сама в чужбина“ (тя ми беше говорила вече за заминаване в чужбина — забеляза той сякаш между другото и някак особено погледна княза в очите); вярно, че понякога само ме плаши, все намира нещо смешно у мене. А друг път наистина се намръщи, нацупи се, дума не продумва; тъкмо затова ме е страх. Из онез дни си казах: няма да ходя вече у нея е празни ръце — само я разсмях с подаръците си, а след това тя дори се разгневи. На прислужницата си Катка подари един мой шал, какъвто може би никога не бе виждала, макар и да е живяла по-рано в разкош. А кога да бъде денят на сватбата, не мога и да продумам. Какъв годеник съм аз, като просто се боя да отида при нея? Затова си и седя в къщи, а не мога ли повече да се стърпя, отивам тайничката и крадешком да снова около къщата й или се скрия зад някой ъгъл. Из онез дни едва ли не до зазоряване стоях на пост пред портата й — мярна ми се нещо тогава. А тя, види се, ме зърнала през прозореца. „Какво би ми направил, пита ме, ако видиш, че ти изменям?“ Не се стърпях и й казах; „Ти си знаеш.“

— А какво знае?

— Че отде да знам! — злобно се засмя Рогожин. — В Москва тогава не можах да я пипна с никого, макар че дълго я дебнах. Веднъж я хванах и й казах: „Ти обеща да се омъжиш за мене, в честно семейство влизаш, а знаеш ли сега каква си? Ти, казвам, ето каква си!“

— Каза ли й го?

— Казах.

— А тя?

— „Сега, казва, аз и за лакей може би няма да те взема, а камо ли да ти стана жена.“ — „Тогава, казвам аз, няма да изляза оттук и край!“ — „А пък аз, казва тя, ей сега ще повикам Келер и ще му кажа да те изхвърли с парцалите.“ Тогава аз се спуснах върху нея и я набих до посиняване.

— Не е възможно! — извика князът.

— Казвам ти: вярно е — потвърди Рогожин тихо, но със светнали очи. — Точно ден и половина нито спах, нито ядох, нито пих, от стаята й не излизах, на колене стоях пред нея: „Ще умра, казвам, но няма да изляза, докато не ми простиш, а кажеш ли да ме изгонят — ще се удавя; че как ще живея сега без тебе?“ Целия тоя ден тя беше като луда, ту плачеше, ту заплашваше да ме убие с нож, ту ме ругаеше. Повика Зальожев, Келер, Земтюжников и разни други, за да ме покаже и срами пред тях. „Хайде, господа, да идем всички днес на театъра, а той нека седи тук, щом не иска да излезе, аз не съм вързана за него. А на вас, Парфьон Семьонич, ще поднесат чай в мое отсъствие, сигурно сте изгладнели днес.“ Върна се от театъра сама. „Те, казва, са страхливци и подлеци, страхуват се от тебе, а и мене плашат: казват, че ти може би няма да си отидеш, ще ме заколиш. А пък аз на, когато отида в спалнята, няма дори да заключа вратата; ето колко ме е страх от тебе! Да го знаеш и да го запомниш! Пи ли чай?“ — „Не, казвам аз, и няма да пия.“ — „Сърдитко Петко празна му торбата, но това никак не ти прилича.“ И както каза, така направи, не заключи стаята си. Сутринта излезе — смее се: „Ти да не си полудял? — казва. — Ами че така от глад ще умреш!“ — „Прости ми“, казвам. „Не искам да прощавам, няма да се омъжа за тебе, казах. Нима цялата нощ си седял в това кресло и не си спал?“ — „Не, казвам, не спах.“ — „Ей, че си бил умен! А пак ли няма да пиеш чай и да обядваш?“ — „Казах ти: няма — прости ми!“ — „Да знаеш само как не ти отива това, прилича ти като на свиня звънец. Да не си намислил да ме плашиш? Много ме е грижа, че ще седиш гладен; ей, че страшно!“ Разсърди се, но не за дълго и пак взе да ми се надсмива. И учудих й се, как й мина гневът така бързо? Защото тя помни злото, дълго помни стореното й от другите зло! Ей тогава ми мина през ума, че толкова малко ме уважава, та дори не може да бъде дълго време злопаметна към мене. И това е вярно. „Знаеш ли, попита ме тя, какво значи римски папа?“ — „Слушал съм“, казвам. „Ти, казва, Парфьон Семьонич, нищо не си учил от общата история.“ — „Нищо, казвам, не съм учил.“ — „Тогава, казва, ще ти дам да прочетеш: имало един такъв папа, който се разсърдил на един император и го накарал три дни, без да пие, без да яде, да стои бос на колене пред двореца му, преди да му прости; и докато през тези три дни императорът стоял на колене, какво смяташ ти, че си е мислел и какви обети е давал?… Но почакай, казва, сама ще ти го прочета!“ Скочи, донесе книгата: „Това са стихове“, казва, и почна да ми чете в стихове как този император през тези три дни се заклел да отмъсти на папата. „Нима не ти харесва, Парфьон Семьонович?“ — „Всичко това, което прочете, казвам, е вярно.“ — „Аха, сам казваш, че е вярно, значи, и ти може би се заричаш: «Ще се омъжи тя за мене, ще й припомня тогава всичко и ще й се присмея!»“ — „Не знам, казвам, може и така да мисля.“ — „Как не знаеш?“ — „Ей тъй, казвам, не знам, за това нещо ли все ще мисля сега.“ — „А за какво мислиш сега?“ — „Ами ето на — станеш от мястото си, минеш край мене, а аз те гледам и следя с очите; изшумоли роклята ти, а сърцето ми премира, излезеш от стаята, а аз си спомням за всяка твоя думичка, какво си казала и с какъв глас; а цялата тази нощ за нищо не мислех, все слушах как дишаше насън и как един-два пъти пошавна…“ — „А дето ме наби — засмя се тя, — може би не мислиш и не помниш?“ — „Може, казвам, и да мисля, не знам.“ — „А ако не ти простя и не се омъжа за тебе?“ — „Казах ти, ще се удавя.“ — „А може и да ме убиеш преди това“… Каза го и се замисли. След това се разсърди и излезе. След един час се връща такава една мрачна. „Аз, казва, ще се омъжа за тебе, Парфьон Семьонович, и то не защото се боя от тебе, а защото и без това ще загина. Къде е по-хубаво? Седни, казва, ей сега ще ти донесат обед. А омъжа ли се за тебе, прибави тя, ще ти бъда вярна жена, в това не се съмнявай и не се тревожи.“ След това помълча и каза: „Все пак ти не си лакей; по-рано мислех, че си същински лакей.“ После тя определи деня на сватбата, а след една седмица ме напусна и избяга тук при Лебедев. Когато пристигнах, тя ми каза: „Не съм се още отказала съвсем да се омъжа за тебе; искам само да почакам, колкото ми се поревне, защото все още сама съм си господарка. Чакай и ти, ако искаш.“ Ето какви са ни отношенията сега… Какво мислиш за всичко това, Лев Николаевич?

— А ти самият какво мислиш? — попита князът, като гледаше тъжно Рогожин.

— Та мигар аз мисля! — изтръгна се от устата му. Искаше да прибави още нещо, но замълча в безизходна тъга.

Князът стана и пак тръгна да си върви.

— Все пак аз няма да ти преча — каза тихо той, почти замислено, сякаш отговаряше на някаква своя собствена, скрита мисъл.

— Знаеш ли какво ще ти кажа! — изведнъж се разпали Рогожин и очите му забляскаха. — Не разбирам, как така ти ми отстъпваш? Да не би съвсем да си я разлюбил? По-рано все пак мъка те гнетеше, нали те виждах. Тогава защо си се изпребил да дойдеш тук? От състрадание ли? (И лицето му се изкриви в злобна подигравка.) Хе-хе!

— Ти мислиш, че те лъжа ли? — попита князът.

— Не, аз ти вярвам, само че нищо не разбирам. Най-вероятно е, че твоето състрадание е може би още по-силно от моята любов!

В очите му пламна израз на омраза, готова всеки момент да се изрази в думи.

— А пък човек не може да различи твоята любов от злобата — усмихна се князът, — но щом мине, може би ще бъде още по-зле. Аз ти казах вече, драги Парфьон…

— Че ще я заколя ли?

Князът трепна.

— Ти ще я мразиш много за тази сегашна любов, за цялата тази мъка, която сега търпиш. Но най-чудното за мене е как тя може пак да мисли да се жени за тебе? Когато чух вчера това — едва повярвах и много се натъжих. Ами че два пъти вече се отказа от те бе и избяга изпод венчилото, значи, има предчувствие!… Че какво ще търси сега в тебе? Парите ти ли? Глупаво е да се мисли. Пък и тях май доста си ги поизхарчил. Или пък само да си намери мъж? Та тя би могла да намери и друг. Всеки друг ще бъде по-добър за нея, защото ти наистина можеш да я заколиш, а тя сега може би много добре го разбира. Да не би да я привлича силата на любовта ти? Може и така да е… Чувал съм, имало жени, които тъкмо такава любов търсят… само че…

Князът млъкна и се замисли.

— Защо се усмихна пак на портрета на баща ми? — попита Рогожин, който наблюдаваше много внимателно всяка промяна, всяка чертица по лицето на княза.

— Защо се усмихнах ли? Дойде ми на ум, че ако не беше те сполетяло това нещастие, ако не беше ти се случила тази любов, ти може би щеше да станеш точно като баща си, и то в много кратко време. Щеше да се затвориш в тази къща с жена си, послушна и смирена, щеше да приказваш рядко и строго, никому нямаше да вярваш, а и никаква нужда нямаше да изпитваш да се доверяваш, и щеше да трупаш само пари мълчаливо и мрачно. И най-многото, и то чак на старини, да почнат да ти харесват старите книги и да вземеш да се кръстиш с два пръста…

— Смей се ти. А ето че и тя ми каза същото неотдавна, когато гледаше като тебе този портрет! Чудно как сега и двамата мислите еднакво за всичко.

— Та нима тя е идвала при тебе? — с любопитство попита князът.

— Да. Дълго гледа портрета и ме разпитва за покойния. „Ето какъв щеше да станеш и ти — усмихна ми се най-после тя, — ти имаш, Парфьон Семьонич, силни страсти, толкова силни, че веднага биха те закарали в Сибир, на каторга, ако не беше умът ти, защото ти си много умен“ (така каза, ако щеш, вярвай, ако щеш — недей. За пръв път чух от нея такива думи!). „Бързо би се отказал от всичките си сегашни лудории. А понеже нямаш никакво образование, щеше да почнеш да трупаш пари и да седиш като баща си в тази къща в компания с твоите скопци; може би накрай би преминал в тяхната вяра и така би обикнал парите си, че не два милиона, а може и десет да натрупаш, и да умреш от глад върху торбите си с пари, защото вършиш всичко със страст, всичко докарваш до страст.“ Ето почти дума по дума какво ми каза тя. Никога преди това не беше говорила с мене така! Ами че тя приказва с мене обикновено за празни работи или ми се присмива; пък и този път почна със смях, но след това стана една такава мрачна; обиколи цялата тази къща, разглежда я и като че се плашеше от нещо. „Всичко това, казвам аз, ще променя, ще го преправя, а може и друга къща да купя за сватбата ни.“ — „Не, не, казва, нищо тук не бива да се променя, така ще живеем. Аз искам, казва, да живея при майка ти, когато ти стана жена.“ Заведох я при майка ми — прояви почитание към нея като същинска дъщеря. И по-рано майка ми, има вече две години, не беше като че ли с пълния си разсъдък (болна е), а пък след смъртта на баща ми съвсем се вдетини, не приказва: стои неподвижна и само кима с глава на тези, които види; ако не я нахранят, по три дни няма да се сети да яде. Аз взех дясната ръка на майка ми, сбрах трите й пръста в едно и казах: „Благословете я, мамо, тя ще бъде моя жена“; тогава тя целуна с чувство ръката на майка ми и каза: „Много трябва да е страдала твоята майка.“ Като видя ей тази книга тук, запита ме: „Я гледай ти, «Руска история» ли си почнал да четеш? (А тя сама ми беше казала един ден в Москва: «Да беше се образовал малко, поне „Руска история“ от Соловьов да прочетеш, защото нищо не знаеш.») Това не е лошо, каза тя, продължавай, чети. Аз сама ще ти направя един списък на книги, които най-напред трябва да прочетеш; искаш ли, или не искаш?“ Никога, никога по-рано тя не беше приказвала с мене така, останах дори учуден; за пръв път въздъхнах като жив човек.

— Много се радвам, Парфьон — каза князът с искрено чувство, — много се радвам. Кой знае пък, може Бог да ви събере.

— Никога няма да стане това! — разпалено извика Рогожин.

— Слушай, Парфьон, щом я обичаш толкова много, нима няма да искаш да заслужиш нейното уважение? А ако го искаш, нима не се надяваш да го постигнеш? Казах ти преди малко, чудя се как може тя да мисли да се жени за тебе? Но макар че не мога да отгатна, все пак за мене е сигурно, че тук трябва да има някаква разумна, приемлива причина. Тя е убедена, че я обичаш; но сигурно е убедена и в това, че ти имаш известни качества. Та не може да бъде другояче! Това, което ми каза, сега, го потвърждава. Самият ти казваш, че е намерила начин да приказва с тебе на съвсем друг език от тоя, с който по-рано се обръщала към тебе и е говорила. Ти си мнителен и ревнив, затова и преувеличи всичко лошо, което си забелязал у нея. А сигурно тя не мисли така лошо за тебе, както ти казваш. Защото иначе би трябвало да се приеме, че омъжвайки се за тебе, тя съзнателно се хвърля във водата или под ножа. А нима това е възможно? Кой съзнателно се хвърля във водата или под ножа?

Парфьон изслуша с горчива усмивка пламенните думи на княза. Убеждението му беше вече, изглежда, непоколебимо затвърдено.

— Колко страшно ме гледаш сега, Парфьон! — едва можа да каже князът с чувство на мъка.

— Във водата или под ножа! — каза най-сетне той. — Хе! Та тъкмо и затова ще се омъжи за мене, защото сигурно очаква да й забия ножа! Но мигар наистина, княже, ти и до ден-днешен не си разбрал в какво се състои цялата работа?

— Не мога да те разбера.

— Какво пък, може и наистина да не разбира, хе-хе! Нали за тебе казват, че си малко… таквоз. Тя обича другиго, разбери! Точно както аз я обичам сега, точно така тя обича другиго сега. А знаеш ли кой е този друг? Това си ти! Та ти не знаеш ли, а?

— Аз!

— Ти. Още оттогава, от рождения си ден, тя те е обикнала. Само че смята, че е невъзможно да се омъжи за тебе, защото щяла уж да те опозори и да погуби цялата ти съдба. „Знае се каква съм“ — казва тя. И досега сама го повтаря. Всичко това ми го каза така направо в лицето. Тебе се бои да не погуби и опозори, а за мене, значи, може да се омъжи — няма значение; ето как ме уважава, запомни го!

— Но как тогава тя избяга от тебе при мене, а… след това… от мене…

— От тебе при мене ли! Хе! Та малко ли неща й хрумват внезапно в главата! Цялата е сега като в треска. Току ми вика: „Омъжвам се за тебе, както се хвърлям във водата. По-скоро сватбата!“ Сама бърза, определя ден, а наближи ли този ден — уплашва се или други мисли й идват; бог знае какви, ти нали видя: плаче, смее се, треска я тресе. Но какво чудно в това, че е избягала и от тебе? Избягала е тогава от тебе, защото сама се е сепнала колко силно те обича. Не е било по силите й да остане при тебе. Ти каза преди малко, че съм я търсел тогава в Москва; не е вярно — тя сама избяга от тебе при мене: „Определи ден, казва, аз съм готова! Поръчай шампанско! Да идем при циганките!“ — вика… Да не бях аз, тя отдавна да се е хвърлила във водата; право ти казвам. А ако не се хвърля, то е, защото аз съм може би по-страшен от водата. От злоба мисли да се омъжи за мене… Ако се омъжи, право ти казвам, от злоба ще се омъжи.

— Но как можеш ти… как можеш!… — изкрещя князът и не довърши. Той гледаше ужасен Рогожин.

— А защо не довършваш — прибави Рогожин ухилен, — а искаш ли да ти кажа какво си мислиш в този момент? Ти мислиш: „Как може тя да се омъжи сега за него? Как може да се допусне тя да стори това?“ Знам какво мислиш…

— Не за това дойдох тук, Парфьон; казвам ти, не това ми беше в ума…

— Може да не си дошъл за това и то да не ти е било в ума, само че сега сигурно това мислиш, хе-хе! Хайде, стига! Какво така се обърка? Нима наистина не го знаеше? Учудваш ме!

— Всичко това е ревност, Парфьон, всичко това е болест, всичко това ти преувеличи безмерно… — избъбри князът в необикновено вълнение — но какво ти става?

— Остави това — каза Парфьон и бързо изтръгна от ръцете на княза едно ножче, което той бе взел от масата, и го сложи на мястото му, до една книга.

— Аз като че ли знаех, когато тръгвах за Петербург, като че ли предчувствувах… — продължи князът — не ми се идваше тук! Исках да забравя всичко, което ме свързва с този град, исках да го изтръгна от сърцето си! Хайде, сбогом… Но какво ти става!

Говорейки, князът от разсеяност пак бе взел в ръце същото ножче от масата и Рогожин пак го измъкна от ръцете му и го хвърли на масата. Ножчето беше по форма доста просто, грубо, с еленова дръжка и с острие около дванадесет сантиметра, със съответната ширина.

Като видя, че князът се особено изненада, задето му изтръгнаха на два пъти ножа от ръцете, Рогожин грабна злобно и ядосано ножа, тури го в книгата и хвърли книгата на другата маса.

— Листове ли разрязваш с него, а? — попита князът, но някак разсеяно, все още като че ли под влиянието на дълбока замисленост.

— Да, листове…

— Но това е градинарски нож?

— Да, градинарски. Нима с градинарски не могат да се разрязват листове?

— Но той е… съвсем нов.

— Че какво като е нов? Мигар не мога да си купя сега нов нож? — извика най-после Рогожин в пристъп на някаква ярост, като гневът му растеше при всяка дума.

Князът трепна и изгледа втренчено Рогожин.

— Ей, че сме и ние! — засмя се той изведнъж, напълно съвзел се. — Извинявай, драги, когато главата ми тежи като сега и тази болест… аз ставам такъв един съвсем, съвсем разсеян и смешен. Най-малко за това исках да те питам… но и не помня за какво. Сбогом…

— Не през там — каза Рогожин.

— Забравих!

— През тук, през тук, да вървим, ще ти посоча пътя.

Бележки

[1] „История“ от Соловьов. — „История на Русия“ от С. М. Соловьов е почнала да излиза през 1851 година. Към 1867 година са били издадени осемнадесет тома от труда на Соловьов. Според Н. Н. Страхов „Историята“ на Соловьов е била една от тези книги, които Достоевски взел със себе си, когато тръгнал през 1867 година за чужбина („Биография, письма и заметки из записной книжки Ф. М. Достоевского“, СПБ 1883, стр. 298). Първият том от „История на Русия“ на С. М. Соловьов е бил запазен в библиотеката на Достоевски и в най-късни години (виж Л. П. Гроссман, Семинарии по Достоевскому, М.-П., 1923, стр. 41). В писмо до Н. Л. Озмидов от 18 август 1880 година в списъка на книгите, които препоръчва за четене на дъщерята на Озмидов, Достоевски включил „Историята“ на Соловьов („Биография, письма и заметки из записной книжки Ф. М. Достоевского“, СПБ, 1883, Приложения, стр. 119).