Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 77 гласа)

XIV

— Липсва ми остроумие, Настасия Филиповна, затова дрънкам излишни неща! — извика Фердишченко, започвайки да разказва. — Ако бях толкова остроумен, колкото Афанасий Иванович или Иван Петрович, щях да седя като тях цялата вечер, без да отворя уста. Княже, позволете да попитам как мислите вие: винаги съм бил с впечатлението, че в света има много повече крадци, отколкото честни хора, и че дори няма истински честен човек, който поне веднъж в живота ей да не е откраднал нещо. Това е моя мисъл, но от нея аз съвсем не вадя заключение, че в света има само крадци, макар че, Бога ми, ужасно ми се иска понякога да разсъждавам така. А как мислите вие?

— Пфуй, колко глупаво се изразявате — обади се Дария Алексеевна — и каква е тая дивотия, че непременно всички са откраднали по нещо; аз никога нищо не съм откраднала.

— Вие никога нищо не сте откраднали, Дария Алексеевна; но да видим какво ще каже князът, който изведнъж цял се изчерви?

— Струва ми се, че вие казвате истината, само че много преувеличавате — рече князът, който наистина, кой знае защо, се беше изчервил.

— А вие самият, княже, нищо ли не сте откраднали?

— Пфуй! Какъв смешен въпрос! Дръжте си езика, Фердишченко — намеси се генералът.

— Работата е ясна: щом ви дойде редът да разказвате, досрамя ви и гледате да повлечете княза със себе си, понеже не може да възрази — каза троснато Дария Алексеевна.

— Фердишченко, или разказвайте, или млъкнете и не закачайте другите. Просто карате всички да губят търпение — остро и ядосано каза Настасия Филиповна.

— Веднага, Настасия Филиповна; но щом князът вече призна, защото аз твърдя, че той все едно, че призна, какво ли би казал някой друг (не казвам име), ако би решил някой ден да каже истината? Колкото до мене, господа, няма какво повече да разказвам: всичко е много просто, глупаво и отвратително. Но уверявам ви, че не съм крадец; а как откраднах, сам не знам. Това стана преди две години във вилата на Семьон Иванович Ишченко един неделен ден. У него имаше гости на обед. След обеда мъжете останаха да пият. Дойде ми на ум да помоля Мария Семьоновна, дъщеря му, госпожица, да изсвири нещо на пианото. Минавам през ъгловата стая, на работната масичка на Мария Ивановна оставена една зелена банкнота от три рубли: извадила ги да купят нещо за домакинството. В стаята няма жива душа. Взех банкнотата и я сложих в джоба си, защо — не знам. Какво ме прихвана — не ми е ясно. Само че побързах да се върна и седна на масата. Седях и чаках доста развълнуван, дрънках непрекъснато, разправих анекдоти, смеех се; после седнах при дамите. След около половин час забелязаха изчезването на банкнотата и почнаха да разпитват слугините. Подозренията паднаха на Дария. Аз проявих необикновено любопитство и интерес и помня дори, че когато Дария съвсем се уплете, почнах да я увещавам да си признае, като й гарантирах напълно, че Мария Ивановна ще й прости. Направих го на висок глас, пред всички. Всички бяха вперили очи в нас, а аз изпитвах необикновено удоволствие тъкмо от това, че проповядвам морал, а банкнотата е в джоба ми. Още същата вечер изпих трите рубли в един ресторант. Влязох и си поръчах бутилка лафит; за пръв път си поръчвах така една бутилка, без да ям нищо; искаше ми се по-скоро да похарча парите. Особено угризение на съвестта не почувствувах нито тогава, нито по-късно. Друг път сигурно не бих направил същото; дали ще ми вярвате, или не — безразлично ми е. Ето това е всичко.

— Само че, естествено, това не е най-лошата ви постъпка — каза с тон на отвращение Дария Алексеевна.

— Това е психологически случай, а не постъпка — забеляза Афанасий Иванович.

— А слугинята? — попита Настасия Филиповна, без да скрива дълбокото си отвращение.

— Слугинята изпъдиха още на другия ден, разбира се. Това е къща, дето не се шегуват.

— И вие го допуснахте?

— И таз хубава! Мигар трябваше да отида и да издам себе си? — изкиска се Фердишченко; всъщност той беше малко смаян от общото, твърде неприятно впечатление, което бе направил разказът му.

— Каква мръсотия! — извика Настасия Филиповна.

— Хайде де! Искате от човека да ви разправи най-долната си постъпка и желаете отгоре на това тя да бъде блестяща! Най-долните постъпки са винаги много мръсни, ей сега ще чуем това от Иван Петрович; пък и малцина ли са тези, които външно блестят и искат да минат за добродетелни, защото имат собствена карета. Малцина ли са тези, които имат собствена карета… И с цената на какво…

С една дума, Фердишченко не беше вече господар на себе си — изведнъж се озлоби, забрави се, удари го през просото; дори цялото му лице се изкриви. Колкото и странно да изглежда, твърде е вероятно, че той бе очаквал разказът му да има съвсем друг успех. Тези „гафове“ на лош тон и на „особен вид самохвалство“, да си послужим с израза на Тоцки, се случваха много често с Фердишченко и отговаряха напълно на характера му.

Настасия Филиповна дори потрепери от гняв и изгледа втренчено Фердишченко; изведнъж той се уплаши и млъкна, едва ли не смразен от уплаха: доста бе прекалил.

— Няма ли да бъде добре да турим точка на играта? — лукаво попита Афанасий Иванович.

— Сега е моят ред, но аз ще се възползвам от правото си да се въздържа и няма да разказвам — каза решително Птицин.

— Вие не искате?

— Не мога, Настасия Филиповна; пък и изобщо смятам, че такава игра е недопустима.

— Генерале, май че сега е вашият ред — обърна се Настасия Филиповна към него, — ако и вие се откажете, всичко ще се провали и аз ще съжалявам, защото имах намерение да разправя като заключение една постъпка „от моя собствен живот“, само че исках да го направя след вас и Афанасий Иванович, тъй като вие трябваше да ме окуражите — заключи тя, смеейки се.

— О, щом обещавате — с жар извика генералът, — аз съм готов да ви разправя, ако щете, целия си живот; признавам, че докато чаках реда си, вече приготвих моя анекдот…

— И достатъчно е да погледнете лицето на негово превъзходителство, за да разберете с какво особено литературно задоволство е изпипал своя разказ — осмели се да забележи със саркастична усмивка Фердишченко, макар че все още не беше се съвзел от смущението си.

Настасия Филиповна погледна бегло генерала и също се усмихна мислено. Ала явно беше, че мъката и раздразнителността й растяха от минута на минута. Уплахата на Афанасий Иванович се бе удвоила, откак тя обеща да разкаже нещо.

— Както всекиму, така и на мене ми се е случвало, господа, да върша през живота си не съвсем красиви постъпки — започна генералът, — но най-странното е, че смятам за най-мръсна постъпка от целия си живот дребната случка, която сега ще ви разправя. А оттогава изминаха, кажи-речи, тридесет и пет години, но спомня ли си за нея, никога не мога да се отърва от известно, така да се каже, потискащо сърцето впечатление. Работата впрочем е съвсем глупава: по онова време току-що ме бяха произвели прапоршчик и аз теглех военното тегло. Вие знаете какво значи да бъдеш прапоршчик: кръвта ти ври, а едва свързваш двата края; имах тогава един вестовой, казваше се Никифор, който полагаше големи грижи за домакинството, пестеше, кърпеше, триеше, чистеше и дори отвред крадеше, каквото можеше да задигне, само за да увеличи къщните доходи; много верен и честен човек беше. Разбира се, аз бях строг, но справедлив. Случи ни се да прекараме известно време в едно градче. Дадоха ми квартира в предградието у жената на един запасен подпоручик, и то вдовица. Тя беше около осемдесетгодишна бабичка или най-малкото толкова. Живееше в една вехта, порутена дървена къщурка и от сиромашия не държеше дори слугиня. Най-интересното беше, че някога имала многобройно семейство и роднини; но с течение на времето едни измрели, други се пръснали, трети забравили за бабичката, а мъжа си погребала преди около четиридесет и пет години. Няколко години преди аз да ида, при нея живеела една племенница, гърбава и зла, казват, като вещица, и дори веднъж ухапала пръста на старата, но и тя умряла, така че от две-три години бабичката останала сам-саминка. Скучно ми беше у нея, пък и тя беше толкова глупава, че две свестни думи не можеше да каже. Най-после ми открадна един петел. Тая работа си остава и до днес тъмна за мене, но освен нея нямаше кой друг да го открадне. Скарахме се за петела, и то здравата се скарахме, но така се случи, че скоро след това по моя молба от по-рано още ме преместиха в друга квартира, в противоположния край на града, у един търговец с голяма брада и с многобройно семейство — и досега го виждам пред себе си. Пренасяме се радостни с Никифор, а с бабичката се разделяме враждебно. Минават два-три дни, връщам се от учение, Никифор ми долага: „Неоснователно, ваше благородие, оставихте супника ни у предишната хазайка, няма в какво да поднасям супата.“ Изказвам, разбира се, учудването си: „Как е могъл да остане супникът ни у хазайката?“ Изненадан, Никифор допълва доклада си: когато сме се пренасяли, хазайката не му дала супника, понеже аз съм бил счупил едно нейно гърне; тя задържала супника срещу гърнето и казала, че уж аз лично съм й предложил това. Подобна низост от нейна страна, разбира се, ме възмути до дън душа; кръвта ми кипна, скочих, хукнах. Пристигам у бабичката, така да се каже, извън себе си; гледам, тя седи съвсем сама в един ъгъл на пруста, сякаш скрила се от слънцето, подпряла с ръка бузата си. Веднага, знаете, изсипах върху нея цял куп ругатни: „Ти такава, ти онакава!“ — нали знаете, чисто по руски. Но докато я гледам, забелязвам нещо странно: седи тя, вперила поглед в мене, облещила очи, и нито дума не отговаря и гледа ей тъй странно, странно, сякаш се клати. Най-сетне се поукротих, вглеждам се в нея, питам я тя нито дума. Постоях разколебан; мухите бръмчат, слънцето залязва, тишина; най-после си тръгвам напълно смутен. Преди още да стигна в къщи, повикаха ме при майора, след това трябваше да се отбия в ротата, така че върнах се у дома съвсем по мръкнало. Първата дума на Никифор беше: „Знаете ли, ваше благородие, нашата хазайка умряла.“ — „Кога?“ — „Ами тая вечер, преди час и половина.“ Ще рече, беряла душа тъкмо когато съм я ругал. Толкова ме смая това, ви казвам, че едва дойдох на себе си. Замислих се, знаете, дори през нощта я сънувах. Аз естествено не съм суеверен, но след два дни отидох в черква на опелото й. С една дума, колкото повече минаваше времето, толкова повече се замислях. Не че кой знае колко се замислях, но ей тъй — сетиш се понякога за нея и ти стане чоглаво. Важното е, какво реши най-после един човек като мене? Преди всичко тая жена, тъй да се рече, човешко същество, хуманно, както казват в наше време, е живяла, дълго е живяла, по-дълго, отколкото се е надявала. Имала е някога деца, мъж, семейство, роднини, всичко това около нея, тъй да се рече, е кипяло от живот, всичко това, тъй да се рече, я е радвало, и изведнъж — край, всичко рухнало, останала сама като… някаква муха, която носи върху себе си проклятието на вековете. И ето най-после Бог я прибра. При залез-слънце, в една тиха лятна вечер, отлита и душата на моята бабичка — разбира се, всичко това има нравоучителен смисъл; и ето точно в този момент, вместо да я изпратят, тъй да се рече, със сълзи, тя вижда пред себе си един млад, безразсъдно смел прапоршчик, който грубо и нахално я изпраща от тоя свят с чисто руски пиянски ругатни зарад един изгубен супник! Няма съмнение, че вината е моя и макар че поради изтеклото време и поради промяната на характера ми отдавна вече гледам на постъпката си като на постъпка, извършена от друг човек, все пак продължавам да съжалявам. Така че, повтарям, дори ми е чудно, толкова повече, че даже да съм виновен, все пак вината не е напълно моя: защо й хрумна да умира тъкмо в този момент? Разбира се, постъпката ми може да бъде донякъде оправдана психологически, но все пак аз не можах да се успокоя, докато не настаних на моя сметка преди петнадесет години в едно старопиталище две вечно болни бабички, за да облекча с прилична издръжка последните дни от земния им живот. Смятам да завещая пари, за да стане тая издръжка постоянна. Ето това е всичко. Повтарям, може би съм извършил много грехове в живота си, но чистосърдечно смятам тази случка за най-долната постъпка през целия ми живот.

— И вместо най-мръсната ваше превъзходителство ни разказа една от най-хубавите постъпки в своя живот; надхитриха Фердишченко! — заключи Фердишченко.

— Наистина, генерале, аз и не предполагах, че все пак вие сте имали добро сърце; жалко дори — небрежно каза Настасия Филиповна.

— Жалко? Защо? — попита генералът, като се засмя любезно, и пийна малко от шампанското с вид на човек, доволен от себе си.

Сега беше редът на Афанасий Иванович, който също се бе приготвил. Всички предчувствуваха, че той няма да се откаже като Иван Петрович и по известни причини очакваха разказа му с живо любопитство, но в същото време поглеждаха към Настасия Филиповна. С необикновено достойнство, което отговаряше напълно на внушителната му външност, Афанасий Иванович започна тихо и приятно един от своите „очарователни разкази“. (Тук му е мястото да кажем, че той беше хубав, представителен човек, висок, малко оплешивял, малко побелял, доста дебел, с меки, румени и малко увиснали бузи и с изкуствени зъби. Носеше широки, елегантни дрехи и чудесно бельо. Закръглените му бели ръце привличаха погледите. На показалеца на дясната му ръка имаше скъп брилянтен пръстен.) През цялото време на разказа му Настасия Филиповна разглеждаше грижливо дантелената гарнитура на ръкава си и я опипваше с двата пръста на лявата си ръка, така че нито веднъж не успя да вдигне очи към разказвача.

— Моята задача се улеснява особено много — започна Афанасий Иванович — от изричното задължение да разкажа просто най-лошата постъпка през целия си живот. В такъв случай естествено няма място за колебания: съвестта и паметта на сърцето веднага ще подскажат какво именно трябва да разкажете. Признавам с горчивина, че между безбройните, може би лекомислени и… вятърничави постъпки през моя живот има една, впечатлението от която се е врязало твърде тежко в паметта ми. Това се случи преди двадесетина години, бях отишъл на гости на Платон Ординцев. Той бе току-що избран за предводител на дворяните и беше отишъл с младата си жена да прекара зимните празници в селото си. Тъкмо по това време се падаше и рожденият ден на Анфиса Алексеевна и се готвеха да дадат два бала. Много модерен беше тогава току-що нашумелият във висшето общество прелестен роман на Дюма-фис[1] „La dame aux camélias“[2], поема, на която според мене не е съдено нито да умре, нито да остарее. Всички дами в провинцията бяха полудели по този роман, поне тези, които го бяха прочели. Прелестният разказ, оригиналното положение на главната героиня, целият този примамлив свят, така тънко описан, и най-после всичките очарователни подробности, пръснати из книгата (например при какви случаи се поднасят последователно ту бели, ту розови камелии[3]), с една дума, всички тези прелестни подробности и целият роман бяха, кажи-речи, разтърсили всички. Камелиите станаха най-модните цветя. Всички искаха камелии, всички ги търсеха. Кажете: можеш ли да намериш достатъчно камелии в околията, когато ги търсят за баловете, колкото и малко да бяха те? Петя Ворховской чезнеше тогава, клетникът, по Анфиса Алексеевна. Вярно, не знам имаше ли нещо помежду тях, тоест искам да кажа, можеше ли той да храни някаква сериозна надежда? Нещастникът просто се побърка откъде да намери камелии на Анфиса Алексеевна за бала. Графиня Соцкая от Петербург, гостенка на губернаторшата, и София Беспалова щяха да дойдат, знаеше се вече, с букети от бели камелии. За да направи някакъв особен ефект, Анфиса Алексеевна пожела червени. Горкият Платон, който бе обещал да ги намери, просто се съсипа — нали е съпруг. Но какво да прави? Един ден преди това Митишчева, Катерина Александровна, която беше страшна съперница на Анфиса Алексеевна във всичко и бе на нож с нея, беше събрала всички камелии. Естествено Анфиса Алексеевна я хвана истерика, припадна. Платон бе загубен. Разбира се, ако в този критичен момент Петя успееше да намери някъде букет, щеше да спечели много; благодарността на жената в такива случаи е безгранична. Той тича насам-натам като въртоглав, но нищо не може да се нареди и дума да не става. Срещам го случайно в единадесет часа вечерта преди рождения ден и бала у съседката на Ординцев, Мария Петровна Зубкова. Сияе. „Какво става с тебе?“ — „Намерих! Еврика!“ — „Ех, че ме учуди, драги! Къде? Как?“ — „В Екшайск (има едно такова градче там, на около двадесет версти, в друга околия), там има един търговец на име Трепалов, брадат богаташ, живее със старата си жена и вместо деца развъжда канарчета. И двамата обичат много цветята, имат и камелии.“ — „Извинявай, но не е сигурно, ами ако не ти дадат?“ — „Ще падна на колене пред него и ще се търкалям в краката му, докато ми даде, иначе няма да си отида!“ — „Кога отиваш?“ — „Утре в пет часа, щом сипне зора.“ — „Тогава на добър час!“ Много се радвах за него, уверявам ви; връщам се у Ординцев; минава вече един часът, а мене все така, знаете, нещо не ми дава мира. И тъкмо щях да си лягам, дойде ми една много оригинална мисъл! Отивам начаса в кухнята, събуждам кочияша Савели, давам му петнадесет рубли: „За половин час конете да бъдат впрегнати!“ След половин час, разбира се, шейната пред портата; казаха ми, че Анфиса Алексеевна имала силно главоболие, треска и бълнуване — качвам се и тръгвам. Към пет часа стигам в Екшайск; чакам в хана да се разсъмне и щом се разсъмна, отивам у Трепалов — нямаше още седем часът. „Тъй и тъй, имаш ли камелии? Приятелю, бащице, помогни, спаси ме, ще ти се поклоня доземи!“ Старецът, гледам, висок, побелял, суров — страшен старец. „Не, не, за нищо на света! Не съм съгласен!“ Аз — бух в краката му! Буквално се проснах пред него! „Какво правите, драги, какво правите, приятелю?“ — рече той уплашен. „Че тук става въпрос за един човешки живот!“ — крещя му аз. „Щом е така, накъсайте си цветя, Господ да ви е на помощ.“ Веднага си накъсах червени камелии! Чудо, прелест, има цяла оранжерийка. Старецът въздиша. Изваждам сто рубли. „Не, драги, не ме обиждайте по този начин.“ — „Щом е така, казвам, уважаеми, благоволете да внесете тези сто рубли в местната болница за подобрение на обстановката и храната.“ — „Виж, това е друга работа, драги, казва той, това е добро, благородно и приятно на Господа; ще ги предам за ваше здраве.“ Хареса ми, знаете ли, този руски старец, така да се каже кореняк руснак, de la vraie souche[4]. Възхитен от успеха си, веднага тръгвам назад; върнахме се по един околен път, за да не срещна Петя. Щом пристигнах, пращам букета, за да го дадат на Анфиса Алексеевна, когато се събуди. Можете да си представите възторга, благодарността, сълзите на признателността! Платон, до вчера съсипаният и унищожен Платон — ридае на гърдите ми. Уви! Такива са всички мъже от сътворението… на законния брак! Нищо не смея да прибавя, ще кажа само, че тази случка провали напълно плановете на клетия Петя. Отначало мислех, че ще ме заколи, като узнае, дори се приготвих да го посрещна, но стана онова, което не бих могъл дори да повярвам: той припадна, привечер почна да бълнува, а на сутринта го хвана огненицата; гърчи се и ридае като дете. След един месец, едва оздравял, поиска да го пратят на Кавказ; трагична любов излезе! Свърши с това, че го убиха в Крим. Тогава още брат му, Стефан Ворховской, се отличи с командуването на един полк. Признавам, че дълги години след това ме измъчваха угризения на съвестта: за какво, защо го съсипах? Поне да бях влюбен тогава. А то обикновена шега, просто да се покажеш галантен, нищо повече. И ако не бях му измъкнал изпод носа този букет, кой знае, човекът щеше да си живее и досега, щеше да бъде щастлив, да има успехи и нямаше да му дойде и на ум да иде да се бие срещу турците.

Афанасий Иванович млъкна със същото важно достойнство, с което и бе почнал разказа си. Забелязаха, че очите на Настасия Филиповна почнаха някак особено да святкат и дори устните й трепнаха, когато Афанасий Иванович свърши. Всички поглеждаха с любопитство към двамата.

— Надхитриха Фердишченко! Гледай как го надхитриха! Просто ей тъй надхитриха го! — извика с плачлив глас Фердишченко, като усети, че може и трябва да каже някоя дума.

— А на вас кой ви е виновен, че не разбирате от играта? Ето на, учете се от умните хора! — тросна му се едва ли не тържествуваща Дария Алексеевна (стара и вярна приятелка и съучастница на Тоцки).

— Имате право, Афанасий Иванович, играта е много отегчителна и трябва по-скоро да я свършим — каза небрежно Настасия Филиповна, — а аз ще ви разправя това, което обещах, и хайде всички да играем на карти.

— Но преди всичко обещаният разказ! — разпалено се съгласи генералът.

— Княже — рязко и неочаквано се обърна към него Настасия Филиповна, — ето тук са старите мои приятели генералът и Афанасий Иванович, които постоянно искат да ме омъжат. Кажете ми как мислите вие: да се омъжа ли, или не? Както кажете, така ще направя.

Афанасий Иванович побледня, генералът изтръпна; всички впериха очи в княза и проточиха глави напред. Ганя се смръзна на мястото си.

— За… за кого? — попита князът с примрял глас.

— За Гаврила Ардалионович Иволгин — продължи Настасия Филиповна все така рязко, твърдо и ясно.

Изминаха няколко секунди в мълчание; князът като че ли се мъчеше да каже нещо, но не можа да издаде нито звук, сякаш ужасна тежест притискаше гърдите му.

— Н-не… не се омъжвайте! — пошепна най-после той и с усилие си пое дъх.

— Така да бъде! Гаврила Ардалионович! — властно и някак тържествено се обърна към него тя. — Чухте ли какво реши князът? Това е и моят отговор; и нека веднъж завинаги се тури точка на това!

— Настасия Филиповна! — промълви с разтреперан глас Афанасий Иванович.

— Настасия Филиповна! — с убедителен, но разтревожен глас каза генералът.

Всички се разшаваха и разтревожиха.

— Какво става с вас, господа? — продължи тя, като гледаше някак изненадано гостите. — Защо така се изплашихте? И какъв е този израз на лицата ви!

— Но… спомнете си, Настасия Филиповна — смотолеви Тоцки, — вие ни обещахте… съвсем доброволно и бихте могли малко да ни пощадите… Аз се чувствувам затруднен и… то се знае, смутен, но… С една дума сега, в такъв момент, и то пред… пред хората, и всичко това ей тъй… с такава игра да се приключи един сериозен въпрос, въпрос на честта на сърцето… от който зависи…

— Не ви разбирам, Афанасий Иванович; вие наистина съвсем се объркахте. Първо, какво значи това „пред хората“? Нима не сме в прекрасна интимна компания? И защо говорите за „игра“? Аз наистина исках да разкажа анекдот от своя живот и ето разказах го; не е ли хубав? И защо казвате, че „не е сериозно“? Нима това не е сериозно? Вие чухте, аз казах на княза: „Както кажете, така ще бъде“; ако беше казал да, веднага щях да дам съгласието си, но той каза не и аз отказах. Целият ми живот висеше на косъм; какво по-сериозно от това?

— Но князът, защо намесвате тук княза? И какво представлява най-сетне князът? — измърмори генералът, който едва сдържаше вече негодуването си и смяташе за обиден дори авторитета, приписван на княза.

— Князът е за мене първият човек, откак живея на този свят, в чиято истинска преданост повярвах. Още от първия момент той ми повярва и аз му вярвам.

— На мене ми остава само да благодаря на Настасия Филиповна за необикновената деликатност, с която тя… постъпи с мене — продума най-после Ганя с треперещ глас, побледнял и с изкривени устни, — така и трябваше, разбира се… Но князът… Князът в тази работа…

— Хвърлил е око на седемдесетте и пет хиляди ли? — прекъсна го изведнъж Настасия Филиповна. — Това ли искахте да кажете? Не отричайте, сигурно това искахте да кажете! Афанасий Иванович, забравих да прибавя: запазете си тези седемдесет и пет хиляди и знайте, че аз ви връщам безвъзмездно свободата. Стига вече! Време е и вие да си отдъхнете! Девет години и три месеца! Утре започва за мене нов живот, а днес — аз празнувам и за пръв път в живота си принадлежа на себе си! Генерале, вземете си и вие огърлицата, подарете я на съпругата си, ето я; а от утре аз напускам завинаги тази квартира. И няма да има вече вечеринки, господа!

При тези думи тя изведнъж стана, сякаш искаше да си отиде.

— Настасия Филиповна! Настасия Филиповна! — чуха се възгласи отвред. Всички се развълнуваха, всички станаха от местата си; всички я заобиколиха, всички с тревога слушаха тези припрени, трескави, екзалтирани думи; всички чувствуваха някаква обърканост, никой не можеше да схване смисъла им, никой не можеше нищо да разбере. В този миг изведнъж се чу звънко и шумно звънецът, също както сутринта в квартирата на Ганя.

— Аха! Ето я развръзката! Най-сетне! Единадесет и половина! — изкрещя Настасия Филиповна. — Седнете, моля ви се, господа, това е развръзката!

Като каза това, тя самата седна. Странна усмивка трепкаше по устните й. Тя седеше мълком, в трескаво очакване, и гледаше към вратата.

— Това е Рогожин със стоте хиляди, няма съмнение — пошепна си Птицин.

Бележки

[1] Дюма-син (френ.).

[2] „La dame aux camélias“ („Дамата с камелиите“, 1848) — роман от френския писател А. Дюма-син, драматизиран от него самия в едноименна драма (1852). Още с излизането си от печат романът на Дюма е имал шумен успех и донесъл на автора световна известност. Макар че признавал таланта на Дюма-син, Достоевски се е отнасял отрицателно към неговите романи. В статията си „Отговор на «Русский вестник»“ (списание „Время“, 1861, май) Достоевски пише, че в „романите на Дюма-син и във френските водевили има извънредно много мръсни цинизми и груба извратеност“. Приписвайки на Тоцки особена любов към романа на Дюма, героинята на който е държанка, доброволно отказала се от любовта си, за да не „опетни“ дворянското семейство на любимия си, Достоевски в подтекста на романа противопоставя на поведението и съдбата на героинята на Дюма съдбата на Настасия Филиповна.

[3] … например при какви случаи се поднасят последователно ту бели, ту розови камелии… — Героинята на Дюма, Маргарита Готие, е излизала на разходка е букети, стъкмени в едни дни от месеца от бели, а в други — от червени камелии. След смъртта на Маргарита нейният любим следи и на гроба и да се сменят в същия ред белите с червените камелии.

[4] От старото време (френ.).