Фьодор Достоевски
Идиот (46)

VIII

И за княза тази сутрин започна под влиянието на тежки предчувствия; те можеха да се обяснят с болезненото му състояние, но в тъгата му имаше нещо твърде неопределено и това беше главната причина за мъката му. Наистина той се намираше пред съвсем ясни факти, мъчителни и язвителни, но тъгата му надминаваше всичко, което той си спомняше и представяше; той разбираше, че няма да може да се успокои сам. Малко по малко в него се загнезди очакването, че още днес ще се случи с него нещо извънредно и решително. Вчерашният му припадък беше лек; той не чувствуваше други смущения освен хипохондрия, известна тежест в главата и болки по тялото. Мозъкът му работеше доста ясно, макар че душата му беше болна. Той стана твърде късно и веднага ясно си припомни вчерашната вечер; макар и не съвсем ясно, все пак си припомни и това, как го доведоха в къщи половин час след припадъка. Научи, че са идвали вече да питат за здравето му от страна на Епанчини. В единадесет и половина идваха за втори път; това му направи удоволствие. Вера Лебедева първа дойде да го навести и да му услужи нещо. Щом го видя, изведнъж се разплака, но когато князът начаса я успокои, тя се разсмя. Той бе някак изведнъж смаян от голямото съчувствие, което прояви към него младото момиче; взе ръката й и я целуна. Вера се изчерви.

— Ах, какво правите, какво правите! — извика тя уплашено и отдръпна бързо ръката си.

Тя си отиде скоро в някакво особено смущение. Все пак има време да му разправи, че баща й изтичал още в зори при „покойника“, както наричаше той генерала, за да разбере дали не е умрял през нощта; всички казвали, че няма дълго да живее. Към обед се прибра в къщи и дойде да види княза и самият Лебедев, но всъщност само „за минута, за да се осведоми за скъпоценното му здраве“ и така нататък и освен това да надникне в „шкафчето“. Той само ахкаше и охкаше и князът скоро го освободи, но все пак Лебедев се опита да го поразпита за вчерашния припадък, макар да беше ясно, че знае вече всичко в подробности. След него дотича Коля, също за минута; той наистина бързаше и беше в силна и мрачна тревога. Започна с това, че направо и настойчиво помоли княза да му обясни всичко, което са крили от него, и прибави, че вчера е научил вече почти всичко. Той беше силно и дълбоко развълнуван.

Князът разказа цялата работа с всичкото възможно съчувствие, на което беше способен, изложи фактите с пълна точност и порази като с гръм клетото момче, което не можа да продума дума и мълчаливо заплака. Князът почувствува, че това беше едно от онези впечатления, които остават завинаги и отбелязват за вечни времена прелом в живота на един младеж. Побърза да му каже как гледа на работата и прибави, че според него може би старецът умира главно поради ужаса, който извършената лоша постъпка е оставила в сърцето му, и че не всеки е способен на това. Очите на Коля светнаха, когато чу това от княза.

— Какви негодници са тия Ганка, Варя и Птицин! Аз няма да се карам, с тях, но от този момент пътищата ни са разделени! Ах, княже, от вчера насам аз разбрах много нови неща; това е урок за мене! Смятам също, че сега мама остава на моите ръце; макар и да е на сигурно място при Варя, все пак то е друго…

Той се сети, че го чакат, и скочи; след това попита набързо за здравето на княза и щом чу отговора, изведнъж прибави живо:

— Няма ли и нещо друго? Чух вчера… (впрочем това не е моя работа), но ако някога ви потрябва за каквото и да било верен слуга, той е пред вас. Струва ми се, че и двамата не сме много щастливи, нали? Но… аз не разпитвам, не разпитвам…

Той си излезе, а князът още по-дълбоко се замисли: всички му предричат нещастие, всички са си направили вече заключенията, всички го гледат така, сякаш знаят нещо, и то такова, което той не знае; Лебедев подпитва, Коля направо намеква, а Вера плаче. Най-после той махна ядосано с ръка: „Проклета болезнена мнителност“ — каза си той. Лицето му светна, когато към два часа видя Епанчини, които идваха да го навестят „за минутка“. Те наистина се бяха отбили за минута. Веднага след закуската Лисавета Прокофиевна заяви, че ще отидат сега да се разходят, и то всички вкупом. Известието бе направено във формата на заповед — рязко, сухо, без обяснения. Всички излязоха, тоест маминка, девойките, княз Шч. Лисавета Прокофиевна тръгна веднага в посока, противоположна на оная, която вземаше всеки ден. Всички разбираха какво става, но мълчаха от страх да не ядосват маминка, а тя, сякаш за да отбегне укорите и възраженията, вървеше пред всички, без да се обръща. Най-после Аделаида забеляза, че няма защо да се тича така, когато човек се разхожда, и че те не могат да я настигнат.

— Вижте какво — обърна се изведнъж Лисавета Прокофиевна, — ние минаваме сега край него. Каквото и да мисли Аглая и каквото и да се случи после, той не е чужд човек за нас, още по-малко сега, когато е нещастен и болен; аз поне ще отида да го видя. Който иска, да дойде с мене, който не иска — да отмине; никой няма да го спре.

Разбира се, всички влязоха. Както е редно, князът побърза да се извини още веднъж за вазата, която бе счупил вчера, и за… скандала.

— Хайде, хайде, няма нищо — отговори Лисавета Прокофиевна, — не ми е жал за вазата, а за тебе. Значи, сам признаваш сега, че е имало скандал: ето как „на другата сутрин“ човек си дава сметка, но и това няма значение, защото всеки вижда сега, че няма какво да ти се придирва. Е, довиждане; ако имаш сили, иди се поразходи и после пак си поспи — това е моят съвет. А сетиш ли се, пак намини у нас; бъди уверен веднъж завинаги, че каквото и да се случи, каквото и да стане, ти все пак ще си останеш приятел на нашата къща, най-малкото на мене. За себе си поне мога да отговарям…

Като я чуха да изявява така своите чувства, всички побързаха да повторят поканата. Те си отидоха, но в тяхната наивна бързина да кажат нещо любезно и ободрително се криеше голяма жестокост, за която не беше се сетила самата Лисавета Прокофиевна. Поканата да идва „пак“ и думите „най-малкото за мене“ отново прозвучаха като предупреждение. Князът си припомни държането на Аглая; наистина и на идване, и на тръгване тя беше му се усмихнала очарователно, но не каза нито една дума, дори когато всички други го уверяваха в приятелството си; все пак тя впери един-два пъти поглед в него. Лицето й беше по-бледо от всякога, като че беше спала лошо през нощта. Князът реши да отиде „пак“ на всяка цена още тази вечер и трескаво погледна часовника си. Три минути след като си бяха отишли Епанчини, влезе Вера.

— Лев Николаевич, току-що получих една поверителна поръчка от Аглая Ивановна за вас.

Князът просто се разтрепери.

— Записка?

— Не, устна поръчка; едва има време да ми я съобщи. Много ви моли да не се отделяте целия ден днес нито за момент от къщи, чак до седем часа вечерта или дори до девет, не чух точно.

— Но… защо в това? Какво значи това?

— Нищо не знам; заръча ми само на всяка цена да ви го кажа.

— Така ли каза: „на всяка цена“?

— Не, не точно така: едва успя да ми го каже, като се извърна, добре, че аз се приближих бързо към нея. Но по лицето й се виждаше, че това беше заповед, безразлично дали изрична, или не. Така ме погледна, че сърцето ми примря…

Князът зададе още няколко въпроса, но макар че не узна нищо повече, тревогата му нарасна. Останал сам, той легна на дивана и пак се замисли. „Може би ще има някой у тях до девет часа и тя още се страхува да не изтърся нещо пред гостите“ — каза си най-после той и пак зачака с нетърпение да се мръкне, като гледаше часовника си. Но разгадката дойде много преди вечерта, и то под формата на ново посещение, дори на нова, мъчителна загадка: точно половин час след като си бяха отишли Епанчини, при него дойде Иполит, толкова уморен и изтощен, че влезе, без да каже нито дума и сякаш лишен от съзнание, буквално се строполи в едно кресло и се задави в страшна кашлица, придружена с храчене на кръв. Очите му блестяха и на страните му се появиха червени петна. Князът му каза нещо, но той не отговори и дълго време още не отговаряше, само махаше с ръка, за да не го безпокоят. Най-после се съвзе.

— Отивам си! — едва промълви той с пресипнал глас.

— Искате ли да ви придружа? — попита князът и стана, но се спря, като се сети, че преди малко му бяха забранили да излиза от къщи.

Иполит се засмя.

— Не оттук си отивам — продължи той със същия задъхан и хъркащ глас, — напротив, сметнах за необходимо да дойда при вас, и то по работа… иначе не бих се решил да ви безпокоя. Там си отивам, и то този път, струва ми се, сериозно. Свършено! Аз не казвам това, за да събудя съчувствие, вярвайте ми… дори си легнах тази сутрин в десет часа, за да не стана никак до оня момент, но се размислих и станах още веднъж, за да дойда при вас… ще рече, трябваше.

— Жал ми е да ви гледам; по-добре да бяхте ме повикали, отколкото сам да се измъчвате.

— Хайде, стига. Съжалихте ме, значи, спазихте изискванията за светската учтивост… О, забравих: как сте със здравето?

— Добре съм. Вчера не бях… много…

— Чух, чух. Пострадала китайската ваза; жалко, че не бях там! Но на въпроса. Първо, днес имах удоволствието, да видя Гаврила Ардалионович на среща с Аглая Ивановна при зелената пейка. Останах учуден до каква степен човек може да има глупав вид. Казах го на самата Аглая Ивановна, след като Гаврила Ардалионович си отиде… Вие май на нищо не се учудвате, княже, — прибави той, като гледаше недоверчиво спокойното лице на княза; — казват, че да не се учудваш на нищо, било признак за голям ум; според мене би могло да бъде също така признак за голяма глупост… Впрочем не намеквам за вас, извинете… Много съм нещастен днес в избора на моите изрази.

— Аз знаех още вчера, че Гаврила Ардалионович… — започна князът, но спря, явно смутен, макар че Иполит се ядосваше, задето той не се учудва.

— Знаели сте! Гледай ти! Впрочем не си правете труд да ми разправяте… А не присъствувахте ли днес на срещата?

— Щом сам сте били там, видели сте, че ме няма.

— Е, може да сте се скрили зад някой храст. Във всеки случай се радвам, разбира се, за вас, защото мислех вече, че са предпочели Гаврила Ардалионович пред вас!

— Моля ви да не ми говорите за това, Иполит, особено с такива изрази.

— Толкова повече, че вие знаете вече всичко.

— Лъжете се. Почти нищо не са ми казали и Аглая Ивановна сигурно знае, че не съм в течение на нищо. Дори и за тази среща почти нищичко не знаех… Вие казвате, че имало среща? Добре, тогава да не говорим за това…

— Но как така, хем сте знаели, хем не сте знаели? Вие казвате: „Добре, тогава да не говорим за това.“ Не, не, не бъдете толкова доверчив! Особено ако нищо не знаете. И тъкмо затова сте доверчив, защото нищо не знаете. А знаете ли какви сметки си правят тези двамата, братът и сестрата? Може би това вече подозирате?… Добре, добре, спирам — прибави той, като забеляза нетърпеливия жест на княза, — но аз дойдох по една лична работа, за която искам… да се обясня. Дявол да го вземе, не може дори да се умре без обяснения; просто страшно колко обяснения има да давам. Искате ли да ме изслушате?

— Говорете, аз слушам.

— Обаче аз пак променям решението си: ще почна с Ганечка. Можете ли да си представите, че и на мене днес определиха среща при зелената пейка. Впрочем аз не искам да лъжа: сам настоях за срещата, натрапих се, като обещах да разкрия една тайна. Не знам дали отидох много рано (наистина май отидох рано), но щом заех мястото си до Аглая Ивановна, видях, че се появиха Гаврила Ардалионович и Варвара Ардалионовна, двамата под ръка, като на разходка. Стори ми се, че и двамата се смаяха и дори смутиха, като ме зърнаха, защото не очакваха да ме видят. Аглая Ивановна се изчерви и ако щете вярвайте, ако щете — недейте, малко дори се посмути било от моето присъствие, било просто, дето видя Гаврила Ардалионович, който беше наистина много хубав; факт е обаче, че тя цялата се изчерви и в един миг спаси положението по най-смешен начин: понадигна се, отговори на поздрава на Гаврила Ардалионович и на любезната усмивка на Варвара Ардалионовна и изведнъж отсече: „Исках само да ви изразя лично задоволството си от вашите искрени и приятелски чувства и ако един ден имам нужда от тях, вярвайте ми…“ Тя им се поклони за сбогом и те отминаха — не бих могъл да кажа дали се почувствуваха подиграни, или тържествуващи; Ганечка се беше почувствувал, разбира се, подигран; нищо не беше разбрал и се бе изчервил като рак (чуден израз взема понякога лицето му!), но Варвара Ардалионовна схвана, струва ми се, че трябва по-скоро да си оберат крушите и че няма какво повече да искат от Аглая Ивановна; и тя повлече брат си. Тя е по-умна от него и съм убеден, че сега тържествува. А пък аз бях отишъл да поприказваме с Аглая Ивановна и да се уговорим за срещата й с Настасия Филиповна.

— С Настасия Филиповна! — извика князът.

— Аха! Изглежда, вие губите хладнокръвие и почвате да се учудвате? Много се радвам, че искате да приличате на човек. Затова и ще ви поразвеселя. Ето какво значи да услужваш на млади и с благородна душа госпожици: днес получих от нея плесница!

— Морална ли? — някак неволно попита князът.

— Да, не физическа. Смятам, че никой не би вдигнал сега ръка срещу човек в моето състояние, дори жена; даже Ганечка няма да ме удари! Макар че в един момент вчера мислех, че той ще се нахвърли върху мене… Басирам се, че знам какво мислите сега. Вие мислите: „Да речем, че не трябва да се бие, затова пък може да се удуши в съня му с възглавница или с мокър парцал — дори трябва“… По лицето ви е изписано, че в този момент това мислите.

— Никога не съм мислил подобно нещо! — с отвращение каза князът.

— Не знам, тази нощ сънувах, че ме удуши с мокър парцал… един човек… хайде, на вас ще кажа кой беше: представете си — Рогожин! Как мислите, може ли да се удуши човек с мокър парцал?

— Не знам.

— Чувал съм, че може. Добре, да не говорим повече. Да видим сега, защо да съм клюкар? Защо тя ме нахока днес, че съм клюкар? И забележете, направи го, след като ме изслуша докрай и дори ми зададе някои допълнителни въпроси… Ала такива са жените! Зарад нея влязох във връзка с Рогожин, впрочем интересен човек; в неин интерес уредих лична среща с Настасия Филиповна. Дали не засегнах честолюбието й, като намекнах, че се е зарадвала на „огризките“ от Настасия Филиповна? Не отричам, винаги съм й разправял това, но го правех в неин интерес, две писма й написах в този тон и ето днес трето, срещата… С това и започнах преди малко, като казах, че е унизително за нея… А освен това и думата „огризки“ не е моя, а чужда; поне у Ганечка всички я употребяваха, тя самата го потвърди. Защо да съм тогава за нея клюкар? Виждам, виждам: надува ви ужасен смях, като ме гледате сега, и аз се обзалагам, смятате, че за мене се отнасят тези глупави стихове:

Ще блесне може би във мойта нощ печална^[1]

на любовта усмивката прощална…

Ха-ха-ха! — разсмя се изведнъж той истерично и се закашля. — Забележете — прибави той закашлян — какъв е Ганечка: говори за „огризки“, а самият той желае сега да се възползува от тях!

Князът дълго време не каза нищо; той беше ужасен.

— Вие говорихте за среща с Настасия Филиповна? — смънка той най-после.

— Но нима вие наистина не знаете, че днес ще има среща между Аглая Ивановна и Настасия Филиповна, за което Настасия Филиповна е повикана нарочно от Петербург чрез посредничеството на Рогожин, по покана на Аглая Ивановна и с моите усилия и се намира сега заедно с Рогожин много наблизо до вас, в предишната си квартира, у същата госпожа Дария Алексеевна… нейна приятелка, с много съмнително име; и там, в тази съмнителна къща, Аглая Ивановна ще отиде днес на приятелски разговор с Настасия Филиповна и за да разрешат разни задачи. Искат да приказват за аритметика. Не знаехте ли? Честна дума?

— Това е невероятно!

— Толкова по-добре, ако е невероятно; но откъде знаете? Макар че тук муха да прехвръкне — и вече всички знаят: такова е мястото, дето живеем! Но аз ви предупредих и вие можете да ми бъдете благодарен. Хайде довиждане — на оня свят навярно. Още една дума: ако съм постъпвал подло спрямо вас, то е, защото… нямам причини да ви пожертвувам интересите си, ще се съгласите, нали? Защо да защищавам вашите? Та нали на нея посветих моята „Изповед“ (не знаехте ли?). И как посрещна тя това! Хе-хе! Но виж спрямо нея не съм бил подъл, в нищо не съм виновен пред нея; а тя ме посрами и изложи… Впрочем и пред вас в нищо не съм виновен; ако си позволих пред нея намека за тези „огризки“ и други подобни, в замяна на това пък ви съобщавам деня, часа и мястото на срещата, разкривам ви цялата тази игра… от яд, разбира се, а не от великодушие. Сбогом, аз съм бъбрив като пелтек или като охтичав; но вие си отваряйте очите, вземайте мерки, и то по-бързо, ако само сте достоен да носите името човек. Срещата, ще стане довечера, това е сигурно.

Иполит тръгна към вратата, но князът викна подире му и той се спря на прага.

— Значи, според вас Аглая Ивановна ще отиде днес лично у Настасия Филиповна? — попита князът. По страните и на челото му избиха червени петна.

— Не знам точно, но навярно е така — отговори Иполит, като се поозърна, — впрочем и не може да бъде другояче. Настасия Филиповна няма да отиде у нея, нали? И у Ганечка не може да отиде, у тях има човек на смъртно легло. Не е ли на умиране генералът?

— Това само стига, за да не може да отиде у него! — отвърна князът. — Но как ще излезе тя, дори и да иска? Вие не познавате… нравите в тази къща: тя не може да отиде сама у Настасия Филиповна; това са празни приказки!

— Да ви кажа ли, княже: никой не скача от прозореца, но стане ли пожар и най-големият джентълмен, и най-изисканата дама могат да скочат. Стане ли й нужда, няма що, нашата госпожица ще отиде и при Настасия Филиповна. Но нима тях никъде не ги пускат, вашите госпожици де?

— Не, не това исках да кажа…

— Щом не е това, достатъчно е за нея да слезе от входната площадка и да тръгне направо, пък ако ще и да не се връща после у дома си. Има случаи, когато и кораби се горят понякога, и човек не се връща дори в къщи: животът не се състои само от закуски, обеди и князе Шч. Мене ми се струва, че вие вземате Аглая Ивановна за малко момиче или за някаква пансионерка; аз й го казах вече и тя май се съгласи с мене. Чакайте да стане седем или осем часът… Да бях на ваше място, щях да пратя там някого на стража, за да издебне точно момента, когато тя ще слезе от входната площадка. Пратете поне Коля; той на драго сърце ще шпионира, бъдете сигурен, за вас естествено… защото всичко това е относително… Ха-ха!

Иполит излезе. Нямаше причина князът да праща някого да шпионира, дори ако беше способен на подобна постъпка. Заповедта на Аглая да стои в къщи ставаше за него сега почти ясна: може би тя имаше намерение да дойде да го потърси. А може би наистина е искала да го задържи в къщи, тъкмо за да не се изтърси там по време на срещата… И това беше възможно. Виеше му се свят; цялата стая се въртеше около него. Легна на дивана и затвори очи.

Така или иначе работата вземаше, решителен, пълен обрат. Не, той не смяташе Аглая нито за малко момиче, нито за пансионерка; чувствуваше сега, че отдавна вече се е боял, и то тъкмо от нещо подобно; но защо тя иска да я види? Студени тръпки минаха по цялото му тяло: той беше отново в треска.

Не, той не я смяташе за дете! Ужасяваха го напоследък някои нейни възгледи, някои думи. Друг път му се струваше, че тя прави като че ли големи усилия да се владее, да се сдържа, и той си спомняше, че това го плашеше. Наистина през всичките тези дни той се мъчеше да не мисли за това, отпъждаше тежките си мисли, но какво се криеше в тази душа? Тоя въпрос го измъчваше отдавна, макар че той имаше вяра в нейната душа. И ето че всичко това щеше да се разреши и разясни още днес. Страшна мисъл! И пак „тази жена“! Защо винаги му се беше струвало, че тя ще се яви в съдбоносния момент, за да скъса като гнил конец цялата му съдба? Макар и в полуунес, той беше готов да се закълне сега, че това чувство не беше го напускало никога. Ако напоследък се мъчеше да я забрави, то беше единствено защото се боеше от нея. Тогава: обичаше ли я той, или я мразеше? Той не си зададе този въпрос нито веднъж днес; в това отношение сърцето му беше чисто: той знаеше кого обича… Това, което го плашеше, не беше толкова срещата между двете жени, нито нейната странност, нито причината за нея, неизвестна още нему, нито нейният изход, какъвто и да бъде — плашеше го самата Настасия Филиповна. Той си спомни вече по-късно, след няколко дни, че през тези трескави часове постоянно му се струваше, че вижда нейните очи, нейния поглед, че чува нейния глас — някакъв странен глас, макар че малко нещо бе останало в паметта му след тези трескави и мъчителни часове. Едва помнеше например, че Вера му донесе обеда и че той яде, но не си спомняше дали бе спал след това, или не. Знаеше само, че нея вечер почна да различава напълно ясно всичко едва от момента, когато Аглая влезе изведнъж при него на терасата и той скочи от дивана и отиде до средата на стаята, да я посрещне: беше седем и четвърт. Аглая бе съвсем сама, облечена просто и сякаш набързо, с леко наметало. Лицето й беше бледо, както при последната им среща, но очите й святкаха с ярък и сух блясък; такъв израз в погледа й той не бе виждал никога у нея. Тя го изгледа внимателно.

— Вие сте напълно готов — забеляза тя тихо и като че ли спокойно, — облечен сте, с шапка в ръка; значи, са ви предупредили. Аз знам кой: Иполит?

— Да, той ми говори… — смънка князът почти полумъртъв.

— Да вървим: вие знаете, че трябва непременно да ме придружите. Имате, струва ми се, достатъчно сили да излезете, нали?

— Сили имам, но… възможно ли е това?

Той млъкна изведнъж и не можа да промълви повече ни дума. Това беше едничкият му опит да спре тази безумна жена, а след това тръгна подире й като роб. Колкото и да бяха смътни мислите му, все пак разбираше, че тя ще отиде там и без него и затова на всяка цена трябваше да я придружава. Той отгатваше колко силна е нейната решителност; не му беше по силите да спре този див порив. Те вървяха мълком й по целия път не размениха почти нито една дума. Той забеляза само, че тя знае добре пътя и когато й предложи да заобиколят по една по-далечна, но по-малко оживена уличка, тя го изслуша като че много внимателно и отговори накъсо: „Все едно!“ Когато стигнаха досам къщата на Дария Алексеевна (голяма и стара дървена постройка), оттам излезе една разкошно облечена дама, придружена от младо момиче; те се качиха във великолепната каляска, която ги чакаше пред портата, като приказваха и се смееха високо, без да погледнат нито веднъж към новодошлите, сякаш не ги бяха забелязали. Щом каляската се отдалечи, вратата веднага се отвори повторно и Рогожин, който ги чакаше, ги пусна да влязат и заключи след тях.

— Освен нас четиримата няма никой сега в цялата къща — забеляза той на висок глас и погледна странно княза.

Настасия Филиповна ги чакаше още в първата стая, също облечена много просто и цялата в черно: тя стана да ги посрещне, но не се усмихна и дори не подаде ръка на княза.

Тя нетърпеливо впери неспокоен поглед в Аглая. Двете седнаха малко далеч една от друга, Аглая на дивана, в ъгъла на стаята, Настасия Филиповна до прозореца. Князът и Рогожин останаха прави, пък и никой не ги покани да седнат. Князът погледна пак Рогожин с недоумение и сякаш с болка, но той все още се усмихваше с предишната си усмивка. Мълчанието продължи още няколко мига.

Някаква зловеща тръпка мина най-после по лицето на Настасия Филиповна; погледът й, който тя нито за миг не откъсваше от гостенката си, доби израз на упоритост, твърдост и почти омраза. Аглая наглед бе смутена, но не уплашена. На влизане тя беше погледнала бегло съперницата си и сега през цялото време седеше с наведени очи, като че ли мислеше. Един-два пъти сякаш неволно тя обгърна с поглед стаята; по лицето й се изписа явно отвращение, като че се боеше да не се измърси тук. Тя оправяше машинално дрехата си и дори с безпокойство промени веднъж мястото си, като се дръпна към ъгъла на дивана. Надали самата тя съзнаваше всичките си движения, но тяхната несъзнателност ги правеше още по-оскърбителни. Най-после тя се реши да посрещне твърдо святкащия поглед на Настасия Филиповна, в който веднага прочете ясно омразата на своята съперница. Жената разбра жената. Аглая трепна.

— Вие знаете естествено защо ви поканих да дойдете — каза най-после тя, но много тихо и като се спираше един-два пъти, докато довърши тази къса фраза.

— Не, нищо не знам — отвърна Настасия Филиповна сухо и рязко.

Аглая се изчерви. Може би изведнъж й се видя ужасно чудно и невероятно, че е седнала сега до тази жена, в къщата на „тази жена“, и чувствува нужда да чуе нейния отговор. При първите звуци на гласа на Настасия Филиповна сякаш тръпки минаха по тялото й. Разбира се „тази жена“ забеляза много добре всичко това.

— Вие всичко разбирате… но нарочно се правите, че уж не разбирате — почти пошепна Аглая, като гледаше навъсено в земята.

— Защо пък? — едва-едва се усмихна Настасия Филиповна.

— Вие искате да се възползувате от моето положение… от това, че съм във вашия дом — смешно и неловко продължи Аглая.

— За това положение сте виновна вие, а не аз! — избухна изведнъж Настасия Филиповна. — Не аз ви поканих, а вие ме поканихте на тази среща, причината за която не знам и досега.

Аглая вдигна надменно глава.

— Сдържайте езика си; аз не съм дошла тук да се боря с вас с това оръжие, което е свойствено на вас…

— О! Значи, все пак сте дошли „да се борите“? Представете си, аз пък смятах, че вие сте… по-остроумна…

И двете се гледаха една друга, без да скриват вече омразата си. А едната от тези жени беше същата, която бе писала неотдавна на другата толкова трогателни писма. И ето че всичко се изпари от първата среща, от първите думи. Как да се обясни това? В този момент като че ли никой от присъствуващите в тази стая лица не намираше в това нищо чудно. Князът, който до вчера още не би повярвал, че е възможно да види подобна сцена дори насън, сега стоеше, гледаше и слушаше така, сякаш отдавна вече я беше предчувствувал. Най-фантастичният сън се беше превърнал изведнъж в най-ярка и конкретна действителност. В този момент едната от тези жени толкова много презираше другата и така желаеше да й го каже (може би бе дошла дори само затова, както се изрази на другия ден Рогожин), че колкото и екстравагантна да беше другата, колкото и разстроен ум и болна душа да имаше, като че не би могла да запази никакво, обмислено отнапред държане срещу злъчното и чисто женско презрение на своята съперница. Князът беше сигурен, че Настасия Филиповна няма да заприказва първа за писмата; по святкащите й погледи той се досещаше какво може да й струва сега това, че ги е написала; но той би дал половината си живот да не заприказва за тях сега и Аглая.

Но Аглая като че ли изведнъж се съвзе и се овладя.

— Вие не ме разбрахте — каза тя, — аз не съм дошла, за да се карам с вас… макар и да не ви обичам. Аз… аз дойдох тук… за да ви говоря човешки. Когато ви поканих на тази среща, аз бях вече решила за какво ще говоря с вас и няма да отстъпя от това си решение, ако ще би и никак да не ме разберете. Толкова по-зле ще бъде за вас, а не за мене. Аз исках да ви отговоря на това, което ми писахте, и то да отговоря лично, защото така ми се видя по-удобно. Чуйте прочее отговора ми на всички ваши писма. За пръв път ми дожаля за княз Лев Николаевич в деня, когато се запознах с него и когато по-късно научих за всичко случило се вечерта у вас. Дожаля ми за него, тъй като той е толкова простодушен човек, та в простотата си е повярвал, че може да бъде щастлив… с една жена… с такъв характер. Това, от което се боях за него, стана; вие не сте могли да го обикнете, измъчили сте го и сте го оставили. А не сте могли да го обикнете, защото сте много горда… не, не горда, сгреших, а суетна… дори не и това: вие сте егоистка до… лудост, което се доказва и от вашите писма до мене. Вие не можахте да обикнете едно толкова добродушно същество като него и дори може би в сърцето си сте го презирали и сте му се смели; вие можете да обичате само собствения си позор и постоянната мисъл, че са ви опозорили и оскърбили. Ако бяхте по-малко безчестна или съвсем не бяхте, щяхте да бъдете по-нещастна… (Аглая произнасяше с наслада и много бързо тези думи, които отдавна вече бе приготвила и обмислила, още тогава обмислила, когато и насън не й бе идвало, че е възможна сегашната среща; тя следеше със злобен поглед какво отражение ще имат те върху, изкривеното от вълнение лице на Настасия Филиповна.) Спомняте ли си — продължи тя, — тогава той ми писа едно писмо, за което ми каза, че вие го знаете и дори сте го чели? От това писмо аз разбрах всичко, и то добре го разбрах; неотдавна той сам ми потвърди дума по дума всичко, което ви казвам сега. След писмото почнах да чакам. Отгатнах, че вие сигурно ще дойдете тук, защото не можете да живеете без Петербург: твърде млада и хубава сте още за провинцията… Тези думи впрочем също не са мои — прибави тя, като цяла се изчерви и от този миг червенината не се махаше вече от лицето й чак докато спря да говори. — Когато видях отново княза, страшно ме заболя и ми стана обидно за него-. Не се смейте; ако се смеете, ще рече, че сте недостойна да разберете това…

— Вие виждате, че аз не се смея — отговори тъжно и строго Настасия Филиповна.

— Впрочем мене ми е все едно, смейте се, колкото искате. Когато сама го разпитах, той ми каза, че отдавна вече не ви обича, че дори споменът за вас е мъчителен за него, но че му е жал за вас и че когато мисли за вас, сърцето му е като че ли „пронизано завинаги“. Длъжна съм още да ви кажа, че не съм срещала в живота си човек, равен нему по благородно добродушие и безгранична доверчивост. След като чух това от него, разбрах, че всеки, който иска, би могъл да го излъже, а който го излъже, ще бъде после простен от него; ето защо го обикнах…

Аглая спря за миг поразена, сякаш не вярвайки на себе си, че е могла да произнесе такава дума; но в същото време почти безгранична гордост засия в погледа й; струваше й се, че сега всичко й е безразлично, дори ако „тази жена“ почнеше сега да се смее на признанието, което се беше изплъзнало от устата й.

— Казах ви всичко и сега вие сигурно вече разбрахте какво искам от вас, нали?

— Може би разбрах, но кажете го вие самата — отговори тихо Настасия Филиповна.

Лицето на Аглая пламна от гняв.

— Исках да узная от вас — каза тя твърдо и сричка по сричка, — с какво право вие се месите в неговите чувства към мене? С какво право посмяхте да ми пишете писма? С какво право вие заявявате всеки момент, на него и на мене, че го обичате, след като сама го напуснахте и избягахте от него така обидно и… позорно?

— Аз не съм заявявала нито на него, нито на вас, че го обичам — отговори с усилие Настасия Филиповна, — но… вие имате право, че избягах от него… — прибави тя едва чуто.

— Как не сте заявявали „нито на него, нито на мене“? — извика Аглая. — А вашите писма? Кой ви е молил да ни сватосвате и да ме увещавате да се омъжа за него? Нима това не е заявяване? Защо ни се натрапвате? Отначало смятах, че вие искате, напротив, да ми вдъхнете отвращение към него с намесата си между нас, за да скъсам с него; едва по-късно се сетих в какво се състои работата: вие просто сте си въобразили, че вършите голям подвиг с всичките тези превземки… Та способна ли сте да го обичате, като обичате толкова много суетността си? Защо просто не заминахте оттук, вместо да ми пишете смешни писма? Защо не се омъжите сега за този благороден човек, който толкова ви обича и ви направи честта да ви предложи ръката си? Причината е много ясна: омъжите ли се за Рогожин, как ще се чувствувате тогава онеправдана? Дори твърде голяма чест ще извлечете от това! Евгений Павлич казваше за вас, че сте чели твърде много поезия и се „твърде много образована за вашето… положение“; че предпочитате да четете, отколкото да работите; прибавете и вашата суетност и ето всичките ваши причини…

— А вие не сте ли безделница?

Разговорът стигна много бързо и много открито до толкова неочакван предел, неочакван, защото, когато тръгваше за Павловск, Настасия Филиповна все още си правеше някакви илюзии, макар че очакваше от тази среща, разбира се, по-скоро нещо лошо, отколкото добро; а Аглая веднага се беше увлякла неудържимо като при падане отвисоко и не можеше да противостои на ужасната наслада на отмъщението. За Настасия Филиповна бе дори странно, че я вижда в такова състояние. Объркана още от първия момент, тя я гледаше и сякаш не вярваше на очите си. Беше ли наистина тя една жена, която е прочела много поезия, както предполагаше Евгений Павлович, или беше просто луда, както бе убеден князът?

Във всеки случай тази жена — въпреки че понякога се държеше много цинично и дръзко — беше всъщност много по-срамежлива, по-нежна и по-доверчива, отколкото можеше да се съди за нея. Вярно, че в нея имаше нещо много непрактично, мечтателно, прикрито и фантастично, но наред е това имаше и силни и дълбоки чувства… Князът го разбираше; страданието бе изписано по лицето й. Аглая го забеляза и потрепери от омраза.

— Как смеете да ми говорите с такъв тон? — каза тя с неизразимо високомерие в отговор на бележката на Настасия Филиповна.

— Навярно не сте чули добре — учуди се Настасия Филиповна. — С какъв тон съм ви говорила?

— Ако сте искали да бъдете честна жена, защо не сте скъсали на времето с вашия прелъстител Тоцки съвсем просто… без театралности? — каза неочаквано Аглая ни в клин, ни в ръкав.

— Какво знаете вие за моето положение, за да си позволявате да ме съдите? — трепна и ужасно побледня Настасия Филиповна.

— Знам това, че не сте отишли да работите, а сте се повлекли с богаташа Рогожин, за да играете ролята на паднал ангел. Не се чудя, дето Тоцки е искал да се застреля заради този паднал ангел!

— Престанете! — с отвращение и като че с болка каза Настасия Филиповна. — Вие сте ме разбрали толкова, колкото… слугинята на Дария Алексеевна, която тези дни се съди с годеника си при мировия съдия. Тя би ме разбрала по-добре от вас…

— Навярно е честно момиче и живее от своя труд. Защо говорите с такова презрение за слугинята?

— Аз не говоря с презрение за труда, а за вас, когато говорите за труда.

— Ако искахте да бъдете честна, щяхте и перачка да станете.

И двете станаха и побледнели се измерваха с очи.

— Аглая, спрете! Вие сте несправедлива — извика князът разстроен. Рогожин вече не се усмихваше, а слушаше със стиснати устни и със скръстени ръце.

— Ето, погледнете я — каза Настасия Филиповна, треперейки от ярост, — погледнете тази госпожица! А аз я смятах за ангел! Как сте дошли без гувернантката си тук, Аглая Ивановна?… А искате ли… искате ли да ви кажа веднага, направо, без заобикалки защо сте дошли тук? Уплашили сте се, ето защо сте дошли.

— От вас ли съм се уплашила? — попита Аглая извън себе си смаяна от наивната дързост, че са посмели да говорят така с нея.

— Разбира се, от мене! Щом сте решили да дойдете при мене, значи, боите се от мене. Човек не презира тези, от които се бои. И като си помисля, че съм ви уважавала дори до този момент! А знаете ли защо се боите от мене и каква е сега главната ви цел? Искали сте лично да се уверите коя от двете ни той обича повече. Защото сте ужасно ревнива…

— Той ми каза вече, че ви мрази… — едва промълви Аглая.

— Възможно; възможно е да не съм достойна за него, само че… само че вие излъгахте, струва ми се! Той не може да ме мрази и не е могъл да ви каже това! Впрочем аз съм склонна да ви простя… от уважение към вашето положение… само че все пак аз имах по-добро мнение за вас; смятах ви за по-умна и дори по-хубава, Бога ми!… Хайде, вземете си вашето съкровище… ето го, той ви гледа, не може да дойде на себе си, вземете го, но при едно условие: махайте се веднага оттук! Още в този момент!…

Тя падна в креслото и се обля в сълзи. Ала изведнъж очите й блеснаха с нов блясък, тя погледна втренчено Аглая и стана.

— А искаш ли ей сега… да му за-по-вя-дам, чуваш ли? Само да му за-по-вя-дам и той начаса ще те напусне и ще остане завинаги при мене, ще се ожени за мене, а ти ще се върнеш бежешком в къщи сама. Искаш ли, искаш ли? — викна тя като безумна и може би сама почти не си вярваше, че е могла да каже такива думи.

Аглая се спусна в уплаха към вратата, но се спря на прага като закована и чу.

— Искаш ли да изпъдя Рогожин? Ти мислеше, че аз ще се омъжа за Рогожин, за да ти направя удоволствие? Ей на, сега пред тебе ще му извикам: „Върви си, Рогожин!“, а на княза ще кажа: „Помниш ли какво ми бе обещал?“ Господи! Защо толкова се унижих пред тях? Та не, ме ли уверяваше ти, княже, че ще тръгнеш след мене, каквото и да ми се случи, и че никога няма да ме напуснеш; че ме обичаш, че всичко ми прощаваш и ме у… ува… Да, и това каза! И аз избягах от тебе, само за да ти върна свободата, но сега вече не искам! Защо тя постъпи с мене като с някаква безсрамница? Попитай Рогожин безсрамница ли съм, той ще ти каже! Сега, когато тя ме опозори, и то пред твоите очи, ти ще се отвърнеш ли от мене, за да си отидеш под ръка с нея. Но бъди проклет, ако го направиш, защото ти си единственият човек, в когото аз повярвах. Върви си, Рогожин, не си ми потребен! — извика тя почти в безсъзнание; думите й излизаха с мъка от гърдите, лицето й беше изкривено, устните засъхнали; явно бе, че сама не вярваше нито дума от това, което бе току-що казала в пристъп на самохвалство, но в същото време искаше да продължи поне още един миг самоизмамата. Кризата беше толкова силна, че може би щеше да докара смъртта й, така поне се стори на княза. — Ето го, гледай! — извика най-после тя на Аглая, като й посочи княза. — Ако не дойде веднага при мене и не те остави зарад мене, вземи го, отстъпвам ти го, не го искам повече!…

И двете жени бяха застанали неподвижно, сякаш чакаха отговора на княза, когото гледаха като побъркани. Но той може би и не разбираше цялата сила на този зов; това беше дори сигурно. Той виждаше пред себе си само едно отчаяно, безумно лице, което бе „пронизало завинаги сърцето му“, както се бе изтървал да каже веднъж на Аглая. Не можа повече да издържи и като сочеше към Настасия Филиповна, обърна се с молба и укор към Аглая:

— Възможно ли е? Не виждате ли колко е… нещастна!

Но едва можа да каже това и онемя пред ужасния поглед на Аглая. В този поглед личеше такова страдание и в същото време такава безкрайна омраза, че той плесна с ръце, нададе вик и се спусна към нея, но беше вече късно! Тя не можа да понесе дори един миг да се колебае той, закри с ръце лицето си, извика: „Ах, Боже мой!“ — и се втурна да излезе, последвана от Рогожин, който искаше да й отключи пътната врата.

Князът също се затече, но на прага го хванаха две ръце. Посърналото изкривено лице на Настасия Филиповна го гледаше вперено и посинелите й устни шаваха, питайки.

— Ти тичаш подир нея? Подир нея?…

Тя падна в безсъзнание на ръцете му. Той я вдигна, внесе я в стаята, сложи я в креслото и застана наведен над нея в тъпо очакване. На масичката имаше чаша с вода; Рогожин, който се беше върнал, я взе и плисна водата в лицето й; тя отвори очи и около една минута не можа нищо да разбере; но изведнъж се огледа, трепна, извика и се хвърли към княза.

— Мой! Мой! — извика тя. — Отиде си гордата госпожица, а? Ха-ха-ха! — разсмя се тя истерично. — Ха-ха-ха! А аз го бях отстъпила на тази госпожица! Защо? Защо? Луда бях! Луда!… Върви си, Рогожин, ха-ха-ха!

Рогожин ги изгледа продължително и без да каже нито дума, взе шапката си и излезе. Десет минути по-късно князът седеше до Настасия Филиповна, не откъсваше очи от нея и я милваше по главата и лицето с две ръце като малко дете. Той се смееше, когато тя се смееше и беше готов да се разплаче, щом видеше сълзи в очите й. Нищо не казваше, само слушаше внимателно нейното забързано, възторжено и несвързано бърборене, от което надали разбираше нещо, но мило се усмихваше и щом му се стореше, че тя пак започва да тъжи или да плаче, да кори или да се оплаква, веднага вземаше отново да я милва по главата и нежно да гали с ръце бузите й, като я утешаваше и увещаваше като дете.