Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 78 гласа)

VI

— Ето сега — започна князът — вие ме гледате с такова любопитство, че ако не го задоволя, навярно ще ми се разсърдите. Не, аз се шегувам — прибави той веднага с усмивка. — Там… там имаше винаги деца и аз прекарвах цялото си време с деца, само е деца. Това бяха децата от селото, цял орляк деца, които ходеха на училище. Не че ги учих; о, не, за това си имаше учител Жюл Тибо; да речем, помагах им в учението, но повечето си прекарвах времето между тях и целите ми четири години минаха така. И не ми трябваше нищо друго. Всичко им казвах, нищо не криех от тях. Бащите и роднините им ми се разсърдиха, задето децата в края на краищата не можеха да минат без мене и все се трупаха около мене, а учителят дори ми стана най-големият враг. Мнозина ми станаха там врагове, и то все заради децата. Дори Шнайдер ме кореше. И защо толкова се бояха? На детето може всичко да се каже — всичко; винаги съм се чудил колко зле големите познават децата, а бащите и майките дори собствените си деца. Нищо не бива да се крие от децата под предлог, че са малки и че е рано за тях да знаят. Каква тъжна и злополучна мисъл! И колко добре самите децата забелязват, че бащите им ги смятат за много малки и неспособни нищо да разберат, когато те всичко разбират. Големите не знаят, че детето може да даде извънредно важен съвет дори по най-мъчния въпрос. О, Боже! Когато ви гледа една от тези хубави птички, доверчиво и щастливо, просто ви хваща срам да я излъжете! Аз ги наричам птички, защото няма на света нищо по-хубаво от птичката. Впрочем мене ми се разсърдиха всички в селото главно поради един случай… а Тибо просто ми завиждаше; отначало той все клатеше глава и се чудеше как така децата разбират всичко от мене, а от него почти нищо, а след това почна да ми се присмива, когато му казах, че ние двамата няма да ги научим на нищо, а по-скоро те ще ни научат. И как можеше да ми завижда и да ме клевети, когато сам живееше сред децата! В контакт с децата душата се лекува… В лечебницата на Шнайдер имаше един болен, много нещастен човек. Нещастието му беше толкова ужасно, че надали би могло да има друго такова. Лекуваха го от лудост; според мене той не беше луд, само че ужасно страдаше — и това беше цялата му болест. И да знаехте какво станаха в края на краищата децата за него… Ала за този болен по-добре ще ви разкажа после; сега ще ви разправя как започна всичко това. Отначало децата не ме обичаха. Бях твърде голям за тях, винаги такъв един тромав; знам, че съм грозен… пък и най-сетне бях чужденец. Отпърво децата ми се присмиваха, а след това почнаха да ме замерят дори с камъни, когато видяха, че целунах Мари. А аз само веднъж я целунах… Не, не се смейте — побърза князът да предотврати насмешката на слушателките си, — това съвсем не беше любов. Да знаехте колко нещастно беше това създание и вие самите щяхте да изпитате като мене голямо съжаление към него. Тя беше от нашето село. Майка й бе съсипана старица и в малката им, съвсем вехта къщица с два прозореца единият беше преграден с дъска, на която селските власти й позволяваха да продава ширитчета, конци, тютюн, сапун, всичко много евтино и от това се прехранваше. Тя беше болна, краката й се бяха подули, така че седеше все на едно място. Дъщеря й Мари, на около двадесет години, беше слаба и тъничка; отдавна бе хванала охтика, но все ходеше по къщите да върши тежка работа по цял ден — миеше подове, переше, метеше дворищата, прибираше добитъка. Един французин, търговски пътник, я съблазнил и отвлякъл, а след една седмица я оставил сама на пътя и тайничко офейкал. Тя се върна у дома си като просякиня, цялата в кал и в дрипи, със съдрани обуща; вървяла пеш цяла седмица, нощувала в полето и много настинала; краката й бяха в рани, ръцете й подути и напукани. Впрочем и по-рано тя не беше хубава; имаше само благи, добри, невинни очи. Беше ужасно мълчалива. Един ден, преди това още, както работеше, тя изведнъж запя и спомням си, всички се смаяха и взеха да се смеят: „Мари запя! Как така? Мари запя!“ — и тя ужасно се смути и от него ден не отвори вече уста. Тогава все още бяха любезни с нея, но когато се върна болна и измъчена, никой не изпитваше капка състрадание към нея! Колко жестоки бяха! Колко груби са разбиранията им! Първа майка й я посрещна със злоба и е презрение: „Сега ти ме посрами.“ Тя първа я изложи на опозоряване: когато в селото чуха, че Мари се е върнала, всички се стекоха да я видят и едва ли не цялото село дотърча в къщата на старата: старци, деца, жени, момичета, такава една нетърпелива, жадна тълпа. Мари бе легнала на пода, в нозете на бабата, гладна, окъсана, и плачеше. Когато всички нахълтаха вътре, тя закри лице с разпилените си коси и падна ничком на пода. Всички наоколо й я гледаха като някакво животно; старците я осъждаха и хулеха, младите дори се смееха, жените я хокаха, осъждаха, гледаха я със същото презрение, с което се гледа паяк. Майка й позволи всичко това — седеше там, кимаше с глава и одобряваше. По него време тя беше вече много болна, почти на смъртно легло; след два месеца наистина умря; знаеше, че умира, но все пак не рачи да се помири с дъщеря си, преди да умре, дори не разменяше дума с нея, пъдеше я да спи в антрето, почти не й даваше храна. Често трябваше да слага болните си крака в топла вода; Мари всеки ден измиваше краката й и се грижеше за нея; тя приемаше мълком всичките й услуги, без да й каже нито една блага дума. Мари търпеше всичко и когато по-късно се запознах с нея, забелязах, че и тя самата одобряваше всичко това и се смяташе за някаква най-последна твар. Когато старата легна, за да не стане вече, идваха една по една да я наглеждат селските бабички, както е тамошният обичай. Тогава съвсем престанаха да хранят Мари; а в селото всички я пъдеха и никой не искаше дори работа да й даде както по-рано. Всички сякаш я плюеха, а мъжете даже престанаха да я смятат за жена и какви ли не мръсни думи й казваха. Понякога, много рядко, когато пияниците се напиваха в неделен ден, за смях й хвърляха грошове ей тъй, направо на земята; Мари мълчаливо ги вдигаше. Започнала бе вече да храчи кръв. Най-после дрипите й съвсем се окъсаха, така че срам я беше да се показва в селото; а откакто се върна, ходеше боса. И ето сега децата — цял орляк от около четиридесет ученика, дори повече — почнаха да я закачат и дори да я замерят с кал. Тя помоли говедаря да й позволи да пази кравите, но говедарят я изпъди. Тогава тя сама, без позволение, почна да ходи по цял ден със стадото. Тъй като помагаше много на говедаря и той забеляза това, вече не я пъдеше и понякога дори й даваше остатъците от своя обед, сирене и хляб. Той смяташе, че проявява голяма милост. А когато умря майка й, пасторът не се посвени да опозори Мари пред всички в черква. Мари бе застанала до ковчега, както си беше в дрипите, и плачеше. Събрал се бе много народ да гледа как тя ще плаче и ще върви подир ковчега; тогава пасторът — той беше млад човек и цялата му амбиция бе да стане голям проповедник — се обърна към всички и посочи Мари: „Ето кой стана причина за смъртта на тази почтена жена“ (което не беше вярно, защото тя боледуваше вече от две години), „ето тя стои пред вас и не смее да погледне, тъй като е белязана от Бога; ето я боса и дрипава — пример за онези, които губят добродетелта си! Но коя е тя? Тя е нейната дъщеря!“ И той продължи в този тон. И представете си, тази подлост почти на всички допадна, но… сега стана нещо непредвидено; сега се застъпиха децата, защото по онова време всичките деца бяха на моя страна и бяха почнали да обичат Мари. Ето как стана това. Искаше ми се да направя нещо за Мари; тя имаше голяма нужда от пари, но там аз нямах никога нито копейка. Имах една малка игла с брилянт и я продадох на един посредник, който ходеше по селата и търгуваше със стари дрехи. Даде ми осем франка, а тя струваше най-малко четиридесет. Дълго време търсех да срещна Мари сама; най-после я намерих извън селото, до един плет, на страничната пътека за планината, зад едно дърво. Дадох й осемте франка и й казах да бъде пестелива, понеже няма да имам вече други пари, а след това я целунах, като й казах да не мисли, че имам някакво лошо намерение и че я целувам не защото съм влюбен в нея, а защото много я съжалявам и че от самото начало ни най-малко не съм я смятал за виновна, а само за нещастна. Много ми се искаше тогава да я утеша и да я уверя, че тя не трябва да се смята толкова паднала пред всички, но тя, изглежда, не разбра. Веднага почувствувах това, макар че през цялото време тя почти мълчеше и стоеше пред мене е наведени очи и ужасно засрамена. Когато свърших, тя ми целуна ръката, а аз хванах тутакси нейната ръка и се наведох да я целуна, но тя бързо я отдръпна. Изведнъж в този момент ни видяха децата, цял орляк; по-късно научих, че те отдавна ме следели. Те почнаха да свиркат, да пляскат с ръце и да се смеят, а Мари си плю на петите. Опитах се да им говоря, но те почнаха да ме замерят с камъни. Още същия ден всички се научиха за това, цялото село; всичко се струпа пак върху Мари: още повече я намразиха. Чух дори, че искали да й наложат някакво наказание, но, слава Богу, това се размина; ала децата не я оставяха вече спокойно да мине, закачаха я повече от преди, хвърляха по нея кал; гонят я, тя бяга от тях и както беше със слаби гърди, току се спре задъхана, а те подир нея, крещят, ругаят. Веднъж дори се спуснах да се бия с тях. След това взех да им говоря, говорех им всеки ден, всеки път, когато можех. Понякога те се спираха да ме слушат, макар че все още я хулеха. Разправих им колко е нещастна Мари; скоро те престанаха да я ругаят и почнаха да минават мълчаливо край нея. Малко по малко взехме да си приказваме, аз не криех нищо от тях; всичко им разказах. Те ме слушаха с голямо любопитство и скоро почнаха да съжаляват Мари. Някои я поздравяваха любезно, когато я срещнеха; там има обичай, когато срещнеш някого — познат или непознат, — да го поздравиш и да му кажеш: „Добър ден.“ Представям си учудването на Мари. Веднъж две девойчета взели храна, занесли й я, дали й я и дойдоха да ми разправят всичко. Казаха ми, че Мари се разплакала и че сега те много я обичат. Скоро всички почнаха да я обичат, а ведно с това почнаха и мене да обичат. Идваха често при мене и все ме молеха да им разказвам; струва ми се, добре разказвах, защото те много обичаха да ме слушат. След това взех да уча и да чета всичко, само за да им разправям после и цели три години им разправях. Когато по-късно всички — включително и Шнайдер — ме обвиниха, задето говоря с тях като е големи и нищо не крия от тях, аз им отговарях, че е срамота да ги лъже човек, че те и без това всичко знаят, колкото и да криеш от тях, или ще го узнаят може би погрешно, а от мене правилно ще го научат. Достатъчно е само всеки да си спомни детинството. Те не бяха съгласни… Аз бях целунал Мари две седмици преди да умре майка й; а когато пасторът държеше проповедта си, всички деца бяха вече на моя страна. Веднага им разправих и разясних постъпката на пастора; всички се ядосаха, а някои дотолкова, че счупиха с камъни стъклата на прозорците му. Аз ги спрях, защото това беше вече лошо, но начаса цялото село узна всичко и ето че почнаха да ме обвиняват, че съм развалил децата. След това всички узнаха, че децата обичат Мари и ужасно се изплашиха; ала Мари беше вече щастлива. Забраниха на децата дори да я виждат, но те тичаха тайно при нея сред стадото, доста далеч, горе-долу половин верста от селото; занасяха й подаръци, а някои просто изтичваха, за да я прегърнат, да я целунат, да й кажат: „Je vous aime, Marie!“[1] — и след това хукваха назад. Мари насмалко не полудя от това неочаквано щастие; дори не бе го сънувала; тя се срамуваше и се радваше, а най-интересното беше, че децата, особено момичетата, искаха да изтичат при нея, за да й кажат, че аз я обичам и им говоря много за нея. Те й казали, че съм им разправил всичко това и че сега я обичат, жалят я и че винаги ще бъде така. После дотърчаваха при мене и с толкова радостни, загрижени личица ми разправяха, че току-що видели Мари, че Мари ме поздравява. Вечер аз отивах на водопада; там имаше едно място, заобиколено от тополи и съвсем скрито откъм селото; тъкмо там те идваха вечер да ме намерят, някои дори скришом. Струва ми се, те изпитваха страшно удоволствие при мисълта, че аз съм влюбен в Мари и през цялото време, докато живях там, това беше едничкото нещо, в което ги излъгах. Аз не ги разубеждавах, че съвсем не обичам Мари, тоест не съм влюбен в нея, и че изпитвам само голямо съжаление към нея; по всичко виждах, че повече им се искаше да бъде така, както те си бяха въобразили и решили помежду си, и затова мълчах и се преструвах, че са познали. Колко деликатни и нежни бяха тези малки сърца: струваше им се например невъзможно, че техният добър Léon обича така много Мари, а Мари ходи тъй лошо облечена и боса. Представете си, те й намериха й обуща, и чорапи, и бельо, и дори някаква рокля; как се бяха издяволили да направят това — не знам; целият орляк се беше разшетал. Когато ги разпитвах, те само весело се смееха, а момичетата пляскаха с ръце и ме целуваха. Понякога и аз отивах скришом да видя Мари. Болестта й се беше вече много влошила и тя едва ходеше; най-после съвсем престана да помага на говедаря, но все пак отиваше всяка заран със стадото. Тя сядаше настрана, върху издатината на една стръмна, почти отвесна скала; сядаше съвсем на края на камъка, скрита от всички погледи, и седеше на камъка почти без да мръдне от сутринта чак до часа, когато стадото се прибираше. Охтиката толкова я беше изтощила, че тя седеше повечето със затворени очи, склонила глава на скалата, дремеше и дишаше тежко; лицето й измършавя като на скелет и пот избиваше по челото и по слепите й очи. Така я намирах винаги. Отивах за минутка и също не ми се искаше да ме видят. Щом отидех, Мари веднага трепваше, отваряше очи и се спускаше да ми целува ръцете. Вече не ги отдръпвах, защото това беше щастие за нея; през цялото време, докато бях там, тя трепереше и плачеше; вярно, че на няколко пъти се опитваше да говори, но мъчно можеха да й се разберат приказките. Беше като безумна, ужасно развълнувана и екзалтирана. Понякога децата идваха с мене. Тогава обикновено те заставаха наблизо и се заемаха да ни пазят от всичко и от всекиго и това им харесваше извънредно много. Когато си отивахме, Мари пак оставаше сама, все така неподвижна, затворила очи и склонила глава на скалата; може би мечтаеше за нещо. Една сутрин тя нема̀ вече сили да излезе със стадото и остана в запустялата си къща. Децата веднага се научиха и почти всички на няколко пъти ходиха този ден при нея да я навестят; тя лежеше на одъра си сам-саминка. Два дни се грижиха за нея само децата, като се редуваха, но след това, когато в селото се разчу, че Мари отива вече към своя край, почнаха да идват бабичките от селото да седят при нея и да дежурят. В селото, изглежда, се събуждаше съжаление към Мари, поне вече не възпираха децата и не им се караха както по-рано. През цялото време тя дремеше, сънят й беше неспокоен: ужасно кашляше. Бабичките пъдеха децата, ала те дотичваха под прозореца, понякога само за минутка, само за да й кажат: „Bonjour, notre bonne Marie“.[2] А тя, щом ги зърнеше или чуеше гласа им, цяла се оживяваше и веднага, без да слуша бабите, мъчеше се да се надигне на лакътя, кимаше им с глава, благодареше им. Както по-рано те й носеха храна, но тя почти нищо не ядеше. Уверявам ви, благодарение на тях тя умря почти щастлива. Благодарение на тях тя забрави тежкото си нещастие, сякаш получи прошка от тях, защото чак до края си се смяташе за голяма престъпница. Като птички те удряха с крилца по нейните прозорци и всяка заран й викаха: „Nous t’aimons, Marie.“[3] Тя умря много скоро. Мислех, че ще живее доста повече. Един ден преди да умре, преди заник слънце, аз отидох да я видя; изглежда, тя ме позна и аз стиснах ръката й за сетен път; колко съсухрена бе ръката й! А изведнъж на другата сутрин идват и ми казват, че Мари умряла. Сега вече бе невъзможно да се удържат децата: те окичиха целия й ковчег е цветя и сложиха венец на главата й. В черквата пасторът вече не хули мъртвата, а и на погребението имаше много малко хора, ей тъй просто от любопитство бяха дошли някои; но когато дойде време да се изнесе ковчегът, децата се спуснаха вкупом сами да го носят. Но тъй като не им стигнаха силите за това, те помагаха, всички тичаха подир ковчега и всички плачеха. Оттогава гробът на Мари се поддържа благочестиво от децата: всяка година те го украсяват с цветя и насадиха рози наоколо. Но тъкмо след погребението започна цялото село да ме преследва много силно заради децата. Главните подстрекатели бяха пасторът и учителят. Решително забраниха на децата дори да идват при мене, а Шнайдер взе върху себе си грижата да следи за тази забрана. Но все пак ние се виждахме, разбирахме се отдалеч със знаци. Те ми пращаха малки записчици. По-късно всичко това се углади, но тогава беше много хубаво: това преследване дори ме сближи още повече с децата. През последната година даже почти се помирих с Тибо и с пастора. А Шнайдер дълго ми говореше и се препираше с мене за моята вредна „система“ по отношение на децата. Каква ти система! Най-после — току преди да си замина — той ми призна една своя много странна мисъл: каза ми, че напълно се е убедил, че съм същинско дете, тоест съвсем дете, че само по ръст и по лице приличам на възрастен, но че по развитие, душа, характер и може би дори по ум не съм възмъжал и никога няма да възмъжея, ако ще и до шестдесет години да живея. Много се смях: той, разбира се, няма право, защото как мога да бъда аз дете? Едно е само вярно, аз наистина не обичам да бъда с възрастни, с хора, с големи и — това отдавна съм забелязал — не обичам, защото не знам как да се държа. Каквото и да приказват с мене, колкото и да са добри към мене, все пак, кой знае защо, винаги ми е мъчително да бъда между тях и ужасно се радвам, когато мога да отида по-скоро при другарите си, а моите другари бяха винаги децата, но не защото сам съм дете, а защото просто нещо ме теглеше към тях. Когато аз, още в началото на пребиваването ми в селото — тъкмо когато отивах да се разхождам самотен и тъжен в планината, — когато, скитайки се сам, почнах да срещам понякога, най-вече по пладне, времето, когато ги пускат от училище, целия този орляк шумни деца, затичали се със своите торбички и плочи, сред викове, смях и игри — цялата ми душа изведнъж се устремяваше към тях. Не знам как да изразя това, но изпитвах някакво необикновено силно чувство на щастие при всяка среща с тях. Спирах се и се смеех от щастие, когато гледах техните малки, бързи и вечно тичащи крачка, когато наблюдавах момченцата и момиченцата, които тичаха заедно, техния смях и сълзи (защото, докато стигнат от училището до къщите си, мнозина от тях намираха време да се сбият, да се разплачат, пак да се помирят и поиграят), и забравях тогава всичката си тъга. А по-късно, през целите тези три години, аз не можах да разбера нито как, нито защо тъгуват хората. Цялата ми съдба се насочи към децата. Никога не смятах да напусна селото и на ум не ми идваше, че ще тръгна един ден за насам, за Русия. Струваше ми се, че ще живея винаги там, но най-после разбрах, че Шнайдер не можеше повече да ме издържа, а освен това се случи едно събитие от такова важно значение, струва ми се, че Шнайдер сам ме подкани да замина и писа тук от мое име. Ще видя сега каква е тази работа и ще се посъветвам с някого. Може би съдбата ми ще се промени изцяло, но това не е всичко и не е най-важното. Важното е, че целият ми живот вече се промени. Аз оставих там много, твърде много неща. Всичко изчезна. Седях във вагона и си мислех: „Отивам сега при хората; може би нищо не знам, но нов живот започна за мене.“ Реших да изпълня дълга си честно и твърдо. С хората ще ми бъде може би отегчително и тежко. В първо време реших да бъда с всички вежлив и искрен; нали никой няма да иска от мене повече. Може би и тук ще ме сметнат за дете — нека! Мене и за идиот ме смятат, кой знае защо; наистина аз бях някога толкова болен, че тогава и приличах на идиот; но какъв идиот съм сега, когато сам разбирам, че ме смятат за идиот? Вляза някъде и си мисля: „Ето смятат ме за идиот, а аз все пак съм умен, но те не се и досещат…“ Често ми идва тази мисъл. Когато в Берлин получих оттам няколко писъмца, които децата бяха намерили време да ми напишат, веднага разбрах колко съм ги обичал. Най-голяма мъка ми причини първото писмо! А как тъгуваха те, когато ме изпращаха! От един месец вече ме изпращаха: „Léon s’en va, Léon s’en va pour toujours“![4] Всяка вечер продължавахме да се събираме при водопада и все говорехме как ще се разделим. Понякога бяхме весели като по-рано; само когато си отиваха да спят, те ме прегръщаха силно и горещо, което не се случваше преди. Някои дотърчаваха при мене скришом от всички, едно по едно, само за да ме прегърнат и целунат насаме, без да види никой. Когато тръгнах вече на път, всички дечурлига вкупом ме придружиха до гарата. Гарата беше горе-долу на една верста от селото. Те сдържаха сълзите си, но мнозина от тях не можеха и плачеха на глас, особено момичетата. Вървяхме бързо, за да не закъснеем, но изведнъж някое от тълпата се хвърляше посред пътя върху мене, прегръщаше ме с малките си ръчички и ме целуваше и така просто спираше цялата дружина; колкото и да бързахме, всички спирахме и чакахме, докато то се сбогува. Когато се качих във вагона и влакът потегли, всички ми извикаха „ура!“ и дълго не мръднаха от мястото си, докато влакът се скри от погледа им. Аз също ги гледах… Слушайте, когато преди малко влязох тук и погледнах вашите мили лица — сега аз много се вглеждам в лицата — и чух първите ви думи, за пръв път оттогава ми стана леко на душата.

Казах си преди малко, че може би наистина съм щастлив: защото знам, че не всеки ден срещаш хора, които веднага обикваш, а вас срещнах веднага щом слязох от вагона. Много добре знам, че човек се срамува да говори за чувствата си, а ето аз ви говоря за моите чувства и не ме е срам. Аз не съм общителен и може би дълго време няма да дойда у вас. Само не вземайте това в лош смисъл; не искам да кажа, че не държа за вас и не мислете също, че с нещо сте ме докачили. Питахте ме за впечатлението ми от вашите лица и какво съм забелязал в тях. С голямо удоволствие ще ви кажа. Вие, Аделаида Ивановна, имате щастливо лице, най-симпатичното от трите. Освен дето сте много хубава, човек ви гледа и си казва: „Тя има лице на добра сестра.“ Пристъпвате към нещата простодушно и весело, но и умеете бързо да разбирате сърцата. Ето какво мисля за вашето лице. И вие, Александра Ивановна, имате прекрасно и много мило лице, но може би си имате някаква тайна скръб; душата ви е несъмнено много добра, но не сте весела. На лицето ви има някаква особена отсянка, която напомня за Мадоната на Холбайн[5] в Дрезден. Това е впечатлението ми от вашето лице: познах ли? Нали самата вие казвате, че съм познавал. А за вашето лице, Лисавета Прокофиевна — обърна се той изведнъж към генералшата, — за вашето лице имам не само впечатлението, но съм и просто уверен, че сте същинско дете, във всичко, във всичко — както в доброто, така и в лошото, въпреки годините ви. Нали не ми се сърдите, че говоря така? Нали знаете какво уважение имам към децата? И не мислете, че от някаква наивност ви казах така откровено всичко това за вашите лица: о не, съвсем не! Може би и аз имах своите съображения.

Бележки

[1] Обичам ви, Мари! (фр.)

[2] Добър ден, наша добра Мари (френ.).

[3] Обичаме те, Мари (френ.).

[4] Леон си отива, Леон си отива завинаги! (френ.)

[5] … която напомня за Мадоната на Холбайн в Дрезден. — Става дума за картината на великия немски художник Ханс Холбайн млади (1497–1543) „Мадоната заедно със семейството на бюргермайстера Якоб Майер“ (1525–1526). През 1867 година Достоевски е видял в Дрезденската галерия копие от тази картина, оригиналът от която се пази в Дармщадския музей („Дневник А. Г. Достоевской, 1867 година“, М., 1923, стр. 15, 19). До 70-те години на XIX век дрезденското копие, направено от ръката на холандски майстор, погрешно е било смятано за произведение на самия Холбайн.