Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 78 гласа)

XI

След един час той беше вече в Петербург, а малко след девет звънеше у Рогожин. Влезе от парадния вход и доста време мина, преди да му отворят. Най-после се отвори вратата на квартирата на старата Рогожина и се показа една стара благообразна прислужница.

— Парфьон Семьонович не е в къщи — заяви тя, без да отваря напълно вратата, — вие кого търсите?

— Парфьон Семьонович.

— Няма го в къщи.

Прислужницата оглеждаше княза със странно любопитство.

— Можете ли поне да ми кажете тук ли нощува? И… сам ли се върна вчера?

Прислужницата продължи да го гледа и не отговори.

— Не беше ли с него тук вчера… снощи… Настасия Филиповна?

— Но позволете да ви попитам, кой сте вие самият?

— Княз Лев Николаевич Мишкин, ние сме добри познати с него.

— Той не е в къщи.

Прислужницата наведе очи.

— А Настасия Филиповна?

— Нищо такова не знам.

— Чакайте, чакайте! А кога ще се върне?

— И това не знам.

Вратата се затвори.

Князът реши да дойде пак след един час. Той надникна в двора и срещна дворника.

— Парфьон Семьонович в къщи ли е?

— В къщи.

— Но защо ми казаха преди малко, че го няма в къщи? — У тях ли ви казаха?

— Не, каза ми го прислужницата на майка му, но аз звънях у Парфьон Семьонович и никой не ми отвори.

— Може да е излязъл — реши дворникът, — защото той не се обажда, когато излиза. Понякога и ключа взема със себе си и квартирата му стои по три дни затворена.

— Ти сигурен ли си, че вчера е бил тук?

— Да. Понякога минава през парадния вход, та не можеш го види.

— А Настасия Филиповна не беше ли вчера с него?

— Това не знам. Тя не идва често; ако беше идвала, навярно щях да знам.

Князът излезе и някое време се разхожда замислен по тротоара. Прозорците на стаите, в които живееше Рогожин, бяха всичките затворени; прозорците на жилището на майка му бяха почти всичките отворени; денят беше ясен, горещ; князът прекоси улицата и се спря на насрещния тротоар, за да погледне още веднъж прозорците: не само бяха затворени, но почти навред бяха спуснати белите завеси.

Той стоя около една минута и — чудно нещо — изведнъж му се стори, че крайчецът на една завеса се повдигна и се мярна лицето на Рогожин, мярна се и в същия миг се скри. Той почака малко и насмалко не отиде да звъни отново, но се разколеба и реши да дойде след един час: „Кой знае, може би пък така да ми се е сторило…“

Главното сега за него беше да отиде по-скоро в квартала на Измаиловския полк, в последната квартира на Настасия Филиповна. Той знаеше, че преди три седмици, когато той я беше помолил да напусне Павловск, тя се бе преместила там у една своя някогашна приятелка, вдовица на учител, почтена дама с деца, която даваше под наем хубава мебелирана квартира и живееше почти от това. За вярване бе, че премествайки се пак в Павловск, Настасия Филиповна си е запазила тази квартира; най-малкото имаше голяма вероятност да е прекарала нощта там, дето я е завел сигурно предния ден Рогожин. Князът взе файтон. По пътя се сети, че тъкмо оттук трябваше да почне търсенето си, защото невероятно би било тя да отиде през нощта направо у Рогожин. Сега си припомни и думите на дворника, че Настасия Филиповна рядко идвала там. Ако в обикновено време рядко ходи там, отде накъде сега ще отсяда у Рогожин? Като се окуражаваше с тези утешителни мисли, князът пристигна най-после ни жив, ни умрял в квартала на Измаиловския полк.

За най-голяма негова изненада вдовицата на учителя нито вчера, нито днес не беше чувала нищо за Настасия Филиповна. Нещо повече: цялото многобройно семейство дотърча да го гледа като някакво чудо. Всичките деца, все момичета между седем и петнадесет години, всяко една година по-голямо от другото, се спуснаха след майка си и го заобиколиха със зяпнали уста. След тях пристигна една тяхна слаба жълта леля с черна забрадка и най-сетне се яви бабата на семейството, много стара жена с очила. Вдовицата на учителя молеше настойчиво княза да влезе и седне и той го направи. Той разбра веднага, че им е напълно известно кой е той и много добре знаят, че е трябвало да се ожени предния ден; отгатна, че горят от желание да го разпитат за сватбата и да разберат по какво чудо той е дошъл да се осведоми от тях за жената, която би трябвало да бъде в този момент с него в Павловск, но че от деликатност се въздържат да питат. Той задоволи с няколко думи любопитството им за сватбата. Започнаха да се учудват, да ахкат и да възклицават, така че той бе принуден да разправи в общи черти, разбира се, всичко, което се беше случило. Най-после съветът на премъдрите и развълнувани дами реши, че той трябва на всяка цена и преди всичко да отиде наново да тропа у Рогожин, да накара да му отворят и да научи от него всичко с положителност. Ако го няма в къщи (което трябва да се разбере със сигурност) или не иска да каже нищо, князът трябва да отиде в квартала на Семьоновския полк у една немкиня, приятелка на Настасия Филиповна, която живее с майка си: може би Настасия Филиповна, както е била развълнувана и е искала да се скрие, е пренощувала у тях. Когато князът стана, беше съвсем сломен и както разправяха по-късно дамите, „ужасно бледен“; наистина краката му просто се бяха подкосили. Най-после сред ужасната гълчава той можа да разбере, че те се уговарят да действуват заедно с него и го питат за адреса му в града. Тъй като той нямаше адрес, те го посъветваха да вземе стая в някой хотел. Князът помисли и даде адреса на предишния си хотел, дето преди пет седмици беше припаднал. След това отиде пак у Рогожин. Този път не му отвориха не само у Рогожин, но не отвориха дори и вратата на квартирата на старата. Князът слезе в двора и с мъка намери дворника; той беше нещо зает и едва отговори, едва дори го погледна, но все пак заяви категорично, че Парфьон Семьонович „е излязъл много рано заранта, заминал за Павловск и днес няма да се върне“.

— Аз ще почакам; може би ще се върне привечер?

— А може и седмица да не се върне, кой го знае?

— Значи, все пак е пренощувал тук?

— Че нощува, нощува…

Във всичко това имаше нещо подозрително и нечисто. Много възможно бе дворникът да е получил междувременно нови нареждания; преди малко беше доста бъбрив, а сега просто извръща глава. Князът реши да намине още веднъж след два-три часа и дори да поварди, ако е необходимо, пред къщата. Едничката му надежда сега беше у немкинята и той бързо се запъти към квартала на Семьоновския полк.

Но той не можа дори да се обясни с хубавата немкиня. Ала от някои изтървани думички разбра, че преди две седмици тя се скарала с Настасия Филиповна, така че оттогава не била чула нищо за нея; сега тя заяви високо, че не се интересува вече за нея, „ако ще да се омъжи дори за всички князе в света“. Князът побърза да си излезе. Мина му между другото през ума, че може би тя е заминала както по-рано за Москва и че без друго Рогожин я е последвал, а може дори да е тръгнал заедно с нея. „Да можеха да се намерят поне някакви следи!“ Сети се обаче, че трябва да задържи стая в хотела и побърза към Литейная; веднага му дадоха стая. Слугата от етажа го запита не иска ли да хапне; в разсеяността си той отговори „да“ и като разбра грешката си, ужасно се ядоса на себе си, задето закуската му отне половин час ценно време; едва по-късно се сети, че нищо не го задължаваше да вземе поднесената закуска. Странно чувство го обзе в този тъмен и душен коридор, чувство, което болезнено напираше да се изрази в някаква мисъл; ала той все още не можеше да определи каква е тази нова натрапчива мисъл. Най-после излезе разстроен от хотела; виеше му се свят; но къде все пак да отиде? Хукна към дома на Рогожин.

Рогожин не беше се върнал; като позвъни, не отговориха; той позвъни на старата Рогожина; отвориха и още веднъж му заявиха, че Парфьон Семьонович не е в къщи и може би няма да се върне два-три дни. Князът се почувствува смутен, задето както преди го разглеждаха със странно любопитство. Този път съвсем не можа да намери дворника. Той мина както по-рано на отсрещния тротоар и в изнурителната жега се разхожда около половин час, а може би и повече, вперил поглед в прозорците; този път нищо не шавна; прозорците не се отвориха, белите завеси бяха неподвижни. Той се убеди напълно, че сигурно и първия път се беше излъгал; впрочем и самите прозорци бяха така мъждиви и толкова отдавна немити, че мъчно би могло да се забележи, ако, да речем, някой погледне през тях. Зарадван от тази мисъл, той се запъти пак към вдовицата на учителя в квартала на Измаиловския полк.

Там го чакаха вече. Вдовицата бе ходила на три-четири места, отбивала се беше дори у Рогожин: ни вест, ни кост. Князът я изслуша мълчаливо, влезе в стаята, седна на дивана и почна да разглежда околните с вид на човек, който не разбира какво му говорят. Чудно нещо: ту беше много наблюдателен, ту изведнъж ставаше невероятно разсеян. Цялото семейство казваше по-късно, че се учудвало този ден на странното му държане; „може би това бяха вече първите признаци“. Най-после той стана и помоли да му покажат стаите, в които бе живяла Настасия Филиповна. Това бяха две големи, светли, високи стаи, много добре мебелирани и сигурно не евтини. Тези дами разправяха отпосле, че князът разглеждал с внимание всяко нещо в квартирата; като видял на масичката разтворен френски роман „Madame Bovary“[1], взет от някаква библиотека, той подгънал страницата, на която била разтворена книгата, поискал позволение да я вземе и въпреки възражението, че книгата е взета от библиотека, сложил я в джоба си. Той седна до отворения прозорец и като забеляза масичката за игра, изписана с тебешир, попита кой е играл. Те му казаха, че Настасия Филиповна всяка вечер играла с Рогожин на карти — на трупа, на преферанс, на „воденичар“, на вист, на козове — на всички игри, и че те почнали да играят на карти едва напоследък, след като Настасия Филиповна се преместила от Павловск в Петербург, защото тя все се оплаквала, че се отегчава и че Рогожин седи по цели вечери, мълчи и не намира теми за разговор, дори често плачела; и ето неочаквано една вечер Рогожин извадил от джоба си карти, Настасия Филиповна веднага се разсмяла и почнали да играят. Князът попита къде са картите, с които са играли. Не можаха да му ги покажат, защото всеки ден Рогожин носел ново тесте карти и след свършването на играта ги прибирал в джоба си.

Дамите посъветваха княза да отиде още веднъж у Рогожин и да потропа по-силно, но не сега, а вечерта: „Може пък нещо да се разбере.“ Вдовицата на учителя сама предложи да отиде през деня в Павловск при Дария Алексеевна, за да види дали там не са научили нещо. Князът бе поканен да дойде към десет часа вечерта, за да изготвят за всеки случай план за действие за другия ден. Въпреки всички утешения и окуражавания пълно отчаяние обхвана душата на княза. С неизразима тъга той стигна пешком до хотела си. Летният прашен, душен Петербург го притискаше като в менгеме; блъскаше се сред груби и пияни хора, взираше се в минувачите, без да знае защо, и може би извървя много повече път, отколкото трябваше; почти се беше стъмнило, когато влезе в стаята си. Реши да си почине малко и след това да отиде пак у Рогожин, както го бяха посъветвали; седна на дивана, облакъти се върху масата и се замисли.

Бог знае колко време измина така и за какво мислеше. Боеше се от много неща и с болка и мъка чувствуваше, че страхът му страшно нараства. Дойде му на ум за Вера Лебедева; след това му хрумна, че Лебедев може би знае нещо по тая работа и дори да не знае, би могъл да узнае по-бързо и по-лесно от него. После се сети за Иполит и си припомни, че Рогожин бил ходил да го види. След това си спомни за самия Рогожин: неотдавна на опелото, после в парка, после — тук в коридора, когато се бе скрил в ъгъла и го чакаше с ножа. Припомни си очите му, очите, които го гледаха тогава в мрака. Трепна: пак му дойде на ум одевешната натрапчива мисъл.

Тази мисъл беше горе-долу такава: ако Рогожин е в Петербург, дори да се крие известно време, все пак накрая непременно ще потърси княза с добро или лошо намерение, а може и в същото състояние както тогава. Най-малкото, ако му потрябва да дойде за нещо при него, няма къде другаде да отиде освен тук, пак в същия този коридор. Понеже не знае адреса, много вероятно е да предположи, че князът е слязъл в предишния хотел; най-малкото ще го потърси тук… ако много му трябва. А кой знае, може пък и да му потрябва много?

Така мислеше той и тази мисъл му се виждаше, кой знае защо, напълно възможна. Ако почнеше да се задълбочава в нея, съвсем не би могъл да си обясни например защо ей тъй изведнъж ще потрябва на Рогожин или защо дори да е невъзможно да не се срещнат. Ала една мисъл беше за него мъчителна: „Ако му е добре, няма да дойде — казваше си той, — по-скоро ще дойде, ако не му е добре; а сигурно не му е добре…“

Естествено при това убеждение трябваше да чака Рогожин в хотела, в стаята си; но тъй като не можеше да понася новата си мисъл, скочи, грабна си шапката и бързо излезе. В коридора беше вече почти съвсем тъмно. „Какво ли ще стане, ако изскочи изведнъж от тоя ъгъл и ме спре на стълбата?“ — помисли той, когато наближаваше познатото място. Но никой не изскочи. Затече се към пътната врата, излезе на тротоара, погледна с учудване гъстата тълпа народ, плъпнала по залез-слънце из улицата (нещо обикновено в Петербург по време на ваканция), и тръгна по посока на улица Гороховая. На петдесетина крачки от хотела, на първия кръстопът, някой в тълпата го бутна по лакътя и му пошепна над самото ухо:

— Лев Николаевич, следвай ме, драги, трябва.

Това беше Рогожин.

Чудно нещо: от радост князът почна изведнъж да му разправя забързано и почти без да довърши думите, как го чакал преди малко в коридора на хотела.

— Аз бях там — отговори неочаквано Рогожин, — да вървим.

Князът се учуди на отговора, но се учуди най-малко две минути след като го разбра. А като го разбра, уплаши се и почна да се вглежда в Рогожин. Той вървеше на около половин крачка пред него, като гледаше право пред себе си и не поглеждаше към минувачите, но машинално и предпазливо им правеше път.

— Защо не ме потърси в стаята… щом си бил в хотела? — запита изведнъж князът.

Рогожин се спря, погледна го, помисли и каза, сякаш съвсем не беше разбрал въпроса:

Виж какво, Лев Николаевич, ти върви по тоя тротоар направо, чак до вкъщи, нали знаеш къде живея? А аз ще мина отсреща. Ала попоглеждай да вървим едновременно…

При тези думи той прекоси улицата, мина на отсрещния тротоар, погледна дали князът продължава пътя си и като видя, че той стои й то гледа с широко отворени очи, махна му с ръка по посока на Гороховая и тръгна, час по час извръщайки се да види княза и да го подкани да го следва. Той явно се окуражи, когато се увери, че князът го бе разбрал и не минава при него от другия тротоар. Князът помисли, че сигурно Рогожин следи някого и за да не го пропусне, е минал на отсрещния тротоар. „Само че защо не каза кого трябва да следим?“ Така те извървяха около петстотин крачки и изведнъж князът почна да трепери, без да знае защо; макар и по-рядко, Рогожин продължаваше да се обръща; князът не се стърпя и го повика с ръка. Рогожин веднага прекоси улицата.

— У тебе ли е Настасия Филиповна?

— У мене.

— А отзарана ти ли ме гледаше през прозореца зад завесата?

— Аз…

— Но как тогава…

Ала князът не знаеше какво повече да запита и как да завърши фразата; освен това сърцето му биеше така силно, че изпитваше мъка да говори. Рогожин също мълчеше и го гледаше както по-рано, тоест някак замислено.

— Хайде, аз ще вървя — каза той изведнъж, като се готвеше да прекоси пак улицата, — а и ти продължавай. Нека вървим по улицата разделено… така е за предпочитане… от двете страни… ще видиш.

Когато най-после, всеки по своя тротоар, те свърнаха по Гороховая и почнаха да наближават къщата на Рогожин, краката на княза пак почнаха да отмаляват и той вече почти едва вървеше. Беше вече към десет часа вечерта. Прозорците на жилището на старата бяха все още отворени, на Рогожин затворени и в здрача белите спуснати завеси изглеждаха сякаш още по-бели. Князът беше наближил къщата откъм насрещния тротоар, а Рогожин се качи от своя тротоар на входната площадка и му махна с ръка. Князът прекоси улицата и го настигна на входната площадка.

— Дори дворникът не знае сега, че съм се върнал. Отзарана казах, че отивам в Павловск, същото казах и на майка ми — пошепна той с хитра и доволна усмивка. — Ще влезем, без да ни чуе никой.

Той държеше вече ключа в ръцете си. Изкачвайки се по стълбата, той се извърна към княза и го заплаши с пръст да върви по-тихо. Отвори безшумно вратата на жилището си, пусна княза, мина предпазливо след него, заключи вратата и сложи ключа в джоба си.

— Да вървим — каза той шепнешком.

Той бе почнал да говори на княза шепнешком още от тротоара на Литейная. Въпреки външното си спокойствие, личеше, че е в някаква дълбока вътрешна тревога. Когато влязоха в залата пред кабинета му, той се приближи до прозореца и тайнствено повика княза при себе си:

— Виждаш ли, когато тая сутрин ми позвъни, веднага дойдох тук и се сетих, че това си сигурно, ти; приближих се на пръсти до вратата и чух, че приказваш с Пафнутиевна, а още в ранни зори аз й бях дал нареждане, ако звънят у мене — било ти, било някой, пратен от тебе, било който и да е друг, — тя по никой начин да не се обажда; особено ако ти самият дойдеш да ме търсиш, казах й и името ти. А после, когато си отиде, мина ми през ума: дали не си застанал да вардиш на улицата и поглеждаш насам? Приближих се до този прозорец, дръпнах завесата и погледнах: ти стоиш и гледаш право към мене… Ето как беше работата.

— А къде е… Настасия Филиповна? — каза задъхано князът.

— Тя е… тук — отговори бавно Рогожин, след като помълча малко.

— Но къде?

Рогожин вдигна очи срещу княза и го изгледа втренчено.

— Ела…

Той все още говореше шепнешком, бавно и със същата странна замисленост. Дори когато разправяше как повдигнал завесата, като че ли искаше въпреки всичката експанзивност на думите си да каже нещо съвсем друго.

Влязоха в кабинета. От последното посещение на княза тук беше направена известна промяна: през цялата стая бе опъната една зелена тежка копринена завеса с два входа в краищата, която отделяше кабинета от една ниша, дето беше леглото на Рогожин. Тежката завеса беше спусната и затваряше входовете. В стаята беше много тъмно; „белите“ петербургски летни нощи бяха почнали да потъмняват и ако не беше пълната луна, мъчно можеше да се различи каквото и да е в жилището на Рогожин, дето спуснатите завеси увеличаваха тъмнината. Вярно, че можеха още да се различат лицата, макар и доста смътно. Лицето на Рогожин беше бледо както винаги; очите му бяха вперени в княза и блестяха силно, но някак неподвижно.

— Да беше запалил свещица — каза князът.

— Не, не трябва — отговори Рогожин и като хвана княза за ръка, принуди го да седне; той самият седна срещу него, като така придвижи стола си, че коленете им почти се допираха. Между тях, малко встрани, имаше малка кръгла масичка. — Седни, да поседим за момент! — каза той с убедителен тон. Мълчаха около една минута. След това той започна с ненужни подробности, които нямат нищо общо с работата, както прави понякога човек, когато не иска да пристъпи направо към главния въпрос: — Знаех си аз, че ще спреш в този хотел; когато влязох в коридора, казах си: дали и той не седи сега и ме чака, както аз го чакам в този момент? Ходи ли у вдовицата на учителя?

— Ходих — едва можа да каже князът от силно биене на сърцето.

— И това предположих. Ще има да се приказва, рекох си… А после пък си казах: ще го доведа да нощува тук, за да прекараме заедно тази нощ…

— Рогожин! Къде е Настасия Филиповна? — пошепна изведнъж князът и стана, треперейки с цялото си тяло. Стана и Рогожин.

— Там — пошепна той, като кимна с глава към завесата.

— Спи ли? — пошепна князът.

Рогожин пак го изгледа втренчено както одеве.

— Хайде да идем!… Само че ти… нищо, да идем!

Той вдигна завесата, спря се и се обърна пак към княза.

— Влез! — кимна му той зад завесата, канейки го да мине напред. Князът мина.

— Тук е тъмно — каза той.

— Вижда се! — промълви Рогожин.

— Аз едва виждам… леглото.

— Поприближи се — покани го тихо Рогожин.

Князът пристъпи още по-близо, една крачка, втора и се спря. Остана така една-две минути, като се мъчеше да различи нещо; застанали до кревата и двамата не казаха нищо през цялото време; сърцето на княза биеше толкова силно, че сякаш ударите му се чуваха сред мъртвото мълчание на стаята. Но очите му бяха вече свикнали и той можеше да различава цялото легло; някой спеше на него съвсем неподвижно; не се чуваше ни най-малък шум, ни най-леко дишане. Бял чаршаф закриваше презглава заспалия, но тялото му се очертаваше някак неясно; по изпъкналостта само се виждаше, че лежи проснат човек. Наоколо върху леглото, в краката, по креслата до него, дори на земята бяха разхвърлени в безредие дрехи, богата бяла свилена рокля, цветя, панделки. На малка масичка до възглавието блестяха брилянти, свалени и сложени небрежно. В края на леглото бяха смачкани накуп някакви дантели и върху тяхната белота, подавайки се изпод чаршафа, се очертаваше крайчецът на бос крак; той изглеждаше сякаш изваян от мрамор и беше страшно неподвижен. Князът гледаше и чувствуваше, че колкото повече гледа, толкова по-мъртва става тишината в стаята. Изведнъж една муха се пробуди, забръмча, прехвръкна над кревата и кацна на възглавието. Князът потръпна.

— Да излезем — каза Рогожин, като го докосна по ръката.

Те излязоха и седнаха пак на същите столове, пак един срещу друг. Князът трепереше все по-силно и по-силно и не сваляше въпросителния си поглед от лицето на Рогожин.

— Слушай, Лев Николаевич, забелязвам, че ти трепериш почти както когато имаш криза — каза най-после Рогожин, — нали си спомняш как беше в Москва? Или както ти се случи веднъж пред припадъка. Питам се просто какво ще правя сега с тебе…

Князът го слушаше внимателно, като напрягаше всичките си сили, за да го разбере, и продължаваше да го пита с очи.

— Ти ли? — каза най-после той, кимайки с глава към завесата.

— Аз… — пошепна Рогожин и наведе очи.

Минаха около пет минути, без да продумат дума.

— Защото — продължи изведнъж Рогожин, като че не беше прекъсвал приказката си, — защото ако сега си болен и ти дойде припадък, ти ще извикаш и може би на улицата или на двора някой ще те чуе и ще се сетят, че тук има хора; ще почнат да тропат, ще влязат… защото всички смятат, че аз не съм в къщи. И свещ не запалих, за да не видят от улицата или от двора. Няма ли ме тук, аз вземам и ключовете със себе си и никой не влиза по три-четири дни, дори да разтреби; такъв ред съм въвел. Така че по-добре да не разберат, че ще пренощуваме тук…

— Чакай — каза князът, — отзарана аз питах и дворника, и старата прислужница не е ли нощувала тук Настасия Филиповна. Значи, те вече знаят.

— Знам, че си питал. Аз казах на Пафнутиевна, че Настасия Филиповна е идвала вчера, стояла е при мене десет минути и е заминала за Павловск. Никой не знае, че тя е нощувала тук — никой. Вчера ние влязохме също така тайничката, както днес с тебе. Аз още по пътя си казах, че тя няма да иска да влезе крадешком, но се излъгах! Тя шепнеше, вървеше на пръсти, обви роклята около себе си, за да не шуми, в ръце я държеше, с пръст дори ме заплаши по стълбата да мълча — все от тебе се страхуваше. Във влака беше съвсем като луда, все от страх, и сама пожела да дойде при мене да нощува; отначало мислех да я заведа у вдовицата на учителя, но къде можех! „Там, каза ми тя, той ще ме намери, щом се съмне; ти ме скрий, а пък утре в зори аз ще замина за Москва!“ А оттам искаше да отиде някъде в Орел. И като си лягаше, все повтаряше, че ще отидем в Орел…

— Чакай; какво смяташ да правиш сега, Парфьон?

— Ами ето аз нямам вяра в тебе, задето все трепериш. Нощта ще прекараме тук, заедно. Аз нямам друго легло освен това тук, но ето какво съм намислил: ще вземем възглавниците от двата дивана и ей тук до завесата ще нагласим едно легло за мене и за тебе; така ще спим заедно един до друг. Защото дойдат ли, ще почнат да претърсват, да дирят, веднага ще я намерят и ще я отнесат. Почнат ли да ме разпитват, ще кажа, че аз съм го направил и веднага ще ме отведат. Така че нека сега тя полежи тук до нас, до мене и до тебе…

— Да, да! — с жар потвърди князът.

— Значи, няма да признаем нищо и няма да позволим да я отнесат.

— За нищо на света! — каза твърдо князът. — Не, не, не!

— Така и аз реших, за нищо на света, мое момче, и никому да не я даваме! Ще прекараме нощта спокойно. Аз излязох днес само за един час заранта, през другото време все при нея бях. След това привечер тръгнах да те търся. Боя се и от друго, при тая страшна жега да не почне да мирише. Ти усещаш ли нещо?

— Може да усещам, но не съм сигурен. Призори сигурно ще замирише.

— Аз я покрих с мушама, с хубава американска мушама, а отгоре метнах един чаршаф. Сложих и четири отворени шишенца с ждановска течност, още са там.

— Да, както там… в Москва?

— Зарад миризмата, драги. А пък тя как си почива… Утре заран, като се развидели, погледай я. Какво става с тебе, и да станеш ли не можеш? — с уплаха и учудване попита Рогожин, като видя, че князът толкова трепери, та не може дори да се вдигне.

— Краката не вървят — промълви князът, — това е от страх, знам го… Мине ли ми страхът, ще стана…

— Чакай, ще направя леглото и ти ще си легнеш… и аз до тебе… и ще слушаме… защото, мое момче, аз още не знам… сега още не знам всичко, мое момче, затова предварително ти го казвам, за да го знаеш отнапред…

И като мънкаше тези неясни думи, Рогожин почна да прави леглото. Ясно беше, че още от сутринта той бе мислил как да го приготви. Миналата нощ той бе прекарал на дивана. Ала на дивана нямаше място за двамата, а той искаше непременно да легнат сега един до друг; ето защо с големи усилия домъкна през цялата стая най-различни възглавници от двата дивана и криво-ляво стъкми леглото досам завесата; приближи се до княза, нежно и възторжено го хвана под ръка, повдигна го и го повлече към леглото; оказа се обаче, че князът и сам можеше да ходи; ще рече „почваше да минава страхът“; но все пак той продължаваше да трепери. Той настани княза на по-хубавата възглавница от лява страна и сам се обтегна както беше облечен отдясно с метнати зад тила ръце.

— Защото, приятелю — поде Рогожин изведнъж, — сега е горещо и, то се знае, има миризма… Страх ме е да отворя прозорците; а майка ми има саксии с цветя, много цветя, и те издават прекрасен аромат; мислех да ги донеса тук, но Пафнутиевна ще се сети, защото е любопитна.

— Любопитна е — потвърди князът.

— Би могло да се купят букети и да се отрупа цялата с цветя. Но размислих, драги, че ще бъде жално да я видим покрита с цветя!

— Слушай… — попита князът, обърквайки се, също като човек, който търси в паметта си какво трябва да попита и сякаш веднага забравя това, което си е спомнил — слушай, кажи ми: с какво я уби? С нож ли? С оня същия?

— С него.

— Почакай още! Искам също да те попитам, Парфьон… за много неща аз ще те питам, за всичко… но по-добре кажи ми най-напред сега, за да знам: имаше ли намерение да я убиеш преди сватбата ни, преди самата венчавка, в притвора на черквата, с нож? Да или не?

— Не знам дали съм искал, или не… — отвърна сухо Рогожин, изненадан от въпроса и дори като че ли не го разбрал.

— Никога ли не си носил ножа, когато си идвал в Павловск?

— Никога не съм го носил. За този нож ето какво мога да ти кажа, Лев Николаевич — прибави той след кратко мълчание: — аз го извадих тази заран от чекмеджето, дето бе заключен, защото цялата работа стана заранта, между три и четири часа. Той стоеше постоянно между страниците на една книга… И… и ето още едно нещо, което ме учудва: ножът като че ли проникна седем… дори девет сантиметра… под лявата гръд… а пък кръв изтече по ризата ей тъй около половин супена лъжица, не повече…

— Това е, това е, това е — понадигна се изведнъж князът, страшно развълнуван, — това е, знам аз, чел съм… това се нарича вътрешен кръвоизлив… Понякога дори не капва нито капка. Когато ударът е право В сърцето…

— Спри, чуваш ли? — бързо го прекъсна Рогожин и седна уплашено на постилката. — Чуваш ли?

— Не! — също така бързо и уплашено промълви князът, като гледаше Рогожин.

— Ходят! Чуваш ли? В залата…

И двамата се ослушаха.

— Чувам — пошепна с увереност князът.

— Ходят ли?

— Ходят.

— Да заключим ли, или не?

— Да заключим…

Заключиха вратата и пак легнаха. Последва дълго мълчание.

Изведнъж князът зашепна със същия развълнуван и забързан тон, сякаш пак бе хванал нишката на мисълта и ужасно се боеше да не я загуби отново:

— Ах, да! — каза тон като дори подскочи на леглото. — Да… исках да те питам… тези карти! Картите… Казаха ми, че ти си играел на карти с нея?

— Играех — каза Рогожин след кратко мълчание.

— А къде са… картите?

— Играех — каза Рогожин, след като помълча по-дълго време, — ето ги…

Той извади от джоба си и подаде на княза едно тесте карти, завито в хартия, с които бе вече играно. Князът го взе, но като че ли не знаеше какво прави. Ново, тъжно и безрадостно чувство притисна сърцето му; изведнъж разбра, че в този момент и от дълго време вече говори и върши всичко друго освен това, което би трябвало да говори и върши и че ето на, тези карти, които държи в ръцете си и на които толкова се зарадва, сега вече нищо, нищо няма да му помогнат. Той стана и плесна с ръце. Рогожин лежеше неподвижно и сякаш не чу и не видя това движение; но очите му, широко отворени и неподвижни, блестяха ярко в тъмнината. Князът седна на един стол и го загледа уплашено. Мина около половин час; изведнъж Рогожин, забравил като че ли, че трябва да говори шепнешком, избухна в гръмък и пресеклив смях:

— А офицера, офицера… помниш ли как тя го шибна на концерта, помниш ли, ха-ха-ха! А кадетът… кадетът… кадетът, дето подскочи…

Князът скочи от стола, наново изплашен. Когато Рогожин се умири (а той се умири веднага), князът се наведе полека над него, седна до него и почна да го наблюдава. Сърцето му биеше силно и той дишаше тежко. Рогожин не извръщаше глава към него и дори сякаш го бе забравил. Но князът го гледаше и чакаше; времето минаваше, почна да се зазорява. От време на време Рогожин започваше внезапно да говори високо, рязко и несвързано: започваше да крещи и да се смее; тогава князът протягаше към него трепереща ръка, докосваше нежно главата му, галеше косите и страните му… това беше всичко, което можеше да направи! Той самият бе почнал пак да трепери и отново краката му се подкосиха. Някакво съвсем ново чувство измъчваше сърцето му с безкрайна тъга. В това време съвсем се развидели; най-после той полегна на възглавницата, вече напълно съсипан от умора и отчаяние, и притисна лицето си до бледото и неподвижно лице на Рогожин; от очите му течаха сълзи по страните на Рогожин, но може би той вече не чувствуваше собствените си сълзи и дори нямаше съзнание за тях…

Все пак, когато много часове по-късно вратата се отвори и влязоха хора, намериха убиеца в пълно безсъзнание и треска. Князът седеше на леглото до него неподвижен и спокоен и всеки път, когато болният почнеше да крещи или да бълнува, бързаше да прекара трепереща ръка по косите и страните му, сякаш го милваше и умиряваше. Но той не разбираше вече нищо от това, което го питаха, и не познаваше хората, които влизаха и го заобикаляха. И ако самият Шнайдер би дошъл сега от Швейцария да види своя бивш ученик и пациент, той щеше да си припомни състоянието, в което се намираше някога князът през първата година на лекуването си в Швейцария, щеше да махне с ръка и щеше да каже както тогава: „Идиот!“

Бележки

[1] „Madame Bovary“ („Мадам Бовари“, 1857) — роман от Г. Флобер (1821–1880). Достоевски го чел по препоръка на Тургенев в 1867 година. („Дневник А. Г. Достоевской 1867 година“, М., 1923, стр. 241). За високата си оценка на „Мадам Бовари“ Достоевски говори през 1880 година на В. Микулич (В. Микулич, „Встречи с писателями“, Л., 1929, стр. 155).