Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 77 гласа)

X

Иполит накваси устните си в чашата чай, която му подаде Вера Лебедева, сложи чашата на масичката и изведнъж, сякаш сконфузен, почти смутено се огледа наоколо.

— Погледнете тези чашки, Лисавета Прокофиевна — някак особено бързо каза той, — те са от порцелан, и то, струва ми се, от великолепен порцелан, Лебедев ги държи винаги заключени в едно стъклено долапче; никога не ги употребяват… както му е редът, те са част от зестрата на жена му… такъв е редът у тях… и ето че днес той ни ги поднесе, във ваша чест, разбира се, толкова е доволен…

Той искаше да прибави още нещо, но не му идваха думи.

— Сконфузи се все пак, така и очаквах! — пошепна ненадейно Евгений Павлович на ухото на княза. — Опасно, нали? Сигурен признак, че сега от злоба ще изтърси толкова голяма ексцентричност, че и Лисавета Прокофиевна може би няма да изтрае.

Князът го погледна въпросително.

— Вие не се ли боите от ексцентричности? — прибави Евгений Павлович. — И аз не се боя, дори ги желая; желая ги всъщност само за да бъде наказана нашата мила Лисавета Прокофиевна, и то непременно още днес, още сега; не искам да си отида, преди да е станало това. Вие май имате треска?

— Ще ви отговоря по-късно, не ми пречете да слушам. Вярно, че малко не ми е добре — разсеяно и дори нетърпеливо отговори князът. Току-що бе чул да произнасят името му. Иполит говореше за него.

— Не вярвате ли? — истерично се смееше Иполит. — Така е сигурно, а князът отведнъж ще повярва и никак няма да се зачуди.

— Чуваш ли, княже? — обърна се към него Лисавета Прокофиевна. — Чуваш ли?

Наоколо се смееха. Лебедев пристъпваше неспокойно напред и се въртеше пред Лисавета Прокофиевна.

— Той казваше, че този там палячо, твоят хазаин де… поправил статията на господина, която четоха преди малко и която засяга тебе.

Князът погледна учудено Лебедев.

— Но защо мълчиш? — тропна дори с крак Лисавета Прокофиевна.

— Добре де — измънка князът, като продължаваше да разглежда Лебедев, — ясно ми е вече, че той я е поправял.

— Вярно ли е? — бързо се обърна Лисавета Прокофиевна към Лебедев.

— Напълно вярно, ваше превъзходителство! — твърдо и непоколебимо отговори Лебедев, като тури ръка на сърцето си.

— Като че това е хвалба за него! — едва не подскочи тя от стола си.

— Аз съм долен човек, долен! — избъбри Лебедев, като се заудря в гърдите и все по-ниско и по-ниско навеждаше главата си.

— Та какво ме е грижа мене, че си долен! Той мисли, че като каже „долен съм“, ще се отърве. И още веднъж те питам, княже, не те ли е срам да дружиш с такива низки душици? Никога няма да ти го простя!

— На мене князът ще ми прости! — убедено и разнежено каза Лебедев.

— Единствено от благородство — високо и звънко се обади изведнъж Келер, като се приближи бързо и се обърна направо към Лисавета Прокофиевна, — единствено от благородство, госпожо, и за да не издам компрометирания си приятел, аз не споменах преди малко за поправките му, въпреки че той предложи, както сама благоволихте да чуете, да ни изхвърли от къщи. За да установим истината, аз признавам, че действително се обърнах към него като към компетентно лице, но не за да ми поправи стила, а за да ми съобщи срещу шест рубли някои факти, повечето от които ми бяха неизвестни. Писаното за гетрите, за апетита му при швейцарския професор, за петдесетте рубли вместо двеста и петдесет — всички тези сведения са взети от него срещу шест рубли, но стила ми той не поправя.

— Трябва да отбележа — с трескаво нетърпение и с някакъв подлизурски глас го прекъсна Лебедев, докато смеховете около него се усилваха, — че аз поправих само първата половина на статията, но понеже към средата не се разбрахме и се скарахме за една мисъл, втората половина вече не съм поправял, така че не мога да отговарям за всичко безграмотно в нея (а там има доста безграмотни неща!)…

— Гледай го за какво се е загрижил! — извика Лисавета Прокофиевна.

— Позволете да запитам — обърна се Евгений Павлович към Келер, — кога поправихте статията?

— Вчера сутринта — отвърна сухо Келер — имахме среща, в която си дадохме честна дума и двамата да запазим тайна.

— Тъкмо когато е пълзял пред тебе и те е уверявал в преданост! Какви долни хора! Не ми трябва твоят Пушкин и дъщеря ти да не се явява пред очите ми!

Лисавета Прокофиевна искаше да стане, но като видя, че Иполит се смее, обърна се гневно към него:

— Какво си мислиш, драги, смешна ли искаш тук да ме направиш?

— Боже опази — пресилено се усмихна Иполит, — но най-много съм смаян от вашата необикновена ексцентричност, Лисавета Прокофиевна; признавам, че нарочно ви заблудих за Лебедев, знаех какво впечатление ще направи на вас, единствено на вас, защото князът наистина ще му прости и сигурно вече му е простил… може да е намерил дори извинение за него, нали, княже?

Той се задъхваше, при всяка дума странното му вълнение нарастваше.

— Е, та какво? — гневно каза Лисавета Прокофиевна, учудвайки се на тона му. — Е, та какво?

— Слушал съм вече за вас много подобни неща… с голяма радост… научих се много да ви уважавам — продължи Иполит.

Той говореше едно, но така го казваше, че сякаш искаше да изрази с тези си думи нещо съвсем друго. Говореше с отсянка на ирония и в същото време прекомерно се вълнуваше, оглеждаше се подозрително, явно се объркваше и спъваше на всяка дума, така че всичко това ведно с охтичавия му вид и със страшно святкащия и като че ли екзалтиран поглед неволно продължаваше да привлича общото внимание към него.

— Макар че не познавам света (признавам си го), учудвам се, дето не само останахте в едно общество като нашето, което е неприлично за вас, но и задето оставихте тези… девойки да чуят една скандална работа, въпреки че те всичко са прочели вече в романите. Впрочем може би не знам… защото мислите ми се объркват, но във всеки случай кой друг освен вас би могъл да остане… по молбата на едно хлапе (е да, хлапе, и това признавам) да прекара с него вечерта и да… участвува във всичко и… то така… че на другия ден да го е срам… (Съгласен съм впрочем, че не се изразявам както трябва.) Всичко това е много похвално и аз много го ценя, макар че по самото лице вече на негово превъзходителство вашия съпруг ясно се вижда колко му е неприятно всичко това… Хи-хи! — прихна да се смее той, съвсем се обърка и изведнъж така се закашля, че една-две минути не можа да продължи.

— Дори се задави! — студено и рязко каза Лисавета Прокофиевна, като го разглеждаше със строго любопитство. — Хайде, мило момче, стига. Време е да спреш.

— Но позволете и на мене, любезни господине, да забележа от моя страна — внезапно се намеси сърдито Иван Фьодорович, загубил всяко търпение, — че жена ми е на гости тук у княз Лев Николаевич, наш общ приятел и съсед, и че във всеки случай не сте вие, млади човече, този, който трябва да съди за постъпките на Лисавета Прокофиевна, нито пък да изказва гласно и в мое присъствие какво чете по моето лице. Да. И ако жена ми остана тук — продължи той, като с всяка дума все повече се дразнеше, — то е, господине, по-скоро от учудване и от любопитство, добре познато днес на всички ни, да се погледат странни млади хора. А и аз самият останах, както се спирам понякога на улицата, когато видя нещо, което може да се погледа като… като… като…

— Като рядкост — подсказа му Евгений Павлович.

— Чудесно и вярно — зарадва се негово превъзходителство, малко уплел се в търсене на сравнение, — тъкмо като рядкост. Във всеки случай това, което най-много ме учудва и дори огорчава, ако мога така да се изразя граматически, то е, че вие, млади човече, не можахте даже да разберете, че Лисавета Прокофиевна остана сега с вас, защото сте болен — ако вие само наистина сте на умиране, — така да се каже от състрадание, заради вашите жални думи, господине. Никаква кал не може в никакъв случай да докосне нейното име, нейните качества и обществен ранг… Лисавета Прокофиевна! — заключи генералът, цял почервенял. — Ако искаш да тръгваме, то да си вземем сбогом от нашия добър княз и…

— Благодаря ви за урока, генерале — сериозно и неочаквано го прекъсна Иполит, загледан замислено в него.

— Да вървим, maman, докога ще стоим!… — нетърпеливо и гневно каза Аглая и стана от стола.

— Още две минути, ако позволиш, мили Иван Фьодорович — с достойнство се обърна към съпруга си Лисавета Прокофиевна, — струва ми се, че той е целият в треска и просто бълнува; виждам го по очите му; не бива така да го оставяме. Лев Николаевич, не може ли да пренощува у тебе, за да не го мъкнат днес в Петербург? Cher prince, отегчавате ли се? — някак изведнъж се обърна тя към княз Шч. — Ела тук, Александра, оправи си косите, мила.

Тя й оправи косите, макар че те си бяха добре, и я целуна; само за това я бе повикала.

Аз ви смятах способна за по-широк поглед… — пак поде Иполит, отърсвайки се от замислеността си. — Да! Ето какво исках да кажа — зарадва се той, сякаш изведнъж си спомни: — вижте Бурдовски: той иска искрено да защити майка си, нали? А излиза, че я срами. Вижте княза: той иска да помогне на Бурдовски, от все сърце му предлага нежното си приятелство и пари и може би единствен той от всички вас не чувствува отвращение към него; а пък ето ги стоят един срещу друг като истински врагове… Ха-ха-ха! Вие всички мразите Бурдовски, защото според вас той се отнася лошо и некрасиво към майка си, нали? Нали така? Нали така? Та вие всички ужасно обичате красотата и изящността на формите, за тях само държите, нали? (Отдавна подозирах, че държите само за тях!) Тогава знайте, че никой от вас не е обичал майка си така, както Бурдовски обича своята! Вие, княже, известно ми е, сте пратили по Ганечка скришом пари на майката на Бурдовски, но ето аз съм готов да се басирам (хи-хи-хи! — истерично се засмя той), готов съм да се басирам, че Бурдовски именно ще ви обвини сега в липса на такт и уважение към майка му, Бога ми, така е, ха-ха-ха!

И той пак се задави и закашля.

— Е, това ли е всичко? Каза ли сега всичко, което искаше? Хайде, върви сега да спиш, имаш треска — нетърпеливо го прекъсна Лисавета Прокофиевна, без да сваля неспокойния си поглед от него. — Ах, Господи! Ето че пак започва!

— Вие, изглежда, се смеете? Защо постоянно ми се смеете? Забелязах, че постоянно ми се смеете! — неспокойно и гневно се обърна той изведнъж към Евгений Павлович, който наистина се смееше.

— Исках само да ви попитам, господин… Иполит… извинете, забравих презимето ви.

— Господин Терентиев — каза князът.

— Да, Терентиев, благодаря ви, княже, казаха ми го преди малко, но ми изхвръкна от паметта… исках да ви попитам, господин Терентиев, вярно ли е, както чух, да сте казвали, че е достатъчно само четвърт час да поговорите от прозореца си на народа, за да се съгласи той веднага по всичко с вас и да тръгне начаса подире ви?

— Много възможно е да съм го казал… — отговори Иполит, сякаш мъчейки се да си припомни нещо — непременно съм го казал! — прибави той изведнъж, като пак се оживи и погледна уверено Евгений Павлович. — Та какво от това?

— Абсолютно нищо; попитах ви само за сведение. Евгений Павлович млъкна, но Иполит все още го гледаше в нетърпеливо очакване.

— Е, свърши ли? — обърна се Лисавета Прокофиевна към Евгений Павлович. — По-скоро завършвай, приятелю, че време му е да спи. Или не знаеш как да завършиш? (Тя беше ужасно ядосана.)

— Много ми се ще да прибавя — продължи усмихнат Евгений Павлович, — че всичко, което чух да казват вашите другари, господин Терентиев, и всичко, което вие току-що изложихте, и то с такъв несъмнен талант, се свежда според мене до теорията за възтържествуване на правото преди всичко, над всичко, дори с изключение на всичко друго и дори може би преди да бъде изследвано в какво се състои правото. Дали не се лъжа?

— Разбира се, че се лъжете, аз дори не ви разбирам… По-нататък?

От единия ъгъл се чу роптане. Племенникът на Лебедев измърмори нещо на половин глас.

— Почти нямам какво повече да кажа — продължи Евгений Павлович, — исках само да забележа, че от тази теория има само една крачка до правото на силата, тоест правото на отделния юмрук и на личното своеволие, както впрочем много често са се уреждали нещата на този свят. И Прудон[1] се спря на правото на силата. През време на американската война най-напредничавите либерали се обявиха за плантаторите в този смисъл, че негрите като негри стоят по-ниско от бялата раса и затова правото на силата принадлежи на белите…

— Е, та?

— Ще рече, вие не отричате правото на силата?

— После?

— Все пак вие сте последователни; исках само да забележа, че не е далеч от правото на силата до правото на тигрите и крокодилите и дори до това на Данилов и Горски.

— Не знам. После?

Иполит едва слушаше Евгений Павлович и ако му казваше „е та“ и „после“, то беше като че ли повече по стар навик, усвоен при разговора, отколкото от внимание и любопитство.

— Нямам какво повече да прибавя… това е всичко.

— Впрочем аз не ви се сърдя — съвсем неочаквано заключи Иполит и почти несъзнателно му протегна ръка, дори се усмихна. Евгений Павлович отначало се учуди, но с най-сериозен вид докосна протегнатата му ръка, сякаш приемаше извинение.

— Не мога да не прибавя — каза той със същия двусмислено-почтителен тон — моята благодарност към вас за вниманието, с което ме оставихте да говоря, защото много често съм имал случай да наблюдавам как нашите либерали никога не позволяват на другите да имат свое лично мнение и веднага отговарят на опонентите си с ругатни или дори с нещо още по-лошо…

— Имате пълно право — забеляза Иван Фьодорович и като сложи ръце на гърба си, с най-отегчен вид се оттегли към изхода на терасата, дето от отегчение се прозя.

— Хайде, стига вече, приятелю — каза изведнъж Лисавета Прокофиевна на Евгений Павлович, — дотегнахте ми…

— Време е — угрижено и почти уплашено стана изведнъж Иполит, като гледаше объркано около себе си, — аз ви задържах; исках да ви кажа всичко… мислех, че всички… за последен път… това беше фантазия…

Виждаше се, че той се оживява буйно, като излиза от сегашното си състояние, близко до бълнуване, изведнъж, за няколко мига, и с пълно съзнание внезапно си спомня и говори повечето откъслечни мисли, отдавна вече може би намислени и научени наизуст през дългите, скучни часове на болестта, прекарани в самота и безсъница в кревата.

— Хайде, сбогом! — изведнъж продума той сухо. — Вие мислите, че ми е лесно да ви кажа: сбогом? Ха-ха! — ядосано се усмихна той на неудобния си въпрос и изведнъж, сякаш разсърден, задето все не сполучва да каже това, което иска, извика високо и раздразнено: — Ваше превъзходителство! Имам чест да ви поканя на моето погребение, ако само ме удостоите с такава чест… и каня всички ви, господа, да се присъедините към генерала!…

Той пак се засмя, но това беше вече смях на безумен. Лисавета Прокофиевна уплашена направи крачка към него и го хвана за ръката. Той я гледаше втренчено, все така усмихнат, но вече не се смееше, а смехът като че бе пресекнал и застинал на лицето му.

— Знаете ли, че аз дойдох тук, за да ви видя дърветата? Ето тези… (той посочи дърветата в парка) няма нищо смешно, нали? Нали тук няма нищо смешно? — сериозно попита той Лисавета Прокофиевна и изведнъж се замисли; после, след един миг, вдигна глава и с любопитство почна да търси с очи в тълпата. Търсеше Евгений Павлович, който беше съвсем наблизо, вдясно, на същото място, дето бе стоял и по-рано, но той бе вече забравил и сега го търсеше наоколо. — А, вие не сте си отишли! — извика той, като най-после го намери. — Преди малко дълго се смяхте, задето съм искал да говоря от прозореца си четвърт час… А знаете ли, че аз нямам и осемнадесет години: толкова много съм лежал на тази възглавница, толкова много съм гледал през този прозорец и толкова съм мислил през тези години… за всичко… че… Мъртвите нямат възраст, нали знаете. Още миналата седмица ми дойде тази мисъл, когато се събудих през нощта… А знаете ли от какво най-много се боите? От нашата искреност се боите най-много, макар че ни презирате! И това ми дойде на ума нея нощ, когато главата ми си почиваше на възглавницата… Вие мислите, че исках да ви се присмивам преди малко, Лисавета Прокофиевна? Не, аз не ви се смеех, а само исках да ви похваля… Коля ми е казвал, че князът ви е нарекъл дете… добре казано… Да, какво… какво друго исках да кажа… — Той си закри лицето с ръце и се замисли. — А, ето какво: когато преди малко вие се сбогувахте, аз веднага си помислих: ето хора, които никога, никога вече няма да видя! И дърветата няма да видя — пред очите ми ще се издига само стената от червени тухли на Майеровата къща… срещу прозореца ми… ха обясни им всичко това, казах си… я се опитай да им го кажеш; ето една красавица… а пък ти си мъртъв, представи се като мъртвец, кажи, че „един мъртвец може да говори всичко“… и че княгиня Мария Алексеевна няма да ни хока[2], ха-ха!… Вие не се ли смеете? — изгледа той недоверчиво всичките. — А знаете ли колко мисли ми идваха, сложил глава на възглавницата… знаете ли, убедих се, че природата е голяма подигравчийка… Вие казахте преди малко, че съм атеист, а знаете ли, че тази природа… Но защо пак се смеете? Вие сте ужасно жестоки! — каза той изведнъж, оглеждайки всички с тъга и негодувание. — Аз не съм развращавал Коля — завърши той със съвсем друг тон, сериозно и убедено, като че ли пак си спомни нещо.

— Никой, никой не ти се присмива тук, успокой се! — каза му доста измъчена Лисавета Прокофиевна. — Утре ще повикаме друг лекар, онзи е сгрешил; но седни де, не те държат краката ти! Бълнуваш… Ах, какво ще правим с него сега! — суетеше се тя, като го настаняваше в едно кресло. По бузата й блесна една сълзица.

Иполит остана като гръмнат; той вдигна ръка, протегна я плахо й докосна тази сълзица. Усмихна се като някакво дете.

— Аз… ви… — започна той радостно — вие не знаете как аз ви… Коля ми е говорил винаги с такъв възторг за вас… аз обичам възторга му. Аз не съм го развращавал! Аз оставям само него… всички исках да оставя, всички — но нямаше никой, никой… Исках да бъда човек на делото, имах право за това… О, колко ми се искаше! Сега не искам нищо, не искам нищо да желая, дадох си обет нищо вече да не желая; нека, нека без мене търсят истината! Да, природата се подиграва! Защо — прибави той изведнъж с жар, — защо тя създава най-добрите си същества, за да им се подиграва след това? Направила е така, че когато е посочила на хората единственото същество, което е било признато на земята за съвършено… направила е така, че му е отсъдила да каже думи, зарад които се е проляла толкова много кръв, че ако тя би се изляла наведнъж, човечеството сигурно би се удавило! Колко е хубаво, че умирам! И аз може би, подведен от природата, бих казал някоя ужасна лъжа!… Аз не съм развращавал никого… Исках да живея за щастието на всички хора, за откриването и провъзгласяването на истината… Гледах от прозореца стената на Майеровата къща и си мислех, че ако говоря само четвърт час, всички, всички ще убедя, а ето че веднъж в живота ми се срещнах… ако не с хората, то с вас! И какво излезе? Нищо! Излезе, че вие ме презирате! Значи, съм непотребен, значи, съм глупак, значи, време е да напусна света! И никакъв спомен не успях да оставя! Нито звук, нито следа, нито едно дело, не разпространих нито едно убеждение!… Не се смейте над глупака! Забравете го! Забравете всичко… забравете, моля ви се, не бъдете толкова жестоки! Знаете ли, че ако не бях хванал тази охтика, сам щях да се убия…

Той искаше, изглежда, да каже още много неща, но не довърши, тръшна се в креслото, закри с ръце лицето си и заплака като малко дете.

— Кажете какво да правим сега с него! — извика Лисавета Прокофиевна, отиде бързо при него, хвана главата му и силно, много силно я притисна до гърдите си. Той ридаеше конвулсивно. — Хайде, хайде! Хайде не плачи, стига, ти си добро момче, Бог ще ти прости поради незнанието ти; хайде, стига, бъди мъж… После ще се срамуваш…

— Аз имам там — каза Иполит, като се мъчеше да вдигне главата си — брат и сестри, малки, бедни, невинни дечица… Тя ще ги разврати! Вие сте светица, вие сте… самата дете — спасете ги! Изтръгнете ги от тази… тя… това е позор… О, помогнете им, помогнете им, Бог ще ви върне за това стократно, за Бога, за Христа!…

— Та кажете де най-после, Иван Фьодорович, какво да правим! — извика гневно Лисавета Прокофиевна. — Бъдете така добър да нарушите вашето величествено мълчание! Ако не вземете решение, да знаете, че аз ще остана да нощувам тук; доста съм страдала под вашата тирания!

Лисавета Прокофиевна питаше екзалтирана и гневна и чакаше незабавен отговор. Но в подобни случаи повечето присъствуващи, дори когато са много, отговарят с мълчание, с пасивно любопитство, като не желаят да поемат никаква отговорност, и изказват мнението си много по-късно. Между присъствуващите тук имаше и такива, които бяха готови да останат чак до сутринта, без да продумат нито дума, например Варвара Ардалионовна, която седеше цялата вечер настрана, мълчеше и през цялото време слушаше с необикновено любопитство — може би си имаше причини за това.

— Моето мнение, мила — заяви генералът, — е, че тук е необходима сега, така да се каже, по-скоро болногледачка, отколкото нашето вълнение и ако щеш, благонадежден, улегнал човек за през нощта. Във всеки случай трябва да се пита князът и… веднага да оставим болния на спокойствие. А утре можем отново да се погрижим.

— Наближава дванадесет часът, ние си отиваме. С нас ли ще дойде той, или ще остане тук? — гневно и сърдито се обърна Докторенко към княза.

— Ако искате, останете и вие с него — каза князът, — има място.

— Ваше превъзходителство — каза неочаквано господин Келер, като се приближи бързо и възторжено до генерала, — ако има нужда от сигурен човек за през нощта, аз съм готов да се жертвувам за приятеля си… той е такава душа! Отдавна вече го смятам за голям човек, ваше превъзходителство! Аз наистина гледах през пръсти на образованието си, но когато той критикува, това са перли, перли се сипят от устата му, ваше превъзходителство!…

Генералът се извърна с жест на отчаяние.

— Много ще се радвам, ако той остане, разбира се, трудно ще бъде за него пътуването — отвърна князът на дотегливите въпроси на Лисавета Прокофиевна.

— Ти да не спиш, княже? Ако не искаш, приятелю, аз ще го заведа у дома! Господи, та той едва се държи на краката си! Да не си болен?

Не намерила днес княза на смъртен одър, Лисавета Прокофиевна наистина бе силно преувеличила задоволителността на здравословното му състояние, съдейки по външния му вид, ала неотдавнашната болест, тежките спомени, свързани с нея, умората от днешната главоболна вечер, случаят със „сина на Павлишчев“, а сега пък с Иполит — всичко това бе раздразнило болната впечатлителност на княза почти до състояние на треска. Освен това в очите му се четеше сега някаква друга грижа, дори страх; той гледаше тревожно Иполит, сякаш чакаше още нещо от него.

Изведнъж Иполит се изправи ужасно бледен; изкривеното му лице изразяваше страшен срам, почти отчаяние. Това личеше най-много в погледа му, който гледаше с омраза и уплаха присъствуващите, и в плахата му изкривена усмивка, която блуждаеше по потръпващите му устни. Той сведе веднага очи и като се клатушкаше и все още се усмихваше, затътри се към Бурдовски и Докторенко, които бяха застанали при изхода на терасата; приготвил се бе да излезе с тях.

— Ето от какво се боях! — извика князът. — Така и трябваше да стане!

Иполит се извърна бързо към него с най-яростна злоба и всяка чертичка на лицето му като че ли трепкаше и говореше.

— А, от това ли се бояхте! „Така ли трябваше да стане“ според вас? Тогава знайте, че ако има тук човек, когото мразя — извика той с хриптящ, писклив глас, като пръскаше, слюнки от устата (аз мразя всички ви, всички ви!), — но вас, вас, йезуитска сладникава душица, идиот, милионер-благодетел, вас ви мразя най-вече на света! Отдавна ви разбрах и почнах да ви мразя от деня, когато чух да говорят за вас, намразих ви от дълбочината на душата си… Вие подведохте сега всички! Вие ме докарахте до припадък! Вие накарахте един умиращ да се срамува, вие, вие, вие сте виновен за моята подлост и малодушие! Аз бих ви убил, ако останех да живея! Не ми трябват вашите благодеяния, не искам нищо от никого, чувате ли — нищо от никого! Аз съм бълнувал и вие нямате право да тържествувате!… Проклинам ви всички веднъж завинаги!

Сега вече съвсем се задъха.

— Засрами се, че е плакал! — пошепна Лебедев на Лисавета Прокофиевна. „Така и трябваше да стане!“ Гледай го ти княза! Прочете в дъното на душата му…

Но Лисавета Прокофиевна не го удостои с поглед. Тя се беше изправила гордо, отметнала глава назад, и с презрително любопитство разглеждаше „тези хорица“. Когато Иполит свърши, генералът повдигна малко рамене; тя го изгледа гневно от главата до петите, сякаш искаше сметка за това негово движение, и тутакси се обърна към княза.

— Благодаря ви, княже, ексцентрични приятелю на нашата къща, за приятната вечер, която всички ние прекарахме у вас. Навярно сърцето ви се радва сега, че успяхте да замесите и нас в щуротиите си… Достатъчно, скъпи приятелю на семейството ни, благодаря ви, че поне ни дадохте случай най-после да ви опознаем хубавичко!…

Тя почна с негодувание да оправя наметката си в очакване кога ще си тръгнат „тези хорица“. В това време „тях“ дойде да ги вземе един файтон, доведен от сина на Лебедев, гимназиста, когото още преди четвърт час Докторенко бе пратил да намери кола. След като се обади съпругата му, генералът веднага си каза думата:

— Наистина, княже, аз дори не очаквах… след всичко, след всичките ни приятелски отношения… и най-сетне Лисавета Прокофиевна…

— Но как, как е възможно това! — извика Аделаида, приближи се бързо до княза и му подаде ръка.

Той й се усмихна смутен. Изведнъж пламенен, забързан шепот като че ли опари ухото му.

— Ако не изхвърлите още сега тези мръсни хора, цял живот, цял живот ще мразя единствено вас! — пошепна Аглая; тя беше сякаш екзалтирана, но се извърна, преди князът да успее да я погледне. Впрочем той нямаше вече какво и кого да изхвърля: в това време бяха успели да настанят криво-ляво болния Иполит във файтона и той потегли.

— Докога ще продължава всичко това, Иван Фьодорович? Как мислите вие? Докога ще трябва да понасям тези злобни хлапета?

— Но аз, мила… аз съм, разбира се, готов и… князът…

Иван Фьодорович протегна все пак ръка на княза, но преди още да стисне неговата, изтича след Лисавета Прокофиевна, която шумно и гневно слизаше от терасата. Аделаида, годеникът й и Александра се сбогуваха сърдечно и любезно с княза. Евгений Павлович беше с тях и единствено той беше весел.

— Сбъдна се това, което предричах! Жалко само, че и вие, горкичкият, също пострадахте — пошепна му той с най-мила усмивка.

Аглая си отиде, без да се сбогува.

Но с това приключенията за тази вечер още не свършиха; Лисавета Прокофиевна трябваше да изтърпи още една много неочаквана среща.

Тя не беше още стигнала до края на стълбата, излизаща на пътя (който заобикаляше парка), когато изведнъж един великолепен екипаж, каляска, запретната в два бели коня, прелетя край вилата на княза. В каляската седяха две прекрасни дами и като отмина не повече от десет крачки, тя се спря изведнъж; една от дамите бързо се извърна, сякаш внезапно забеляза някакъв познат, който й трябваше.

— Евгений Павлич! Ти ли си? — извика тя със звънлив, прекрасен глас, от който трепна князът, а може би и някой друг. — О, колко се радвам, че най-после те намерих! Пратих за тебе специален човек в града, двама даже! Цял ден те търсят!

Евгений Павлович се бе спрял на стъпалата на стълбата като ударен от гръм. Лисавета Прокофиевна също бе застанала неподвижно, но не беше ужасена и вцепенена като Евгений Павлович: тя изгледа дръзката личност със същата гордост и със същото студено презрение, както преди малко бе гледала „хорицата“, и веднага премести втренчения си поглед върху Евгений Павлович.

— Имам новина за тебе! — продължи звънливият глас. — Не се бой за полиците на Купфер; Рогожин ги закупи с тридесет на сто лихва, придумах го. Можеш да бъдеш спокоен поне още два-три месеца. А с Бискуп и с цялата тази сбирщина сигурно ще я уредим, по приятелски! Така че всичко върви на добре. Радвай се. До утре!

Каляската тръгна и бързо се скри от погледа.

— Тя е луда! — извика най-после Евгений Павлович, почервенял от негодувание, като се оглеждаше с недоумение. — Нищичко не разбирам от това, което каза! Какви полици? Коя е тя?

Лисавета Прокофиевна го гледа още около две-три секунди, след това бързо се извърна и се запъти към вилата си, последвана от всички други. Точно след минута Евгений Павлович, необикновено развълнуван, се върна на терасата при княза.

— Наистина, княже, не знаете ли какво значи това?

— Нищо не знам — отговори князът, самият той в извънредно болезнено напрежение.

— Не знаете?

— Не.

— И аз не знам — засмя се изведнъж Евгений Павлович. — Бога ми, нищо общо нямам с тези полици, давам ви честната си дума!… Но какво става с вас? Припадък ли ви идва?

— О, не, не, уверявам ви, не…

Бележки

[1] Прудон Пиер-Жозеф (1809–1865) — френски дребнобуржоазен икономист и социолог, един от основателите на анархизма. От съчиненията на Прудон са се интересували в кръжока на Белински и в кръжока на петрашевци. В библиотеката на М. В. Петрашевски е имало 15 съчинения на Прудон (виж „Философские и обществено-политические произведения петрашевцев“, М., 1953, стр. 739–740). Едно от тях — „Прославяне на неделния ден“ („La célébration du demanche“, 1839) — било намерено у Достоевски при арестуването му в 1849 г. (виж Н. Ф. Белчиков, Достоевский в процессе петрашевцев, М.-Л., 1936, стр. 209 и 220).

[2] … княгиня Мария Алексеевна няма да ни хока… — Намек за заключителните думи от последния монолог на Фамусов в „От много ум“:

Ах! Боже мой! Какво ще каже

княгиня Мария Алексеевна!

(д. IV, явл. 15)