Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 78 гласа)

VIII

Ганя живееше на третия етаж; много чиста, светла и широка стълба водеше за неговата квартира, която се състоеше от шест-седем стаи и стаички, впрочем най-обикновени, но на всеки случай съвсем не по кесията на един чиновник със семейство, ако ще да получава и две хиляди рубли заплата. Тя беше наета от Ганя и семейството му преди не повече от два месеца с намерение да дават стаи под наем с храна и прислуга, за най-голяма неприятност на самия Ганя, по настояването и молбите на Нина Александровна и Варвара Ардалионовна, които бяха пожелали да бъдат полезни и поне малко да помогнат за увеличаване на доходите на семейството. Ганя се сърдеше и казваше, че е отвратително да държат пансионери; оттогава му стана някак срамно да се явява в обществото, дето бе свикнал да минава за млад човек с известен разкош и с бъдеще. Всичките тези отстъпки, които правеше на съдбата, и всичките тези досадни притеснения нараняваха дълбоко душата му. От известно време бе почнал да се дразни прекомерно и безпричинно от най-малкото нещо и ако все още се съгласяваше донякъде да отстъпва и търпи, то бе само защото беше решил в най-скоро време да промени и оправи всичко това. Ала самата тази промяна, самият изход, на който се беше спрял, представяше не малка задача — такава задача, че предстоящото й разрешение заплашваше да бъде по-главоболно и мъчително от всичко предишно.

Един коридор, който започваше от антрето, разделяше жилището на две. От едната страна на коридора се намираха трите стаи, които бяха решили да дават под наем на „специално препоръчани“ хора; освен това на същата страна на коридора, чак в дъното му, до кухнята, имаше една четвърта стаичка, по-тясна от другите, дето живееше бащата на семейството, запасният генерал Иволгин, който спеше върху широк диван, а за да влезе или излезе от квартирата, трябваше да мине през кухнята и по черната стълба. В същата стаичка живееше и тринадесетгодишният брат на Гаврила Ардалионович, гимназистът Коля; и той трябваше да живее в тази теснотия, да учи, да спи на друго, много извехтяло, тясно и късо диванче, върху съдран чаршаф, и главно да се грижи и да наглежда баща си, който все повече и повече не можеше да мине без него.

На княза отредиха средната от трите стаи; в първата отдясно живееше Фердишченко, а третата отляво беше още празна. Но Ганя заведе княза най-напред в тази част от квартирата, в която живееше семейството. Тя се състоеше от една зала, която в случай на нужда ставаше трапезария, от гостна, която впрочем беше гостна само сутрин, а вечер се превръщаше в кабинет и спалня на Ганя, и най-после от една трета стая, тясна и винаги затворена; това беше спалнята на Нина Александровна и на Варвара Ардалионовна. С една дума, всички бяха много натясно в тази квартира; Ганя само скърцаше със зъби; макар че беше и желаеше да бъде вежлив към майка си, от пръв поглед можеше да се забележи, че е голям деспот в семейството.

Нина Александровна не беше сама в гостната, до нея бе седнала Варвара Ардалионовна; и двете плетяха нещо и приказваха с госта си Иван Петрович Птицин. Нина Александровна изглеждаше на около петдесет години, със слабо посърнало лице и с много черни кръгове под очите. Имаше болнав и малко тъжен вид, но лицето и погледът й бяха доста приятни; още от първите й думи се виждаше, че има сериозен и пълен с истинско достойнство характер. Въпреки печалния й вид в нея се чувствуваше твърдост и дори решителност. Тя беше облечена извънредно скромно, в някаква тъмна и съвсем старческа рокля, но държането й, приказките й, всичките й маниери издаваха една жена, която е виждала и по-добро общество.

Варвара Ардалионовна беше около двадесет и три годишна мома със среден ръст, доста слабичка и макар че лицето й не беше много красиво, но криеше в себе си тайната да се харесва без красота и страстно да привлича. Тя приличаше много на майка си, дори бе облечена почти като нея, тъй като никак не обичаше да се труфи. Погледът на сивите й очи можеше да бъде понякога много весел и мил, ако не беше твърде често сериозен и замислен, навремени дори твърде много, особено напоследък. Твърдост и решителност се четеше и по нейното лице, но се чувствуваше, че тази твърдост можеше да бъде по-енергична и по-предприемчива, отколкото у майка й. Варвара Ардалионовна беше доста избухлива и брат й понякога дори се боеше от тази избухливост. Боеше се от нея и дошлият им сега на гости Иван Петрович Птицин. Той беше още доста млад човек, под тридесет години, скромно, но изящно облечен, с приятни, ала някак вече твърде солидни маниери. По тъмнорусата му брадичка личеше, че се е чиновник[1]. Той умееше да разговаря умно и интересно, но повечето мълчеше. Изобщо правеше дори приятно впечатление. Личеше, че не бе равнодушен към Варвара Ардалионовна и не криеше своите чувства. Варвара Ардалионовна се държеше с него приятелски, но се бавеше да отговаря на някои въпроси, дори те не й харесваха; ала това съвсем не обезкуражаваше Птицин. Нина Александровна беше любезна към него, а напоследък бе почнала дори да му доверява много неща. Знаеше се впрочем, че той се занимава главно с трупане на пари, като ги дава под лихва за къс срок с повече или по-малко сигурен залог. С Ганя беше извънредно голям приятел.

След като поздрави доста сухо майка си, не каза нито дума за поздрав на сестра си и изведе веднага Птицин някъде вън от стаята, Ганя представи обстойно, но с къси изрази княза, а Нина Александровна му каза няколко любезни думи и поръча на надникналия през вратата Коля да го заведе в средната стая. Коля беше момче с весело и доста мило лице, с естествени и вдъхващи доверие маниери.

— А къде е багажът ви? — попита той, като заведе княза в стаята.

— Аз имам едно вързопче; оставих го в антрето.

— Ей сега ще ви го донеса. Цялата ни прислуга се състои от готвачката и Матрьона. Затова и аз помагам. Варя ни надзирава и се кара на всички ни. Ганя казва, че сте пристигнали днес от Швейцария?

— Да.

— А хубаво ли е в Швейцария?

— Много.

— Има ли планини?

— Има.

— Ей сега ще ви донеса нещата.

Влезе Варвара Ардалионовна.

— Матрьона ще ви направи веднага леглото. Имате ли куфар?

— Не, само едно вързопче. Брат ви отиде да го донесе; то е в антрето.

— Освен това вързопче там няма никакъв вързоп; къде сте го сложили? — каза Коля, връщайки се в стаята.

— Но аз нямам нищо друго — каза князът, поемайки вързопчето си.

— О-о! А аз помислих да не го е отмъкнал Фердишченко.

— Не дрънкай глупости — каза строго Варя, която дори с княза говореше много сухо, макар и вежливо.

— Chère Babette[2], с мене можеш да се държиш и по-нежно, аз не съм Птицин.

— Тебе мога и да те набия, Коля, толкова си глупав още. За всичко, което ви потрябва, можете да се обръщате към Матрьона; обядваме в четири и половина. Можете да обядвате заедно с нас, можете и в стаята си, както обичате. Да излезем, Коля, не пречи на господина.

— Да излезем, енергична жено!

На излизане те се сблъскаха с Ганя.

— Татко в къщи ли е? — попита Ганя и като чу утвърдителния отговор на Коля, пошепна му нещо на ухото.

Коля кимна с глава и излезе подир Варвара Ардалионовна.

— Две думи, княже, съвсем забравих да ви кажа нещо по тези… работи. Една молба: ако само не ви много затруднява, имайте добрината да не дрънкате, нито тук за това, което стана преди малко, между мене и Аглая, нито там за онова, което ще видите тук; защото и тук има не малко безобразия. По дяволите, впрочем… Поне днес си дръжте езика.

— Но аз ви уверявам, че брътвих много по-малко, отколкото си мислите — каза князът с известно раздразнение срещу укорите на Ганя. Явно бе, че отношенията им се влошаваха все повече и повече.

— Все пак доста бели ми навлякохте днес. С една дума, моля ви за тази услуга.

— Забележете още и това, Гаврила Ардалионович, та с какво бях обвързан преди малко и защо да не можех да спомена за портрета? Вие не бяхте ме молили да не казвам нищо.

— Пфуй, каква лоша стая — забеляза Ганя, като се огледа презрително, — тъмна и прозорците гледат към двора. Във всяко отношение попаднахте не навреме у нас… Но вината не е моя; не аз давам стаи под наем.

Надникна Птицин и повика Ганя; той остави бързо княза и излезе, въпреки че искаше да каже още нещо, но явно се колебаеше и сякаш се срамуваше да започне; а и за стаята се изрази зле, като че ли също от смущение.

Едва князът се изми и тури малко в ред тоалета си, вратата отново се отвори и се показа нова фигура.

Това беше един господин на около тридесет години, доста едър, плещест, с грамадна къдрава червеникава глава. Лицето му беше месесто и червено, устните дебели, носът широк и сплеснат, очите малки, потънали в тлъстина и присмехулни, сякаш непрекъснато намигаха. Цялата му външност излъчваше нещо доста нахално. Дрехите му бяха мръсни.

Отначало той отвори вратата точно колкото да си провре главата. Проврялата се глава оглежда около пет секунди стаята, след това вратата се заотваря бавно и цялата фигура изпъкна на прага, но гостенинът не влизаше, а все още с присвити очи разглеждаше оттам княза. Най-сетне той затвори вратата след себе си, приближи се, седна на стол, хвана силно ръката на княза и го тури да седне насреща на дивана, малко встрани.

— Фердишченко — каза той, като се взираше втренчено и въпросително в лицето на княза.

— Е, та какво? — отвърна князът, едва сдържайки смеха си.

— Наемател — каза пак Фердишченко, като все още гледаше княза.

— Искате да се запознаем?

— Е-ех! — рече гостенинът, разроши коси, въздъхна и се загледа в насрещния ъгъл. — Имате ли пари? — попита той изведнъж, като се обърна към княза.

— Малко.

— Колко точно?

— Двадесет и пет рубли.

— Я да ги видя.

Князът извади двадесет и петрублевата банкнота от джоба на жилетката си и я подаде на Фердишченко. Той я разгъна, погледа я, след това я обърна на другата страна и я загледа срещу светлината.

— Доста чудно — каза той, като че замислен, — защо ли потъмняват? Тези банкноти от двадесет и пет рубли понякога ужасно потъмняват, а другите, напротив, съвсем избеляват. Вземете я.

Князът взе банкнотата си. Фердишченко стана от стола.

— Дойдох да ви предупредя: първо, да не ми давате пари назаем, защото непременно ще ви поискам.

— Добре.

— Вие имате ли намерение да плащате тук?

— Имам.

— А аз нямам; благодаря. Аз съм ви съсед, първата врата отдясно, видяхте ли? Гледайте да не идвате твърде често при мене; аз ще идвам при вас, бъдете спокоен. Видяхте ли генерала?

— Не.

— И не сте го чували?

— Не, разбира се.

— Тогава ще го видите и чуете; та той иска дори от мене пари назаем! Avis au lecteur.[3] Сбогом. Може ли да се живее, когато се казваш Фердишченко?

— Че защо не?

— Сбогом.

И той тръгна към вратата. По-късно князът научи, че този господин уж си бил поставил за цел да смайва всички със своята оригиналност и веселост, но това никак не му се удаваше. На някои той правеше дори неприятно впечатление, за което искрено скърбеше, но все пак не се отказваше от ролята си. На прага на вратата някак му провървя: сблъска се е един непознат на княза господин, който искаше да влезе, стори му път да мине и като смигна зад гърба му няколко пъти предупредително на княза, все пак по този начин излезе не без апломб.

Новодошлият беше висок човек, на около петдесет и пет години, а може би и повече, доста угоен, с пурпурночервено, месесто и подпухнало лице, оградено с гъсти побелели бакенбарди, с мустаци и големи, доста изпъкнали очи. Фигурата му щеше да бъде доста внушителна, ако в нея нямаше нещо отпуснато, извехтяло, дори измърсено. Облечен беше със старо сюртуче, почти скъсано на лактите; долните му дрехи бяха също омазнени — по домашному. Отблизо миришеше малко на водка, ала маниерите му бяха ефектни, донякъде заучени и явно показваха ревнивото му желание да смае с достойнството си. Господинът се приближи до княза бавно, с приветлива усмивка, взе мълчаливо ръката му и като я задържа в своята, известно време разглежда лицето му, сякаш търсеше в него познати черти.

— Той! Той! — промълви той тихо, но тържествено. — Истински! Чувам, повтарят познато и скъпо име и си спомних невъзвратимото минало… Княз Мишкин?

— Тъй вярно.

— Генерал Иволгин, запасен и нещастен. Вашето име и презиме, ако смея да попитам?

— Лев Николаевич.

— Тъй, тъй! Син на моя приятел, може да се каже другар от детинство, Николай Петрович?

— Моят баща се казваше Николай Лвович.

— Лвович — поправи се генералът, но без да бърза, с пълната увереност, като че съвсем не е забравил, а само неочаквано е сбъркал. Той седна и като хвана пак ръката на княза, сложи го да седне до себе си. — Носил съм ви на ръце.

— Нима? — попита князът. — Има вече двадесет години, как умря баща ми.

— Да, двадесет години; двадесет години и три месеца. Заедно се учихме; аз постъпих направо във войската.

— И баща ми е служил във войската, подпоручик във Василковския полк.

— В Беломирския. Преведоха го в Беломирския почти преди да умре. Аз бях там и го благослових за вечността. Майка ви…

Генералът замълча, сякаш потиснат от тъжен спомен.

— Но и тя умряла от настинка след половин година — каза князът.

— Не от настинка. Не от настинка, вярвайте на стареца. Аз бях там, и нея погребах. От скръб по своя княз, а не от настинка. Да, драги, аз помня и княгинята! Младини! Заради нея ние с княза, приятели от детинство, насмалко не се убихме един друг.

Князът започваше да слуша с известно недоверие.

— Аз бях страстно влюбен във вашата майка, още когато беше годеница — годеница на моя приятел. Князът забеляза това и беше поразен. Идва при мене една сутрин, към седем часа, събужда ме. Сащисан, аз се обличам; мълчим и двамата; всичко разбрах. Той изважда от джоба си два пистолета. През кърпа. Без свидетели. Защо ни са свидетели, когато след пет минути ще се изпратим един друг във вечността? Заредихме пистолетите, опънахме кърпата, застанахме, всеки опря пистолета в сърцето на другия и се гледаме в лицето. Изведнъж сълзи като град в очите на двама ни, трепнаха ръцете ни. И на двамата, и на двамата, отведнъж! И сега естествено прегръщания и взаимна борба на великодушие. Князът вика: твоя е! Аз викам: твоя е! С една дума… с една дума… у нас ли ще живеете… у нас ли?

— Да, за известно време може би — промълви князът и като че ли се запъна малко.

— Княже, мама ви моли да идете при нея — извика Коля, като надникна през вратата. Князът се понадигна, за да отиде, но генералът сложи дясната си ръка на рамото му и приятелски го накара пак да седне на дивана.

— Като истински приятел на вашия баща, желая да ви предупредя — каза генералът, — както сам виждате, аз станах жертва на една трагична катастрофа; но без съд! Без съд! Нина Александровна е рядка жена. Варвара Ардалионовна, дъщеря ми, е рядка дъщеря! Обстоятелствата ни принудиха да даваме стаи под наем — нечувано падение!… Аз, който бях на път да стана генерал-губернатор!… Но на вас винаги ще се радваме. А пък в моя дом става трагедия!

Князът го гледаше въпросително и е голямо любопитство.

— Готви се женитба, и то необикновена женитба. Женитба между съмнителна жена и млад човек, който би могъл да бъде камерюнкер. Искат да доведат тази жена в къщата, дето живеят моята дъщеря и моята жена! Но докато съм жив, тя няма да влезе тук! Ще легна на прага и нека тя мине през мене!… С Ганя сега почти не говоря, избягвам дори да го срещна. Нарочно ви предупреждавам; но щом ще живеете у нас и без това ще бъдете свидетел. Ала вие сте син на моя приятел и аз имам правото да се надявам…

— Княже, направете ми удоволствието, елате при мене в гостната — повика го Нина Александровна, която дойде вече сама на вратата.

— Представи си, мила моя — извика генералът, — излиза, че аз съм, бавил княза!

Нина Александровна погледна укорно генерала, след това хвърли изпитателен поглед към княза, но не каза нито дума. Князът тръгна след нея; но щом влязоха в гостната и седнаха, а Нина Александровна едва бе почнала бързо и полугласно да разправя нещо на княза, изведнъж в стаята пристигна сам генералът. Нина Александровна тутакси млъкна и явно ядосана, се наведе над плетивото си. Генералът може би забеляза това, но не загуби чудесното си настроение.

— Син на моя приятел! — извика той, обръщайки се към Нина Александровна. — Такава неочаквана среща! Отдавна вече бях престанал да го смятам за възможно. Но, мила моя, нима не помниш покойния Николай Лвович? Нали го завари… в Твер?

— Не си спомням за Николай Лвович. Той вашият баща ли е? — попита тя княза.

— Баща ми; но той е умрял, струва ми се, не в Твер, а в Елисаветград — плахо забеляза князът на генерала. — Чувал съм от Павлишчев…

— В Твер — настоя генералът, — малко преди да умре, го преведоха в Твер, и то дори още преди да се развие болестта му. Вие бяхте още твърде малък и не сте могли да запомните нито преместването, нито пътуването: а Павлишчев може да е сгрешил, макар че беше чудесен човек.

— Вие познавахте и Павлишчев?

— Рядък човек беше, но аз бях личен свидетел. Аз благослових баща ви на смъртния одър…

— Но баща ми е умрял като подсъдим — забеляза отново князът, — макар че никога не можах да узная какво точно е било обвинението му; той е умрял в болницата.

— О, това беше по делото с редника Колпаков и несъмнено князът щеше да бъде оправдан.

— Така ли? Вие знаете сигурно? — попита князът с особено любопитство.

— Как да не знам! — извика генералът. — Съдът прекрати заседанията си, без да реши нещо. Невъзможно дело! Дори може да се каже тайнствено дело: умира щабскапитан Ларионов, ротен командир; назначават княза да изпълнява временно службата му; добре. Редникът Колпаков извършва кражба — кожа за ботуши от другаря си — и я пропива; добре. Князът — и забележете, това става в присъствието на фелдфебела и ефрейтора — мъмри строго Колпаков и го заплашва с бой. Много добре. Колпаков отива в казармата, ляга на наровете и след четвърт час умира. Прекрасно, но случаят е неочакван, почти невъзможен. Тъй или иначе, погребват Колпаков; князът прави рапорт и след това заличават Колпаков от списъците. Наглед какво по-хубаво от това? Но точно след половин година на бригадния преглед редникът Колпаков, сякаш нищо не е било, се явява отново в трета рота, втори батальон на Новоземлянския пехотен полк[4], от същата бригада и от същата дивизия!

— Как! — извика князът извън себе си от учудване.

— Не може да е така, това е грешка! — обърна се изведнъж към него Нина Александровна, като го гледаше почти с тъга. — Mon mari se trompe.[5]

— Но, мила моя, лесно е да се каже se trompe, но я ти се опитай да обясниш случай като този! Всички си глътнаха езиците. Аз пръв бих казал qu’on se trompe[6]. Но за нещастие бях свидетел и лично участвувах в комисията. Всички очни ставки доказаха, че това е същият, съвсем същият редник Колпаков, който бе погребан преди половин година с обичайния церемониал и с удряне на барабани. Случай наистина рядък, почти невъзможен, съгласен съм, но…

— Татко, обедът ви е сложен — извести Варвара Ардалионовна, като влезе в стаята.

— А, прекрасно, великолепно! Наистина съм огладнял… Но случаят, може да се каже, е дори психологически…

— Супата пак ще изстине — с нетърпение каза Варя.

— Ей сега, ей сега — мънкаше генералът, като излизаше от стаята, и когато беше вече в коридора, чуваха се още думите му: „И въпреки всички издирвания.“

— Вие ще трябва да прощавате за много неща на Ардалион Александрович, ако останете у нас — каза Нина Александровна на княза, — впрочем той няма много да ви безпокои; обядва сам. Ще се съгласите, че всеки си има своите недостатъци и своите… особености, другите може би още повече, отколкото онези, които сме свикнали да сочим с пръст. Имам една голяма молба към вас: ако някой път моят мъж ви поиска наема, кажете му, че сте го дали на мене. Естествено и да дадете нещо на Ардалион Александрович, то ще се спадне от сметката ви, но аз ви моля само за редовност… Какво има, Варя?

Варя се бе върнала в стаята и мълчаливо подаде на майка си портрета на Настасия Филиповна. Нина Александровна трепна и го разглежда известно време, отначало като че ли с уплаха, а след това с потиснато неприятно чувство. Най-после погледна въпросително Варя.

— Подарила му го днес тя самата — каза Варя, — а довечера всичко ще се реши у тях.

— Довечера! — повтори Нина Александровна полугласно и сякаш в отчаяние. — Наистина? Сега няма вече никакви съмнения и не остава никаква надежда: с портрета си е казала всичко… Сам ли ти го показа? — прибави тя учудено.

— Нали знаете, че цял месец вече как не си казваме почти нито дума. Птицин ми разправи всичко, а портретът се търкаляше там по земята до масата; аз го вдигнах.

— Княже — обърна се изведнъж към него Нина Александровна, — исках да ви попитам (затова и всъщност ви помолих да дойдете тук), отдавна ли познавате моя син? Той каза, струва ми се, че току-що сте пристигнал днес отнякъде?

Князът даде някои кратки обяснения за себе си, като премълча повече от половината. Нина Александровна и Варя го изслушаха.

— Не ви зададох въпроса си, за да науча нещо за Гаврила Ардалионович — забеляза Нина Александровна, — не бива да си съставите крива представа за това.

Ако има нещо, което той не може сам да ми признае, не държа да го науча от другиго. Питам ви всъщност, защото преди малко, като попитах Ганя, ми отговори пред вас, а и след това, когато си излязохте, ми каза: „Той знае всичко, няма защо да се стеснявате!“ Но какво значи това? Тоест бих искала да знам до каква степен…

Изведнъж влязоха Ганя и Птицин; Нина Александровна начаса млъкна. Князът остана на стола до нея, а Варя се дръпна настрана; портретът на Настасия Филиповна беше на най-лично място върху работната масичка на Нина Александровна, точно пред нея. Щом го видя, Ганя се намръщи, взе го ядосано от масата и го хвърли на писалището си в другия край на стаята.

— Днес ли, Ганя? — попита изведнъж Нина Александровна.

— Какво днес? — трепна Ганя и изведнъж се нахвърли върху княза. — А, разбирам, вие вече и тук!… Но какво е най-после това у вас, да не е някаква болест? Не можете ли да сдържате езика си? Та разберете най-сетне, ваше сиятелство…

— В този случай аз съм виновният, Ганя, никой друг — прекъсна го Птицин.

Ганя го погледна въпросително.

— Та така е по-добре, Ганя, толкова повече, че от едната страна работата е свършена — измърмори Птицин и като се дръпна настрана, седна до масата, извади от джоба си някакво листче, изписано с молив, и почна внимателно да го разглежда. Ганя стоеше мрачен и чакаше неспокойно семейна сцена. Той дори не помисли да се извини на княза.

— Ако всичко е свършено, Иван Петрович естествено има право — каза Нина Александровна, — не се мръщи, моля ти се, Ганя, и не се сърди, съвсем нямам намерение да те разпитвам за това, което сам не искаш да кажеш, и те уверявам, че напълно съм се примирила, не се тревожи, моля ти се.

Тя каза това, без да откъсне очи от работата си, и наистина като че ли спокойно. Ганя се зачуди, но от предпазливост мълчеше и гледаше майка си в очакване тя да се изкаже по-ясно. Домашните сцени му се отразяваха вече много зле. Нина Александровна забеляза тази предпазливост и с горчива усмивка прибави:

— Ти все още се съмняваш и не ми вярваш; не се тревожи, няма да има нито сълзи, нито молби както по-рано, от моя страна поне. Всичкото ми желание е да те видя щастлив и ти го знаеш; примирих се със съдбата, но моето сърце ще бъде винаги с тебе, безразлично дали ще останем заедно, или ще се разделим. Аз отговарям, разбира се, само за себе си; не можеш да искаш същото от сестра си…

— А, пак тя! — извика Ганя, като погледна подигравателно и враждебно сестра си. — Мамичко! Кълна ви се, пак в това, за което вече съм ви давал дума: никой никога няма да посмее да се държи зле с вас, докато аз бъда тук, докато съм жив. Безразлично за когото и да става дума, аз ще искам от всеки, който прекрачи нашия праг, да храни най-голямо уважение към вас…

Ганя беше толкова радостен, че гледаше майка си почти примирително, почти нежно.

— Никога не съм се бояла за себе си, Ганя, ти го знаеш; не за себе си се тревожих и се измъчвах през цялото това време. Казват, че днес всичко ще бъде свършено. А какво ще бъде свършено?

— Тя обеща да обяви довечера у дома си: съгласна ли е, или не — отговори Ганя.

— Почти три седмици ние избягвахме да говорим за това и така беше по-добре. Сега, когато всичко е вече свършено, ще си позволя да те попитам само едно: как можа да ти даде съгласието си и дори да ти подари портрета си, когато ти не я обичаш? Как можа ти една такава жена… една такава…

— Толкова опитна, нали?

— Не исках да кажа това. Как можа до такава степен да я заблудиш?

В този въпрос се почувствува изведнъж необикновено раздразнение. Ганя постоя, помисли около минута и каза, без да скрива подигравката си:

— Вие се увлякохте, мамичко, и пак не се стърпяхте и ето винаги така започваха и се разгаряха караниците между нас. Вие казахте: няма да има нито разпитвания, нито укори, а те вече започнаха! По-добре да оставим това; да, да го оставим; такова беше поне вашето намерение… Аз никога и за нищо на света няма да ви оставя; друг най-малкото би избягал от такава сестра — вижте как ме гледа сега! Но да турим точка на всичко това! Толкова вече се радвах… А откъде знаете, че аз мамя Настасия Филиповна? Колкото до Варя, да прави каквото ще — и точка. Чашата вече преля!

Ганя се разгорещяваше при всяка дума и ходеше машинално из стаята. А такива разговори веднага се превръщаха в жива рана за всички членове на семейството.

— Аз казах, че ако тя влезе тук, аз ще си изляза и да знаете, че ще сдържа думата си — каза Варя.

— От вироглавство! — извика Ганя. — От вироглавство не се и омъжваш! Какво съскаш срещу мене? Аз пет пари не давам, Варвара Ардалионовна; ако искате — можете още сега да изпълните намерението си. Страшно ми дотегнахте вече! Как! Вие се решавате най-после да ни оставите, княже — извика той на княза, като го видя, че става.

В гласа на Ганя се долавяше оная степен на раздразнение, при която човек сам почти се радва на това раздразнение и му се отдава без всякаква задръжка и едва ли не с нарастваща наслада, без да мисли докъде ще го наведе това. Вече на прага на вратата князът се обърна, за да отговори, но като видя по болезнения израз на лицето на оскърбителя си, че още една капка и чашата ще прелее, извърна се и излезе мълчаливо. След няколко минути той разбра по ехото, което идеше от гостната, че в негово отсъствие разговорът е станал още по-шумен и по-откровен.

Той мина през залата в антрето, за да отиде в коридора, а оттам в стаята си. Като минаваше край изходната врата към стълбата, той чу и забеляза, че отвън някой прави отчаяни усилия да звънне; но звънецът сигурно бе нещо повреден, защото едва-едва трепваше, а звук не се чуваше. Князът вдигна резето, отвори вратата и — се дръпна назад изумен, дори цял потрепери: пред него стоеше Настасия Филиповна. Веднага я позна по портрета. Когато го видя, очите й блеснаха от изблик на яд; тя мина бързо в антрето, като го блъсна с рамото си, и каза разгневена, сваляйки шубата си:

— Ако те мързи да поправиш звънеца, поне стой в антрето да отваряш, когато тропат. Гледай, сега пък изтърва шубата. Говедо!

Наистина шубата беше на земята; Настасия Филиповна бе я хвърлила зад себе си, без да чака князът да я свали и без да забележи, че той не можа да я хване.

— Ти си за изпъждане. Върви доложи.

Князът отвори уста да каже нещо, но толкова бе объркан, че не можа да продума ни дума и тръгна към гостната, с шубата, която бе вдигнал от земята.

— Сега пък отива с шубата! Защо я носиш? Ха-ха-ха! Да не си полудял?

Князът се върна и я загледа като истукан; когато тя се засмя — усмихна се и той, но все още не можеше да мръдне езика си. В първия момент, когато й отвори вратата, той беше бледен, сега изведнъж червенина заля лицето му.

— Брей, че идиот! — извика възмутена Настасия Филиповна и тропна с крак. — Добре де, къде отиваш? За кого ще доложиш?

— За Настасия Филиповна — смотолеви князът.

— Откъде ме познаваш? — бързо попита тя. — Аз не съм те виждала никога! Върви долагай… Какви са теза викове там?

— Карат се — отговори князът и тръгна към гостната.

Той влезе в доста решителен момент: Нина Александровна беше готова вече да забрави напълно, че „се е примирила с всичко“; впрочем тя защищаваше Варя. До Варя бе застанал Птицин, вече оставил изписаното си с молив листче. Варя не се страхуваше, защото не беше от страхливите момичета; ала грубостите на брат й ставаха с всяка дума все по-остри и по-нетърпими. В такива случаи тя обикновено преставаше да говори и само мълчеше, като гледаше подигравателно брат си, без да сваля очи от него. Тя знаеше, че този начин на действие можеше да го вбеси напълно. Тъкмо в този момент князът влезе в стаята и съобщи:

— Настасия Филиповна!

Бележки

[1] По онова време чиновниците са ходили бръснати. — Б.пр.

[2] Драга Бабет (френ.).

[3] Предупреждение до читателя (френ.).

[4] … на Новоземлянския пехотен полк. — Фантастичният характер на разказа на генерала се подчертава от това, че в устата му е вложено името на полка, заето от Грибоедов:

От полка, казвате, на негово величество,

от мускетарския, навоземляноки полк?

(„От много ум“, д. III, явя. 12.)

[5] Моят мъж греши (френ.).

[6] Че грешат (френ.).