Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 77 гласа)

Трета част

I

Постоянно се оплакват у нас, че нямаме практични хора; че политици например има много; генерали също много; че потрябват ли разни управители, веднага могат да се намерят, колкото щеш и каквито щеш — но практични хора няма. Поне всички се оплакват, че няма. Казват дори, че по някои железопътни линии няма достатъчно добри чиновници; в някаква параходна компания просто не могли да намерят що-годе свестен персонал. Ту чуеш, че по тая и тая новооткрита линия се сблъскали или прекатурили от някой мост вагони; ту пишат, че насмалко не останал да зимува някакъв влак сред снежното поле: тръгнали да пътуват няколко часа, а пет дни прекарали в снега. Ту разправят, че много хиляди пуда стока гние на едно място по два, та и по три месеца, очаквайки да бъде изпратена, ту твърдят (просто за невярване впрочем), че един администратор, тоест някакъв надзирател, вместо да изпрати стоката на някакъв търговски служащ, който настоявал за това пред него, му администрирал един в зъбите и отгоре на всичко обяснил тази си административна постъпка с това, че се „поразгорещил“. Толкова много са, изглежда, канцелариите в държавните учреждения, че да те хване страх дори да помислиш; всички са служили, всички служат, всички смятат да служат — как да не може тогава да се избере от подобен материал подходящ персонал за едно параходно дружество?

На този въпрос дават понякога извънредно прост отговор — толкова прост, че дори не ти се вярва на обяснението. Вярно е, казват, че в нашата страна всички са служили или служат и това се предава вече двеста години по най-добър немски образец, от прадядото до правнука — но тъкмо служащите са най-непрактичните хора и дотам се е стигнало, че духът на абстрактност и липсата на практически знания доскоро още са се смятали дори между самите служащи едва ли не за най-голяма добродетел и качество за препоръка. Впрочем напразно заприказвахме за служащите, когато искахме всъщност да говорим за практичните хора. По този въпрос няма вече съмнение, че нерешителността и пълната липса на лична инициатива винаги са се смятали у нас за главен и най-добър признак, по който може да се познае практичният човек — а дори и днес се смятат. Но защо да виним само себе си, ако изобщо това мнение може да се смята за обвинение? Открай време липсата на оригиналност се е смятала навред, по целия свят, за главно качество и най-добра препоръка за способния, делови и практичен човек; поне деветдесет и девет на сто от хората (и то най-малкото) винаги са мислели така и само едно на сто винаги са мислели и още мислят другояче.

Изобретателите и гениите почти винаги в началото на своята кариера (а много често и в края) са били смятани от обществото за същински глупци — това вече е най-банално и общоизвестно мнение. Ако например в продължение на десетки години всички са влагали парите си в банкерски къщи и са натрупали там милиарди с по четири на сто, то естествено, когато банкерските къщи са престанали да съществуват и всеки е бил оставен на личната си инициатива, по-голямата част от тези милиони е трябвало неизбежно да пропадне в акционерната треска и между ръцете на мошениците — и това дори се е изисквало от приличието и благонравието. Тъкмо от благонравието, защото, ако благонравната нерешителност и значителната липса на оригиналност са се смятали досега у нас според общото убеждение за неразделно качество на способния и почтен човек, би било много непочтено и дори неприлично да промениш изведнъж напълно всичко това. Ще се намери ли например майка, която нежно обича детето си, да не се изплаши и разболее от страх, ако синът или дъщеря й малко излезе от релсите? „Не, никаква оригиналност, нека по-добре бъде щастливо и живее в охолство“ — мисли всяка майка, когато приспива детето си. А нашите бавачки от памтивека са приспивали децата, като са нареждали и са припявали: „В злато да ходиш, генералски чин да носиш!“ Така че дори нашите бавачки са смятали, че генералският чин е върхът на руското щастие и следователно най-популярен народен идеал за спокойно, прекрасно блаженство. И наистина кой у нас не е бил сигурен, че ще стане един ден генерал и ще спести известна сума в някоя банкерска къща, след като е издържал посредствено изпитите си и е прослужил тридесет и пет години? По такъв начин, почти без всякакви усилия, русинът най-после си е спечелвал името на способен и практичен човек. Всъщност у нас не е могъл да стане генерал единствено само оригиналният човек, с други думи, неспокойният. Може би тук има известно недоразумение; но, общо взето, изглежда, че това е вярно и нашето общество е имало пълно право, като е определило своя идеал за практичен човек. Ала ето че все пак ние изприказвахме куп излишни неща, когато всъщност искахме да дадем няколко осветления за познатото ни семейство Епанчини. Тези хора или поне членовете от семейството, които са най-много склонни към размишление, страдаха постоянно от една почти обща тяхна семейна черта, точно противоположна на добродетелите, за които току-що говорихме. Без да разбират напълно факта (впрочем мъчен за разбиране), все пак те подозираха понякога, че нещата в семейството им някак все не вървят както у другите. У другите гладко, а у тях грапаво; всички се плъзгат като по релси, а те час по час изскачат от релсите. У другите има постоянен страх за добро държане, а у тях няма. Наистина Лисавета Прокофиевна твърде много се плашеше, но все пак това не беше оная светска страхливост за добро държане, по която те тъгуваха. Впрочем може би само Лисавета Прокофиевна се тревожеше: девойките, макар и млади още, бяха много проницателни и иронични, а генералът, въпреки че проникваше в смисъла на нещата (доста мъчничко впрочем), в тежки случаи казваше само: хм, и в края на краищата възлагаше всичките си надежди на Лисавета Прокофиевна, така че цялата отговорност падаше върху нея. И то не че това семейство се отличаваше, да речем, с някаква лична инициатива или изскачаше от релсите поради съзнателна склонност към оригиналност, което би било вече съвсем неприлично. О, не! Нищо подобно наистина нямаше, тоест никаква съзнателно поставена цел, ала все пак в края на краищата излизаше така, че семейството Епанчини, макар и много почтено, не беше някак точно това, което трябва да бъде изобщо всяко почтено семейство. Напоследък Лисавета Прокофиевна почна да намира виновна за всичко само себе си и своя „нещастен“ характер, а това увеличи страданията й. Тя сама час по час се кореше, че е „глупава, непристойна чудачка“ и се измъчваше от мнителност, непрекъснато се объркваше, не намираше изход от някои най-обикновени усложнения и постоянно преувеличаваше нещастието.

Още в началото на нашия разказ ние бяхме споменали, че Епанчини се радваха на общо и истинско уважение. Дори самият генерал Иван Фьодорович, въпреки простия си произход, беше приеман навред с безспорно уважение. Той си заслужаваше впрочем това уважение, първо, защото не беше „кой да е“ и имаше богатство и, второ, защото беше напълно порядъчен, макар и простичък човек. Ала известна умствена тъпота е като че ли почти необходимо качество ако не за всеки делови човек, то поне за всеки, който сериозно се е заел да трупа пари. Най-после генералът имаше добри маниери, беше скромен, знаеше да мълчи, но в същото време не се оставяше да го настъпват и държеше не само за генералския си чин, но и за името си на честен и благороден човек. А най-важното — той имаше силни протекции. Колкото пък до Лисавета Прокофиевна, тя беше, както обяснихме вече, и от добър род, въпреки че у нас не гледат много на рода, особено ако той няма необходимите връзки. Но накрая излезе, че и тя има връзки; уважаваха я и най-сетне тя успя да спечели обичта на такива хора, по примера на които естествено всички трябваше да я уважават и приемат. Няма съмнение, че семейните й тревоги не бяха основателни, изникваха поради незначителни причини и бяха смешно преувеличени; но ако имате брадавица на носа или на челото, все току ви се струва, че цял свят няма друга работа, освен да гледа вашата брадавица, да ви се присмива зарад нея и да ви критикува, па ако ще и Америка да сте открили. Няма също така съмнение, че в обществото Лисавета Прокофиевна наистина минаваше за „чудачка“; но въпреки това тя беше безспорно уважавана, а Лисавета Прокофиевна почна накрая да не вярва и в това, че я уважават — и там беше цялото й нещастие. Когато гледаше дъщерите си, тя се измъчваше от подозрението, че непрекъснато пакости някак на задомяването им, че характерът й е смешен, неприличен и нетърпим — за което, разбира се, непрекъснато обвиняваше пак дъщерите си и Иван Фьодорович и по цели дни се караше с тях, като в същото време не преставаше да ги обича до самозабрава и едва ли не до страст.

Най-вече я мъчеше мисълта, че и дъщерите й стават също такива „чудачки“ като нея и че такива девойки като тях няма и не може да има в света. „Утрешни нихилистки и толкоз!“ — повтаряше си тя постоянно. От една година и особено напоследък тази тъжна мисъл почна все повече и повече да се затвърдява в нея. „Първо, защо не се омъжват?“ — питаше се тя час по час. „За да измъчват майка си — в това виждат целта на своя живот и всичко е последица естествено от новите идеи, от този проклет женски въпрос! Та не хрумна ли на Аглая преди половин година да си отреже великолепните коси? (Господи, дори аз нямах такива коси на времето си!) Ами че ножицата беше вече в ръцете й, на колене трябваше да я моля да не го прави!… Е, да речем, че тази го правеше от злоба, за да мъчи майка си, защото е лошо момиче, вироглаво, разгалено, но най-вече лошо, лошо, лошо! Но нима дебелата Александра не се повлече по ума й също да си отреже косите, и то вече не от злоба, не от прищявка, а като истинска глупачка, която пак Аглая бе придумала, че без коси тя ще спи по-спокойно и че няма да има главоболие? И колко, колко кандидати имаха от пет години насам? И между тях имаше наистина добри, дори прекрасни хора! И какво чакат, защо не се женят? Само за да ядосват майка си — няма никаква друга причина! Никаква! Никаква!“

Но ето че най-сетне изгря слънце и за нейното майчино сърце; поне едната дъщеря, поне Аделаида ще се нареди. „Поне за едната да не мисля“ — казваше Лисавета Прокофиевна, когато се случеше да се изрази гласно (мислено тя намираше несравнено по-нежни изрази). И колко хубаво, колко прилично се нареди всичко; дори в обществото заприказваха с уважение. Човекът известен, княз, богат, добър и на всичко отгоре спечели сърцето й — какво по-хубаво можеше да се желае? Но за Аделаида тя и по-рано не се боеше толкова, колкото за другите дъщери, макар че артистичните й наклонности понякога силно смущаваха сърцето на Лисавета Прокофиевна, измъчвано от вечни съмнения. „Затова пък има весел характер и е много благоразумна — с други думи, няма да пропадне момичето“ — утешаваше се тя в края на краищата. Най-много се боеше за Аглая. Не е зле да кажем, че за най-голямата, за Александра, Лисавета Прокофиевна сама не знаеше да се бои ли, или да не се бои. Ту си мислеше, че „момичето е съвсем загубено“; на двадесет и пет години е — ще рече, ще остане стара мома. И то „при такава хубост“!… Лисавета Прокофиевна дори плачеше нощем за нея, докато през същите нощи Александра Ивановна си спеше най-спокойно. „Но какво е всъщност тя — нихилистка или просто глупачка?“ Че не беше глупачка — в това впрочем никак не се съмняваше и Лисавета Прокофиевна: тя ценеше високо разсъжденията на Александра Ивановна и обичаше да се съветва с нея. Но че е „мокра кокошка“ — в това нямаше никакво съмнение: „Толкова е спокойна, че с нищо не можеш да я раздвижиш! Впрочем и «мокрите кокошки» не са спокойни — пфуй! Замая ми се главата от тях!“ Тя изпитваше към Александра Ивановна някакво чувство на нежно и неопределимо състрадание, по-живо дори отколкото към Аглая, която беше нейният идол. Но злъчните й атаки (които бяха главната проява на нейната майчина загриженост и обич), закачките й и такива епитети като „мокра кокошка“ само разсмиваха Александра. Стигаше се понякога дотам, че най-дребни неща ужасно сърдеха Лисавета Прокофиевна и я изкарваха от търпение. Например Александра Ивановна обичаше да си поспи повече и сънуваше много сънища; ала сънищата й се отличаваха винаги е някаква необикновена незначителност и бяха невинни като сънищата на седемгодишно дете; и ето че дори тази невинност почна да дразни, кой знае защо, майка й. Веднъж Александра Ивановна сънува девет кокошки и от това изникна истинска караница между нея и майка й, но защо — мъчно е да се каже. Веднъж, само веднъж, й се случи да сънува нещо уж оригинално — сънува един монах, сам, в някаква тъмна стая, в която тя все се страхуваше да влезе. Двете й сестри прихнаха да се смеят и побързаха тържествено да разправят съня на Лисавета Прокофиевна; но майка им пак се разсърди и нарече и трите глупачки. „Хм! Спокойна като глупачка и същинска «мокра кокошка», не можеш да я раздвижиш, а пък тъжна, понякога гледа съвсем тъжно! За какво тъжи, за какво?“ Навремени тя задаваше този въпрос и на Иван Фьодорович и по навик го правеше истерично, заплашително, очаквайки незабавен отговор. Иван Фьодорович хъмкаше, мръщеше се, вдигаше рамене и най-после, разперил ръце, решаваше се да каже:

— Мъж й трябва!

— Дано само Бог й даде не такъв като вас, Иван Фьодорич — избухваше накрая като бомба Лисавета Прокофиевна, — да не бъде като вас, Иван Фьодорич, в разсъжденията и решенията си; да не бъде такъв груб грубиян като вас, Иван Фьодорич…

Иван Фьодорович офейкваше незабавно, а Лисавета Прокофиевна се успокояваше след избухването си. Разбира се, още същата вечер тя непременно ставаше необикновено внимателна, тиха, нежна и почтителна към Иван Фьодорович, към „своя груб грубиян“ Иван Фьодорович, към своя добър, мил и обожаем Иван Фьодорович, защото тя цял живот бе обичала и дори беше влюбена в своя Иван Фьодорович, което много добре знаеше и самият Иван Фьодорович и за това безкрайно много уважаваше своята Лисавета Прокофиевна.

Но главната й, постоянната й мъка беше Аглая.

„Съвсем, съвсем като мене, мой портрет във всяко отношение — казваше си Лисавета Прокофиевна — вироглаво, проклето дяволче! Нихилистка, чудачка, смахната, лоша, лоша, лоша! О, Господи, колко нещастна ще бъде!“

Но както вече казахме, изгрялото слънце бе смекчило и осветило всичко за момент. Имаше в живота на Лисавета Прокофиевна почти цял месец, през който тя си отпочина от всички тревоги. Във връзка с близката женитба на Аделаида в обществото заприказваха и за Аглая, а и тя се държеше навред така прекрасно, така спокойно, така умно, така покоряващо, малко гордо, но това пък толкова й отиваше! Цял месец тя беше тъй нежна, тъй любезна към майка си! („Наистина този Евгений Павлович трябва още добре, добре да се проучи, трябва да се опознае, но и Аглая, изглежда, към него не е по-благосклонна, отколкото към другите!“) Все пак изведнъж тя е станала толкова прекрасна — и колко е хубава, Боже, колко е хубава, от ден на ден по-хубава! И ето…

И ето щом се появи това нищожно князче, това жалко идиотче и всичко пак се обърка, всичко в къщи се обърна с краката нагоре!

Но какво бе станало?

За другите сигурно нищо. Ала тъкмо с това се и отличаваше Лисавета Прокофиевна, че в съчетанието и объркаността на най-обикновените неща успяваше винаги с присъщото си безпокойствие да съзре нещо такова, което я плашеше понякога до разболяване и колкото по-въображаем и необясним беше този й страх, толкова повече я измъчваше. А какво изпита сега, когато изведнъж сред цялата бъркотия от смешни и неоснователни тревоги действително почна да прозира нещо, което като че ли наистина беше важно и като че ли наистина заслужаваше и тревоги, и съмнения, и подозрения.

„И как са посмели, как са посмели да ми напишат това проклето анонимно писмо за тази твар, че тя имала връзки с Аглая? — мислеше Лисавета Прокофиевна през целия път, докато мъкнеше подире си княза, и след това в къщи, когато го настани да седне на кръглата маса, около която се беше събрало цялото семейство. — Как са посмели дори да помислят за това? А и аз бих умряла от срам, ако повярвах поне думица или покажех това писмо на Аглая! — Такива подигравки срещу нас, срещу Епанчини! И всичко това, всичко заради Иван Фьодорич, всичко заради вас, Иван Фьодорич! Ах, защо не отидохме на Елагин[1]: добре казвах да отидем на Елагин! Може би Варка е написала писмото, сигурна съм, или може би… За всичко, за всичко е виновен Иван Фьодорич! Тази твар е намислила да му изиграе тая шега като спомен за старите връзки, за да го направи смешен, точно като по-рано, когато той още й носеше огърлици, а тя му се присмиваше като на глупак и го водеше за носа… А в края на краищата все пак ние сме замесени, все пак вашите дъщери са замесени, Иван Фьодорич, моми, госпожици, госпожици от най-доброто общество, моми за женене, те бяха там, останаха там, всичко чуха, а и в историята с ашлаците също са замесени, радвайте се, и на нея присъствуваха и слушаха! Няма да простя, няма да простя на това князче, никога няма да му простя! И защо Аглая три дни е като истерична, защо едва не се скара със сестрите си, дори с Александра, на която винаги целуваше ръце като на майка — толкова я уважаваше? Защо три дни озадачава всички? Какво търси тук Гаврила Иволгин? Защо вчера и днес тя почна да хвали Гаврила Иволгин и се разплака? Защо в това анонимно писмо се споменава за проклетия «беден рицар», когато тя не е показала писмото от княза дори на сестрите си? И защо… защо аз изтичах сега у него като бясна котка и сама го довлякох тук? Господи, изфирясал ми е умът, какво направих! Как можах да говоря с един млад човек за тайните на дъщеря ми, и то… и то за такива тайни, които едва ли не самия него засягат! Господи, добре поне, че той е идиот и… и… приятел на семейството! Но възможно ли е Аглая да се е халосала по такова уродче! Господи, какво плещя! Пфуй! Ей, че сме оригинални… трябва да ни турят всичките под стъклен похлупак и да ни показват, като се почне от мене, срещу десет копейки за вход. Няма да ви простя това, Иван Фьодорич, никога няма да ви го простя! И защо тя не му се подиграва сега? Обеща да му се подиграва, а ето че не го прави! Ето на, ето на, ще го глътне с очите си, мълчи, не се маха, стои, а пък му е забранила да идва… А той целият побледнял. И ей, че проклет бъбрица е този Евгений Павлич, дай му само да говори! Гледай как му е пуснал края, дума не те оставя да кажеш. Веднага бих разбрала всичко, само да можех да подхвана разговора…“

Седнал на кръглата маса, князът наистина изглеждаше доста бледен и като че ли в същото време беше обхванат от необикновен страх, примесен на моменти от възторг, който грабваше душата му и беше непонятен за самия него. О, как се боеше той да погледне натам, към оня ъгъл, откъдето го гледаха втренчено) две познати черни очи, и в същото време как примираше от щастие, задето седи пак тук между тях и ще чуе познатия глас — след онова, което му беше писала. „Господи, какво ли ще каже сега!“ Самият той не беше казал още нито една дума и слушаше с голямо внимание „разпусналия се“ Евгений Павлович, който рядко биваше в такова доволно и възбудено състояние на духа както тази вечер. Князът го слушаше и дълго не можеше да разбере почти нито дума. Сбрали се бяха всички, с изключение на Иван Фьодорович, който още не беше се върнал от Петербург. Княз Шч. също беше тук. Канеха се, изглежда, да отидат да слушат след малко, преди чая, музика. Разговорът, който се водеше сега, бе започнат, види се, преди идването на княза. Скоро на терасата изникна, кой знае откъде, Коля. „Значи, все още го приемат тук“ — помисли си князът.

Вилата на Епанчини беше великолепна вила, построена в швейцарски стил, изящно украсена от всички страни с цветя и зеленина. Малка, но прекрасна цветна градина обграждаше отвред вилата. Всички седяха на терасата като у княза, само че терасата тук беше малко по-обширна и наредена по-кокетно.

Темата на разговора като че ли не беше по вкуса на мнозина; както можеше да се досети човек, разговорът бе започнал от един ожесточен спор и, разбира се, на всички се искаше да променят темата, но Евгений Павлович сякаш се беше заинатил още повече и не гледаше какво впечатление прави; идването на княза като че ли още по-силно го възбуди. Лисавета Прокофиевна се бе намръщила, въпреки че не всичко разбираше. Седнала настрана, почти в ъгъла, Аглая не си отиваше, слушаше и упорито мълчеше.

— Позволете — с жар възразяваше Евгений Павлович, — аз не казвам нищо против либерализма. Либерализмът не е престъпление; той е необходима съставна част от цялото, което без него ще се разпадне или ще замре; либерализмът има същото право на съществуване, както и най-чистият консерватизъм; но аз се обявявам против руския либерализъм и пак ви повтарям, че ако съм против него, то е всъщност, защото руският либерал е либерал, който няма нищо руско. Покажете ми един руски либерал и аз веднага ще го целуна пред вас.

— При условие само, че и той поиска да ви целуне — каза Александра Ивановна, която беше необикновено възбудена и дори страните й се бяха зачервили повече от всякога.

„Гледай ти — помисли си Лисавета Прокофиевна, — или спи и яде и нищо не я вълнува, или веднъж на годината ще се надигне и ще изтърси такова нещо, че просто да се чудиш и маеш.“

Князът забеляза между другото, че на Александра Ивановна май много не й харесва, дето Евгений Павлович говори на сериозна тема с твърде весел тон и като че ли в едно и също време хем се горещи, хем се шегува.

— Малко преди да дойдете, княже — продължи Евгений Павлович, — аз твърдях, че досега у нас е имало само два вида либерали, едните от предишната помешчишка класа (вече изчезнала) и другите от класата на семинаристите. А тъй като тези две класи са се превърнали най-после в същински касти, в нещо съвсем изолирано от нацията и това изолиране се засилва от поколение на поколение, следователно всичко, което са направили и правят, няма никакъв национален характер…

— Как? Значи, всичко, което са направили, няма нищо руско? — възрази княз Шч.

— Няма нищо национално; макар и да е руско, не е национално; нито у нашите либерали, нито у консерваторите ни има нещо руско, нищо… И бъдете сигурен, че нито сега, нито по-късно нацията няма да признае нищо от това, което са направили помешчиците и семинаристите…

— И таз добра! Как можете да поддържате подобен парадокс, ако говорите впрочем сериозно? Аз не мога да допусна такива нападки срещу руските помешчици; вие самият сте руски помешчик — възрази разпалено княз Шч.

— Но аз не говоря за руския помешчик в този смисъл, в който вие разбирате. Това е почтена класа, ако щете дори само затова, че аз се числя към нея; особено сега, когато тя престана да съществува…

— А нима и в литературата нямаме нищо национално? — прекъсна го Александра Ивановна.

— Аз не познавам много добре литературата, но според мене и в руската литература няма нищо руско с изключение може би на Ломоносов, Пушкин и Гогол.

— Първо, това не е малко, а, второ, единият произлиза от народа, а другите двама са помешчици — засмя се Аделаида.

— Точно така, но недейте тържествува. Тъй като от всички руски писатели досега само тези трима са успели да кажат нещо наистина свое, свое собствено, не заето от никого, затова именно и тримата са станали веднага национални. Този русин, който каже, напише или направи нещо свое, истински свое, а не заето от другите, става неизбежно национален, ако ще би и да говори лошо руски. Това е за мене аксиома. Но ние почнахме да говорим не за литературата, а за социалистите и спорът се подхвана заради тях; и тъй аз твърдя, че ние нямаме нито един руски социалист; нямаме и не сме имали, защото всички наши социалисти са излезли също от класата на помешчиците или на семинаристите. Всички наши върли социалисти, които се показват за такива било в страната, било в чужбина, не са нищо друго освен либерали, излезли от средите на помешчиците през времето на крепостното право. Защо се смеете? Покажете ми техните книги, покажете ми техните доктрини, мемоарите им и аз, без да бъда литературен критик, се наемам да ви напиша най-убедителната литературна критика, за да ви докажа ясно като бял ден, че всяка страница от техните книги, брошури и мемоари е излязла главно изпод перото на бивш руски помешчик. Тяхната злоба, тяхното негодувание, тяхното остроумие е помешчишко (дори от времето преди Фамусов!); техният възторг, техните сълзи са може би истински, искрени сълзи, но — помешчишки! Помешчишки или семинаристки… Още ли се смеете? И вие ли се смеете, княже? И вие ли не сте съгласни с мене?

И наистина всички се смееха, усмихна се и князът.

— Не мога още да ви кажа така отведнъж съгласен ли съм, или не съм — каза князът, внезапно престана да се усмихва и трепна като хванат в прегрешение ученик, — но ви уверявам, че ви слушам с най-голямо удоволствие…

Казвайки това, той едва ли не се задушаваше и дори по челото му изби студена пот. Това бяха първите думи, които бе произнесъл, откакто бе дошъл. Той направи опит да хвърли поглед около себе си, но не посмя; Евгений Павлович схвана жеста му и се засмя.

— Ще ви съобщя, господа, един факт — продължи той със същия тон, тоест като че ли с необикновено увлечение и жар и в същото време почти смеейки се над собствените си думи, — факт, наблюдението и дори откритието на който имам честта да приписвам на себе си, и дори само на себе си; поне никъде още за това не е било нито говорено, нито писано. Този факт обяснява цялата същност на руския либерализъм такъв, какъвто ви го описвам. Първо, какво друго е либерализмът изобщо, ако не нахвърляне (криво или право — това е друг въпрос) върху съществуващия ред на нещата? Не е ли така? Тогава фактът, който аз съм наблюдавал, е следният: руският либерализъм не напада съществуващия ред на нещата, а самата същност на нашия национален живот, самия живот, а не само устройството, самата Русия, а не нейното устройство. Либералът, за който ви говоря, е стигнал дотам, че отрича самата Русия, с други думи, мрази и бие собствената си майка. Всеки нещастен инцидент, всеки неуспех за Русия поражда у него смях и идва ли не възторг. Той мрази народните обичаи, руската история, всичко. Ако има оправдание за него, то е може би това, че той не разбира какво върши и смята омразата си към Русия за най-плодотворен либерализъм. (О, вие често ще срещнете у нас либерали, на които ръкопляскат другите и които може би, без сами да знаят, са всъщност най-глупавите, най-тъпите и опасни консерватори!) Доскоро още някои наши либерали смятаха тази омраза към Русия едва ли не за истинска любов към отечеството и се хвалеха, че виждат по-добре от другите какво трябва да представлява тя; ала сега те станаха вече по-откровени и дори почнаха да се срамуват от думите „любов към отечеството“, изхвърлиха и отстраниха дори самото понятие като вредно и нищожно. Този факт е верен, аз държа за него и… нали трябваше да се каже един ден истината напълно, просто и откровено; но този факт в същото време не е бил отбелязван никъде и никога, в никоя епоха и с никой народ, значи, може би е случаен и може да отмине, съгласен съм в това. Либерал, който да мрази собственото си отечество, не може да се намери никъде: С какво да се обясни всичко това у нас? Само с това, което казах преди малко — руският либерал засега още е либерал, който няма нищо руско; друго обяснение не виждам.

— Всичко, което каза, вземам за шега, Евгений Павлич — възрази сериозно княз Шч.

— Аз не съм виждала всички либерали и не се наемам да съдя — каза Александра Ивановна, — но с негодувание изслушах мисълта ви: вие взехте един частен случай и го обобщихте в правило, сиреч казахте клевета.

— Частен случай? А-а! Тъкмо тая дума чаках да чуя — поде Евгений Павлович. — Как мислите, княже, частен случай ли е това, или не?

— И аз трябва да кажа, че малко съм виждал и говорил… с либерали — каза князът, — но ми се струва, че имате може би донякъде право и че този руски либерализъм, за който говорихте, наистина е склонен отчасти да мрази самата Русия, а не само съществуващия в нея режим. Естествено това е само отчасти… естествено това никак не може да бъде вярно за всички…

Той се смути и не довърши. Въпреки голямото си вълнение той беше следил разговора със силен интерес. Князът имаше една характерна черта: винаги изслушваше с необикновено наивно внимание това, което възбуждаше неговия интерес, и със същата наивност отговаряше, когато го запитваха. Тази наивност, тази вяра, която не допускаше нито присмех, нито хумор, беше изразена по лицето му и дори в цялата му стойка. Но макар че Евгений Павлович отдавна вече се обръщаше към него само с някаква особена усмивка, сега при неговия отговор го погледна някак много сериозно, сякаш съвсем не бе очаквал от него такъв отговор.

— Гледай ти… как ме изненадахте — каза той, — наистина, княже, сериозен ли беше вашият отговор?

— Нима вашият въпрос не беше сериозен? — възрази князът учуден.

Всички се засмяха.

— Вярвайте му — каза Аделаида. — Евгений Павлович винаги и всички баламосва! Да знаехте само за какви неща понякога говори най-сериозно!

— Според мене този разговор е много тежък и съвсем не трябваше да се започва — забеляза остро Александра, — нали щяхме да идем на разходка.

— Да идем, вечерта е прелестна! — извика Евгений Павлович. — Но за да ви докажа, че този път говорих съвсем сериозно и главно, за да докажа това на княза (вие ме заинтересувахте извънредно много, княже, и кълна ви се, че аз съвсем не съм толкова празен човек, какъвто сигурно изглеждам, макар всъщност да съм празен човек!) и… ако позволите, господа, аз ще задам на княза още един последен въпрос, за да задоволя личното си любопитство, и ще свършим. Този въпрос като че ли нарочно ми дойде на ум преди два часа (виждате, княже, че и на мене понякога ми се случва да мисля за сериозни неща); аз го разреших, но да видим какво ще каже князът. Преди малко тук се говори за „частния случай“. Този израз се употребява много у нас, често го чуваме. Неотдавна навред се приказва и писа за това ужасно убийство на шест души[2] от един… млад човек и за странната реч на защитника, който заявил, че понеже престъпникът бил беден, естествено било да му дойде мисълта да убие тези шест души. Това не са точно думите, които той е употребил, но смисълът е, струва ми се, горе-долу този. Аз лично смятам, че изказвайки такава странна мисъл, защитникът е бил дълбоко убеден, че казва най-либералното, най-хуманното и прогресивно нещо, което може да се каже в наше време. Е, как мислите вие: това извращение на понятията и убежденията, самата възможност за такъв неправилен и характерен поглед по въпроса частен случай ли е, или общ?

Всички прихнаха да се смеят.

— Частен, разбира се, частен — засмяха се Александра и Аделаида.

— И позволи ми пак да ти напомня, Евгений Павлич — прибави княз Шч., — че шегата ти е вече твърде изтъркана.

— Как мислите вие, княже? — не го доизслуша Евгений Павлович, почувствувал върху себе си любопитния и сериозен поглед на княз Лев Николаевич. — Как ви се струва: частен случай ли е това, или общ? Признавам, аз измислих този въпрос нарочно за вас.

— Не, не е частен — тихо, но твърдо продума князът.

— Хайде де, Лев Николаевич — с известен яд извика княз Шч., — мигар не виждате, че той ви слага примка; явно е, че той се смее и тъкмо вас е решил да вземе на присмех.

— Аз мислех, че Евгений Павлич говори сериозно — изчерви се князът и наведе очи.

— Скъпи княже — продължи княз Шч., — спомнете си какво приказвахме с вас веднъж преди три месеца; приказвахме тъкмо за това, че в нашите нови, току-що открити съдилища могат да се посочат вече толкова забележителни и талантливи защитници! А колко пък донемайкъде забележителни решения на съдебни заседатели[3]! Колко се радвахте вие самият и колко се радвах и аз на тази ваша радост… съгласихме се, че имаме право, да се гордеем… А тази неумела защита, този странен довод е, разбира се, случайност, една на хиляди.

Княз Лев Николаевич помисли и след това отговори с най-убеден тон, макар тихо и дори като че доста плахо:

— Аз исках само да кажа, че това извращение на идеите и разбиранията (както се изрази Евгений Павлич) се среща доста често и за нещастие е много повече общ, отколкото частен случай. И ако това извращение не беше толкова общ случай, може би нямаше и да има такива немислими престъпления като тези…

— Немислими престъпления? Но аз ви уверявам, че точно такива престъпления, а може би и още по-ужасни е имало и по-рано, и винаги ги е имало, и то не само у нас, а навред, и според мене още дълго време ще се вършат. Разликата е там, че едно време не им се даваше у нас толкова голяма гласност, а сега почнаха да говорят високо и дори да пишат за тях, затова ни се струва, че тези престъпници са се появили едва сега. Ето къде е грешката ви, твърде наивната ви грешка, княже, уверявам ви — подигравателно се усмихна княз Шч.

— Знам много добре, че и по-рано е имало извънредно много престъпления, и то също така ужасни; неотдавна посетих известни затвори и имах случай да се запозная с някои престъпници и подсъдими. Има даже по-страшни престъпници от този, за който говорихме; те са убили по десетина души и никак не се разкайват. Ала ето какво забелязах в същото време: най-закоравелият и неразкаял се убиец винаги знае, че е престъпник, тоест съвестта му казва, че не е постъпил добре, макар и да не изпитва никакво разкаяние. И такъв е всеки един от тях; а пък тези, за които заговори Евгений Павлич, не искат дори да се смятат за престъпници и мислят, че са имали право и… дори добре са постъпили, тоест горе-долу така. Ето къде е според мене ужасната разлика. И забележете, че всичко това е младеж, тоест хора точно на такава възраст, когато най-лесно и най-беззащитно можеш да попаднеш под влиянието на деморализиращите идеи.

Княз Шч. вече не се смееше и слушаше с недоумение Лев Николаевич. Александра Ивановна, която отдавна искаше да забележи нещо, замълча, сякаш някакво особено съображение я спря. А пък Евгений Павлович гледаше княза с открито учудване и този път вече без никаква подигравка.

— Какво сте го загледали така учудено, драги — неочаквано се обади Лисавета Прокофиевна, — да не мислите, че той е по-глупав от вас и не може да разсъждава като вас?

— Не, госпожо, не мислех това — каза Евгений Павлович, — но едно ме учудва, княже (извинете за въпроса ми): ако вие виждате и забелязвате така добре, как (повторно извинение) не можахте в този странен случай… преди няколко дни… с Бурдовски, ако се не лъжа… да забележите същото извращение на идеите и на морала? Ама точно същото! Тогава ми се стори, че вие не забелязахте нищо.

— Виж какво, приятелю — разгорещи се Лисавета Прокофиевна, — ние седим тук и се хвалим пред него, че всичко сме забелязали, а пък той получил днес писмо от едного от тях, от най-главния, пъпчивия, нали си го спомняш, Александра? Иска му прошка в писмото, макар и по свой начин, и заявява, че скъсал с другаря си, който го подстрекаваше оня ден — нали си спомняш, Александра? И че сега повече вярва на княза. Виждате ли, а никой от нас не е още получавал такова писмо, макар и да сме свикнали да гледаме отвисоко изпращача му.

— А Иполит също пристигна да летува при нас! — извика Коля.

— Как! Той е вече тук? — разтревожи се князът.

— Щом излязохте с Лисавета Прокофиевна и той пристигна; аз го докарах с файтон!

Съвсем забравила, че току-що бе похвалила княза, Лисавета Прокофиевна просто изведнъж кипна:

— Обзалагам се, че той се е качвал вчера на тавана при тоя заядлив калпазанин и на колене му е искал прошка и го е молил да го удостои с преместването си тук. Ходи ли вчера при него? Та ти сам призна преди малко. Да или не? Стоя ли на колене пред него?

— Съвсем не е стоял — извика Коля, — а тъкмо обратното: Иполит взе вчера ръката на княза и два пъти я целуна, с очите си видях, така завърши цялото обяснение, освен това князът прибави, че той ще се чувствува по-добре тук и Иполит веднага се съгласи да се премести, щом се пооправи.

— Това не е нужно, Коля… — смотолеви князът, като стана и взе шапката си — защо го разправяте? Аз…

— Къде ще ходиш? — спря го Лисавета Прокофиевна.

— Не се тревожете, княже — продължи оживено Коля, — не отивайте при него и не го смущавайте, той заспа, уморен от пътя; много е радостен; и знаете ли, княже, според мене много по-добре ще бъде да не го виждате днес; отложете това за утре, за да не се сконфузи повторно. Тая заран той казваше, че от шест месеца не се чувствувал така добре и толкова силен; дори кашля три пъти по-малко.

Князът забеляза, че изведнъж Аглая промени мястото си, за да се приближи до масата. Той не смееше да я погледне, но чувствуваше с цялото си същество, че в този миг тя го гледа, и то може би заплашително, че черните й очи кипят от негодувание и лицето й се е зачервило.

— А аз мисля, Николай Ардалионович, че сте направили грешка, дето сте го довели тук, ако това е същото онова охтичаво момче, което тогава заплака и ни покани да отидем на погребението му — забеляза Евгений Павлович. — Той така красноречиво говори тогава за стената пред неговата къща и че ще му бъде мъчно за тази стена. Вярвайте ми — грешка сте сторили.

— Право каза: ще се скара, ще се сбие с тебе и ще си отиде — толкоз!

И Лисавета Прокофиевна с достойнство притегли към себе си кошничката с ръкоделието, забравила, че всички бяха вече станали, за да отидат на разходка.

— Спомням си с какъв патос говори той за тази стена — поде пак Евгений Павлович. — Без тази стена нямало да може да умре красноречиво, а той държал много да умре красноречиво.

— Е, после? — измърмори князът. — Ако не искате да му простите, той ще умре и без вашата прошка… Сега той се премести зарад дърветата.

— О, колкото до мене, аз му прощавам всичко; можете да му го кажете.

— Не така трябва да се разбира работата — тихо и като че ли против волята си отговори князът, все още вперил очи в една точка на пода, — трябва и вие да се съгласите да приемете от него прошка.

— Аз ли? Че в какво съм виновен пред него?

— Ако не разбирате, тогава… Но вие разбирате много добре; той искаше тогава… да благослови всички ви и да получи благословия от вас, това е всичко…

— Скъпи княже — някак предпазливо побърза да каже княз Шч., като се спогледа с някои от присъствуващите, — не се постига лесно раят на земята; а вие все пак се надявате да настъпи някак раят; раят е мъчно нещо, княже, много по-мъчно, отколкото си го представя вашето прекрасно сърце. Но по-добре да престанем, иначе може би всички пак ще се сконфузим и тогава…

— Да идем да слушаме музика — каза рязко Лисавета Прокофиевна и ядосана стана от мястото си.

Всички станаха след нея.

Бележки

[1] Един от островите, образувани от ръкавите на Нева, дето са имали вили богаташите. — Б.пр.

[2] … за това ужасно убийство на шест души… — Виж: бел. към стр. 208. Достоевски има пред вид по-нататък следните думи от защитника на Горски: „Ние виждаме един млад, осемнадесетгодишен човек, пълен със сили, с желание да живее и да принесе полза на обществото; но за това е нужна подготовка, а за подготовката са необходими материални средства, които престъпникът няма… Много естествено в главата му се е зародил планът на всяка цена да намери нещо, само за да принесе полза на семейството и на себе си; той е намерил изход — да извърши престъплението; аз не смятам, че може да има много такива млади хора, на които да не дойде на ум да се възползуват от каквото и да е средство, за да постигнат целта си, ако ще да извършат дори и престъпление“ („Голос“, 1868, № 133 от 14 май).

[3] … в нашите нови, току-що открити съдилища могат да се посочат вече толкова забележителни и талантливи защитници! — Полемиката с либералната адвокатура от 60–70-те години (в най-известните нейни представители, като В. И. Спасович, Е. И. Утин и други, Достоевски е виждал типични изразители на буржоазната казуистика, поради което се е отнасял към тях рязко отрицателно) е една от важните теми на „Дневник на писателя“ (виж например — „Дневник писателя“, 1876, февруари, гл. II; май, гл. I). Своя художествен завършек тази полемика е намерила в „Братя Карамазови“ в образа на адвоката Фетюкович — защитник на Дмитрий Карамазов (виж т.т. 9–10 от това издание).