Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 77 гласа)

II

Генерал Епанчин живееше в своя собствена къща, малко настрана от Литейная, към черквата „Преображение“. Освен тази (великолепна) къща, пет шести от която се даваха под наем, генералът имаше и грамадна къща на Садовая, носеща му също значителен доход. Освен тези две къщи той притежаваше досам Петербург един много доходен и обширен имот; имаше и някаква фабрика в Петербургска околия. Всички знаеха, че едно време генерал Епанчин бе събирал някои приходи за държавата. Сега той участвуваше и имаше доста влиятелен глас в някои солидни акционерни дружества. Минаваше за човек е много пари, за много зает и с големи връзки. Успял бе да стане крайно необходим на някои места, между другото и в службата си. Ала също така се знаеше, че Иван Фьодорович Епанчин е човек без образование и произхожда от войнишко потекло; последното несъмнено можеше само да му прави чест, но генералът, макар и умен човек, си имаше също своите малки, твърде извинителни слабости и не обичаше някои намеци. Но той беше безспорно умен и хитър човек. Например имаше за принцип да не излиза на показ, да се спотайва, дето трябва, и мнозина го ценяха тъкмо за неговата простота, тъкмо затова, че винаги си знаеше мястото. А де да можеха тези съдии да видят какво ставаше понякога в душата на Иван Фьодорович, който така добре си знаеше мястото! Макар наистина да имаше и практика, и опит в живота, и някои доста забележителни способности, той обичаше да се представя по-скоро като изпълнител на чужди идеи, отколкото като независим ум, да минава за човек „предан без ласкателство“[1] и в духа на времето дори за истински руснак със сърце. В това отношение с него се бяха случили даже няколко забавни приключения; ала генералът никога не се отчайваше, дори и при най-забавните приключения; освен това му вървеше, дори на карти, а той играеше много на едро, и то нарочно не само не искаше да крие тази своя уж малка слабост към картите, от която много пъти извличаше добра печалба, но и я подчертаваше. Обществото му беше смесено, на всеки случай, разбира се, „тузовско“. Но животът тепърва започваше: има време, има много време и всяко нещо ще дойде с времето си и по реда си. А и по години генерал Епанчин беше още, както се казва, в пълния си разцвет, тоест най-много на петдесет и шест години, което във всеки случай представлява цветуща възраст, възраст, от която започва действително истинският живот. Здравето му, цветът на лицето, яките му, макар и почернели зъби, набитото му, здраво телосложение, загриженият израз на физиономията сутрин на служба, весел вечерно време при игра на карти или у негово сиятелство — всичко спомагаше за сегашните му и бъдещи успехи и постилаше с рози живота на негово превъзходителство.

Генералът имаше цъфтящо семейство. Наистина не всичко в него тънеше в рози, но имаше и много неща, върху които негово превъзходителство отдавна вече бе почнал да насочва сериозно и сърдечно главните си надежди и цели. Пък и има ли в живота по-важна и по-свята цел от целта на родителите? Към какво да се привържеш, ако не към семейството? Семейството на генерала се състоеше от съпругата му и от три големи дъщери. Генералът се беше оженил много отдавна, още като поручик, за девойка почти на едни години с него, която не беше нито хубава, нито образована и му донесе зестра само петдесет крепостни, които всъщност му послужиха като основа за бъдещото му състояние. Ала генералът никога по-късно не се оплакваше от ранния си брак, никога не го смяташе за нещастно увлечение на неразумната си младост и толкова уважаваше съпругата си и толкова се боеше понякога от нея, че дори я обичаше. Генералшата беше от княжеския род на Мишкини, род, макар и не блестящ, но твърде стар и тя се уважаваше много за своето потекло. Някакво влиятелно лице на времето, един от онези покровители, за които впрочем покровителството не струва нищо, се съгласи да прояви интерес към женитбата на младата княгиня. Той отвори вратичката на младия офицер и го блъсна в нея; а за него не едно блъсване, но само един поглед би бил достатъчен и не би отишъл на вятъра! С малки изключения съпрузите прекараха дългия си живот в сговор. Още съвсем млада, генералшата умееше да си намери — понеже бе родена княгиня и последна в рода си, а може би и поради личните си качества — някои много високопоставени покровителки. По-късно, поради богатството и служебното положение на съпруга си, тя почна дори донякъде да свиква това висше общество.

През последните години израснаха и се развиха и трите генералски дъщери — Александра, Аделаида и Аглая. Наистина и трите бяха само Епанчини, но по майка от княжески род, с не малка зестра, с баща, който можеше да претендира по-късно и за много висок пост и — което е също доста важно — трите бяха забележително хубави, без да се изключи и най-голямата Александра, която бе прехвърлила вече двадесет и пет години. Средната беше на двадесет и три, а най-малката Аглая едва-що бе навършила двадесет. Тя беше дори истинска хубавица и в обществото започваше да обръща голямо внимание върху себе си. Но това не беше още всичко: и трите се отличаваха със своето образование, ум и дарби. Знаеше се, че те се обичаха извънредно много и държаха една за друга. Говореше се дори за някакви уж жертви, които двете по-големи правели в полза на общия домашен идол — най-малката. Те не само не обичаха да бият на очи в обществото, но даже бяха много скромни. Никой не можеше да ги укори във високомерие и предвзетост, ала всички знаеха, че са горди и си знаят цената. Най-голямата беше музикантка, средната — много добра художничка; но дълги години почти никой не знаеше това; разбра се едва напоследък, и то случайно. С една дума, за тях се приказваха много похвални неща. Но имаха и недоброжелатели. С ужас се говореше колко книги са прочели. Те не бързаха да се омъжат; макар че държаха за известен кръг от обществото, все пак не го ценяха много. Това правеше още по-голямо впечатление, защото всички знаеха стремежите, характера, целите и желанията на техния баща.

Беше вече към единадесет часа, когато князът позвъни в квартирата на генерала. Генералът живееше на втория етаж и помещението, което заемаше, можеше да мине за скромно, макар и да отговаряше на неговото положение. На княза отвори един слуга в ливрея и той трябваше дълго да се обяснява с този човек, който още от самото начало погледна подозрително него и вързопчето му. Най-после, след като обясни ясно и на няколко пъти, че наистина е княз Мишкин и че трябва непременно да види генерала по важна работа, смаяният слуга го заведе в една малка чакалня непосредствено пред самата приемна, до кабинета, и го предаде направо на друг слуга, който дежуреше сутрин в тази чакалня и докладваше на генерала за посетителите. Този слуга беше във фрак, минал бе четиридесетте, имаше угрижена физиономия и беше специален кабинетен прислужник, който докладва на негово превъзходителство, поради което си знаеше цената.

— Почакайте в приемната, а вързопчето си оставете тук — каза той, като бавно и важно сядаше в креслото си и със строго учудване поглеждаше към княза, който се настани до него на един стол с вързопчето в ръце.

— Ако позволите — рече князът, — предпочитам да почакам тук при вас, там какво ще правя сам?

— В чакалнята не можете да стоите, защото сте посетител, тоест гост. Лично генерала ли искате да видите?

Изглежда, лакеят не можеше да се помири с мисълта да пусне такъв посетител и още веднъж се реши да го попита.

— Да, имам работа, която… — започна князът.

— Не ви питам каква именно работа — моето задължение е само да доложа за вас. А без секретаря, казах, не мога да доложа за вас.

Подозрителността на този човек като че ли все повече и повече растеше; князът не приличаше никак на всекидневните посетители и макар че генералът доста често, едва ли не всеки ден, в известен час, трябваше да приема, особено по работа, понякога дори най-различни гости, все пак въпреки опита си и доста подробното нареждане камердинерът беше в голямо колебание; необходима беше намесата на секретаря, за да доложи.

— Но вие наистина ли идете… от чужбина? — някак неволно попита най-после той и се обърка; може би искаше да попита: „Наистина ли сте княз Мишкин?“

— Да, току-що слязох от вагона. Струва ми се, вие искахте да попитате: наистина ли съм княз Мишкин? Но не попитахте от вежливост.

— Хм… — изръмжа учуден лакеят.

— Уверявам ви, че не ви излъгах и вие няма да носите отговорност заради мене. Колкото до моята външност и вързопчето, няма какво да се чудите; положението ми в този момент не е розово.

— Хм! Не се боя от това, да ви кажа ли. Аз съм длъжен да доложа, а при вас ще дойде секретарят, освен ако вие… Там е работата, че има едно „освен ако“… Вие не идвате ли при генерала да го молите нещо по бедност? Ще се осмеля да попитам, ако е възможно.

— О, не, бъдете напълно спокоен. Идвам по друга работа.

— Вие ще ме извините, но аз попитах ей тъй, просто като ви гледах. Почакайте секретаря; генералът сега е зает с един полковник, а след това ще дойде и секретарят… на дружеството.

— Щом е тъй, ще трябва дълго да чакам. В такъв случай бих помолил: не може ли някъде тук да попуша? Аз си нося лула и тютюн.

— Да по-пу-шите? — погледна го учудено и презрително камердинерът, сякаш още не вярваше на ушите си. — Да попушите? Не, тук не можете да пушите, дори е срамотно да помислите такова нещо… Чудна работа!

— Но аз не исках да пуша в тази стая; нали знам, че не може; бих отишъл някъде другаде, дето ми кажете, защото съм свикнал, а ето вече два-три часа не съм пушил. Впрочем, както обичате, а и нали знаете пословицата: всяка къща…[2]

— Е, как да доложа за такъв като вас? — измърмори почти неволно камердинерът. — Първо, вие не трябва да седите тук, а в приемната, защото сте посетител, тоест гост, а мене държат отговорен… Ама вие какво, да не смятате да живеете тук? — прибави той, като още веднъж погледна накриво към вързопчето на княза, което явно не му даваше мира.

— Не, не смятам. Дори да ме поканят, няма да остана. Дошъл съм просто да се запозная и повече нищо.

— Как? Да се запознаете? — с учудване и с тройно по-голяма подозрителност запита камердинерът. — Но нали отначало казахте, че идвате по работа?

— О, то почти не е работа! Тоест, ако искате, идвам по една работа, да помоля просто за съвет, но главното е да се представя, защото аз съм княз Мишкин, а генералшата Епанчина е също последната от княгините Мишкини и освен нас двамата няма други Мишкини.

— Ще рече, вие сте и роднина? — сепна се вече почти съвсем уплашен лакеят.

— И това почти не е така. Впрочем, ако се поровим малко, ще излезем, разбира се, роднини, но толкова далечни, че дори не може да се говори за истинско роднинство. Писах веднъж от чужбина на генералшата, но тя не ми отговори. Все пак сметнах за нужно да вляза във връзка с нея след завръщането си. А всичко това ви обяснявам сега, за да не се съмнявате, защото виждам, че все още се безпокоите: доложете, че е дошъл княз Мишкин, това стига, за да разберат целта на посещението ми. Ако ме приемат — добре, ако не ме приемат — също може би е много добре. Само че не могат, струва ми се, да не ме приемат: генералшата сигурно ще поиска да види най-големия и единствен представител на своя род, а тя много държи за потеклото си, както със сигурност съм чувал за нея.

В приказките на княза като че ли имаше голяма простота; но колкото по-прости бяха, толкова по-безсмислени изглеждаха в дадения случай и опитният камердинер не можеше да не почувствува, че нещо, което е съвсем прилично между прислужник и прислужник, е съвсем неприлично между госта и прислужника. А тъй като прислужниците са много по-умни, отколкото обикновено мислят за тях господарите, то и на камердинера му мина през ума, че тук има две неща: или князът е някакъв вагабонтин и е дошъл без друго да проси милостиня, или князът е просто глупчо и няма честолюбие, защото един умен княз, с честолюбие, няма да седне в чакалнята да говори с един лакей за своите работи; така че и в единия, и в другия случай дали няма да го държат отговорен заради него?

— Все пак бих ви помолил да минете в приемната — забеляза той колкото се може по-настойчиво.

— Ами ако седях там, нямаше да мога да ви обясня всичко това — весело се засмя князът — и, значи, все още щяхте да се безпокоите, като гледате пелерината и вързопчето ми. А сега можете да не чакате секретаря и да отидете да доложите за мене.

— За такъв посетител като вас не мога да доложа без разрешението на секретаря, освен това генералът специално ми заповяда преди малко да не го безпокоя за когото и да било, докато при него е полковникът, а Гаврила Ардалионич влиза направо.

— Чиновник ли е той?

— Гаврила Ардалионич ли? Не. Той служи в Дружеството. Сложете поне вързопчето си ей тук.

— Вече мислех за това; ако позволите. А мога ли да снема и пелерината?

— Разбира се, няма да влезете при него с пелерина я. Князът стана, свали бързо пелерината си и остана по доста прилично и добре ушито, макар и износено вече сако. На жилетката му имаше металическа верижка. На верижката висеше женевски сребърен часовник.

Макар че князът беше глупчо — така поне лакеят бе решил, — все пак на генералския камердинер се видя най-после неприлично да продължи разговора си с посетителя, въпреки че, кой знае защо, князът му се харесваше, от известна гледна точка, разбира се. Но от друга гледна точка той му вдъхваше решително и грубо негодувание.

— А генералшата кога приема? — попита князът, като седна пак на предишното си място.

— Това вече не е моя работа. Различно приема, според човека. На модистката разрешава дори в единадесет часа. Гаврила Ардалионич също влиза преди другите, дори в часа на утринната закуска.

— Тук в стаите е по-топло, отколкото зимно време в чужбина — забеляза князът, — затова пък там по улиците е по-топло, отколкото у нас, а зиме в тамошните къщи руснак, който не е свикнал, не може да живее.

— Не палят ли?

— Палят, но и къщите другояче са направени, тоест печките и прозорците.

— Хм! Дълго ли сте пътували?

— Ами четири години. Впрочем почти все на едно и също място живях, на село.

— Отвикнали сте от нашия живот?

— И това е право. Ще повярвате ли, чудя се как не съм забравил да говоря руски. Ето на, приказвам сега с вас, а си мисля: „Но аз говоря добре.“ Може би затова и говоря толкова много. Вярно, че от вчера все ми се говори руски.

— Хм! А по-рано живели ли сте в Петербург? (Колкото и да се държеше лакеят, невъзможно му беше да не поддържа такъв учтив и вежлив разговор.)

— В Петербург ли? Почти съвсем не съм живял, само съм минавал. И по-рано нищо не знаех тук, а сега, чувам, имало толкова нови неща, та казват, че и който го е познавал, пак трябва да почне да го изучава. Тук говорят сега много за съдилищата.[3]

— Хм!… Съдилища. Вярно, има съдилища. А как е там, по-справедливи ли са съдилищата?

— Не знам. За нашите съм чувал много добри неща. Ето пак няма у нас смъртно наказание.[4]

— А там има ли?

— Има. Гледах във Франция, в Лион.[5] Заведе ме Шнайдер.

— Бесят ли?

— Не, във Франция отсичат главите.

— Е, крещят ли?

— Къде ти! Трае само един миг. Повалят човека и ей такъв широк нож се спуска по машината, гилотина се казва, тежко, силно нещо… Главата отскача толкова бързо, че нямаш време и да мигнеш. Но най-мъчителни са приготовленията. Например, когато четат присъдата, нагласят, връзват, качват на ешафода, ето това е ужасното! Стича се много народ, дори жени, макар че там не одобряват това, дето гледат жените.

— Не е тяхна работа.

— Разбира се! Разбира се! Такава мъка!… Престъпникът беше човек умен, безстрашен, силен, възрастен, Легро се казваше. И ето, ако щете, вярвайте, когато се качваше на ешафода — беше блед като платно и плачеше. Нима може така? Нима не е ужасно? Та кой плаче от страх? Не вярвах, че от страх може да заплаче — не казвам дете, а човек, който никога не е плакал, човек на четиридесет и пет години. А какво ли става с душата в този момент, до какви ли гърчения я докарват? Гавра над душата, нищо друго! Казано е: „Не убивай“, а за това ли, че той е убил, и него трябва да убият? Не, не бива така. Ето вече почти месец как видях това, а и досега ми е като че ли пред очите. Най-малко пет пъти съм го сънувал.

Князът дори се оживи, като говореше, лека руменина изби по бледото му лице, макар и да приказваше все още спокойно. Камердинерът го наблюдаваше със съчувствие и любопитство, сякаш не му се искаше да откъсне очи от него; може би и той беше човек с въображение и склонен към размисъл.

— Хубаво е поне, че мъката е кратка — забеляза той, — когато отхвръкне главата.

— Знаете ли какво? — разпалено продължи князът. — Вашата забележка е точно като на всички други и ето защо са измислили машината, наречена гилотина. А мене тогава ми дойде на ум една мисъл: дали това не е дори по-лошо? Вам ви е смешно, вижда ви се странно, но при известно усилие на въображението дори и такава мисъл може да ти хрумне. Представете си: завеждат човека на изтезание; страданията, раните, физическото мъчение — всичко това отвлича вниманието ти от душевното страдание, така че само раните те измъчват чак докато умреш. А пък главната, най-силната болка не е може би в раните, а в това, дето знаеш със сигурност, че ето след час, после след десет минути, после след половин минута, после сега, ей сега — душата ще отлети от тялото и че няма да бъдеш вече човек, че това е вече сигурно; главното е това, че е сигурно. Ето когато слагаш главата си под самия нож и чуваш как той се плъзне над главата, ето тази четвърт от секундата е най-страшната. Знаете ли, че това не е моя фантазия, а че мнозина са ми казвали същото? Толкова съм уверен в това, че направо ще ви кажа моето мнение. Да убиваш зарад убийството, е несравнено по-голямо наказание, отколкото самото престъпление. Убийството по присъда е несравнено по-ужасно от убийството на разбойника. Оня, когото убиват разбойниците или го заколват нощем в гората, или някак другояче, без друго все още се надява, до последния си миг, че ще се спаси. Имало е случаи, когато гърлото е вече прерязано, а той още се надява или тича, или моли. А тук ти отнемат сигурно цялата тази последна надежда, с която е десет пъти по-лесно да умреш; тук има присъда и в това, че сигурно няма да я избегнеш, се крие цялата тази ужасна мъка, а по-силна от тази мъка няма на света. Сред сражение заведете и поставете войника срещу самия топ и стреляйте в него — той все още ще се надява, но прочетете на този същия войник неотменима присъда, той ще полудее или ще заплаче. Кой бе казал, че човешката природа е в състояние да понесе това, без да полудее? Защо е тази гавра — безобразна, ненужна, напразна? Може би има на света такъв човек, комуто са прочели присъда, оставили са го да се помъчи, а след това са му казали: „Върви си, прощават ти!“[6] Ето такъв човек би могъл може би да ни разправи. За тази мъка и за този ужас и Христос е говорил. Не, не бива да се постъпва така с човека!

Макар и да не би могъл да изрази всичко това така, както князът, камердинерът все пак разбра ако не всичко, то поне най-важното, което личеше дори по умиления израз на лицето му.

— Ако пък толкова ви се пуши — каза той, — можете да запушите, само че побързайте. Защото току-виж ви повикали, а вас ви няма. Ето тук под тази стълбичка, виждате ли, има врата. Влезте през вратата, вдясно има стаичка; там можете, само че отворете прозорчето, защото не е редно…

Ала князът нямаше време да отиде да попуши. В чакалнята изведнъж влезе един млад човек с книжа в ръцете. Камердинерът почна да сваля шубата му. Младият човек погледна княза под очи.

— Този господин, Гаврила Ардалионич — започна поверително и почти фамилиарно камердинерът, — казва, че е княз Мишкин и че е роднина на госпожата, пристигнал с влака от чужбина, с едно вързопче в ръка, само че…

Повече князът не чу, защото камердинерът почна да шепне. Гаврила Ардалионович слушаше внимателно и поглеждаше към княза с голямо любопитство, но най-после престана да слуша и бързо се приближи към него.

— Вие сте княз Мишкин? — попита той извънредно любезно и вежливо. Той беше много хубав млад човек, също на около двадесет и осем години, строен блондин, средно висок, с малка наполеоновска брадичка[7], с умно и много хубаво лице. Само в усмивката му, колкото и любезна да беше, имаше нещо твърде престорено; при това зъбите му се показаха някак твърде бисерноравни; въпреки всичката му веселост и явно добродушие, погледът му беше някак твърде втренчен и изпитателен.

„Когато е сам, сигурно съвсем не гледа така и може би никога не се смее“ — помисли машинално князът.

Князът обясни набързо всичко, което можа, почти същото, което преди малко бе обяснявал вече на камердинера, а преди това пък и на Рогожин. В това време Гаврила Ардалионович като че ли си припомняше нещо.

— Не бяхте ли вие — попита той, — който пратихте преди около година или даже по-малко писмо на Елисавета Прокофиевна, струва ми се, от Швейцария?

— Точно така.

— В такъв случай ви познават тук и сигурно си спомнят за вас. Негово превъзходителство ли искате да видите? Веднага ще доложа… Той ей сега ще се освободи. Но вие би трябвало… да минете засега в приемната… Защо стои тук? — обърна се той строго към камердинера.

— Нали ви казах, сам той не пожела…

В този момент вратата на кабинета се отвори изведнъж и оттам излезе някакъв военен с чанта в ръка, като говореше високо и се сбогуваше.

— Ти тук ли си, Ганя — извика един глас от кабинета, — заповядай при мене!

Гаврила Ардалионович кимна с глава на княза и влезе бързо в кабинета.

След една-две минути вратата отново се отвори и се чу звънкият и любезен глас на Гаврила Ардалионович:

— Княже, заповядайте!

Бележки

[1] … за човек „предан без ласкателство“. — Намек за девиза в герба на А. А. Аракчеев („Прадан без ласкателство“). Сравни епиграмата на Пушкин „На Аракчеев“ („На Русия цяла потисник…“) (1817–1820).

[2] В чужой монастырь со своим уставом не ходи — всяка къща си има закон. — Б.пр.

[3] Тук говорят сега много за съдилищата. — Като последица от съдебната реформа от 1864 година старите съсловни съдилища са били заменени със съдебни учреждения, общи за всички съсловия. В новите съдилища, за разлика от дореформените, делата са се разглеждали при открита врата с участието на съдебни заседатели и адвокат. Сведенията за съдебните заседания са се печатали във вестниците. Според А. Г. Достоевская „през зимата на 1867 г. Фьодор Михайлович се интересуваше извънредно много от дейността на съда със съдебни заседатели, който наскоро бе почнал да функционира. Понякога дори изпадаше във възторг и умиление от техните справедливи и разумни присъди и винаги ми разправяше всичко по-важно от съдебния живот, което бе прочел във вестниците.“ („Воспоминания А. Г. Достоевской“, М.-Л., 1925, стр. 115–116.) Интересът на Достоевски към следреформения съд е широко отразен в романа (виж стр. 364 и бележката към нея).

[4] … у нас няма смъртно наказание. — Смъртното наказание в Русия е било отменено формално през 1753–1754 г. г., но скоро след това е било наново въведено като най-голяло наказание за държавни, военни и някои други престъпления. Във връзка с нарастването на освободителното движение през 60-те години смъртното наказание е било прилагано особено често. Малко преди заминаването на Достоевски за чужбина, на 3 септември 1866 година на Смоленското поле е Петербург е бил обесен Каракозов. Така че казвайки, че в Русия „няма“ смъртно наказание и позовавайки се на това, че князът е видял смъртно наказание само в чужбина, Достоевски (който сам в 1849 година е бил осъден на смърт по делото на петрашевци) вероятно е искал да запази от намеса на цензурата онези страници от романа, които съдържат разсъжденията на княза за смъртното наказание.

[5] Гледах във Франция, в Лион. — Във Франция смъртното наказание над криминални престъпници до края на XIX век се е извършвало публично. (Ср. очерка на И. С. Тургенев „Екзекутирането на Тропман“, Собр. соч., т. 10, М., 1956.)

[6] Може би има такъв човек, комуто са прочели присъда, оставили са го да се помъчи, а след това са му казали: „Върви си, прощават ти!“ — Достоевски говори тук преди всичко за себе си и за другите петрашевци, на които е било съобщено за отменяването на смъртното им наказание едва след като те са изслушали смъртната присъда и са били приготвени за разстрелване. От вестниците. Достоевски е знаел, че на същото варварско измъчване са били подлагани по-късно и други осъдени (виж напр. „Московские ведомости“, 1868, № 166 от 1 август).

[7] … наполеоновска брадичка. — Става дума за Наполеон III, тогава император на Франция.