Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 78 гласа)

V

Иполит, който внезапно беше заспал на дивана към края на дисертацията на Лебедев, сега изведнъж се събуди, сякаш някой го бутна в хълбока. Той трепна, надигна се, огледа се и побледня; оглеждаше се дори някак уплашено, но когато си припомни и разбра всичко, ужас се изписа на лицето му.

— Отиват ли си вече? Свърши ли се? Всичко ли се свърши? Изгря ли слънцето? — попита той тревожно, като хвана княза за ръката. — Колко е часът? За Бога, кажете ми колко е часът? Аз съм заспал. Дълго ли спах? — прибави той с почти отчаян вид, сякаш бе проспал нещо, от което зависеше най-малко цялата му съдба.

— Спахте само седем-осем минути — отговори Евгений Павлович.

Иполит го погледна жадно и няколко мига мисли.

— А… само! Значи, аз…

И той си пое дъх дълбоко и жадно, като че ли свали от гърба си необикновена тежест. Разбрал бе най-сетне, че нищо „не се е свършило“, че още не се е развиделило, че гостите са станали от масата само за да си хапнат и че са се свършили само дрънканиците на Лебедев. Той се усмихна и по страните му заиграха две яркочервени петна, издайници на охтиката.

— А вие сте броили и минутите, докато съм спал, Евгений Павлич — каза той присмехулно, — цяла вечер не откъсвате от мене очи, забелязах… А! Рогожин! Току-що го сънувах — пошепна той на княза, като се намръщи и кимна към седналия до масата Рогожин. — Ах, да — каза той, прескачайки изведнъж от един предмет на друг, — къде е ораторът, къде е Лебедев? Значи, Лебедев е свършил? За какво говори? Вярно ли е, княже, че вие сте казали веднъж, че „красотата“ ще спаси света? Господа — извика той високо, като се обърна към всички, — князът твърди, че красотата ще спаси света! А аз твърдя, че той има такива весели мисли, защото е влюбен. Господа, князът е влюбен; убедих се в това преди малко, веднага щом влезе. Не се червете, княже, ще ми дожалее за вас. Коя красота ще спаси света? Коля ми разправи това… Вие ревностен християнин ли сте? Коля казва, че вие самият се наричате християнин.

Князът го гледаше внимателно и не му отговори.

— Вие не ми отговаряте? Може би смятате, че аз ви обичам много? — прибави изведнъж Иполит, сякаш тези думи се изтърваха от устата му.

— Не, не мисля. Знам, че не ме обичате.

— Как! Дори след това, което се случи вчера? Бях ли искрен вчера е вас?

— Аз и вчера знаех, че не ме обичате.

— Искате да кажете, че то е, защото ви завиждам ли, защото ви завиждам ли? Винаги сте мислили така и сега мислите същото, но… но защо ли ви говоря за тези неща? Пие ми се още шампанско; налейте ми, Келер.

— Не бива да пиете повече, Иполит, няма да позволя…

И князът дръпна чашата от него.

— Вярно… — съгласи се веднага той със замислен вид — може пак да кажат… но много ме е грижа какво ще кажат! Не е ли така, не е ли така? Нека си приказват после, нали, княже? И какво ни интересува всички нас какво ще бъде после!… Впрочем аз съм още сънлив. Какъв ужасен сън сънувах, едва сега си го припомних… Не ви пожелавам такива сънища, княже, макар че наистина може би не ви обичам. Впрочем, щом не обичаш някого, защо ще му желаеш злото, нали така? Но защо задавам всичките тези въпроси, защо все питам! Дайте ми ръката си; аз ще я стисна здраво, ето така… Но нали вие все пак ми протегнахте ръката си? Значи, знаете, че аз искрено я стискам?… Добре, няма да пия повече. Колко е часът? Впрочем няма защо да ми казвате, знам колко е часът. Настъпи часът! Тъкмо сега е моментът. Какво става там в ъгъла, закуска ли дават? Значи, тази маса е свободна? Прекрасно! Господа, аз… ала всички тези господа не слушат… аз имам намерение да прочета една статия, княже; закуската е, разбира се, по-интересна, но…

И изведнъж, съвсем неочаквано, той извади от горния си външен джоб един голям пакет, канцеларски формат, запечатан с голям червен печат. Той го сложи пред себе си на масата.

Този неочакван жест направи ефект сред обществото, което не беше подготвено за това или, по-скоро казано, беше подготвено, но не за четене. Евгений Павлович дори подскочи на стола си; Ганя бързо се приближи към масата; Рогожин направи същото, но се начумери някак кисело, сякаш разбираше какво ще стане. Лебедев, който се случи наблизо, пристъпи е любопитни очички и загледа пакета, като се мъчеше да отгатне какво има в него.

— Какво имате там? — попита неспокойно князът.

— При първите зари на слънцето аз ще си легна, княже, казах го; честна дума: ще видите! — извика Иполит. — Но… но… нима смятате, че аз не съм в състояние да разпечатам този пакет? — прибави той и обгърна с предизвикателен поглед всички наоколо, сякаш се обръщаше безразлично към всички. Князът забеляза, че той трепереше целият.

— Никой от нас не мисли това — отговори князът от името на всички — и защо смятате, че някой има такава мисъл и каква… каква е тази ваша странна идея да четете? Какво имате там, Иполит?

— Какво има? Какво се е случило пак с него? — питаха наоколо.

Всички се приближиха, някои още ядяха; пакетът с червения печат привличаше всички като магнит.

— Това написах вчера аз сам, веднага след като ви дадох дума, че ще дойда да живея у вас, княже. Писах го целия вчерашен ден, нощес и го завърших днес сутринта; нощес, призори, сънувах сън…

— Не е ли по-добре да оставим това за утре? — прекъсна го плахо князът.

— Утре „няма да има вече време“! — ухили се истерично Иполит. — Впрочем не се безпокойте, аз ще го прочета за четиридесет минути, най-многото за час… И виждате ли как всички се интересуват; всички се приближиха; всички гледат печата ми и ако не бях запечатал статията в пакета, нямаше да има никакъв ефект! Ха-ха! Ето какво ще рече тайнственост! Да го разпечатам ли, или не, господа? — извика той с блеснали очи и смеейки се със своя странен смях. — Тайна! Тайна! А помните ли, княже, кой бе провъзгласил, че „няма да има вече време“? Това е огромният и могъщ ангел от апокалипсиса.

— По-добре е да не чете! — извика изведнъж Евгений Павлович, но така неочаквано тревожно, че мнозина се изненадаха.

— Не четете! — извика и князът, като сложи ръка върху пакета.

— Какво четене? Сега ядем — забеляза един.

— Статия ли? От някое списание? — запита друг.

— Да не е нещо отегчително? — прибави трети.

— Но какво става тук? — питаха останалите.

Ала плашливият жест на княза като че ли уплаши и самия Иполит.

— Тогава… да не чета ли? — пошепна му той някак предпазливо, с изкривена усмивка върху посинелите си устни. — Да не чета ли? — смънка той, като обгръщаше с поглед цялата публика, всички очи и лица и сякаш пак се вкопчваше във всички с предишната, почти натрапваща се на всички нужда да разкрие сърцето си. — Вие… вие се боите? — извърна се той пак към княза.

— От какво? — попита князът, като лицето му се променяше всеки момент.

— Има ли някой монета от двадесет копейки? — скочи изведнъж Иполит от стола, като че ли го дръпнаха оттам. — Каква да е монета?

— Ето! — подаде веднага монета Лебедев; мина му през ума, че болният Иполит се е побъркал.

— Вера Лукияновна! — повика я бързо Иполит. — Вземете я и я хвърлете на масата: ези или тура? Ако излезе ези — ще чета!

Вера погледна уплашено монетата, след това Иполит, после баща си и като вдигна нагоре глава с мисълта, че не трябва да гледа монетата, хвърли я някак неловко на масата. Падна се ези.

— Ще чета! — пошепна Иполит, сякаш смазан от решението на съдбата; не би могъл да побледнее повече, ако бяха му прочели смъртната присъда. — Впрочем — трепна той изведнъж, след като помълча около половин минута — какво е това? Мигар сега аз решавах съдбата си? — със същото натрапчиво желание да разкрие сърцето си изгледа той всички. — Ето една странна психологическа черта! — извика той изведнъж, обръщайки се към княза с искрено смайване. — Това е… това е непонятна черта, княже! — повтори той, като се оживяваше и сякаш идваше на себе си. — Запишете си го, княже, запомнете го, нали уж събирате материали по смъртното наказание… Казваха ми, ха-ха! О, Боже, каква глупава безсмислица! — Той седна на дивана, сложи двата си лакътя върху масата и се хвана за главата. — Та това е дори срамно!… Но какво ме е грижа, че е срамно — вдигна той почти веднага глава. — Господа! Господа, аз разпечатвам пакета — прогласи той с някаква внезапна решителност, — аз… аз впрочем не насилвам никого да слуша!…

С треперещи от вълнение ръце той разпечата пакета, извади от него няколко ситно написани листчета хартия за писма, сложи ги пред себе си и започна да ги оправя.

— Но какво е това? Какво има там? Какво ще четат? — мрачно мърмореха някои; други мълчаха. Ала всички бяха седнали и гледаха с любопитство. Може би наистина чакаха нещо необикновено. Вера беше впила пръсти в стола на баща си и от уплаха едва сдържаше сълзите си; не по-малко уплашен беше и Коля. Лебедев, който бе вече седнал, стана изведнъж, взе свещите и ги премести по-близо до Иполит, за да му бъде по-светло, като чете.

— Господа, това е… вие ще видите веднага какво е — прибави, кой знае защо, Иполит и изведнъж започна да чете: — „Необходимо обяснение!“ Епиграф „Après moi le déluge“[1]… Пфуй, дявол го взел! — извика той като опарен. — Как съм могъл да поставя сериозно такъв глупав епиграф?… Чуйте, господа!… Уверявам ви, всичко това в края на краищата е може би една ужасна глупост! Това са само някои мои мисли… Ако мислите, че тук… има нещо тайнствено или… забранено… с една дума…

— По-добре четете без предговор — прекъсна го Ганя.

— Почна да го усуква! — прибави друг.

— Много приказки — подхвърли Рогожин, който през цялото време бе мълчал.

Иполит изведнъж го погледна и когато очите им се срещнаха, Рогожин горчиво и злъчно се усмихна и бавно изрече странните думи:

— Не така се подкарва тая работа, момче, не така…

Естествено никой не разбра какво искаше да каже Рогожин, но думите му направиха доста странно впечатление на всички; една и съща обща мисъл като че ли докосна бегло всички умове. Но за Иполит впечатлението от тези думи беше ужасно: той се разтрепери толкова силно, че князът насмалко не протегна ръка, за да го задържи да не падне и той сигурно щеше да нададе вик, ако изведнъж гласът му не секна. Цяла минута не можа да каже една дума и, дишайки тежко, все гледаше Рогожин. Най-после, като си поемаше дъх с необикновено усилие, той продума:

— Значи, това бяхте вие… вие бяхте… вие?

— Какво съм бил? Какво искаш да кажеш? — отговори с недоумение Рогожин, но Иполит, цял почервенял и обзет изведнъж от ярост, рязко и силно изкрещя:

Вие идвахте у дома миналата седмица, през нощта след един часа, в деня, когато дойдох да ви видя сутринта, вие бяхте! Признайте си: вие бяхте?

— Миналата седмица, през нощта? Да не ти е изпила кокошка ума, момче?

„Момчето“ пак помълча около минута, като сложи показалеца на челото си, и сякаш нещо размисли; но по бледото му, все още изкривено в плаха усмивка лице, изведнъж трепна някаква хитра, дори тържествуваща отсянка.

— Това бяхте вие! — повтори най-после той почти шепнешком, но с вид на напълно убеден човек. — Вие дойдохте у дома и седяхте мълчаливо на стол до прозореца цял час, дори повече; това беше между полунощ и два часа; после станахте и си отидохте към три часа… Това бяхте вие, вие! Защо ме уплашихте, защо идвахте да ме мъчите — не разбирам, но това бяхте вие!

И в погледа му блесна изведнъж безкрайна омраза, въпреки че все още продължаваше да трепери от уплаха.

— Ей сега, господа, ще узнаете всичко, аз… аз… слушайте…

Отново и ужасно припряно той се залови с листенцата; те се бяха разместили и разбъркали и той се помъчи да ги подреди; листовете трепереха в треперещите му ръце; дълго не можа да ги тури в ред.

Най-после четенето започна. Отначало, около пет минути, авторът на неочакваната статия все още се задъхваше и четеше несвързано и неравно; но малко по малко гласът му укрепна и почна да изразява напълно смисъла на това, което четеше. От време на време само го прекъсваше доста силна кашлица; когато стигна до средата на статията, силно прегракна; необикновеното му въодушевление, което все повече и повече се засилваше, към края на четенето стигна своя връх; в същата степен нарастваше и болезненото впечатление на слушателите. Ето я и цялата „статия“.

„Моето необходимо обяснение“

„Après moi le déluge!“

 

„Вчера сутринта дойде да ме види князът; между другото ме предума да се преместя в неговата вила. Знаех си, че непременно ще настоява на това и бях уверен, че направо ще ми го изтърси, че «ще бъде по-приятно за мене да умра между хора и дървета», както се изразява той. Но днес той не употреби думата умра, а каза «ще бъде по-приятно да продължа съществуванието си», което обаче в моя случай е почти все същото. Попитах го какво иска да каже с тези свои вечни «дървета» и защо току ми навира тези «дървета» — и се зачудих, като ми отговори, че уж самият аз съм казал оная вечер, че съм дошъл в Павловск да погледам за сетен път дърветата. Когато му забелязах, че е все едно дали ще умра под дървета, или като гледам стена от тухли през прозореца си и че за две седмици няма какво толкова да придирва човек, той веднага се съгласи с мене; но той мислеше, че зеленината и чистият въздух непременно ще донесат известна промяна във физическото ми състояние и моята голяма възбуда и сънищата ми ще се изменят и може би ще станат поносими. Аз пак му възразих, смеейки се, че той говори като материалист. Той ми отговори с обичайната си усмивка, че винаги е бил материалист. Тъй като той никога не лъже, тези думи не могат да не означават нещо. Усмивката му е хубава; сега аз го разгледах по-внимателно. Не знам дали го обичам, или не го обичам сега; нямам време в момента да се занимавам с този въпрос. Трябва да забележа, че омразата, която хранех от пет месеца към него, през последния месец започна съвсем да намалява. Кой знае, може би съм дошъл в Павловск главно за да го видя. Но… защо оставих тогава моята стая? Осъденият на смърт не трябва да напуска своя кът; и ако не бях взел сега окончателно решение, а, напротив, бих решил да чакам последния си час, нямаше, разбира се, да оставям стаята си за нищо на света и нямаше да приема предложението да дойда «да умра» при него в Павловск.

Трябва да побързам да довърша цялото това «обяснение» непременно до утре. Ще рече, няма да имам време да го чета повторно и да го поправя; това ще сторя утре, когато го прочета на княза и на двама-трима свидетели, които смятам да намеря при него. Тъй като в прочетеното няма да има нито една лъжовна дума, а всичко ще бъде само истина, последна и тържествена, любопитствувам отнапред да зная какво впечатление ще добия лично аз в часа и минутата, когато ще почна да го чета. Впрочем напразно написах думите «последната и тържествена истина»; за две седмици и без това не си струва да лъжеш, защото и да живееш две седмици, няма смисъл; това е най-доброто доказателство, че ще напиша самата истина. (М. В. Да не забравя една мисъл: дали не съм луд в този момент, тоест в известни моменти? Казаха ми положително, че в последния си период охтичавите понякога полудяват временно. Ще проверя това утре по впечатлението, което ще направи четенето на слушателите. На всяка цена трябва да разреша този въпрос напълно ясно; иначе не може нищо да се предприеме.)

Струва ми се, сега написах ужасна глупост; но както казах, нямам време да я поправям; освен това заричам се нарочно да не нанасям в този ръкопис нито една поправка, дори ако забележа, че си противореча на всеки пет реда. Искам именно да видя утре през време на четенето правилно и логически ли тече моята мисъл; забелязвам ли грешките си и вярно ли е, значи, всичко онова, което премислях в стаята си през тези шест месеца, или то е само бълнуване.

Ако трябваше още преди два месеца да оставя както сега стаята си завинаги и да се простя със стената на Майер, сигурен съм, че щеше да ми бъде тъжно. А сега не усещам нищо, макар че трябва утре да напусна завинаги и стаята си, и стената! Ще рече, убеждението ми, че за две седмици няма смисъл да съжаляваш или да се отдаваш на някакви други чувства, надви природата ми и може би сега аз съм господар на всичките си чувства. Ала вярно ли е това? Вярно ли е, че моята природа е сега напълно победена? Ако ме подложеха сега на изтезания, сигурно бих почнал да крещя и не бих казал, че няма смисъл да крещя и да чувствувам болка, когато ми остават да живея само две седмици.

Но вярно ли е, че ми остават да живея само две седмици, а не повече? Тогава в Павловск аз излъгах: Б-н нищо не ми е казвал и дори никога не ме е виждал; но преди около седмица при мене доведоха студента Кислородов[2]; по убеждение той е материалист, атеист и нихилист, тъкмо затова го и повиках; имах нужда от човек, който да ми каже най-после голата истина, без да ме щади и без да се церемони. И той го направи, и то не само с готовност и без церемонии, но дори с видимо удоволствие (което според мене беше излишно). Направо ми го тръсна, че ми остава да живея около един месец; може би малко повече, ако благоприятствуват обстоятелствата, но може дори и много по-рано да умра. Според него мога да умра внезапно, утре например: имало е такива случаи, няма и два дни как една млада охтичава дама, която живее в Коломна и чийто случай прилича на моя, се готвела да отиде на пазара да направи покупките си, но изведнъж се почувствувала зле, легнала на дивана, въздъхнала и умряла. Кислородов ми съобщи всичко това дори с някаква наперена безчувственост и непредпазливост, сякаш ми прави честта да ме смята и мене за висше същество като него, което отрича всичко и за което естествено смъртта не представлява нищо. В края на краищата едно си остана сигурно: имам да живея един месец, нито ден повече! Напълно съм уверен, че той не се е излъгал.

Останах много учуден как князът можа да отгатне, че сънувам «кошмарни сънища»; той каза буквално, че в Павловск «моята силна възбуда и сънищата» ще се променят. Но защо говори за сънищата? Той или е лекар, или наистина притежава необикновен ум и е способен да отгатва много неща. (Но че той в края на краищата е «идиот», в това няма никакво съмнение.) Сякаш нарочно преди пристигането му аз сънувах един хубав сън (впрочем каквито сега сънувам със стотици). Бях заспал — струва ми се, един час преди идването му — и сънувам, че съм в една стая, която не беше моята. Тя беше по-голяма и по-висока от моята, по-добре мебелирана, светла; в нея имаше шкаф, долап, диван и моят креват, голям, широк и покрит със зелен копринен юрган. В тази стая аз забелязах едно ужасно животно, някакво чудовище. То приличаше на скорпион, но не беше скорпион, а по-противно и много по-ужасно. Стори ми се, че се крие някаква тайна в това, че такива животни не съществуват в природата и че все пак то нарочно се е явило в моята стая. Разгледах го много добре: то беше кафяво и люспесто влечуго, дълго около петнадесет сантиметра; главата му беше дебела около два пръста, но тялото му постепенно се изтъняваше към опашката, така че към края опашката нямаше повече от половин сантиметър. На около пет сантиметра от главата от двете страни на туловището се отделяха две лапички, дълги по десетина сантиметра, и образуваха с него ъгъл от четиридесет и пет градуса, така че, гледано отгоре, животното имаше форма на тризъбец. Аз не видях много ясно главата, но забелязах две къси мустачета, също така кафяви, които приличаха на две дебели игли. Две подобни мустачета имаше на края на опашката и по краищата на всяка лапичка, значи, всичко осем мустачета. Животното тичаше по стаята много бързо, като се опираше на лапичките и опашката си, и при тичането и туловището, и лапичките му се извиваха като змийчета с необикновена бързина въпреки люспите му; страшно отвратително беше за гледане. Страхувах се много да не ме ужили; казали ми бяха, че е отровно, ала най-много ме измъчваше мисълта, кой го е пуснал в моята стая, какво искат да ми направят и какво крие тази тайна? То се криеше под долапа, под шкафа, пълзеше по ъглите. Аз се качих на един стол и седнах с подвити крака. То прекоси бързо стаята в диагонал и се скри някъде около моя стол. Озъртах се уплашен, но тъй като седях с подвити крака, надявах се, че то няма да се покатери на стола. Изведнъж чух зад себе си, почти до главата ми, леко изпращяване; обърнах се и видях, че гадината пълзи по стената и се намира вече на височината на главата ми, дори докосва косата ми с опашката си, която се върти и извива извънредно бързо. Аз скочих и животното изчезна. Боях се да легна на кревата, за да не допълзи под възглавницата. В стаята влезе майка ми с някакъв неин познат. Те са спуснаха да ловят гадината, но бяха по-спокойни от мене и дори не изпитваха страх. Но те не разбираха нищо. Изведнъж гадината пак се появи; този път тя пълзеше много бавно и сякаш имаше някакво особено намерение; извивайки се лениво, което я правеше още по-гадна, тя прекоси пак стаята в диагонал и тръгна към вратата. В този момент майка ми отвори вратата и повика Норма, нашето куче — грамаден терньоф[3], черен и рошав; умря преди пет години. То се втурна в стаята и застана като вкаменено пред гадината. Спря се и тя, но все още се извиваше и шляпаше по пода с краищата на лапичките и опашката си. Ако се не лъжа, животните не могат да изпитват мистичен страх; но в този миг ми се стори, че в уплахата на Норма имаше като че ли нещо много необикновено и почти мистично и че тя също като мене вижда в животното някакъв съдбоносен и тайнствен призрак. Норма почна да се отдръпва предпазливо назад, докато гадината бавно и внимателно пълзеше към нея; тя се готвеше, изглежда, да се хвърли изведнъж върху нея и да я ужили. Но въпреки уплахата си и макар че трепереше с цялото си тяло, Норма го гледаше с ужасна ярост. Изведнъж тя бавно оголи страшните си зъби, отвори огромната си червена уста, нагоди се, издебна момента, реши се и изведнъж хвана гадината със зъби. Сигурно тя направи голямо усилие да се изплъзне, защо го Норма още веднъж я хвана, вече във въздуха, и на два пъти се опита да я вкара в устата си, като я държеше все още във въздуха, сякаш искаше да я глътне. Люспите запращяха между зъбите й; опашката и лапите на животното се подаваха от устата и се движеха с ужасна бързина.

Изведнъж Норма жално изквича; гадината все пак бе успяла да ужили езика й. С квичене и вой тя отвори от болка уста и аз видях, че сгризаната гадина все още шаваше в устата й; полусмачканото й туловище изпускаше по езика на кучето изобилна бяла течност, която приличаше на течността на отъпкана черна хлебарка… В този момент аз се събудих и влезе князът.“

— Господа — каза Иполит, като изведнъж прекъсна четенето и дори почти се засрами, — не съм го препрочитал, но май че наистина съм написал много излишни неща. Този сън…

— Но все пак е истината — побърза да забележи Ганя.

— Съгласен съм, тук има твърде много лични впечатления, искам да кажа, всъщност по отношение на мене…

Казвайки това, Иполит изглеждаше уморен и съсипан и триеше с кърпичка потта от челото си.

— Да, драги, твърде много се интересувате от себе си — изсъска Лебедев.

— Господа, аз все пак не насилвам никого; който не иска, може да си отиде…

— Гони… от чужда къща — едва чуто измърмори Рогожин.

— Ами ако изведнъж всички станем и си отидем? — каза неочаквано Фердишченко, който впрочем досега не бе посмял да вдигне гласа си.

Иполит наведе изведнъж очи и стисна ръкописа; но в същата секунда пак вдигна глава и със светнали очи, с две червени петна на бузите си каза, вперил поглед във Фердишченко:

— Вие никак не ме обичате!

Чу се смях, ала повечето не се засмяха. Иполит се изчерви ужасно.

— Иполит — каза князът, — съберете ръкописа си и ми го дайте, а вие идете да легнете тук в стаята ми. Ще си поприказваме, преди да заспим, и утре ще продължим; но при условие, че няма вече да разгръщате тези листа. Искате ли?

— Нима е възможно? — погледна го Иполит истински изненадан. — Господа! — извика той, като пак трескаво се оживи. — Глупав епизод, в който не знаех как да се държа. Няма да прекъсвам повече четенето. Който иска да слуша — да слуша…

Той сръбна бързо вода от чашата, облакъти се бързо на масата, за да се скрие от погледите, и упорито продължи четенето. Впрочем смущението му мина скоро…

„Мисълта (продължи той да чете), че не си заслужава да живееш за няколко седмици, почна да ме завладява истински, струва ми се, преди един месец, когато ми оставаха да живея още четири седмици, но напълно ме завладя едва преди три дни, когато се върнах оная вечер от Павловск. За пръв път почувствувах, че тази мисъл непосредствено прониква дълбоко в мене, когато бях на терасата на княза, тъкмо в момента, когато реших да направя последен опит с живота. Аз исках да видя хора и дървета (да приемем, че това са били мои думи), горещих се, защищавах правото на Бурдовски, «моя ближен», и мечтаех, че всички присъствуващи изведнъж ще разтворят ръце, за да ме приемат в прегръдките си, и ще ми поискат прошка, а и аз от тях; с една дума, свърших като бездарен глупец. И ето през тези часове се разгоря в мене «последното убеждение». Чудя се сега как съм могъл да живея цели шест месеца без това «убеждение»! Положително знаех, че имам охтика и че тя е неизлечима; аз не се заблуждавах и ясно виждах състоянието си. Но колкото по-ясно го виждах, толкова по-трескаво ми се живееше; аз се вкопчвах за живота и исках да го продължа на всяка цена. Съгласен съм, че съм могъл тогава да негодувам срещу мрачната и глуха съдба, която, без да знае защо, бе решила да ме смачка като муха, но защо не се ограничих с това негодуване? Защо наистина започвах да живея, когато знаех, че това не ми беше вече позволено; защо опитвах, когато знаех, че няма вече защо да опитвам? А в това време стигнах дотам, че не можех да чета дори книги и се отказах от четенето; защо да чета, защо да се образовам за шест месеца? Тази мисъл ме караше неведнъж да захвърлям започнатата книга…

Да, тази стена на Майер би могла да разправи много неща! Много неща записах на нея. Нямаше петно на тази мръсна стена, което да не запомня много добре. Проклета стена! И все пак тя ми е по-скъпа от всички дървета в Павловск или по-скоро би трябвало да бъде по-скъпа, ако не ми беше сега всичко безразлично.

Спомням си сега с какъв жаден интерес почнах тогава да следя техния живот; не съм имал по-рано такъв интерес. С нетърпение и ругатни чаках понякога Коля, когато се разболях толкова много, че не можех да напускам стаята. Такова внимание обръщах на всички дреболии и се интересувах от всякакви слухове, че станах, струва ми се, клюкар. Не разбирах например как тези хора, които имаха в себе си толкова живот, не знаят да разбогатеят (не го разбирам впрочем и днес). Познавах един сиромах, за когото по-късно ми разправяха, че умрял от глад, и си спомням, че тази вест просто ме вбеси; ако можеше да се съживи този сиромах, аз щях, струва ми се, да го убия. Понякога здравето ми се подобряваше за цели седмици и аз можех да излизам на улицата; ала улицата почна накрай така да ме озлобява, че по цели дни аз стоях нарочно затворен, макар че можех да излизам като всички. Не можех да понасям тези суетящи се и навиращи се навред хора, които сновяха край мене по тротоарите вечно угрижени, навъсени и разтревожени. Защо е тази тяхна вечна тъга, тази тяхна вечна тревога и суета, тази тяхна вечна злоба (защото са лоши, лоши, лоши)? Кой им е виновен, че са нещастни и не знаят да живеят, когато имат пред себе си по шестдесет години живот? Защо Зарницин се е оставил да умре от глад, като е имал шестдесет години пред себе си? И всеки показва своите дрипи, своите работни ръце, сърди се и крещи: «Ние работим като волове, ние се трудим, гладни сме като псета и сме бедни! Други не работят, не се трепят, а пък са богати!» (Вечен припев!) Наред с тях тича и се суети от сутрин до вечер някакъв клетник, целият смачкан, но от «благородна кръв», Иван Фомич Суриков — живее в нашата къща, над нас — вечно със съдрани лакти и с изпокъсани копчета. Пращат го насам-натам разни хора с какви ли не поръчки, и то от сутрин до вечер. Поприказвайте с него: той ще ви каже, че е «беден, нещастен и сакат, жена му умряла, нямало с какво да й купи лекарства, а през зимата детето му замръзнало; по-голямата му дъщеря отишла някъде на прехрана…» — вечно хленчи, вечно се оплаква! О, нито тогава, нито сега не чувствувам никакво състрадание към тези глупци — с гордост ви го казвам! А защо той не стане Ротшилд? Кой му е виновен, че няма милиони като Ротшилд, че няма купища от златни империали[4] и наполеони, купища, високи като тези, които се виждат по заговезни на панаирите! Жив ли е, всичко е в неговата власт! Кой му е виновен, че не го разбира?

О, сега ми е вече все едно, сега вече нямам време за сърдене, но тогава, тогава, повтарям, буквално ръфах нощем възглавницата си и късах завивката си от ярост. О, как мечтаех тогава, как желаех, как желаех нарочно да ме изпъдят мене, осемнадесетгодишния, на улицата, полугол, покрит с някоя дрипа, и да ме оставят съвсем сам, без жилище, без работа, без парче хляб, без роднини, без нито един познат в някой огромен град, гладен, пребит (толкова по-добре), но здрав. Тогава щях да им покажа…

Какво щях да им покажа?

О, нима смятате, че не знам колко се унизих и без това вече с моето «Обяснение»! Та кой няма да ме вземе за нещастен хлапак, който не познава живота, забравил, че вече не съм на осемнадесет години; забравил, че да живееш така, както живеех аз през тези шест месеца, значи, да си доживял вече до бели коси! Но нека се смеят и казват, че всичко това са приказки. Защото наистина това са приказки, които аз си разказвах. Аз запълвах с тях целите си нощи и все си ги спомням сега.

Но трябва ли сега пак да ги повтарям — сега, когато дори за мене е минало вече времето на приказките? Пък и кому! Защото аз се утешавах с тях тогава, когато ясно виждах, че ми забраниха да изучавам дори гръцката граматика и точно тогава ми хрумна: «Няма да стигна дори до синтаксиса и ще умра» — казах си на първата страница и хвърлих книгата под масата. Тя и сега се вардаля там; забраних на Матрьона да я вдигне.

Възможно е оня, комуто попадне в ръце моето «Обяснение» и който ще има търпение да го прочете, да ме сметне за побъркан или дори за гимназист, а най-вероятно за осъден на смърт, на когото с право е почнало да се струва, че всички хора освен него не ценят много живота си, с голяма лекота го прахосват, твърде лениво, твърде безсъвестно го използуват, а това ще рече, че всички до един са недостойни за него! И после? Аз заявявам, че моят читател ще сгреши и че моето мнение не е повлияно никак от смъртната ми присъда. Попитайте ги, попитайте ги само как всички те без изключение разбират в какво се състои щастието? О, бъдете уверени, че Колумб е бил щастлив не когато е открил Америка, а когато е бил на път да я открие; бъдете уверени, че най-висшият момент на неговото щастие е бил може би точно три дни преди откриването на Новия свят, когато екипажът му се е разбунтувал от отчаяние и насмалко не е обърнал кораба назад към Европа! Въпросът тук не е бил до Новия свят, дори той да пропаднеше. Колумб е умрял почти без да го види и без да знае всъщност какво е открил. Важното е животът, само животът — откриването му, непрекъснато и вечно, а съвсем не откритието му! Но какво ще говоря! Подозирам, че всичко, което казвам сега, прилича на най-общи фрази, че сигурно ще ме сметнат за ученик от долните класове, който показва домашното си върху «изгрева на слънцето», или ще кажат, че може би съм искал да кажа нещо, но че въпреки всичкото ми желание не съм могъл… «да се обясня». Ала аз ще прибавя, че във всяка гениална или нова човешка мисъл или просто дори във всяка сериозна човешка мисъл, която се ражда в нечия глава, винаги остава нещо, което съвсем не може да се съобщи на другите хора, ако ще да напишете цели томове и да разяснявате мисълта си тридесет и пет години; винаги ще остане нещо, което по никакъв начин няма да иска да излезе от черепа ви и ще остане завинаги у вас; и вие ще умрете, без да сте съобщили никому може би най-главното от вашата идея. Но ако и аз сега също не можах да ви кажа всичко онова, което ме мъчеше през тези шест месеца, то поне ще разберат, че съм платил много скъпо за «последното си убеждение», до което съм стигнал сега; тъкмо това смятах, че е необходимо — поради известни мои цели — да изложа в моето «Обяснение».

Но аз продължавам.“

Бележки

[1] След мене ако ще и потоп да настъпи.

[2] Кислородов. — Името на това лице има ироничен смисъл. Достоевски намеква за неговите атеистически, материалистически убеждения.

[3] От нюфаундленска порода. — Б.пр.

[4] Златна монета от десет рубли. — Б.пр.