Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 78 гласа)

VIII

Тя хем се смееше, хем се възмущаваше…

— Спи! Вие спяхте! — извика тя с презрение и учудване.

— Вие ли сте! — смотолеви князът, който още не бе дошъл напълно на себе си и с учудване я позна. — Ах, да! Имахме среща… аз съм заспал.

— Видях.

— Никой друг ли освен вас не ме събуди? Никой друг ли нямаше тук? Аз мислех, че тук беше… една друга жена…

— Тук е била друга жена…

Най-после той се разсъни съвсем.

— Това е било само сън — каза умислено той, — но чудно: в този момент такъв сън… Седнете.

Той я хвана за ръката и я сложи да седне на пейката; сам седна до нея и се замисли. Аглая не прекъсваше мълчанието, а само гледаше втренчено събеседника си. Той също я гледаше, но понякога така, сякаш съвсем не я виждаше пред себе си. Тя почна да руменее.

— Ах, да! — трепна князът. — Иполит се застреля!

— Кога? У вас ли? — попита тя, без много да се учуди. — Нали снощи той беше още жив, струва ми се? Как сте могли да спите тук след всичко това? — извика тя, като изведнъж се оживи.

— Но той не умря, пистолетът не гръмна.

По настояване на Аглая князът трябваше да разправи веднага, и то с най-големи подробности, всичко, което се беше случило през нощта. Тя го подканяше постоянно да разправя по-бързо, но сама го спираше с непрекъснати въпроси, и то почти всичките странични. Между другото с голямо любопитство изслуша какво бе казал Евгений Павлович и на няколко пъти дори повторно го разпитва.

— Е, стига вече, трябва да бързам — заключи тя, след като чу всичко, — имаме само един час време, защото в осем часа трябва да бъда непременно в къщи, за да не разберат, че съм идвала тук; а аз съм дошла по работа; имам да ви казвам много неща. Само че сега съвсем ме объркахте. Колкото за Иполит аз смятам, че пистолетът му наистина е трябвало да не гръмне, това повече му прилича. Но вие сигурен ли сте, че той непременно е искал да се застреля и че това не е било измама?

— Това не беше никаква измама.

— Наистина това е по̀ за вярване. Значи, там е писано да ми донесете неговата „Изповед“? А защо не я донесохте?

— Ами че той не умря. Ще му я поискам.

— Непременно я донесете, няма какво да му я искате. Това ще бъде сигурно за него много приятно, защото може би е искал да се застреля, за да прочета после изповедта му. Моля ви се, Лев Николаич, не се смейте на това, което казах, защото много е възможно така да е.

— Аз не се смея, защото сам смятам, че донякъде това е твърде възможно.

— Наистина ли? Нима също така смятате? — изведнъж ужасно се учуди Аглая.

Тя разпитваше бързо, говореше припряно, но като че ли понякога се смущаваше и често не довършваше фразата си; час по час бързаше да го предупреди за нещо; изобщо тя беше крайно разтревожена и макар че погледът й беше смел, дори някак предизвикателен, може би тя беше малко уплашена. Облечена беше в най-обикновена, всекидневна рокля, която много й отиваше. Седнала на края на пейката, тя често протреперваше и се изчервяваше. Потвърждението на княза, че Иполит се е застрелял, за да прочете тя изповедта му, много я зачуди.

— Разбира се — обясни князът, — той е искал освен вас и всички ние да го похвалим…

— Как да го похвалите?

— Тоест… как да ви кажа? Много мъчно е да се обясни. Сигурно му се е искало всички да го обградят, да му кажат, че много го обичат и уважават и да почнат да го молят настойчиво да остане жив. Много е възможно да е мислил за вас повече, отколкото за другите, защото в подобен момент спомена за вас… макар че може би сам не си е давал сметка, че мисли за вас.

— Това вече съвсем не разбирам: мислел за мене, без да си дава сметка, че мисли за мене. Впрочем, струва ми се, разбирам: знаете ли, че и аз самата, когато бях тринадесетгодишно момиченце, около тридесет пъти съм мислела да се отровя и да обясня всичко в едно писмо до родителите ми; виждах се легнала в ковчега, всички плачат над мене и се укоряват, че са били така жестоки с мене… Защо пак се смеете? — прибави бързо тя, свъсила вежди. — А вие за какво мислите, когато се усамотите с мечтите си? Може би се виждате като фелдмаршал, който е надвил Наполеон?

— Да, да, честна дума, тъкмо за това мисля, особено когато заспивам — засмя се князът, — само че не Наполеон, а австрийците надвивам.

— Съвсем не желая да се шегувам с вас, Лев Николаич. С Иполит ще се видя сама; моля ви да го предупредите. Колкото до вас, намирам, че сте твърде лош, защото е твърде груб начинът, по който виждате и съдите душата на един човек като Иполит. У вас няма нежност: вие виждате само истината, значи, сте несправедлив.

Князът се замисли.

— Вие сте, струва ми се, несправедлива към мене — каза той, — защото не намирам нищо лошо в това, че той е мислил така, тъй като всички са склонни да мислят така; освен това може би той съвсем не е мислил, а само е искал това… искало му се е за последен път да се срещне с хора, да заслужи тяхното уважение и любов; та това са много хубави чувства, само че не излезе всичко тъй както трябва; попречи болестта и не знам какво друго още! Впрочем за едни хора винаги всичко излиза хубаво, а други нямат никакъв късмет…

— Сигурно за себе си прибавихте това? — забеляза Аглая.

— Да, за себе си — отговори князът, без да долови никакво злорадство във въпроса.

— Все пак на ваше място аз не бих заспала; значи, дето и да сложите глава, заспивате веднага; това е много лошо от ваша страна.

— Но аз не съм спал цялата нощ, а след това ходих насам-натам, бях на мястото, дето свирят…

— На кое място?

— Там, дето свиреха вчера, а след това дойдох тук, седнах, мислих-мислих и съм заспал.

— А, така, значи? Това променя нещата във ваша полза… А защо ходихте там, дето свирят?

— Не знам, ей така…

— Добре, добре, ще говорим после по това; вие все ме прекъсвате и какво ме е грижа, че сте ходили там, дето свирят? Коя жена сънувахте?

— Това беше… беше… вие не сте я виждали…

— Разбирам, много добре разбирам. Вие много я… Как я сънувахте, в какъв вид? Впрочем не искам нищо да знам — отсече изведнъж тя ядосано. — Не ме прекъсвайте…

Тя замълча за момент, сякаш си поемаше дъх или се мъчеше да прогони яда си.

— Ето в какво се състои работата, за какво ви повиках: искам да ви предложа да бъдете мой приятел. Защо ме загледахте така? — прибави тя почти с гняв.

Князът наистина я гледаше в този момент с голямо внимание, тъй като бе забелязал, че тя пак бе почнала силно да се черви. При подобни случаи колкото повече се червеше, толкова повече като че ли се сърдеше на себе си, което явно се четеше в бляскащите й очи; обикновено след минута тя вече изливаше гнева си върху своя събеседник, безразлично дали беше виновен, или не, и започваше да се кара с него. Понеже знаеше и чувствуваше своя див и свенлив характер, обикновено тя рядко се намесваше в разговор и беше по-мълчалива от сестрите си, а понякога дори прекалено мълчалива. При особено деликатни случаи като този, когато непременно трябваше да приказва, тя започваше разговора с необикновена надутост и някак предизвикателно. Винаги предчувствуваше отнапред кога започваше или беше на път да почне да се черви.

— Вие може би не искате да приемете предложението ми? — погледна тя високомерно княза.

— О не, искам, само че това съвсем не е нужно… тоест никак не мислех, че трябваше да се направи такова предложение — сконфузи се князът.

— А какво мислехте тогава? За какво бих ви повикала тук? Какво ли ви е дошло на ума? Впрочем вие ме смятате може би за малка глупачка, както ме смятат всички в къщи?

— Не знаех, че ви смятат за глупава, аз… аз не ви смятам.

— Не ме ли смятате? Много умно от ваша страна. И най-вече умно казано.

— Според мене — продължи князът — вие може би сте дори понякога много умна, преди малко изведнъж казахте една много умна приказка по повод съмнението ми за Иполит: „Вие виждате само истината, значи, сте несправедлив.“ Ще запомня тази приказка и ще помисля по нея.

Аглая веднага се изчерви от удоволствие. Всички тези промени ставаха в нея с необикновена бързина и съвсем непринудено. Князът също се зарадва и дори се разсмя от радост, като я гледаше.

— Слушайте — почна пак тя, — отдавна ви чаках, за да ви разправя всичко това, чаках от момента, когато ми пратихте онова писмо оттам и дори преди това… Вчера вече чухте половината от това, което имах да ви кажа: аз ви смятам за най-честния и най-справедливия човек, по-честен и по-справедлив от всички, и ако казват за вас, че вашият ум… тоест, че понякога вие сте болен умствено, това не е справедливо; аз се убедих в това и спорех с другите, защото макар че сте наистина болен умствено (вие няма да ми се разсърдите, разбира се, за тези думи, казвам ги в най-добрия им смисъл), но пък главният ви ум е по-развит, отколкото у всички тях, до такава степен дори, че те и представа нямат; защото има два вида ум: главен и второстепенен. Така ли е? Нали е така?

— Може би е вярно — с мъка продума князът; сърцето му биеше и удряше силно.

— Бях сигурна, че ще ме разберете — важно продължи тя. — Княз Шч. и Евгений Павлич никак не схващат разликата между тези два вида ум, Александра също, но представете си: maman я разбра.

— Вие приличате много на Лисавета Прокофиевна.

— Как? Вярно ли? — учуди се Аглая.

— Бога ми, да.

— Благодаря ви — каза тя, като помисли, — много се радвам, че приличам на maman. Значи, вие много я уважавате? — прибави тя, без да си даде сметка за наивността на въпроса.

— Много, много и се радвам, че и вие истински сте я разбрали.

— И аз се радвам, защото съм забелязала как понякога й се… присмиват. Но чуйте най-важното: аз мислих дълго време, преди да спра най-после избора си върху вас. Аз не искам да ми се присмиват в къщи; не искам да ме смятат за малка глупачка; не искам да се закачат с мене… Всичко това отведнъж разбрах и отказах решително на Евгений Павлич, защото не искам непрекъснато да ме карат да се омъжа! Аз искам… искам… да, искам да избягам от къщи и избрах вас да ми помогнете за това.

— Да избягате от къщи! — извика князът.

— Да, да, да, да избягам от къщи! — извика тя изведнъж, пламнала от силен гняв. — Не искам, не искам постоянно да ме карат там да се червя. Не искам да се червя нито пред тях, нито пред княз Шч., нито пред Евгений Павлич, нито пред когото и да било и затова избрах вас. С вас искам да мога да приказвам за всичко, дори и за най-важните неща, когато пожелая; от ваша страна и вие не трябва да криете нищо от мене. Искам да има поне един човек, с когото да приказвам за всичко като със себе си. Те почнаха изведнъж да казват, че ви чакам и че ви обичам. Това беше още преди вашето пристигане и аз не бях им показвала вашето писмо; а сега вече повтарят все същото нещо. Искам да бъда смела и да нямам страх от нищо. Не искам да ходя по техните балове, искам да стана полезна. Отдавна вече исках да се махна. Двадесет години вече как ме държат затворена и мислят само да ме омъжат. Още на четиринадесетгодишна възраст, колкото и глупава да бях, мислех да избягам. Сега вече всичко обмислих и ви чаках, за да ви разпитам за живота в чужбина. Аз не съм виждала нито една готическа катедрала, искам да отида в Рим, да посетя всички научни кабинети, да се уча в Париж; цялата последна година се готвех и учех, много книги прочетох; всички забранени книги прочетох. Александра и Аделаида могат да четат всичко, позволяват им, а на мене ми забраняват някои, контролират ме. Аз не искам да се карам със сестрите си, но отдавна вече заявих на майка си и на баща си, че искам да променя напълно моето социално положение. Реших да се занимавам с възпитание и разчитах на вас, защото вие казвахте, че обичате децата. Мислите ли, че можем да се заемем заедно с възпитанието, ако не сега, то поне по-късно? Заедно ще вършим едно полезно дело; аз не искам да бъда генералска щерка… Кажете ми, вие много образован ли сте?

— О, съвсем не.

— Жалко, а аз мислех… но защо мислех така? Няма значение, вие все пак ще ме ръководите, защото аз вас избрах.

— Това е глупаво, Аглая Ивановна.

— Аз искам, искам да избягам от къщи! — извика тя и очите й пак засвяткаха. — Ако не се съгласите, аз ще се омъжа за Гаврила Ардалионович. Не искам да смятат в къщи, че съм калпава жена и да ме обвиняват бог знае в какво.

— Но вие имате ли ум? — насмалко не скочи от мястото си князът. — В какво ви обвиняват, кой ви обвинява?

— Всички в къщи: майка ми, сестрите ми, баща ми, княз Шч., дори вашият противен Коля! Ако не ми го казват направо, то поне така мислят. Аз съм го казала на всички в очите, и на майка ми, и на баща ми. Maman беше болна целия ден, а на другия ден Александра и татко ми казаха, че не разбирам какви глупости говоря и какви думи приказвам. А аз им възразих направо, че вече всичко разбирам, че схващам смисъла на всички думи, че вече не съм малка и че още преди две години съм прочела нарочно два романа от Пол дьо Кок[1], за да науча всичко. Като чу това, maman едва не припадна.

През ума на княза изведнъж мина една страшна мисъл. Той погледа втренчено Аглая и се усмихна.

Просто не можеше да повярва, че пред него стои същата високомерна девойка, която така гордо и надуто му беше прочела някога писмото на Гаврила Ардалионович. Не разбираше как една толкова надменна и сурова хубавица може да бъде такова дете, което наистина дори и сега може би не схваща смисъла на всички думи.

— Вие все в къщи ли сте живяла, Аглая Ивановна? — попита той. — Искам да кажа, никога ли не сте ходили на училище, не сте се учили в някой пансион?

— Никога никъде не съм ходила; все в къщи си седях затворена като в бутилка и направо от тази бутилка ще изляза, за да се омъжа; какво пак се подсмивате? Забелязвам, че и вие май ми се присмивате и държите тяхната страна — прибави тя, като се намръщи заплашително; — не ме ядосвайте, аз и без това не знам какво става с мене… Сигурна съм, че вие сте дошъл тук напълно убеден, че аз съм влюбена във вас и съм ви дала среща — завърши тя раздразнено.

— Наистина вчера се боях от това — призна наивно князът (той беше много смутен), — но днес съм убеден, че вие…

— Как! — извика Аглая и долната й устна изведнъж затрепери. — Вие сте се бояли, че аз… вие сте посмели да мислите, че аз… Господи! Вие сте подозирали може би, че аз съм ви поканила тук, за да ви хвана в примката си и след това да ни заварят тук и да ви принудят да се ожените за мене…

— Аглая Ивановна! Как не ви е срам? Как можа една толкова долна мисъл да се породи във вашето чисто, невинно сърце? Обзалагам се, че вие самата не вярвате на нито една ваша дума и… сама не знаете какво приказвате!

Аглая седеше неподвижно е наведена глава, сякаш се беше изплашила от това, което бе казала.

— Съвсем не ме е срам — смънка тя, — впрочем отде знаете, че сърцето ми е невинно? Как посмяхте в такъв случай да ми пратите любовно писмо?

— Любовно писмо? Моето писмо — любовно! Това писмо е израз на най-дълбоко почитание, това писмо се изля от сърцето ми в най-тежкия момент от моя живот! Аз си спомних тогава за вас като за някаква светлина… аз…

— Добре де, добре — прекъсна го изведнъж тя, но вече със съвсем друг тон, в който се долавяше пълно разкаяние и почти уплаха; тя дори се наклони към него и като се мъчеше все още да не го гледа направо, понечи да докосне рамото му, за да го помоли още по-убедително да не се сърди. — Добре — повтори тя ужасно засрамена, — аз чувствувам, че си послужих с един много глупав израз. Това беше само… за да ви изпитам. Смятайте, че нищо не съм казала. Ако съм ви обидила, простете. Не ме гледайте, моля ви се, в очите, обърнете се. Вие казахте, че това е една много долна мисъл: аз я казах нарочно, за да ви жегна. Понякога сама се страхувам от това, което искам да кажа, но току-виж, изведнъж съм го казала. Вие прибавихте, че сте написали това писмо в най-тежкия момент от вашия живот… Аз знам за какъв момент говорите — каза тихо тя и пак сведе очи към земята.

— О, ако знаете всичко!

— Аз знам всичко! — извика тя в нов пристъп на вълнение. — Вие сте живели тогава цял месец в един апартамент заедно с тази отвратителна жена, с която сте избягали…

При тези думи тя вече не се изчерви, а побледня и изведнъж стана от мястото си сякаш в някакъв унес, но веднага се опомни и седна; дълго време още устната й продължаваше да трепери. Мълчаха около една минута. Князът беше страшно поразен от това неочаквано избухване и не знаеше на какво, да го отдаде.

— Аз съвсем не ви обичам — каза тя изведнъж, сякаш отсече с нож.

Князът не й отговори; пак помълчаха около една минута.

— Аз обичам Гаврила Ардалионович… — рече тя припряно, но едва чуто и още повече наведе глава.

— Това не е вярно — промълви князът също почти шепнешком.

— Значи, аз лъжа? Но това е истината; аз му дадох дума завчера на същата тази пейка.

Князът се уплаши и остана един момент умислен.

— Това не е истина — повтори той твърдо, — всичко това го измислихте.

— Много вежливо от ваша страна. Знайте, че той се промени; той ме обича повече от живота си. Изгори си ръката пред мене само за да ми докаже, че ме обича повече от живота си.

— Изгори си ръката?

— Да, ръката си. Ако щете, вярвайте, ако щете, не вярвайте — все ми е едно.

Князът пак не каза нищо. В думите на Аглая нямаше шега; тя беше сърдита.

— Значи, той е донесъл свещ, ако това е станало тук? Не виждам как другояче той би могъл…

— Да… свещ. Какво невероятно има в това?

— Цяла свещ или част от свещ на свещник?

— Е да… не… половин свещ… угарка… цяла свещ — не е ли все едно, престанете!… Ако искате да знаете, донесе и кибрит. Запали свещта и цял половин час държа пръста си над свещта; невъзможно ли ви се вижда?

— Вчера го видях; пръстите му не са изгорени.

Изведнъж Аглая прихна да се смее досущ като дете.

— Знаете ли защо ви излъгах сега? — обърна се рязко тя към него с най-детска доверчивост; смехът все още блуждаеше по устните й. — Защото съм забелязала, че когато лъжеш и умело вмъкнеш нещо не съвсем обикновено, нещо ексцентрично, знаете ли, нещо, което е твърде дръзко или дори никога не се случва, лъжата ти става много по-вероятна. Само че този опит не сполучи при мене, тъй като не успях…

Изведнъж тя пак се намръщи, сякаш си припомни нещо.

— Ако тогава ви прочетох стихотворението за „бедния рицар“ — обърна се тя към княза, като го гледаше сериозно и дори тъжно, — то беше с намерението… да ви похваля, но в същото време и да ви засрамя за вашето поведение и да ви покажа, че всичко знам…

— Много сте несправедлива към мене… към оная нещастница, за която преди малко така ужасно се изразихте, Аглая…

— Понеже всичко, всичко знам, затова се и изразих така! Знам как преди половин година сте й предложили пред всички ръката си. Не ме прекъсвайте, виждате, че аз изтъквам факти, без да правя коментарии. След това тя избягала с Рогожин; после вие сте живели с нея в някакво село или град и тя ви напуснала и отишла при друг. (Аглая се изчерви ужасно.) После тя пак, се върнала при Рогожин, който я обича като… като безумен. После вие, също много умен човек, сте пристигнали тук зарад нея, веднага щом сте узнали, че тя се е върнала в Петербург. Снощи се спуснахте да я защитите, а преди малко сте я сънували… Виждате ли, че всичко знам; нали за нея, нали за нея пристигнахте тук?

— Да, за нея — тихо отговори князът и тъжно и замислено наведе глава, без да подозира с какъв святкащ поглед го погледна Аглая, — за нея, но само за да узная… Аз не вярвам, че тя би могла да бъде щастлива с Рогожин, макар че… с една дума, не знам какво бих могъл да направя тук за нея и как да й помогна, но дойдох.

Той трепна и погледна Аглая, която го слушаше с омраза.

— Ако сте дошли, без да знаете защо, значи, много я обичате — каза тя най-после.

— Не — отвърна князът, — не, не я обичам. О, ако знаехте с какъв ужас си спомням за времето, което прекарах с нея!

При тези думи дори тръпки минаха по тялото му.

— Кажете ми всичко — рече Аглая.

— Тук няма нищо, което не бихте могли да чуете. Не знам защо тъкмо на вас, единствено на вас исках да разправя всичко това; може би защото всъщност вас съм обичал много. Тази нещастна жена е дълбоко убедена, че е най-падналото, най-порочното създание на света. О, недейте я позори, не хвърляйте камък върху нея. Тя самата се е измъчила много от съзнанието за своя незаслужен позор! И къде е нейната вина, Боже мой! О, тя непрекъснато крещи разярена, че не се признава за виновна, че е жертва на хората, жертва на един развратник и злодеец; но каквото и да ви говори, знайте, че тя е първата, която не вярва на думите си, и че, напротив, с цялата си съвест вярва, че тя… самата е виновна. Когато се опитвах да разпръсна този мрак, тя изживяваше такива страдания, че сърцето ми никога няма да оздравее, докато си спомням за това ужасно време. Като че ли веднъж завинаги сърцето ми е пронизано. Тя избяга от мене, знаете ли защо? Именно за да ми докаже, че е паднала. Но най-ужасното е, че тя сама може би не знаеше, че само на мене иска да докаже това, а избяга, защото на всяка цена е искала да извърши едно позорно дело, за да може веднага да си каже: „Ето ти извърши ново безчестие, значи, си долна твар!“ О, може би вие няма да разберете това, Аглая! Знаете ли, че в това непрекъснато съзнание за позора се крие може би някаква ужасна, противоестествена наслада, подобно на отмъщение срещу някого. Понякога сполучвах да я накарам да види пак светлина около себе си; но веднага след това отново се възмущаваше и стигаше дотам, че разпалено ме обвиняваше, че съм искал да се поставя над нея (нещо съвсем далеч от мисълта ми), и направо ми заяви най-сетне, когато й предложих да се оженим, че не иска от никого нито високомерно състрадание, нито помощ, нито някой „да я издигне до себе си“. Вие я видяхте вчера; мислите ли, че тя е щастлива в подобна компания, че това е общество за нея? Вие не знаете колко образована е тя и какъв развит ум има! Понякога дори ме учудваше!

— Вие и там ли й четяхте такива… проповеди?

— О, не — замислено продължи князът, без да забележи тона на въпроса, — аз почти винаги мълчах. Често исках да й говоря, но наистина не знаех какво да кажа. Нали знаете, има случаи, когато е по-добре да мълчиш. О, аз я обичах; много я обичах… но след това… след това… тя отгатна всичко.

— Какво отгатна?

— Че само я съжалявам и че… не я обичам вече.

— Отде знаете, може би тя наистина е обикнала оня… помешчик, с когото е заминала?

— Не, аз знам всичко; тя само му се подиграваше.

— А на вас никога ли не се подиграваше?

— Не. Подиграваше се понякога от злоба; о, в такива моменти тя ужасно ме кореше в гнева си — и сама страдаше! Но… после… о, не ми напомняйте, не ми напомняйте за това!

Той закри с ръце лицето си.

— А знаете ли, че тя ми пише почти всеки ден?

— Значи, истина е! — извика князът разтревожен. — Чух, но все още не исках да повярвам.

— Кой ви каза? — трепна уплашено Аглая.

— Рогожин ми каза вчера, само че не съвсем ясно.

— Вчера? Вчера сутринта? Кога вчера? Преди концерта ли, или после?

— После; вечерта, към полунощ.

— Добре, щом е Рогожин… А знаете ли за какво ми пише в тези писма?

— На нищо не се учудвам; тя е безумна.

— Ето писмата (Аглая извади от джоба си три писма в пликове и ги хвърли пред княза). Ето вече цяла седмица ме моли, убеждава, предумва да се омъжа за вас. Тя… е да, тя е умна, макар и да е безумна и вие право казвате, че е много по-умна от мене… Пише ми, че е влюбена в мене, че всеки ден търси случай да ме види, макар и отдалеч. Пише ми, че вие ме обичате, че тя го знае, отдавна го забелязала, и че вие сте й говорили за мене. Иска да ви види щастлив; уверена била, че само аз мога да ви направя щастлив… Тя пише така чудновато… странно… Никому не съм показвала писмата й, вас чаках; знаете ли какво значи това? Нищо ли не отгатвате?

— Това е лудост; доказателство за нейното безумие — каза князът и устните му затрепериха.

— Да не плачете?

— Не, Аглая, не, не плача — погледна я князът.

— Какво трябва да правя? Какво ще ме посъветвате? Не мога повече да получавам тези писма!

— О, оставете я, моля ви се! — извика князът. — Какво можете да направите в този мрак; аз ще употребя всичките си усилия да не ви пише повече.

— Щом говорите така, вие сте човек без сърце! — извика Аглая. — Та не виждате ли, че тя е влюбена не в мене, а във вас? Че само вас обича? Възможно ли е да сте забелязали всичко в нея с изключение на това? Знаете ли какво се крие в това, какво означават тези писма? Това е ревност; това е повече от ревност! Тя… мислите ли, че тя наистина ще се омъжи за Рогожин, както казва тук в писмата? Тя ще се убие на другия ден след нашата сватба!

Князът трепна; сърцето му примря. Той гледаше учудено Аглая: странно му се виждаше да признае, че това дете е отдавна вече жена.

— Бог ми е свидетел, Аглая, че аз бих дал живота си, за да й върна спокойствието и да я направя щастлива, но… не мога вече да я обичам и тя го знае!

— Тогава пожертвувайте се, така много ви отива това! Нали сте толкова голям благодетел. И не ми казвайте „Аглая“… Вие и преди малко ми казахте просто „Аглая“… Вие трябва, вие сте длъжен да я възродите, трябва да заминете отново с нея, за да усмирявате и успокоявате сърцето й. Ами че точно нея вие обичате!

— Не мога така да се пожертвувам, макар че веднъж имах такова намерение и… може би и сега го имам. Но аз знам сигурно, че с мене тя ще загине и затова я напущам. Трябваше да я видя днес в седем часа; може би няма да отида сега. Със своята гордост тя няма никога да ми прости моята любов — и ние и двамата ще загинем! Това не е естествено, но тук всичко е неестествено. Вие казвате, че тя ме обича, но нима това е любов? Нима може да съществува такава любов след всичко, което аз изтеглих! Не, това не е любов, това е друго нещо!

— Как побледняхте! — изплаши се изведнъж Аглая.

— Нищо ми няма; никак не съм спал; чувствувам се отпаднал… Ние наистина приказвахме тогава за вас, Аглая…

— Значи, е вярно? Наистина сте могли да приказвате с нея за мене и… и как можахте да ме обикнете, като сте ме видели само веднъж?

— Не знам как. В моя мрак тогава аз си въобразявах… привиждаше ми се може би нова зора. Не знам защо най-напред помислих за вас. Аз не ви излъгах тогава, когато ви писах, че не знам. Всичко това беше само една мечта, спасение от тогавашния ужас… После почнах да работя; смятах три години да не се връщам тук…

— Значи, сте пристигнали зарад нея?

И нещо затрепери в гласа на Аглая.

— Да, зарад нея.

Минаха около две минути в мрачно мълчание. Аглая стана от мястото си.

— Щом вие казвате — започна тя с нерешителен глас, — щом вие самият смятате, че тази… ваша жена… е безумна, не ме е грижа мене за нейните безумни фантазии… Моля ви се, Лев Николаич, вземете тези три писма и й ги хвърлете от моя страна! И ако тя — извика изведнъж Аглая, — ако тя посмее да ми пише още един ред само, кажете й, че аз ще се оплача на баща ми и че ще я пратят в поправителен дом…

Князът скочи и уплашен загледа Аглая, изпаднала в неочаквана ярост; и изведнъж като че ли мъгла падна пред очите му…

— Вие не можете да изпитвате подобни чувства… това не е истина! — бърбореше той.

— Това е истина! Истина е! — крещеше Аглая почти извън себе си.

— Какво е истина? Каква истина? — чу се до тях изплашен глас.

Пред тях бе застанала Лисавета Прокофиевна.

— Истина е, че аз ще се омъжа за Гаврила Ардалионович! Че обичам Гаврила Ардалионович и че още утре ще избягам от къщи с него! — нахвърли се Аглая на майка си. — Чухте ли? Задоволено ли е любопитството ви? Доволна ли сте?

И тя припна към къщи.

— Не, приятелю, сега вече няма да се измъкнете — каза Лисавета Прокофиевна, като го задържа, — имайте добрината да дойдете да се обясните у дома… Ех, че беля работа, и то след една безсънна нощ…

Князът я последва.

Бележки

[1] Пол дьо Кок Шарл (1794–1871) — виж бележката към т. I. от това издание.