Фьодор Достоевски
Идиот (16)

XVI

— Няма никакво съмнение — заяви най-после Птицин, като сгъна писмото и го предаде на княза. — По силата на неоспоримо писмено завещание, на вашата леля вие получавате без всякакви пречки извънредно голямо богатство.

— Не може да бъде! — извика генералът като гръмнат.

Всички пак зяпнаха.

Обръщайки се главно към Иван Фьодорович, Птицин обясни, че преди пет месеца умряла една леля на княза, която той никога не бил виждал, еднокръвна и най-голяма сестра на майка му, дъщеря на московския търговец от трета гилдия^[1] Папушин, който изпаднал в несъстоятелност и умрял в беднотия. Но по-големият роден брат на този Папушин, също така неотдавна починал, бил известен богат търговец. След като загубил преди една година почти за един месец двамата си единствени сина, старецът бил толкова сломен, че малко време след това и той се разболял и умрял. Той бил вдовец и нямал други наследници освен една племенница, лелята на княза, която била много бедна жена и живеела под чужд покрив. Когато получила наследството, тази леля била почти на смъртно легло от воднянка, но веднага натоварила Салазкин да търси княза и успяла да направи завещанието си. Изглежда, нито князът, нито докторът, у когото той живеел в Швейцария, не искали да чакат официално съобщение и да правят справки: князът турил писмото на Салазкин в джоба си и решил лично да замине…

— Едно само мога да ви кажа — завърши Птицин, като се обърна към княза, — всичко това, което ви пише Салазкин за неоспоримата законност на вашите права, не може да подлежи на никакво съмнение — все едно, че имате парите в джоба си. Поздравявам ви, княже! Ще получите може би около милион и половина, ако не и повече. Папушин беше много богат търговец.

— Това се казва да бъдеш последният от рода княз Мишкин! — извика Фердишченко.

— Ура! — изхриптя с пиянски глас Лебедев.

— А тая сутрин аз му дадох назаем двадесет и пет рубли като на някой бедняк, ха-ха-ха! Фантасмагория и толкоз! — почти зашеметен от смайване продума генералът. — Е, поздравявам ви, поздравявам ви! — И като стана, отиде да прегърне княза. След него почнаха да стават и другите и също тръгнаха към княза. Дори отдръпналите се зад завесата заприиждаха в гостната. Вдигна се смътна глъчка, чуха се възклици, някои дори поискаха шампанско; всички се заблъскаха и раздвижиха. За миг едва ли не забравиха за Настасия Филиповна и че все пак тази вечер тя е домакинята. Но малко по малко всички почти изведнъж се сетиха, че князът току-що й бе направил предложение. И то почна да им се вижда три пъти по-безумно и невероятно от преди. Страшно смаяният Тоцки вдигаше рамене; почти само той продължаваше да седи, а всички останали се трупаха в безредие около масата. Общо бе твърдението след това, че тъкмо от този момент Настасия Филиповна се е побъркала. Тя все още седеше и известно време разглеждаше всички с някакъв странен, слисан поглед, сякаш не разбираше и се мъчеше да схване какво става. След това изведнъж се обърна към княза и като смръщи сурово вежди, впери втренчено очи в него; но това трая само един миг; може би изведнъж й се стори, че всичко това е шега, подигравка; но видът на княза веднага я разубеди. Тя се замисли, след това се усмихна някак несъзнателно…

— Значи, наистина съм княгиня! — пошепна си тя сякаш подигравателно и като погледна случайно Дария Алексеевна, засмя се. — Неочаквана развръзка… не я… очаквах… Но защо стоите прави, господа, седнете, моля ви се, и честитете на мене и на княза! Някой, струва ми се, поиска шампанско; Фердишченко, кажете да донесат. Катя, Паша — прибави тя, като видя прислужничките си на вратата, — елате тук, аз ще се омъжа, чухте ли? За княза, има един милион и половина, той е княз Мишкин и ще ме вземе!

— Хайде да е на добър час, мила, време е! Не пропускай случая! — извика Дария Алексеевна, дълбоко развълнувана от станалото.

— Че седни до мене, княже — продължи Настасия Филиповна, — ей така, а ето носят и виното, та честитете де, господа!

— Ура! — извикаха много гласове. Мнозина се заблъскаха към бутилките, между тях почти всички хора на Рогожин. Но макар че викаха и бяха склонни още да викат, повечето от тях, въпреки цялата странност на обстоятелствата и обстановката, почувствуваха, че декорите са сменени. Другите бяха смутени и чакаха недоверчиво. А мнозина си шепнеха, че това е най-обикновено нещо, че за какви ли не се женят князете и че дори вземат циганки от катуните. Самият Рогожин стоеше прав и гледаше с неподвижна, недоумяваща усмивка върху изкривеното си лице.

— Княже, миличък, ела на себе си! — с ужас му прошепна генералът, като се приближи отстрани до него и го дръпна за ръкава.

Настасия Филиповна забеляза това и прихна да се смее.

— Не, генерале! Сега аз съм също княгиня, нали чухте. — Князът няма да позволи да ме обиждат! Афанасий Иванович, та честитете ми де; сега ще мога да седя навсякъде до жена ви; как мислите, не е ли щастие да имаш такъв мъж? Милион и половина, и то княз, и като пискюл на всичко, казват, идиот, какво по-хубаво? Едва сега ще почна да живея както трябва! Закъсня, Рогожин! Вземай си пакета, аз ще се омъжа за княза и ще бъда по-богата от тебе!

Ала Рогожин бе разбрал каква беше работата. На лицето му бе изписано неизразимо страдание. Той плесна с ръце и от гърдите му се изтръгна въздишка.

— Откажи се! — извика той на княза. Всички се изсмяха.

— В твоя полза ли да се откаже? — тържествуваща възрази Дария Алексеевна. — Гледайте го селяка, изсипа парите на масата! Князът се жени за нея, а ти си дошъл да безобразничиш!

— Но и аз също ще се оженя за нея! Още сега, в този миг! Всичко ще дам…

— Виж го ти, кръчмарският пияница, трябва да те изхвърлят навън! — с негодуване повтори Дария Алексеевна.

Смехът се усили.

— Чуваш ли, княже — обърна се към него Настасия Филиповна, — ето как се пазари тоя селяк за годеницата ти.

— Той е пиян — каза князът. — Той ви обича много.

— А няма ли да се срамуваш после, че годеницата ти насмалко не замина с Рогожин?

— Вие бяхте тогава в треска, а и сега имате треска, сякаш бълнувате.

— И няма ли да се засрамиш, когато после ти кажат, че жена ти е била държанка на Тоцки?

— Не, няма да се засрамя… Не по ваше желание сте живели у Тоцки.

— И няма ли някога да ме укориш?

— Няма да те укоря.

— Внимавай, не гарантирай за цял живот!

— Настасия Филиповна — каза князът тихо и като че ли със състрадание, — преди малко ви казах, че ще сметна за чест, ако се съгласите, и че вие ми правите чест, а не аз на вас. Вие се усмихнахте на тези думи, а и всички около мене се засмяха, аз чух. Може би много смешно се изразих и самият аз бях смешен, но винаги ми се е струвало, че… разбирам какво значи чест и съм сигурен, че казах истината. Преди малко искахте да се погубите безвъзвратно, защото по-късно никога не бихте си простили това: а в нищо не сте виновна. Невъзможно е животът ви да бъде погубен завинаги. Какво значение има, че Рогожин е дошъл при вас, а Гаврила Ардалионович е искал да ви измами? Защо непрекъснато споменавате за това? Онова, което направихте, повтарям, малцина са способни да го направят, а дето искахте да тръгнете с Рогожин, това го решихте в болезнено състояние. Вие и сега сте в такова състояние и по-добре ще бъде да отидете да си легнете. Та вие още утре бихте станали пречка, но не бихте останали с Рогожин. Вие сте горда, Настасия Филиповна, но може би сте толкова нещастна вече, че наистина се смятате за виновна. За вас трябва да се полагат големи грижи, Настасия Филиповна. Аз ще се грижа за вас. Тази заран видях портрета ви и сякаш съзрях познато лице. Веднага ми се стори, че сякаш вече ме викахте… Аз… ще ви уважавам цял живот, Настасия Филиповна — заключи изведнъж князът, сякаш ненадейно се опомни, изчерви се и се сети пред какви хора казва това.

От чувство на свян Птицин бе навел дори глава и гледаше в земята. Тоцки си помисли: „Идиот, а знае, че ласкателството е най-доброто средство да постигнеш целта си; това е инстинкт!“ Князът забеляза също, че от ъгъла го гледа със святкащ поглед Ганя, сякаш иска да го унищожи.

— Това се казва добър човек! — заяви умилена Дария Алексеевна.

— Образован човек, но загубен! — пошепна тихичко генералът.

Тоцки взе шапката си и се приготви да стане, за да се измъкне тихомълком. Той и генералът се спогледаха, за да излязат заедно.

— Благодаря, княже, никой досега не е говорил така с мене — каза Настасия Филиповна. — Всички се пазаряха за мене, но никой почтен човек още не ми е поисквал ръката. Чухте ли, Афанасий Иванич? Как ви се вижда всичко това, което каза князът? Нали е почти неприлично… Рогожин! Не бързай да си ходиш. Но аз виждам, че няма да си отидеш. Може би и аз ще дойда с тебе. Къде искаше да ме заведеш?

— В Екатеринхов — отговори от ъгъла Лебедев, а Рогожин само трепна и ококори очи, сякаш не вярваше на ушите си. Толкова беше замаян, като че ли някой го бе ударил силно по главата.

— Но какво ти стана, мила! Припадък ли ти дойде, полудя ли? — извика уплашено Дария Алексеевна.

— А ти повярва, че говоря сериозно ли? — смеейки се, скочи от дивана Настасия Филиповна. — Че как мога да погубя такова дете? Това е тъкмо работа за Афанасий Иванич: той обича децата! Да вървим, Рогожин! Приготви пакета си! Нищо, че искаш да се жениш за мене, дай все пак парите! Възможно е все още да не се омъжа за тебе. Да не мислиш, че като искаше да се ожениш за мене, парите ще останат у тебе? Лъжеш се! Аз самата съм безсрамница! Бях държанка на Тоцки!… Княже! На тебе ти трябва сега Аглая Епанчина, а не Настасия Филиповна, иначе — Фердишченко ще те сочи с пръст! Ти не се боиш, но аз ще се боя, че съм те погубила и че после ще ме укоряваш! А това, дето казваш, че за тебе е чест да ти стана жена, Тоцки си знае работата. А ти, Ганечка, изпусна Аглая Епанчина: знаеш ли това? Ако не беше се пазарил с нея, сигурно щеше да се омъжи за тебе! Ето какви сте всичките: трябва да ходите или с безчестни, или с честни жени — една възможност има! Иначе непременно ще сбъркате… Вижте как ни гледа генералът със зяпнала уста…

— Това е Содом, Содом! — повтаряше генералът, като вдигаше нервно рамене. Той също бе станал от дивана; отново всички бяха на крака. Настасия Филиповна беше като екзалтирана.

— Възможно ли е! — изстена князът, като кършеше ръце.

— А ти мислеше, че не е възможно? И аз мога да бъда горда, въпреки че съм безсрамница! Ти каза преди, малко, че съм съвършенство; хубаво съвършенство наистина, което се хвърля в калта единствено за да се похвали, че е стъпкало с краката си един милион и една княжеска титла! Но каква жена бих могла да ти бъда след всичко това? Афанасий Иванович, вие видяхте, че аз наистина изхвърлих милиона през прозореца! Как можахте да повярвате, че аз ще сметна за щастие да се омъжа за Ганечка, и то заради вашите седемдесет и пет хиляди? Вземи си ги седемдесетте и пет хиляди, Афанасий Иванович (ти дори не стигна до сто, Рогожин се докара повече!); а Ганечка аз сама ще го утеша, хрумна ми нещо. А сега искам да се веселя, нали съм уличница! Десет години прекарах в тъмница, дойде време да бъда щастлива! Какво правиш, Рогожин? Приготви се, тръгваме!

— Тръгваме! — изрева Рогожин, почти луд от щастие. — Ей… хора… вино! Ух!…

— Набави повече вино, искам да пия. А музика ще има ли?

— Ще има, ще има! Не се приближавай! — извика Рогожин разярен, като видя, че Дария Алексеевна отива към Настасия Филиповна. — Моя е! Всичко е мое! Царица! Свършено е!

Задъхваше се от радост; въртеше се около Настасия Филиповна и крещеше на всички: „Не се приближавай!“ Цялата компания бе вече нахълтала в гостната. Едни пиеха, други викаха и се смееха гръмко, всички бяха в най-възбудено и непринудено състояние на духа. Фердишченко гледаше да се присламчи към тях. Генералът и Тоцки пак направиха опит по-бързо да се измъкнат. Ганя беше също е шапка в ръка, но стоеше мълчалив, и все още като че ли не можеше да откъсне очи от разиграващата се пред него сцена.

— Не се приближавай! — крещеше Рогожин.

— Какво си се развикал! — изсмя му се Настасия Филиповна. — Все още аз съм тук домакинята; ако поискам, ще те изхвърля навън. Още не съм взела парите ти, ей ги там; дай ги тук, целия пакет! Значи, в този пакет има сто хиляди? П-фуй, каква мръсотия! Какво ти е, Дария Алексеевна? Нима трябваше да го погубя? (Тя посочи към княза.) Как ще се жени, като самият той има още нужда от бавачка; ей на, генералът ще му стане бавачка — гледайте как се умилква около него! Гледай, княже, годеницата ти взе парите, защото е развратница, а ти искаше да се ожениш за нея! Но защо плачеш? Мъчно ли ти е? Смей се като мене — продължи Настасия Филиповна, по страните на която блеснаха две едри сълзи. — Разчитай на времето — всичко ще мине! По-добре е сега да се опомниш, отколкото после… Ала защо всички плачете — ето и Катя плаче! Какво ти е, Катя, милата ми! На тебе и Паша аз оставям много нещо, вече се разпоредих, а сега прощавайте! Тебе, честно момиче, те карах да служиш на мене, развратната… Така е по-добре, княже, наистина по-добре, защото по-късно щеше да почнеш да ме презираш и нямаше да бъдем щастливи! Не ми се кълни, не вярвам! Пък и колко глупаво би било!… Не, по-добре да се разделим с добро, защото и аз съм мечтателна, нищо не би излязло! Мигар и аз не съм мечтала за тебе? Ти имаш право, отдавна мечтаех, още когато бях на село, дето прекарах пет години сам-саминка; мислиш-мислиш понякога, мечтаеш-мечтаеш — и винаги си представях един такъв като тебе, добър, честен, хубав, и също такъв глупавичък, който ще дойде изневиделица и ще каже: „Вие не сте виновна, Настасия Филиповна, аз ви обожавам!“ Така се размечтаеш понякога, че умът ти изхвръкне… А пък ще дойде ей тоя: ще гостува по един-два месеца на годината, ще те опозори, ще те оскърби, ще те възбуди, разврати и ще си замине — хиляди пъти исках да се хвърля в езерото, но бях подла, сили не ми стигаха; но сега… Рогожин, готов ли си?

— Всичко е готово! Не се приближавай!

— Готово! — чуха се няколко гласа.

— Тройките чакат, със звънчета!

Настасия Филиповна грабна пакета в ръце.

— Ганка, хрумна ми нещо; искам да те обезщетя, защо пък да губиш всичко? Рогожин, ще допълзи ли той до Василевския за три рубли?

— Ще допълзи!

— Тогава слушай, Ганя, искам за последен път да надзърна в душата ти; ти ме мъчи цели три месеца; сега е мой ред. Виждаш ли този пакет, в него има сто хиляди! Ето сега аз ще го хвърля, в камината, в огъня, ето пред всички, всички са свидетели! Щом огънят го обхване от всички страни, бръкни в камината да го извадиш оттам, само че без ръкавици, с голи ръце и засукани ръкави! Извадиш ли го — твой е, всичките сто хиляди са твои! Само ще си изгориш малко пръстите — но помисли, това са сто хиляди! Колко му е да го извадиш! А аз ще се полюбувам на душата ти, как ще бръкнеш за парите ми в огъня. Всички са свидетели, че пакетът ще бъде твой! А ако не бръкнеш, той ще изгори; никому няма да позволя да го пипне. Отдръпнете се! Всички се отдръпнете! Мои са парите! Взех ги от Рогожин, за да прекарам една нощ с него. Мои ли са парите, Рогожин?

— Твои са, радост моя! Твои са, царице!

— Тогава всички настрана, каквото искам, това правя! Не пречете! Фердишченко, раздухайте огъня!

— Настасия Филиповна, не мога да вдигна ръце! — отговори слисан Фердишченко.

— Ех! — извика Настасия Филиповна, грабна ръжена, разрови две тлеещи цепеници и щом лумна огънят, хвърли в него пакета.

Чуха се викове; мнозина дори се прекръстиха.

— Полудя, полудя! — викаха около нея.

— Няма ли… да бъде добре… да я вържем? — пошепна генералът на Птицин. — Или да пратим да повикат… Полудя, нали полудя? Полудя?

— Н-не, може би това съвсем не е лудост — пошепна Птицин, бледен като платно и разтреперан, без да има сили да откъсне очи от пакета, който вече се запалваше.

— Луда? Луда, нали? — пак се обърна генералът към Тоцки.

— Нали съм ви казвал, че е оригинална жена — измънка Афанасий Иванович, също малко побледнял.

— Но това са сто хиляди!…

— Господи, Господи! — чуваше се от всички страни. Всички започнаха да се трупат около камината, всички се тикаха да гледат, всички възклицаваха… Някои дори се качиха на столове, за да гледат през главите на другите. Дария Алексеевна избяга в съседната стая и уплашено шепнеше нещо е Катя и Паша. Хубавата немкиня офейка.

— Майчице! Царице! Всемогъща! — викаше Лебедев, като пълзеше на колене пред Настасия Филиповна и протягаше ръце към камината. — Сто хиляди! Сто хиляди! С очите си видях, пред мене ги опаковаха! Майчице! Милостива! Заповядай ми да се мушна в камината: цял ще се пъхна, побелялата си глава ще тикна в огъня!… Имам на гърба си болна жена с парализирани крака, тринадесет деца — всичките сирачета, баща им погребах миналата седмица, гладни стоят, Настасия Филиповна! — И като изпъшка, запълзя към камината.

— Махай се! — изкрещя Настасия Филиповна, като го отблъскваше. — Всички се дръпнете! Ганя, защо стоиш? Не се срамувай! Бръкни! Става въпрос за твоето щастие.

Но Ганя бе вече твърде много претеглил през деня и вечерта и не беше подготвен за това последно неочаквано изпитание. Тълпата се разстъпи на две пред тях и той остана лице срещу лице с Настасия Филиповна, на три крачки от нея. Тя бе застанала до камината и чакаше, без да сваля от него пламналия си втренчен поглед. Във фрак, с шапка в ръка и с ръкавици, той стоеше пред нея мълчалив и покорен, скръстил ръце и загледан в огъня. Безумна усмивка блуждаеше по бледото му като платно лице. Наистина той не можеше да откъсне очи от огъня, от запалилия се пакет; но сякаш някакво ново чувство бе завладяло душата му; като че ли се беше заклел да издържи изпитанието; не помръдваше от мястото си; след няколко мига на всички стана ясно, че той няма да отиде да извади пакета, че не иска да отиде.

— Ей, ще изгорят, ще се засрамиш — извика му Настасия Филиповна, — а после ще се обесиш, аз не се шегувам!

Огънят, който пламна между двете догорели главни, отначало загасна, когато пакетът падна върху него и го притисна. Ала едно малко синьо пламъче още пъплеше по едното крайче на долната главня. Най-после тънкото дълго езиче на огъня лизна и пакета, обхвана го и затича нагоре по хартията и по ъглите и изведнъж целият пакет пламна в камината и лумна нагоре ярък пламък. Всички ахнаха.

— Майчице! — все още стенеше Лебедев, като пак се устреми напред, но Рогожин го дръпна и отново го отстрани.

Самият Рогожин цял се беше превърнал в неподвижен поглед. Той не можеше да откъсне очи от Настасия Филиповна, беше във възторг, на седмото небе.

— Това е истинска царица! — повтаряше той час по час, като се обръщаше наляво и надясно към когото му попадне. — Така е по нашенски! — викаше той извън себе си. — А кой от вас, нехранимайковци, е способен да направи такова нещо, а?

Князът наблюдаваше тъжно и мълчаливо.

— Аз ще го извадя със зъби само за една хилядарка! — предложи Фердишченко.

— Така и аз бих могъл! — изскърца със зъби в припадък на пълно отчаяние господинът с юмруците, който стоеше отзаде. — Дя-во-о-л да го вземе! Гори, цял ще изгори! — извика той, като видя пламъка.

— Гори, гори! — викаха всички в един глас, като повечето от тях се блъскаха към камината.

— Ганя, не се превземай, за последен път ти казвам!

— Върви! — изрева Фердишченко, като се хвърли съвсем разярен към Ганя и го хвана за ръкава. — Върви, фанфароне! Ще изгори! О, пр-р-р-оклетнико клет!

Ганя блъсна силно Фердишченко, извърна се и тръгна към вратата; ала не направи и две крачки, олюля се и се строполи на пода.

— Припадна! — завикаха около него.

— Майчице, ще изгорят! — крещеше Лебедев.

— На вятъра ще изгорят! — ревяха от всички страни.

— Катя, Паша, донесете му вода, спирт! — извика Настасия Филиповна, грабна ръжена и измъкна пакета.

Почти цялата външна обвивка беше обгоряла и тлееше, но веднага се виждаше, че съдържанието беше незасегнато. Пакетът беше увит в три вестника. И парите бяха цели. Всички въздъхнаха облекчено.

— Може да е пострадала само някоя хилядарчица, но всички останали са цели — с умиление каза Лебедев.

— Всичко е негово! Целият пакет е негов! Чувате ли, господа! — заяви Настасия Филиповна, като сложи парите до Ганя. — Все пак не се съгласи, издържа! Ще рече, самолюбието му е по-голямо от алчността за пари. Нищо, ще дойде на себе си! Иначе щеше да ме убие може би… Ето че му се връща съзнанието. Генерале, Иван Петрович, Дария Алексеевна, Катя, Даша, Рогожин, чухте ли? Пакетът е негов, на Ганя. Давам му го в пълна собственост, като обезщетение… е, било, каквото било! Кажете му го. Нека пакетът бъде тук до него… Рогожин, да вървим! Сбогом, княже, за пръв път видях човек! Сбогом, Афанасий Иванович, merci!

С шум, трясък и викове цялата Рогожинова тайфа префуча през стаите към изхода подир Рогожин и Настасия Филиповна. В залата момичетата и подадоха шубата; готвачката Марфа дотича от кухнята. Настасия Филиповна разцелува всичките.

— Нима завинаги ни напускате, майчице? Но къде ще отидете? И то на рождения си ден, на такъв ден! — питаха разплакани прислужничките, като й целуваха ръце.

— На улицата ще отида, Катя, нали чу, че там ми е мястото, или ще стана перачка! До гуша ми дойде Афанасий Иванович! Поздравете го от мене и не ме споменавайте с лошо…

Князът се спусна стремглаво към пътната врата, дето всичките се настаняваха в четири тройки със звънчета. Генералът успя да го настигне още на стълбата.

— Моля ти се, княже, ела на себе си! — каза му той, като го хвана за ръката. — Остави я! Нали виждаш каква е! Като баща ти говоря…

Князът го погледна и без да каже дума, се изскубна и затича надолу.

При пътната врата, отдето току-що бяха потеглили тройките, генералът видя как князът взе първия файтон и викна на кочияша да кара към Екатеринхоф, подир тройките. След това тръгна сивият линкач на генерала и го понесе към къщата му с нови надежди и планове и с днешната огърлица, която той все пак не беше забравил да вземе със себе си. Между размишленията му се мярна един-два пъти и съблазнителният лик на Настасия Филиповна; генералът въздъхна:

— Жалко! Наистина жалко! Загубена жена! Луда жена!… Нейсе, но на княза сега не му е потребна Настасия Филиповна…

Няколко подобни нравоучителни и напътствени думи бяха разменени и между други двама събеседници от гостите на Настасия Филиповна, които бяха решили да повървят малко пеш.

— Знаете ли, Афанасий Иванович, че нещо подобно има, както разправят, и у японците — рече Иван Петрович Птицин. — Там оскърбеният отивал уж при оскърбителя и му казвал: „Ти ме оскърби, ето защо идвам да си разпоря корема пред очите ти.“ И при тези думи той наистина си разпаря корема пред очите на оскърбителя и сигурно изпитва огромно задоволство, сякаш действително е отмъстил. Странни характери има на тоя свят, Афанасий Иванович!

— И вие мислите, че и тук имаше нещо подобно? — отвърна с усмивка Афанасий Иванович. — Хм! Но вие направихте остроумно… и прекрасно сравнение. Ала вие видяхте сам, скъпи Иван Петрович, че аз направих всичко, което можах; не мога да направя невъзможното, нали ще се съгласите? Но съгласете се също, че тази жена имаше изключителни качества… блестящи черти. Преди малко дори ми се искаше да й извикам, ако само можех да си позволя това при тая бъркотия, че тя самата е най-доброто оправдание срещу всичките обвинения, които хвърля върху мене. Та кой не би попаднал понякога в плен на такава жена до загубване на разсъдъка и… на всичко? Погледнете този селяк Рогожин, сто хиляди й домъкна! Да речем, че всичко, което се случи сега там, е ефимерно, романтично, неприлично, но ще се съгласите, че затова пък е колоритно, оригинално. Боже, какво би могло да стане от такъв характер и при такава красота! Ала въпреки всичките ми усилия, въпреки дори образованието й — всичко пропадна! Нешлифован елмаз — няколко пъти съм го казвал…

И Афанасий Иванович дълбоко въздъхна.