Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 77 гласа)

Втора част

I

Два дни след странното приключение през време на вечеринката у Настасия Филиповна, с което завършихме първата част от нашия разказ, княз Мишкин побърза да замине за Москва, за да уреди получаването на неочакваното си наследство. Казваха тогава, че може би и други причини са го накарали да избърза със заминаването; но по този въпрос, както и за приключенията на княза в Москва и изобщо през време на отсъствието му от Петербург, ние можем да дадем доста, малко сведения. Князът отсъствува точно шест месеца и дори онези, които по една или друга причина се интересуваха от съдбата му, можаха да узнаят твърде малко неща през цялото това време. До някои стигаха наистина, макар и рядко, някакви слухове, но и те бяха повечето странни и почти винаги противоречиви. Най-много се интересуваха за княза, разбира се, Епанчини, с които той не намери време дори да се сбогува, преди да замине. Генералът впрочем се видя тогава с него, и то два-три пъти и те за нещо сериозно разговаряха. Но макар и да се видя, Епанчин не каза нито дума на семейството си. Пък и изобщо в първо време, тоест едва ли не цял месец след заминаването на княза, у Епанчини смятаха за благоприличие да не говорят за него. Единствено само генералшата Лисавета Прокофиевна се изказа още в началото, „че се е излъгала жестоко в княза“. След два-три дни тя прибави, но вече без да споменава княза, а неопределено, че „най-главната черта в живота й била да се лъже непрекъснато в хората“. И най-после десетина дни по-късно, в момент на гняв срещу дъщерите си тя заключи във вид на сентенция: „Стига грешки! Вече да не се повтарят!“ Не можем да не отбележим при това, че доста дълго време в къщата им цареше някакво неприятно настроение. Чувствуваше се някаква тежка атмосфера на натегнатост, на недоизказаност — на сръдня; всички бяха намръщени. Генералът беше зает ден и нощ, тичаше по работа; рядко го бяха виждали толкова зает и погълнат в работите си — особено в службата. Домашните му едва го зърваха. Колкото до девойките Епанчини, те, разбира се, не казваха гласно какво мислят. Може би дори насаме помежду си приказваха твърде малко. Те бяха горди, надменни девойки и някой път се срамуваха дори една от друга, но се разбираха не само от първата дума, а и от първия поглед, така че понякога нямаше и защо много да си говорят.

Едно само би могъл да заключи външният наблюдател, ако попаднеше в семейството: съдейки по всичко гореказано, колкото и малко да е то, князът все пак бе успял да остави в дома на Епанчини особено впечатление, макар да бе идвал там само веднъж, и то за малко. Може би това беше впечатление на обикновено любопитство, породено от някои ексцентрични приключения на княза. Както и да е, впечатлението бе останало.

Малко по малко и разпространените из града слухове се покриха с мрака на неизвестността. Приказваха наистина за някакво глупаво княжче (никой не можеше да каже точно името му), което получило из невиделица огромно наследство и се оженило за някаква пристигнала французойка, известна канканерка[1] от „Шато де фльор“[2] в Париж. Но други твърдяха, че наследство получил някакъв генерал, а за пристигналата французойка и известна танцувачка се оженил един млад, извънредно богат търговец, който се напил на сватбата си и само за да се поперчи, изгорил на свещ облигации от последния лотариен заем на стойност точно седемстотин хиляди рубли. Ала всички тези слухове много скоро заглъхнаха, за което спомогнаха разни обстоятелства. Например цялата компания на Рогожин, от която мнозина можеха да разправят някои неща, замина вкупом начело с него за Москва горе-долу една седмица след ужасната оргия в Екатеринхофското казино, дето присъствува и Настасия Филиповна. Малцината интересуващи се научиха от някакви слухове, че още на другия ден след Екатеринхоф Настасия Филиповна избягала, изчезнала и че уж издирили най-после следите й, че заминала за Москва; така че и в заминаването на Рогожин за там почнаха да намират някакво съвпадение с този слух.

Пръснаха се също слухове за Гаврила Ардалионович Иволгин, който беше доста известен в своите среди. Но и с него се случи нещо, което бързо намали, а по-късно и съвсем разпръсна всички клюки по негов адрес: той се разболя тежко и престана да се явява не само в обществото, но и в службата си. След като лежа болен около един месец, той оздравя, но, кой знае защо, напусна службата си в акционерното дружество и мястото му бе заето от друг. Той не стъпи също нито веднъж и у генерал Епанчин, който трябваше да си вземе друг секретар. Лесно бе за враговете на Гаврила Ардалионович да предположат, че той е толкова гузен от всичко случило се с него, та се срамува да излезе дори на улицата; ала той наистина беше от нещо болен: изпадна даже в ипохондрия, беше умислен, дразнеше се. През същата тази зима Варвара Ардалионовна се омъжи за Птицин; всички техни познати си обясниха женитбата просто с това, че Ганя не искал да започне пак да работи и не само престанал да издържа семейството си, но дори сам вече се нуждаел от помощ и почти бил в негова тежест.

Нека отбележим между другото, че и за Гаврила Ардалионович никога дори не се споменаваше у Епанчини — като че ли не само не беше ходил у тях, но и не бе съществувал на тоя свят такъв човек. Но все пак всички научиха (и то твърде скоро) едно много интересно обстоятелство за него, а именно: през същата съдбоносна за него нощ, след неприятното приключение у Настасия Филиповна, Ганя се прибрал в къщи, но не си легнал да спи, а зачакал в трескаво нетърпение княза. Князът, който бе отишъл в Екатеринхоф, се върнал след пет часа сутринта. Тогава Ганя влязъл в стаята му и сложил пред него на масата обгорелия пакет с пари, които му беше подарила Настасия Филиповна, докато той лежеше в безсъзнание. Той молил настойчиво княза да върне при първа възможност този подарък на Настасия Филиповна. Когато влязъл при княза, Ганя бил враждебно настроен към него и изглеждал почти отчаян; но уж след като двамата разменили няколко думи, Ганя останал при княза два часа и през цялото време плакал горчиво. Разделили се като приятели.

Тази новина, която стигна до ушите на всички Епанчини, беше, както се потвърди по-късно, съвсем точна. Чудно е, разбира се, че подобни новини можеха така бързо да се разпространяват и да се узнават: така например всичко, което бе станало у Настасия Филиповна, се узна у Епанчини едва ли не още на другия лен и дори с доста точни подробности. Колкото до новините за Гаврила Ардалионович, можеше да се предположи, че те бяха занесени у Епанчини от Варвара Ардалионовна, която някак изведнъж се появи при девойките Епанчини и дори скоро им стана много близка, което прекомерно учудваше Лисавета Прокофиевна. Но макар че, кой знае защо, сметна за нужно да се сближи толкова с Епанчини, Варвара Ардалионовна сигурно не би заприказвала с тях за своя брат. Тя беше също така доста горда жена, само че по свой начин, въпреки че беше завързала приятелство там, отдето почти бяха изпъдили брат й. Макар че преди това тя се познаваше с девойките Епанчини, рядко се виждаха. Дори и сега тя почти не се показваше в гостната, а влизаше през задния вход, сякаш крадешком. Лисавета Прокофиевна никога не бе проявявала симпатии към нея, нито преди, нито сега, макар че много уважаваше Нина Александровна, майката на Варвара Ардалионовна. Тя се чудеше, сърдеше се, обясняваше си връзките с Варя с прищевките и властолюбието на своите дъщери, които „не знаят вече какво да измислят, за да й правят напук“, но Варвара Ардалионовна все пак продължаваше да ходи у тях дори след като се омъжи.

Но около месец след заминаването на княза генералшата Епанчина получи писмо от старата княгиня Белоконская, която бе отишла преди около две седмици в Москва при най-голямата си омъжена дъщеря, и това писмо оказа силно влияние върху нея. Макар и да не съобщи нито дума от него нито на дъщерите си, нито на Иван Фьодорович, по много признаци домашните й забелязаха, че тя беше някак особено възбудена, дори развълнувана. Започна да приказва някак особено странно с дъщерите си и все за необикновени неща; явно бе, че й се искаше да си открие сърцето, но, кой знае защо, се въздържаше. В деня, когато получи писмото, тя беше мила към всички, дори целуна Аглая и Аделаида, разкая се всъщност за нещо пред тях, но за какво точно, те не можаха да разберат. Изведнъж прояви дори снизходителност към Иван Фьодорович, който цял месец беше в немилост. Разбира се, още на другия ден тя се ядоса страшно за вчерашната си сантименталност и още преди обед успя да се скара с всички, но привечер хоризонтът пак се проясни. Изобщо цяла седмица продължи да бъде в доста радостно настроение, нещо, което отдавна вече не беше се случвало.

Ала след още една седмица се получи второ писмо от Белоконская и този път генералшата вече реши да говори. Тя заяви тържествено, че „старата Белоконская“ (тя не наричаше никога другояче княгинята, когато говореше в нейно отсъствие) й съобщава твърде утешителни новини за този… „чудак, за княза де!“ Старицата го издирила в Москва, разпитала за него, научила много хубави неща; князът най-сетне сам отишъл да я види и й направил почти необикновено впечатление. „Вижда се по това, че тя го поканила да ходи у нея всеки ден между един и два часа и той се мъкне у нея всеки ден и още не й е дотегнал.“ И генералшата прибави в заключение, че благодарение на „старицата“ почнали да приемат княза в две-три добри семейства. „Хубаво е, че не стои в къщи и не се срамува като глупак!“ Като научиха всичко това, девойките веднага забелязаха, че майка им е скрила от тях много неща от писмото. Може би те го бяха узнали от Варвара Ардалионовна, която можеше да знае и, разбира се, знаеше всичко, което знаеше Птицин за княза и за живота му в Москва. А Птицин беше най-осведоменият от всички. Той беше извънредно мълчалив по своите работи, макар че естествено нямаше тайни от Варя. Това беше още един повод за генералшата да намрази Варвара Ардалионовна.

Във всеки случай ледът беше строшен и изведнъж стана възможно да се говори открито за княза. Освен това още веднъж излезе наяве необикновеното впечатление и неимоверно големият интерес, който князът бе породил и оставил след себе си у Епанчини. Генералшата дори се учуди колко голямо впечатление направиха на дъщерите й новините от Москва. От своя страна дъщерите също се учудиха на майка си, която така тържествено им бе заявила, че „главната черта в живота й била да се лъже непрекъснато в хората“, а в същото време бе препоръчала княза на вниманието на „властната“ старица Белоконская в Москва, при което, разбира се, вниманието й трябваше да се проси като милостиня, тъй като „старицата“ понякога обичаше да си прави оглушки.

Ала щом ледът бе строшен и задуха нов вятър, побърза да каже мнението си и генералът. Излезе, че и той се е интересувал необикновено много. Наистина сведенията му засягаха само „деловата страна на въпроса“. Разбра се, че в интерес на княза генералът наредил той и главно довереникът му Салазкин да бъдат следени от някакви двама много благонадеждни и влиятелни в средата си господа в Москва. Всичко, което се говорило за наследството, „така да се каже, за факта на наследството“, излязло вярно, но в края на краищата самото наследство съвсем не било толкова голямо, както отначало се разправяло. Работите били малко объркани; изникнали дългове, явили се някакви претенденти, а и князът, въпреки даваните му съвети, постъпвал много непрактично. „Разбира се, дано Бог му помогне“; сега, когато „ледът на мълчанието“ бе строшен, генералът с радост съобщаваше това „с цялата искреност“ на душата си, защото „макар момчето да е малко таквоз“, все пак си го заслужава. А междувременно той извършил доста дивотии: явили се например кредитори на покойния търговец със спорни, нищо и никакви документи, а други пък, като подушили за княза, отишли при него без всякакви документи. И какво става? Въпреки твърденията на приятелите му, че всички тези хорица и кредиторчета нямат никакви права, князът задоволил почти всички; и то задоволил ги само защото наистина се оказало, че някои от тях действително били пострадали.

По тоя повод генералшата се обади, че за нещо подобно й пише и Белоконская и че „това е глупаво, много глупаво; няма лек срещу глупостта“ — прибави тя остро, но по лицето й се четеше, че се радва на това, което бе направил този „глупак“. В заключение на всичко генералът забеляза, че съпругата му се интересува за княза като за свой собствен син и че е станала много мила към Аглая; ето защо Иван Фьодорович зае за известно време позиция на твърде делови човек.

Но цялото това приятно настроение все пак не трая дълго. Изминаха само две седмици и изведнъж пак настъпи обрат, генералшата се намръщи, а генералът, след като на няколко пъти сви рамене, отново изпадна в „ледено мълчание“. Причината беше тази, че само преди две седмици той бе получил по околен път едно макар кратко и не съвсем ясно, но затова пък вярно известие, че Настасия Филиповна, след като изчезнала отначало в Москва, била намерена после пак там от Рогожин, след това пак изчезнала някъде, пак била намерена от него и най-сетне почти му дала честна дума, че ще се омъжи за него. И ето че само две седмици по-късно негово превъзходителство случайно научил, че Настасия Филиповна избягала за трети път почти изпод венчилото и този път изчезнала в някаква губерния, а в това време изчезнал от Москва и княз Мишкин, като оставил на Салазкин да се грижи за работите му. „Дали е отишъл с нея, или просто е хукнал подире й — не се знае, но тук крушката си има опашка“ — заключи генералът. Лисавета Прокофиевна също получи някакви неприятни новини. В края на краищата два месеца след заминаването на княза в Петербург съвсем заглъхна всякакъв слух за него, а в дома на Епанчини „ледът на мълчанието“ вече не се строшаваше. Ала Варвара Ардалионовна все пак навестяваше девойките.

За да свършим с всичките тези слухове и известия, нека прибавим и това, че в началото на пролетта у Епанчини станаха твърде много промени, така че мъчно беше да не забравят за княза, който и сам не даваше, а може би и не искаше да даде признаци за живот. През зимата малко по малко решиха най-после да отидат да прекарат лятото в чужбина; това се отнасяше за Лисавета Прокофиевна и дъщерите й, тъй като генералът не можеше да губи времето си за „празни развлечения“. Решението бе взето по необикновено упоритите настоявания на девойките, които се бяха убедили напълно, че родителите им не искат да ги водят в чужбина, защото непрекъснато се грижат да ги омъжат и да им търсят годеници. Може би и родителите най-после се убедиха, че и в чужбина могат да се намерят годеници и че заминаването за едно лято не само нищо няма да обърка, но дори „може би ще помогне“. Тук му е мястото да кажем, че проектът за женитба между Афанасий Иванович Тоцки и най-голямата Епанчина бе напълно изоставен и изобщо не се стигна до официално предложение. Това стана някак от само себе си, без много приказки и без всякакви семейни раздори. След заминаването на княза и двете страни изведнъж престанаха да говорят по това. Тъкмо това беше донякъде и една от причините за тогавашното мрачно настроение на Епанчини, макар че генералшата бе заявила, че от радост е готова сега „да се прекръсти с двете ръце“. Макар и да бе в немилост и сам да се чувствуваше виновен, генералът все пак дълго се сърди; съжаляваше за Афанасий Иванович: „Такова богатство и такъв ловък човек!“ Наскоро след това генералът научи, че Афанасий Иванович се увлякъл по една гостуваща французойка от висшето общество, маркиза и легитимистка, че женитбата е решена и че ще отведат Афанасий Иванович в Париж, а след това някъде в Бретан. „Ожени ли се за французойка, загубен е“ — реши генералът.

А Епанчини се готвеха да заминат в началото на лятото. И изведнъж се случи нещо, което пак измени всичко и пътуването отново бе отложено за най-голяма радост на генерала и генералшата. В Петербург пристигна от Москва един княз, князът Шч., известен впрочем човек, и то известен в най-добрия смисъл. Той беше един от онези хора или дори може да се каже, дейци от най-ново време, честни, скромни, които искрено и съзнателно желаят да бъдат полезни, непрекъснато работят и се отличават с рядкото и щастливо качество винаги да си намират работа. Князът стоеше настрана от ожесточените борби и от празнодумството на партиите и не се изтъкваше на преден план, понеже не се смяташе за достоен да играе ръководна роля, но беше разбрал отлично много неща, които ставаха напоследък. Отначало бе на служба, след това почна да участвува в работите на земството. Беше също полезен кореспондент на няколко руски научни дружества. Заедно с един познат техник спомогна със събраните данни и проучванията си да се подобри трасето на една от най-важните проектирани железопътни линии. Беше на около тридесет и пет години. Принадлежеше към „най-висшето общество“ и освен това имаше „добро, солидно и неоспоримо“ състояние, както се изрази генералът, който бе имал случай по една доста сериозна работа да се срещне и запознае с него у своя началник графа. Поради някакво особено любопитство князът никога не избягваше да влиза във връзка с руските „делови хора“. Така стана, че князът се запозна и със семейството на генерала. Аделаида Ивановна, средната от трите сестри, му направи доста силно впечатление. В началото на пролетта князът разкри чувствата си. Хареса се много на Аделаида, хареса се и на Лисавета Прокофиевна. Генералът беше много радостен. Естествено пътуването се отложи. Решено бе сватбата да стане през пролетта.

Пътуването можеше впрочем да стане или към средата, или в края на лятото, макар и просто като разходка за един-два месеца на Лисавета Прокофиевна и на другите й две дъщери, за да разсеят скръбта си по напускащата ги Аделаида. Но случи се пак нещо ново: към края на пролетта (сватбата на Аделаида малко се забави и беше отложена за към средата на лятото) княз Шч. представи на Епанчини един свой далечен роднина, когото впрочем познаваше доста добре. Това беше някой си Евгений Павлович Р., млад още човек на около двадесет и осем години, флигеладютант, чуден хубавец, „от знатен род“, остроумен, блестящ, с „нови идеи“, „извънредно образован“ и притежател на някакво нечувано голямо богатство. По последната точка генералът беше винаги предпазлив. Той направи справка и каза: „Наистина има нещо такова, макар че впрочем трябва още веднъж да се провери.“ Престижът на този млад и с „бъдеще“ флигеладютант порасна много благодарение на отзивите, които старата Белоконская даде за него от Москва. Една само клюка хвърляше малко сянка върху името му: връзките и, както твърдяха, „победите“ му над някакви нещастни сърца. Когато видя Аглая, той почна да посещава много често Епанчини. Наистина нищо още не беше казано, дори не бяха направени никакви намеци, но родителите все пак смятаха, че не може и да се мисли това лято за пътуване в чужбина. Самата Аглая беше може би на друго мнение.

Това ставаше току преди да се върне нашият герой на сцената на разказа ни. Ако се съди отстрани, по това време в Петербург бяха вече успели да забравят напълно бедния княз Мишкин. Появеше ли се сега изведнъж между познатите си, той би паднал като че ли от небето. Но все пак ние ще съобщим още един факт и така ще завършим нашия увод.

След заминаването на княза Коля Иволгин в първо време продължи предишния си живот: ходеше в гимназията, посещаваше приятеля си Иполит, грижеше се за генерала и помагаше на Варя в домакинството, тоест тя го пращаше насам-натам. Но наемателите бързо се изпариха: три дни след приключението у Настасия Филиповна Фердишченко се пренесе някъде и доста скоро изчезна, така че повече не чуха за него; казваха, но без да твърдят, че пие някъде. Князът замина за Москва: наематели вече нямаше. По-късно, когато Варя се омъжи, Нина Александровна и Ганя се преместиха заедно с нея у Птицин, в квартала на Измаиловския полк; колкото до генерал Иволгин, горе-долу по същото време с него се случи нещо съвсем непредвидено: тикнаха го в затвора за длъжници. Изпратен бе там зарад приятелката му капитаншата, на която беше подписвал по различно време полици за около две хиляди рубли. Всичко това беше за генерала истинска изненада и нещастникът стана „напълно жертва на своята безгранична вяра в благородството на човешкото сърце, казано изобщо“. Свикнал да подписва спокойно чекове и полици, той и не предполагаше, че те могат да бъдат един ден валидни и все си мислеше, че това е само „така“. Но излезе, че не е така. „Иди вярвай след това на хората, разчитай благородно на тях!“ — възклицавайте той с тъга, като седеше с новите си приятели пред шише е ракия в къщата на Тарасов[3] и им разправяше анекдоти за обсадата на Карс[4] и за възкръсналия войник. Впрочем той започна да си живее прекрасно. Птицин и Варя казваха, че там му е истинското място; Ганя се съгласи напълно е тях. Само клетата Нина Александровна скришом плачеше горчиво (което дори учудваше домашните й) и макар да бе вечно болна, ходеше по възможност по-често да види мъжа си в затвора.

От тази „случка с генерала“, както казваше Коля, и изобщо откакто се беше омъжила сестра му, той почти напълно се изплъзна от ръцете им и стигна дотам, че напоследък дори рядко идваше да нощува в къщи. Мълвеше се, че завързал много нови познанства; освен това постоянно го виждаха в затвора за длъжници. Нина Александровна не можеше да отиде без него там; а в къщи не проявяваха дори любопитство да го безпокоят. Варя, която се държеше по-рано така строго с него, сега съвсем не го разпитваше къде скита; а Ганя, за голямо учудване на домашните и въпреки ипохондрията си, му приказваше и дори понякога се отнасяше съвсем другарски с него, което никога преди това не беше се случвало, тъй като двадесет и седем годишният Ганя досега естествено не бе обръщал ни най-малко приятелско внимание на петнадесетгодишния си брат, държеше се с него грубо, изискваше от всички домашни само строгост към него и постоянно му се заканваше „да му дръпне ушите“, което изкарваше Коля „извън всякакви граници на човешкото търпение“. Човек би рекъл сега, че Коля е понякога дори необходим на Ганя. Той бе останал много смаян от това, дето Ганя върна тогава парите; ето защо бе готов да му прости много неща.

Изминаха около три месеца от заминаването на княза и семейството на Иволгин научи, че Коля ненадейно се запознал с Епанчини и бил приет много добре от девойките. Варя узна бързо новината; Коля впрочем се запозна сам, а не чрез Варя. Малко по малко Епанчини го обикнаха. Отначало генералшата го гледаше накриво, но скоро стана любезна към него, защото „той беше искрен и не се подмазваше“. Че Коля не се подмазваше, това беше самата истина; той успя да си извоюва у тях положение на пълно равенство и независимост и ако четеше понякога на генералшата книги и вестници, то беше, защото винаги беше услужлив. Един-два пъти обаче той се скара жестоко с Лисавета Прокофиевна и й заяви, че тя е деспотка и че кракът му няма да стъпи в нейната къща. Първия път спорът избухна по „женския въпрос“, а втория път по въпроса, в кой сезон на годината най-добре се ловят щиглеци. Колкото и невероятно да изглеждаше, на третия ден след кавгата генералшата му прати по един прислужник записка, с която го молеше непременно да я посети; Коля не му мисли много и веднага отиде. Само Аглая, кой знае защо, беше винаги неприветлива и се държеше надуто с него. Ала писано бе тъкмо нея да изненада. Един ден — това беше през страстната седмица — Коля издебна момента, когато бяха сами, и даде на Аглая едно писмо, като каза само, че му е заръчано да го предаде лично на нея. Аглая изгледа заплашително „самонадеяния хлапак“, но Коля излезе, без да чака. Тя разгъна писмото и прочете:

„Един ден вие ме удостоихте с вашето доверие. Може би сега съвсем сте ме забравили. Как стана така, че ви пиша? Не знам; но аз почувствувах неудържимо желание да ви напомня за себе си, и то тъкмо на вас. Колко пъти вие и сестрите ви сте ми били много необходими, но от трите виждах само вас в мисълта си. Вие сте ми необходима, много необходима. Няма какво да ви пиша за себе си, нито какво да ви разказвам. И това не беше моето желание; много ми се иска да бъдете щастлива. Щастлива ли сте? Ето това само исках да ви кажа.

Ваш брат княз Л. Мишкин“

След като прочете тази късичка и доста несвързана записка, Аглая изведнъж се изчерви и се замисли. Трудно би било да предадем хода на мислите й. Между другото тя се запита: „Дали да я покажа някому?“ Беше й някак срамно. Но най-после с подигравателна и странна усмивка тя хвърли писмото в чекмеджето на масичката си. На другия ден го извади и мушна в една дебела книга със здрава подвързия (винаги правеше така с писмата си, за да ги намира по-бързо, когато й потрябват). И едва след седмица случайно погледна коя беше тази книга. Тя беше „Дон Кихот Ламаншки“.[5] Неизвестно защо прихна да се смее.

Неизвестно е също показа ли писмото на някоя от сестрите си.

Но още когато четеше писмото, изведнъж й мина през ума: нима с този самонадеян хлапак и самохвалко е намерил князът да си пише, и то може би единствено с него? Макар и да прие необикновено пренебрежителен вид, все пак тя заразпитва Коля. Ала „хлапакът“, който винаги се обиждаше, този път не обърна никакво внимание на пренебрежението; много накъсо и доста сухо той обясни на Аглая, че макар да е дал на княза за всеки случай постоянния си адрес и му е предложил услугите си малко преди да замине той от Петербург, това е първата поръчка, с която е натоварен, и първото писмо, което получава. И за доказателство на думите си той показа писмото, изпратено лично до него. Аглая не се посвени и го прочете. В писмото до Коля се казваше:

„Мили Коля, бъдете така добър и предайте тук приложената запечатана записка на Аглая Ивановна. Бъдете здрав.

Обичащият ви кн. Л. Мишкин“

— Все пак е смешно да се довериш на такъв сополанко — каза оскърбително Аглая, като върна записката на Коля и презрително мина край него.

Това вече Коля не можа да понесе: сякаш нарочно той бе измолил от Ганя, без да му обяснява защо, да си сложи неговото съвсем ново зелено шалче. Той се обиди жестоко.

Бележки

[1] Канканерка — от френ. cancan — танцувачка.

[2] „Шато де фльор“ („Дворец на цветята“) — увеселително заведение в Париж.

[3] Къщата на Тарасов. — В нея се е помещавал в Петербург затворът за длъжници.

[4] … за обсадата на Карс… — става дума за обсадата на Карс (турска крепост) през време на Кримската война, юни–ноември 1855 година.

[5] Тя беше „Дон Кихот Ламаншки“. — Достоевски е бил горещ почитател на великото произведение на Сервантес. Той е писал за него: „В целия свят няма по-дълбоко и по-силно от това съчинение. Засега то е най-последната и най-великата дума на човешката мисъл, то е най-горчивата ирония, която само е могъл да изрази човек…“ („Дневник писателя“ през 1876 година, март, глава II.)