Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 78 гласа)

Четвърта част

I

Минала бе почти седмица от срещата на двамата герои от нашия разказ на зелената пейка. В една светла утрин, към десет и половина, Варвара Ардалионовна, Птицина, която беше излязла да навести някои свои познати, се прибра в къщи много тъжно настроена.

Има хора, за които е мъчно да се каже нещо, което би ги представило отведнъж в техния най-типичен и характерен вид; това са хора, които е прието да наричаме „обикновени“, „мнозинство“ и които наистина образуват огромното мнозинство от всяко общество. В своите романи и повести писателите гледат повече да вземат типове от обществото и да ги представят живописно и художествено. В живота тези типове извънредно рядко се срещат така цялостно, но това не им пречи да бъдат почти по-реални от самата действителност. Като тип Падкальосин е може би преувеличен, но съвсем не е измислен. Колко ли умни хора, като са видели Гоголевия Падкальосин, веднага са почнали да намират, че десетки, дори стотици от техните добри познати и приятели страшно много приличат на него. Дори преди Гогол те са знаели, че тези техни приятели са също като Падкальосин, но не са знаели, че точно това им е името. Всъщност много рядко годениците скачат от прозорците преди сватбата си, защото — като оставим всичко друго настрана — това е дори неудобно; ала колко годеници, даже хора достойни и умни, са изпадали пред венчавката си в душевното състояние на Падкальосин. Не всички мъже викат също така и на всяка крачка: „Tu l’as volu, George Dandin!“[1] Но, Господи, колко милиони и билиони пъти мъжете от цял свят са повтаряли от сърце този вик след медения си месец, ако не дори още на другия ден след сватбата си.

И така, без да се впускаме в по-сериозни обяснения, ще кажем само, че в живота типичността на лицата сякаш се разводнява и всички тези жоржданденовци и падкальосиновци наистина съществуват, щъкат насам-натам и сноват пред очите ни всекидневно, но като че ли някак със смекчени черти. Като прибавим най-после, за пълнота на истината, че и цялостният тип на Жорж Данден, както го е създал Молиер, също може да се срещне в живота, макар и рядко, ще завършим нашите разсъждения, които почват да приличат на някоя критика в списание. И все пак пред нас остава въпросът: какво трябва да прави един романист с простите хора, със съвсем „обикновените“, и как да ги представи на читателите си, за да ги направи що-годе интересни? Напълно невъзможно е да ги отмине изцяло в разказа си, защото обикновените хора на всяка стъпка и в мнозинството си са необходимото звено между разните събития от живота; отмине ли ги, значи, да наруши истинността. Да изпълни романите си само с типове или просто, за да е по-интересно, със странни и изключителни лица, би било неправдоподобно, пък дори и блудкаво. Според нас писателят трябва да гледа да открива интересни и поучителни нюанси даже и между обикновените хора. Но когато например самата същина на някои обикновени лица се корени тъкмо в тяхната постоянна и неизменна обикновеност или, още по-добре казано, когато въпреки всичките им изключителни усилия да излязат на всяка цена от кръга на обикновеността и рутината те все пак накрая си остават неизменно и вечно само една рутина, тогава такива лица добиват дори известна особена типичност; те стават представители на обикновеността, която за нищо на света не иска да остане това, което е, и на всяка цена се стреми да стане оригинална и независима, без да има ни най-малките средства за това.

Към тази категория „прости“ или „обикновени“ хора принадлежат и някои лица от нашия разказ, върху които (признавам) читателят беше досега малко осветлен. Това са именно Варвара Ардалионовна Птицина, нейният съпруг господин Птицин и брат й Гаврила Ардалионович.

Всъщност няма нищо по-неприятно от това да бъдеш например богат, от почтено семейство, с прилична външност, горе-долу образован, не глупав, дори добър и в същото време да нямаш никаква дарба, никаква особена черта, дори нищо странно, нито една своя собствена мисъл, да бъдеш решително „като всички“. Богат си, но не колкото Ротшилд; семейството ти е почтено, но е нищо не се е прочуло; външността ти е прилична, но не прави никакво впечатление; образованието ти е доста добро, но не знаеш за какво да го употребиш; умен си, но нямаш свои идеи; имаш сърце, но нямаш никакво величие на душата и така нататък, и така нататък във всяко отношение. По света има извънредно много такива хора, и то много повече, отколкото ни се струва; те се делят като всички хора на две главни категории: едните са ограничени, другите „много по-умни“. Първите са по-щастливи. За ограничения „обикновен“ човек няма например нищо по-лесно от това да си въобрази, че е необикновен и оригинален и без никакво колебание да се наслаждава на тази си мисъл. Достатъчно е някои наши госпожици да си острижат косите, да си сложат сини очила и да се нарекат нихилистки, за да се убедят веднага, че тези очила им дават правото да имат свои собствени „убеждения“. Достатъчно е някой да открие в сърцето си само капчица човешко чувство и добрина, за да се убеди веднага, че никой не изпитва подобно чувство като него и че той е в предните редици на общия прогрес. Достатъчно е друг да долови в разговор някоя мисъл или да я прочете в книга без начало и край, за да повярва тутакси, че това е „негова собствена мисъл“, породена в собствения му мозък. В такива случаи нахалството на наивността, ако е позволено така да се изразим, взема учудващи размери; всичко това изглежда невероятно, но се среща постоянно. Това нахалство на наивността у глупеца, който не се съмнява нито в себе си, нито в своята дарба, е великолепие предадено от Гогол в прекрасния тип на поручик Пирогов. Пирогов не се съмнява и в това, че е гений, дори повече от гений; дотам не се съмнява, че никога дори и въпрос не си задава за това; впрочем за него не съществуват никакви въпроси. Великият писател се е видял най-после принуден да го набие, за да задоволи оскърбеното нравствено чувство на своя читател, но като видял, че великият човек само се поотърсил и за да подкрепи силите си след побоя, изял една масленка, разперил в почуда ръце и така оставил своите читатели. Аз винаги съм съжалявал, че Гогол е описал своя велик Пирогов в такъв малък чин, защото Пирогов е толкова доволен от себе си, че нищо не би му попречило да си въобрази например, че е голям пълководец, съобразно това как надебеляват и се увиват на раменете му еполетите е течение на годините и „по чиновете“; да си въобрази ли, казвам? Просто няма да се съмнява в това: щом са го направили генерал, защо да не стане и пълководец? И колко като него претърпяват след това ужасни поражения на бойното поле? А колко пироговци е имало между нашите литератори, учени, пропагандисти. Казвам „имало е“, а то, разбира се, има ги и сега…

Действуващото лице от нашия разказ Гаврила Ардалионович Иволгин беше от другата категория — от категорията „много по-умни“ хора, макар че с цялото си същество гореше от желание да бъде оригинален. Ала тази категория, както вече отбелязахме по-горе, е много по-нещастна от първата. Там е и бедата, че умният обикновен човек, дори ако си въобрази навремени (а, току-виж, и през целия си живот), че е гениален и свръхоригинален, все пак запазва в сърцето си червея на съмнението, който го докарва понякога до пълно отчаяние; а и да се примири, той е вече съвсем отровен от проникналото в него пустославие. Впрочем ние взехме един краен случай: в грамадното мнозинство на тази умна категория от хора съдбата съвсем не се развива така трагично; най-многото към края на живота си страдат повече или по-малко от черен дроб и това е всичко. Но все пак, преди да се успокоят и примирят, тези хора понякога вършат щуротии извънредно дълго време, от младини до зрелост, и то все от желание за оригиналничене. Срещат се даже странни случаи: от желание за оригиналничене някои честни хора са способни дори на низост; често пъти дори някой от тези нещастници е не само честен, но и добър, провидение на своето семейство, издържа и храни с труда си не само своите хора, но и чужди, и какво става? Цял живот няма спокойствие! Съвсем не е успокоителна и утешителна за него мисълта, че така добре е изпълнил човешките си задължения; дори, напротив, тази мисъл го дразни: „Ето, значи, за какво пропилях целия си живот, ето кое ми е свързвало ръцете и краката, ето какво ми е пречило да открия барута! Ако го нямаше това, може би непременно щях да открия или барута, или Америка, не знам още точно какво, но непременно бих открил нещо!“ Най-характерното у тези господа е това, че те наистина минават целия си живот, без да разберат точно какво именно трябва да открият и какво именно цял живот са били на път да открият: барута или Америка? Ала страданията, мъките по откриването наистина биха им отредили съдбата на един Колумб или на един Галилей.

Гаврила Ардалионович бе тръгнал тъкмо по този път, но беше направил само първите стъпки. Дълго време още имаше да върши щуротии. Едва ли не още от детски години сърцето му беше силно огорчено от дълбокото и постоянно чувство за собствената му бездарност и в същото време от непреодолимото желание да се убеди, че е напълно независим. Той беше млад завистлив човек с буйни желания, който дори сякаш се беше родил с раздразнени нерви. Той вземаше за сила буйността на своите желания. При страстното си желание да се отличи беше готов понякога за най-безразсъден скок; но тъкмо когато трябваше да направи безразсъдния скок, нашият герой се показваше винаги много умен, за да се реши. Това го убиваше. Може би при случай той щеше да се реши и на най-голяма низост, за да постигне някоя от мечтите си; но като че ли нарочно, щом стигнеше до решителния момент, чувството на честност винаги надделяваше в него и го отклоняваше от подобна низост. (На дребни низости впрочем беше винаги готов да се съгласи.) Той гледаше с отвращение и омраза на бедността и упадъка на своето семейство. Държеше се дори с майка си отвисоко и презрително, макар да си даваше отлична сметка, че репутацията и характерът на майка му бяха засега главната опорна точка и на неговата кариера. Когато постъпи на служба при Епанчин, той веднага си каза: „Щом трябва да се вършат подлости, да ги вършим докрай, само да спечелим“ — и почти никога не отиваше докрай. Но и защо си бе наумил, че непременно ще трябва да върши подлости? Тогава Аглая просто го изплаши, но той не вдигна ръка от нея, а протакаше за всеки случай, макар че никога не вярваше сериозно, че тя ще се отнесе благосклонно към него. След това, по време на историята си с Настасия Филиповна, той изведнъж си въобрази, че с парите може всичко да се постигне. „Щом трябва да се вършат подлости, да ги вършим — повтаряше си той тогава всеки ден самодоволно, но и с известен страх. — Щом ще се вършат подлости, нека се вършат докрай — окуражаваше се той час по час, — рутината в такива случаи се плаши, но ние няма да се уплашим!“ Като не сполучи при Аглая и се почувствува смазан от обстоятелствата, той падна напълно духом и наистина занесе на княза парите, които му бе хвърлила една луда жена, след като ги бе получила от един също така луд човек. По-късно той се разкайваше хиляди пъти, че ги върна, въпреки че непрекъснато се хвалеше с това. Наистина той плака през трите дни, които князът прекара тогава в Петербург, но в същото време и съзря омразата му към него, задето князът го гледаше вече твърде съчувствено, когато „не всеки би се решил да направи“ такъв жест — да върне подобна сума. Ала благородното му самопризнание, че цялата му мъка е само една непрекъснато потъпквана суетност, ужасно го измъчваше. Едва много по-късно той си даде сметка и се убеди какъв сериозен обрат биха могли да вземат отношенията му с едно толкова невинно и странно създание като Аглая. Почна да го гризе разкаяние; той напусна службата си и изпадна в тъга и униние. Сега живееше у Птицин, който издържаше също така майка му и баща му, и не скриваше презрението си към Птицин, макар че в същото време се вслушваше в съветите му и беше почти винаги достатъчно умен, за да ги иска. Между другото Гаврила Ардалионович се сърдеше и задето Птицин не си е турил в ума да стане Ротшилд и не преследва такава цел. „Щом си станал лихвар, карай докрай, мачкай хората, граби им парите, бъди характерен, стани цар юдейски!“ Птицин беше скромен и тих; той само се усмихваше, ала един ден сметна за нужно да се обясни сериозно с Ганя и го направи дори с известно достойнство. Доказа му, че не върши нищо безчестно и че той няма никаква причина да го наричат чифут; че ако парите толкова се ценят, не е негова вината; че той действува честно и почтено и че всъщност е само посредник в „тия“ работи и че най-после благодарение на неговата изпълнителност си е спечелил вече много добро име сред най-видните хора и работата му се разширява. „Ротшилд няма да стана, пък и няма защо — прибави той засмян, — но къща на Литейная ще имам, дори може би и две, и там ще спра.“ „А кой знае, може и три!“ — мислеше той, но никога не изразяваше мечтата си, а я пазеше в сърцето си. Природата обича и закриля такива хора: тя ще възнагради Птицин не е три, а сигурно с четири къщи, и то точно защото той още от детинство си е давал сметка, че няма да стане никога Ротшилд. Затова пък на повече от четири къщи природата в никой случай няма да се съгласи и с това ще се закръгли богатството на Птицин.

Съвсем друга личност беше сестрата на Гаврила Ардалионович. И тя имаше силни желания, но повече упорити, отколкото буйни. Тя беше много благоразумна, когато една работа стигаше до краен предел, но беше благоразумна и без да се стига до крайния предел. И тя беше наистина от „обикновените хора“, които мечтаят да бъдат оригинални, но затова пък много скоро бе разбрала, че не притежава нито капка лична оригиналност и почти никак не скърбеше за това — кой знае, може би поради особен вид гордост. Тя направи с голяма решителност първата си стъпка в практичния живот, като се омъжи за господин Птицин, ала при този случай съвсем не си каза: „Щом трябва да се вършат подлости, ще ги вършим докрай, само да постигнем целта си“, както не би пропуснал да каже при подобен случай Гаврила Ардалионович (едва ли не се изрази по същия начин, когато като по-голям брат одобряваше решението й да се омъжи). Дори съвсем обратно: Варвара Ардалионовна се омъжи, след като се убеди с положителност, че бъдещият й мъж е човек скромен, приятен, горе-долу образован и неспособен да извърши за нищо на света голяма подлост. За малките подлости Варвара Ардалионовна не се интересуваше, това са дреболии, а и кой ли не ги върши? Идеала ли ще вземеш да търсиш! Освен това знаеше, че като се омъжи, тя ще приюти майка си, баща си, братята си. Виждайки брат си нещастен, тя искаше да му помогне въпреки всички по-раншни семейни недоразумения. Птицин караше понякога Ганя, приятелски, разбира се, да вземе някоя служба. „Ето на, ти презираш генералите и генералството — казваше му той понякога на шега, — но внимавай, всички «те» в края на краищата ще станат по реда си генерали; ако бъдеш жив, ще видиш.“ — „Но отде накъде те смятат, че аз презирам генералите и генералството?“ — мислеше саркастично Ганя. За да помогне на брат си, Варвара Ардалионовна реши да разшири своя кръг на действие: вмъкна се у Епанчини, за което си послужи много със спомените от детинството: като деца и тя, и брат й бяха играли с девойките Епанчини. Ще отбележим тук, че ако Варвара Ардалионовна преследваше някоя необикновена мечта, като ходеше у Епанчини, може би със самия този факт тя щеше да излезе веднага от категорията на хората, в които самата тя се беше поставила; ала тя не преследваше мечта; правеше си дори доста добре сметката, която се основаваше на характера на това семейство. А характера пък на Аглая тя изучаваше неуморно. Задала си беше задачата да върне пак и двамата, брат си и Аглая, един към друг. Може би наистина бе постигнала нещо; може би вършеше и грешки, като разчиташе например твърде много на брат си и очакваше от него онова, което той никога и в никой случай не би могъл да даде. Все пак тя действуваше у Епанчини доста изкусно: по седмици не споменаваше името на брат си, винаги беше извънредно пряма и искрена, държеше се просто, но с достойнство. Тя не се боеше да надникне дълбоко в съвестта си, защото абсолютно в нищо не се кореше, и това й придаваше сила. Едно само забелязваше понякога у себе си, че и тя май се озлобява, че и в нея има твърде много честолюбие и едва ли не дори потисната суетност; тя забелязваше това най-вече в известни моменти, почти всеки път, когато излизаше от Епанчини.

И ето че сега тя се връщаше от тях, както вече казахме, в тъжно настроение. Зад тази тъга прозираше донякъде и горчива подигравка. Птицин живееше в Павловск в мрачна, но обширна дървена къща, която се намираше на прашна улица и скоро щеше да стане напълно негова собственост, така че той бе вече на път да я продаде на трети. Изкачвайки се на входната площадка, Варвара Ардалионовна чу необикновено голям шум в горния етаж и долови крещящите гласове на брат си и баща си. Когато влезе в салона и видя Ганя, който тичаше насам-натам из стаята, побледнял от ярост и готов да си изскубе косите, тя се намръщи и се отпусна уморено на дивана, без да си сваля шапката. Понеже знаеше много добре, че ако помълчи още малко и не го запита защо тича така развълнуван, брат й непременно ще се разсърди, Варя побърза най-после да го попита:

— Все същото ли?

— Как същото! — извика Ганя. — Същото! Не, не е същото, дявол знае какво става сега! Старият е на път да побеснее… мама реве. Бога ми, Варя, както щеш мисли, но аз ще го изпъдя от къщи или… или сам ще ви напусна — прибави той, като се сети навярно, че не може да пъди хората от чужда къща.

— Трябва да бъдем снизходителни — пошепна Варя. — Към какво снизходителни? Към кого? — избухна Ганя. — Към мръсотиите му ли? Не, мисли, каквото щеш, но това е невъзможно! Невъзможно, невъзможно, невъзможно! И какво държане: виновен е, а отгоре на това и важен. „Не искам да мина през вратата, събаряй стобора…“ Какво ти е? Лицето ти побледняло.

— Лице като лице — недоволно отговори Варя.

Ганя я изгледа по-внимателно.

— Там ли беше? — попита той изведнъж.

— Там.

— Чакай, пак крещят! Какъв срам, и то в такова време!

— Какво е времето? Най-обикновено време.

Ганя изгледа още по-внимателно сестра си.

— Научи ли нещо? — попита той.

— Нищо неочаквано поне. Научих, че всичко това е вярно. Мъжът ми е имал повече право от двама ни; както предрече от самото начало, така и излезе. Къде е той?

— Не е в къщи. Какво е излязло?

— Князът е официален годеник, въпросът е решен. Казаха ми го сестрите на Аглая. Тя дала съгласието си; престанаха дори да го крият. (Досега там всичко беше забулено в такава тайнственост.) Пак отлагат сватбата на Аделаида, за да направят двете сватби заедно, в един ден — каква поезия! Същинско стихотворение. Вземи, че съчини една сватбена песен, вместо да тичаш на вятъра из стаята. Довечера Белоконская ще бъде у тях; тъкмо навреме пристигнала; ще имат гости. Ще го представят на Белоконская, макар че той вече се познавал с нея; ще обявят, изглежда, годежа. Боят се само, когато влиза в салона при гостите, да не изтърве или да не счупи нещо или пък самият той да не пльосне на земята; способен е на това.

Ганя изслуша всичко с голямо внимание, но за учудване на сестра си тази поразителна за него новина съвсем не му направи като че ли толкова поразително впечатление.

— Няма що, ясно беше — каза той, след като помисли, — значи, свършено! — прибави той с някаква странна усмивка, като поглеждаше хитро сестра си в лицето и все още се разхождаше напред-назад из стаята, но вече много по-спокойно.

— Добре все пак, че гледаш философски на работата; аз наистина се радвам — каза Варя.

— Една грижа по-малко; поне за тебе.

— Аз смятам, че ти служих искрено, без да споря и без да додявам; не те питах какво щастие търсеше у Аглая.

— Та нима аз… щастие търсех у Аглая?

— Хайде, моля ти се, не философствувай! Така беше, разбира се. Отрязаха ни квитанцията: изиграха ни. Да ти призная, аз не съм гледала никога на тази работа сериозно; залових се за нея само така, „на късмет“, като разчитах на смешния характер на Аглая, а главно за да те развеселя; деветдесет на сто беше сигурно, че ще пропадне. Аз дори и до ден-днешен не знам какво очакваше ти.

— Сега ти и мъжът ти ще почнете да ме карате да постъпя на служба; ще ми четете лекции за упоритостта и силата на волята, да се задоволявам с малкото и така нататък, наизуст го знам — засмя се Ганя.

„Нещо ново е намислил!“ — каза си Варя.

— А там доволни ли са, родителите де? — попита изведнъж Ганя.

— Май че не. Впрочем сам можеш да съдиш; Иван Фьодорович е доволен; майката се бои; и по-рано й беше противно да гледа на него като на кандидат; това се знаеше.

— Не говоря за това; князът е невъзможен, немислим кандидат, това е ясно. Питам, как е сега там положението? Дали тя е дала официално съгласието си?

— Досега не е казала „не“ — това е; но и не би могло да се очаква друго от нея. Ти знаеш какви смахнати неща е вършила тя досега от стеснителност и свенливост: в детинството си се пъхаше в някой шкаф и стоеше там по два-три часа, само за да не излезе пред гостите; източи се като върлина, а и сега си е все същата. Ти знаеш, аз имам причини да смятам, че там наистина има нещо сериозно, дори от нейна страна. Казват, че от сутрин до вечер тя се смее от все сърце на княза, за да не се издаде, но сигурно намира случай да му пошепне всеки ден нещичко на ухото, защото той е като че ли на седмото небе, сияе… Казват, че бил ужасно смешен. От тях го знам. Стори ми се също, че по-големите му се смееха в очите.

Най-после Ганя почна да се мръщи; може би Варя нарочно се разпростираше на тая тема, за да разбере истинските му мисли. Но в този момент от горния етаж пак достигнаха викове.

— Ще го изпъдя! — кресна Ганя, сякаш зарадван, че може да излее яда си.

— И тогава той ще тръгне пак да ни срами навред както вчера.

— Как както вчера? Какво значи това: както вчера? Мигар… — попита изведнъж Ганя, ужасно изплашен.

— Ах, Боже мой, нима ти не знаеш? — сепна се Варя.

— Как… значи, вярно е, че той е ходил там? — извика Ганя, почервенял от срам и ярост. — Боже, но нали ти идеш оттам! Научи ли нещо? Бил ли е там старият? Да, или не?

И Ганя се спусна към вратата; Варя се втурна подире му и го хвана с двете си ръце.

— Какво правиш? Къде отиваш? — каза тя. — Изпъдиш ли го сега, той ще направи още по-големи поразии, навред ще тръгне!…

— Какво е направил там? Какво е говорил?

— И те не можаха да ми кажат, защото не го разбрали; знам само, че изплашил всички. Отишъл да види Иван Фьодорович, но него го нямало; потърсил Лисавета Прокофиевна. Започнал да я моли отначало да му намери работа, да го настани на служба, а след това взел да се оплаква от нас, от мене, от мъжа ми, от тебе най-вече… какво ли не надрънкал.

— Ти не можа ли да узнаеш? — трепереше като в истерия Ганя.

— Къде ще мога! Самият той надали е разбирал какво говори, а може и да не са ми разправили всичко.

Ганя се хвана за главата и изтича към прозореца; Варя седна до другия прозорец.

— Смешна е тая Аглая — забеляза тя изведнъж, — спира ме и казва: „Предайте на вашите родители моите специални, лични почитания; сигурно ще намеря тия дни случай да се видя с вашия баща.“ И така сериозно го казва. Ужасно странно…

— Не беше ли подигравка? Сигурна ли си в това?

— Там е работата, че не беше и това е странното.

— Дали тя знае, или не знае за стареца, как мислиш ти?

— За мене няма никакво съмнение, че у тях не знаят; но ти ме наведе на мисълта, че Аглая може би знае. Единствена тя знае, защото сестрите й също се учудиха, когато чуха как тя най-сериозно прати много здраве по мене на баща ни. И защо пък тъкмо на него? Ако тя знае, сигурно князът й е разправил!

— Не е кой знае каква голяма хитрост да се разбере кой й е разправил! Крадец! Това още липсваше. Крадец в нашето семейство, и то „главата на семейството“!

— Хайде де, глупости! — извика много сърдито Варя. — Пиянска история, нищо повече. И кой я е измислил? Лебедев, князът… какви са ми те хубавци; акъл море. Ей тонинко значение не отдавам на тая работа.

— Старият крадец и пияница — продължи злъчно Ганя, — аз голтак, мъжът на сестра ми лихвар — имаше за какво да се полакоми Аглая! Чудесна фамилия наистина!

— Този мъж на сестра ти, лихварят, те…

— Храни, нали? Не се срамувай, моля ти се.

— Защо се сърдиш? — сопна се Варя. — Нищо не разбираш, същински ученик. Ти смяташ, че всичко това е могло да ти увреди в очите на Аглая? Не познаваш характера й; тя на драго сърце би обърнала гръб на най-добрия кандидат, за да избяга с някой студент и да мре от глад с него по таваните — ето мечтата й! Ти никога не можа да разбереш колко интересен щеше да станеш за нея, ако беше способен да понасяш твърдо и гордо нашето положение. Князът я хвана на въдицата тъкмо защото, първо, съвсем не я гонеше и, второ, защото минава пред всички за идиот. Самата възможност да изпокара семейството си зарад него — ето кое й е приятно сега. Ех, нищо не разбирате вие мъжете!

— Добре де, ще видим разбираме ли, или не разбираме — измърмори загадъчно Ганя, — само че все пак не бих искал тя да узнае за стария. Аз мислех, че князът ще си държи езика и няма да разправя. Той и на Лебедев повлия да не говори; дори на мене, въпреки настояванията ми, не иска всичко да разкаже…

— Сам виждаш, значи, че всичко вече се знае и без да има той пръст в това. Пък и какво те е грижа сега? На какво се надяваш? А и да ти оставаше още надежда, това би ти придало само лик на мъченик в нейните очи.

— О, въпреки всичкия си романтизъм тя би се уплашила от скандал. Всичко си има граница и никой не пристъпва отвъд нея; всички вие сте едни и същи.

— Аглая да се уплаши? — избухна Варя, като погледна презрително брат си. — Ей, че низка душица имаш! Нищо не струвате вие всичките. Нека я смятат за смешна и чудачка, затова пък тя е хиляди пъти по-благородна от всички нас.

— Е нищо де, нищо, не се сърди — самодоволно измърмори пак Ганя.

— Мене ми е жал само за мама — продължи Варя, — боя се тази история с баща ми да не е стигнала до ушите й. Много ме е страх!

— И сигурно е стигнала — забеляза Ганя.

Варя понечи да стане, за да се качи при Нина Александровна, но се спря и внимателно погледна брат си.

— Че кой е могъл да й каже?

— Трябва да е Иполит. Аз смятам, че първата му работа, след като се премести у нас, е била с удоволствие да разправи това на мама.

— Но кажи ми, моля ти се, той отде знае? Князът и Лебедев са решили да не казват никому, Коля дори нищо не знае.

— Иполит ли? По свои пътища е научил. Представа нямаш колко хитро същество е той, какъв клюкар е, какъв нос има да подушва всичко лошо, всичко скандално. Ако щеш, вярвай, ако щеш, недей, но аз съм убеден, че той е успял да завърти главата на Аглая! Ако не я е още завъртял, ще я завърти. Рогожин също е завързал връзки с него. Как не забелязва това князът! И как му се иска сега на Иполит да ми изиграе някой номер! Смята ме за личен враг, отдавна съм го разбрал, но защо, какво иска, нали ще мре — не мога да разбера! Ала аз ще го изиграя; ще видиш, не той на мене, а аз на него ще туря крак.

— Но защо го доведе тук, щом толкова го мразиш? И струва ли си да го изиграваш?

— Ти ме посъветва да го доведа тук.

— Мислех, че ще бъде полезен; а знаеш ли, че той сам се е влюбил сега в Аглая и й е писал? Питаха ме… едва ли не писал и на Лисавета Прокофиевна.

— В това отношение той не е опасен! — каза Ганя, като се засмя злобно. — Впрочем има нещо вярно, но не е това. Много е възможно да е влюбен, защото е хлапак! Но… той няма да вземе да пише анонимни писма на старата. Той е една такава злобна, жалка, самодоволна посредственост!… Убеден съм, не се съмнявам, че той ме е обрисувал пред нея като интригант, с това е и започнал. Признавам си, че излязох глупак, дето отначало се изтървах за някои неща пред него; мислех, че ще вземе моята страна, само за да отмъсти на княза; такова хитро същество е той! О, сега го познавам отлично. А за кражбата той е узнал от майка си, от капитаншата. Ако старият се е решил на това, то е било заради нея. Изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, Иполит ми казва, че „генералът“ обещал на майка му четиристотин рубли; каза ми го ей тъй съвсем неочаквано, съвсем безцеремонно. Веднага всичко разбрах. А той ме гледаше право в очите, с някаква наслада; сигурно го е повторил и на мама, само за удоволствието да й разкъса сърцето. И защо той още не умира, кажи ми, моля ти се? Нали обеща тържествено да умре след три седмици, а откак е дошъл тук, дори напълня! Кашлицата му започва да минава; снощи сам ми каза, че от два дни вече не храчи кръв.

— Изпъди го.

— Аз не го мразя, презирам го — гордо каза Ганя. — Е да, да, аз го мразя, нека бъде така! — извика той изведнъж с необикновена ярост. — И ще му го кажа право в очите, ако ще да бъде и на смъртното му легло! Ако можеше да прочетеш неговата „Изповед“ — Боже, какво наивно нахалство! Това е поручик Пирогов, това е Ноздрев в трагедия, а главно — хлапак! О, с какво удоволствие бих го набил тогава, тъкмо за да го учудя. Сега той си отмъщава на всички, задето тогава не сполучи… Но какво е това? Пак ли започва врявата! Но какво значи най-после това? В края на краищата аз няма да го претърпя. Птицин! — извика той на влизащия в стаята Птицин. — Какво става, докъде ще се стигне най-после у нас? Това… това е…

Но шумът бързо наближаваше, изведнъж вратата се отвори и старият Иволгин, разгневен, почервенял, развълнуван, извън себе си, също налетя върху Птицин. След него влязоха Нина Александровна, Коля и последен Иполит.

Бележки

[1] Tu l’as voulu, George Dandin!, „Ти го пожела, Жорж Данден!“ — пословични думи от комедията на Молиер „Жорж Данден“ (1668). У Молиер: „Vous l’avez; voulu, George Dandin!“ (д. I, явл. 9)