Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 77 гласа)

IV

Те тръгнаха през същите стаи, през който князът бе вече минал; Рогожин вървеше малко напред, князът — след него. Влязоха в една голяма зала. По стените й бяха окачени няколко картини, все портрети на архиереи и пейзажи, на които нищо не можеше да се различи. Над вратата за съседната стая висеше една картина, доста странна по своята форма: тя беше около метър и осемдесет дълга и не повече от тридесет сантиметра висока. Представяше спасителя след снемането му от кръста. Князът я погледна набързо, сякаш си припомни нещо, но не се спря и понечи да мине през вратата. Чувствуваше се много зле и бързаше да излезе от тая къща. Ала Рогожин изведнъж се спря пред картината.

— Виждате ли всичките тези картини — каза той, — купил ги е на разпродажби за по една-две рубли покойният ми баща, който беше любител. Един познавач ги прегледа всичките и каза, че са боклук, а ей тази, която е окачена над вратата, също купена за две рубли, казва, че не е боклук. Още докато бе жив баща ми, един се обади, че му дава за нея триста и петдесет рубли, а Савелиев, Иван Дмитрич, търговец, голям любител, стигна до четиристотин; миналата седмица пък предложи на брат ми Семьон Семьонич вече петстотин. Аз предпочетох да я запазя за себе си.

— Но това… това е копие от Ханс Холбайн[1] — каза князът, след като разгледа картината — и без да бъда голям познавач, струва ми се, че е великолепно копие. Виждал съм оригинала й в чужбина и не мога да го забравя. Но… какво ти става…

Рогожин внезапно бе престанал да гледа картината и бе тръгнал напред. Разбира се, този буен жест можеше да се обясни с разсеяността и особеното му, странно раздразнено състояние, проявило се така неочаквано в Рогожин; но все пак князът се поучуди, дето той прекъсна така изведнъж разговора, който сам бе започнал, и че Рогожин дори не му отговори.

— Ами ти, Лев Николаевич, отдавна исках да те попитам, вярваш ли в Бога, или не вярваш? — внезапно заприказва пак Рогожин, след като бе направил няколко крачки.

— Какъв странен въпрос и… поглед! — забеляза неволно князът.

— А аз обичам да гледам тази картина — избъбри Рогожин след малко, като че пак забравил въпроса си.

— Тази картина! — извика изведнъж князът под впечатлението на внезапна мисъл. — Тази картина! Но знаеш ли, че гледайки я, един вярващ може да загуби вярата си!

— Да, загубва я — неочаквано потвърди Рогожин. Те бяха стигнали вече до изходната врата.

— Как можеш да кажеш това? — спря се изведнъж князът. — Аз се пошегувах, а ти го взе така сериозно! И защо ме попита дали вярвам в Бога?

— Нищо, просто така. Аз и по-рано исках да те попитам. Нали мнозина сега не вярват. А вярно ли е (ти си живял в чужбина) това, което ми казваше един пияница, че у нас в Русия, повече, отколкото във всички страни, има такива, които не вярват в Бога? „За нас, казва той, е по-лесно това, защото сме по-напреднали от тях…“

Рогожин придружи въпроса си със саркастична усмивка, отвори изведнъж вратата и с ръка върху дръжката почака княза да излезе. Князът се учуди, но излезе. Рогожин излезе след него на площадката на стълбата и затвори вратата зад себе си. И двамата стояха един срещу друг с вид на хора, които сякаш са забравили къде са и какво трябва да правят сега.

— Хайде сбогом — каза князът, като му подаде ръка.

— Сбогом — отговори Рогожин и стисна силно, но съвсем машинално протегнатата му ръка.

Князът слезе едно стъпало и се обърна. Явно бе, че не искаше да остави така Рогожин.

— Колкото до вярата — започна той усмихнат и оживен от изникването на един внезапен спомен, — колкото до вярата, миналата седмица аз имах в два дни четири различни разговора на тая тема. Една сутрин, пътувайки по една нова железопътна линия, аз се запознах във вагона с някой си С. и разговарях с него около четири часа[2]. Слушал бях още преди това много неща за него и между другото, че бил атеист. Действително той беше много учен човек и аз се зарадвах, че ще мога да говоря с истински учен. Освен това той беше рядко добре възпитан, така че говори с мене напълно като с човек, равен нему по знания и разбирания. Той не вярва в Бога. Едно само ме смая: през цялото време той като че ли съвсем не за това говореше и тъкмо затуй останах смаян, защото и по-рано, колкото пъти съм се срещал с невярващи или съм чел такива книги, все ми се е струвало, че те говорят и пишат в книгите си като че ли съвсем не за това, макар и да изглежда, че вършат това. Аз му казах тогава това свое впечатление, но сигурно или зле, или неясно съм се изразил, защото той нищо не разбра… Вечерта пристигнах в един околийски град и отседнах да пренощувам в хотела, а там тъкмо предишната нощ се случило едно убийство и в момента на пристигането ми само за това се говореше[3]. Двама възрастни селяни, трезви, които се познавали отдавна и били приятели, наели заедно една малка стая, за да прекарат нощта, след като пили чай. Но единият от тях забелязал, че спътникът му носи от два дни часовник, който по-рано не бил виждал у него. Часовникът бил сребърен и висял на жълта верижка, украсена с мъниста. Този човек не бил крадец, бил дори честен и за условията, при които се живее на село — съвсем не беден. Но часовникът толкова му харесал и толкова го съблазнил, че най-после той не устоял на изкушението: взел нож и когато приятелят му се извърнал, приближил се до него предпазливо зад гърба му, прицелил се, вдигнал очи към небето, прекръстил се и като си прочел горещо на ум молитвата: „Господи, прости зарад Христа!“ — заклал приятеля си с един замах като овен и му взел часовника.

Рогожин умря от смях. Кискаше се като в някакъв припадък. Странно бе дори да го гледаш как се смее, след като до преди малко беше в такова мрачно настроение.

— Виж, това ми харесва! Вярно, това надминава всичко! — викаше той конвулсивно, едва ли не задъхвайки се. — Единият никак не вярва в Бога, а другият толкова силно вярва, че не коли хората, преди да се е помолил… Не, драги княже, подобно нещо не може да се измисли! Ха-ха-ха! Това надминава всичко!…

— На другата сутрин излязох да поскитам из града — продължи князът, щом Рогожин се успокои, макар че смехът все още потрепваше конвулсивно и трескаво по устните му. — Гледам, по дървения тротоар се клати съвсем разпасан един пиян войник. Приближава се до мене и ми казва: „Купи, господине, този сребърен кръст, само за двадесет копейки ти го давам; сребърен е!“ Гледам в ръката му кръст, сигурно току-що го е свалил от шията си, на синя, съвсем изтрита панделка, само че от пръв поглед се вижда, че е чист калаен, голям размер, осмоъгълен, напълно византийски стил. Извадих двадесет копейки и му ги дадох, а кръста веднага вързах на шията си; и по лицето му се виждаше колко е доволен, дето е излъгал един глупав господин, и той веднага отиде, в това нямаше съмнение, да изпие двадесетте копейки. Тогава, драги, аз бях под много силното впечатление от всичко онова, с което просто се сблъсках в Русия; нищо не разбирах по-рано в нея, растях като невежа и през тези пет години в чужбина бях запазил за нея някакъв фантастичен спомен. И ето вървя и си мисля: не, няма да бързам да съдя този юда. Бог знае какво става в тези пиянски и слаби сърца! Когато се връщах след един час в хотела, срещнах една селянка с кърмаче на ръце. Жената беше още млада, а детето надали имаше повече от шест седмици. То се усмихна на майка си, за пръв път, казваше тя, откак се е родило. Гледам, тя изведнъж се прекръсти набожно-набожно: „Защо правиш това, булка?“ — казах й аз. (Тогава аз нали все си питах.) „Ами защото, казва, както една майка се радва, когато види първата усмивка на детето си, точно така и Бог се радва всеки път, когато види от небето, че някой грешник от все сърце застава пред него на молитва.“ Ето почти буквално какво ми каза селянката — една такава дълбока, такава тънка и истински религиозна мисъл, такава мисъл, в която е изразена наведнъж цялата същност на християнството, тоест цялата представа за Бога като наш роден баща и как той се радва на човека, както бащата се радва на своето собствено дете — основната Христова мисъл! Проста селянка! Вярно, майка… и кой знае дали тази селянка не беше жена на оня същия войник. Слушай, Парфьон, ти преди малко ме попита, ето ти моя отговор: същността на религиозното чувство не попада под никакви разсъждения, под никакви простъпки и престъпления, под никакви атеизми; в него има и вечно ще има нещо друго; в това чувство има нещо неуловимо за атеистите и те вечно ще приказват не за него. Ала важното е, че най-ясно и най-бързо можеш да забележиш това в руското сърце и ето моето заключение! Това е едно от първите ми убеждения, които добивам от нашата Русия. Има какво да се прави, Парфьон! Има какво да се прави на нашата руска земя, вярвай ми! Спомни си срещите и разговорите, които имахме двамата по едно време… И аз нямах никакво желание да се връщам сега тук! И съвсем, съвсем не така мислех да се срещна с тебе! Но да не говорим повече!… Сбогом, довиждане! Бог да те закриля!

Той се обърна и заслиза по стълбата.

— Лев Николаевич! — извика отгоре Парфьон, когато князът бе стигнал на завоя на първата площадка. — Кръстът, който си купил от войника, у тебе ли е?

— Да, на шията ми.

И князът пак се спря.

— Я ми го покажи.

Пак нова чудатост! Той помисли, качи се горе и без да сваля кръста си от шията, показа му го.

— Дай ми го — каза Рогожин.

— Защо? Нима ти…

Не му се искаше на княза да се разделя с този кръст.

— Ще го нося, а аз ще ти дам моя да го носиш.

— Искаш да си разменим кръстовете ли? Добре, Парфьон, щом е така, радвам се; да се побратимим!

Князът свали калаения си кръст, Парфьон своя златен и си ги размениха. Парфьон мълчеше. Със скръбно учудване князът забеляза, че предишната недоверчивост, предишната горчива и почти подигравателна усмивка все още като че ли не се махаше от лицето на побратима му или поне в някои моменти силно проличаваше. Най-после Рогожин хвана мълком княза за ръката и известно време остана неподвижен, сякаш не можеше да се реши на нещо, но след това го повлече изведнъж подире си, като едва чуто каза: „Ела.“ Те минаха площадката на първия етаж и позвъниха на вратата срещу тая, от която бяха излезли. Отвориха им бързо. Стара женица, цялата прегърбена и облечена в черно, забрадена с кърпа, мълчаливо и ниско се поклони на Рогожин; той я попита бързо за нещо и без да чака отговор, поведе княза нататък през стаите. Пак се заредиха тъмни стаи с някаква необикновена, студена чистота, студено и строго мебелирани със старинни мебели в бели чисти калъфи. Без да предизвести, Рогожин направо въведе княза в една малка стая, която приличаше на гостна и бе преградена с лъскава преградка от махагон, с две врати отстрани; зад нея навярно беше спалнята. В ъгъла на гостната, до печката, бе седнала в кресло дребна старица, наглед още не много стара, дори с доста здраво, приятно и кръгло лице, но вече съвсем побеляла и (от пръв поглед можеше да се забележи) напълно вдетинила се. Тя беше в черна вълнена рокля с голям черен шал на шията и с бяло чисто боне с черни панделки. Под краката й имаше столче. Близо до нея седеше друга чистичка старица, по-стара от нея, също в траур и също така с бяло боне, трябва да бе някаква храненица, която мълчаливо плетеше чорап. И двете сигурно винаги мълчаха. Щом видя Рогожин и княза, първата старица им се усмихна и няколко пъти кимна любезно с глава в знак на задоволство.

— Мамо — каза Рогожин, като й целуна ръката, — това е моят голям приятел княз Лев Николаевич Мишкин; ние си разменихме кръстовете; той ми беше за известно време в Москва като брат, направи много нещо за мене. Благослови го, мамо, както би благословила собствения си син. Чакай, старо, аз да наглася ръката ти…

Но преди да успее да й помогне Парфьон, старицата вдигна дясната си ръка, сви трите си пръста в едно и три пъти набожно прекръсти княза. След това още веднъж любезно и нежно му кимна с глава.

— Е, да вървим, Лев Николаевич — каза Парфьон, — аз те доведох тук само за това…

Когато пак излязоха на стълбата, той прибави:

— Виждаш, нищо не разбира от това, което се говори, нищо не разбра от думите ми и все пак те благослови; ще рече, сама пожела… Хайде, сбогом, време е и за двама ни да се разделяме.

И той отвори вратата на жилището си.

— Но дай поне да те прегърна на сбогуване, странни човече! — извика князът, като го гледаше с нежен укор, и понечи да го прегърне. Но едва вдигнал ръцете си, Парфьон веднага пак ги пусна. Той не се решаваше и извръщаше лице, за да не гледа княза. Не искаше да го прегърне.

— Не бой се! Макар и да взех кръста ти, зарад часовника няма да те заколя! — неясно смотолеви той и внезапно някак странно се изсмя. Но изведнъж цялото му лице се преобрази: той побледня ужасно, устните му затрепериха, очите му пламнаха. Той вдигна ръце, прегърна силно княза и каза задъхано:

— Вземай я тогава, щом така е решила съдбата! Твоя е! Отстъпвам ти я!… Спомняй си за Рогожин!

И като остави княза, без да го погледне, той влезе бързо в жилището си и хлопна вратата зад себе си.

Бележки

[1] … това е копие от Ханс Холбайн… — Достоевски има пред вид картината на Ханс Холбайн млади „Христос в ковчега“ (1521), която писателят е виждал през 1867 година в Базел. Описание на тази картина дава по-нататък в романа Иполит (виж стр. 441). А. Г. Достоевская разказва, че картината на Холбайн „страшно поразила“ мъжа й: „Той ми каза тогава, че «можеш да загубиш вярата си, като гледаш тази картина». По-късно Фьодор Михайлович си спомняше много пъти в живота за потресаващото впечатление, което му бе направила картината“ (Л. П. Гроссман, Семинарии по Достоевскому, М.-П., 1923, стр. 59. Виж също така „Дневник А. Г. Достоевской“ 1867, М., 1923, стр. 366; „Воспоминания А. Г. Достоевской“, М.-Л., 1925, стр. 112).

[2] … аз се запознах във вагона с някой си С. и разговарях с него около четири часа… — Възможно е, като нарича събеседника на Рогожин някой си С, Достоевски да е имал пред вид един от своите близки приятели на младини, петрашевеца Н. А. Спешнев (1821–1882), възгледите на когото са имали ярко изразен материалистичен и атеистичен характер (виж „Философские и общественно-политические произведения петрашевцев“, М… 1953, стр. 447–488 и 775–777).

[3] … а там предишната нощ се случило едно убийство и в момента на пристигането ми само за това се говореше… — В записната си тетрадка сам Достоевски е посочил източника на този разказ на Мишкин: „Виж «Московские ведомости»“ от 5 ноември 1867. Делото „за убийството на еснафа Суслов от селянина от Ярославска губерния, Мишкинска околия, Балабанов (заклал за един часовник Суслов, който раздухвал самовара, с думите: «Господи, прости ради Христа»)“ („Из архива Достоевского. Идиот. Неизданные материали“, М.-Л., 1931, стр. 188). Но в посочения от Достоевски брой на вестника „Московские ведомости“ (1867, №243 от 5 ноември) няма съобщение за убийството. Както е установила В. С. Дороватовская-Любимова, случая, който има пред вид Достоевски, е станал в Петербург и е бил описан във вестник „Голос“ (1867, №300 от 30 октомври). Ала от делото Балабанов се вижда, че убийството и грабежът той извършил от нужда, поради недостатъчна работна земя, желаейки да помогне на семейството си, останало на село. А Достоевски изменил обстоятелствата на престъплението от желание да изтъкне на пръв план нравствено-религиозното състояние на убиеца (виж „Печать и революция“, 1928, № 3, стр. 48–49).