Фьодор Достоевски
Идиот (12)

XII

Коля заведе княза наблизо, до Литейная, в едно кафене, дето се играеше билярд, на долния етаж с вход откъм улицата. Надясно в ъгъла, в отделна стаичка като стар постоянен посетител се беше разположил Ардалион Александрович с бутилка на масичката и наистина с „Indépendance Belge“ в ръце. Чакаше княза: щом го съгледа, веднага остави вестника и започна едно разпалено и усукано обяснение, от което впрочем князът почти нищо не разбра, защото генералът беше вече почти пиян.

— Десет рубли нямам — прекъсна го князът, — но ето ви двадесет и пет, разменете ги и ми върнете петнадесет, защото иначе сам ще остана без грош.

— О, не се съмнявайте и бъдете сигурен, че ще го направя още сега…

— Освен това аз имам една молба към вас, генерале. Ходили ли сте някога у Настасия Филиповна?

— Аз ли? Дали съм ходил някога у нея? За това ли ме питате? Няколко пъти, мили мой, няколко пъти! — извика генералът в пристъп на самодоволство и тържествуваща ирония. — Но най-после престанах да ходя, тъй като не искам да поощрявам един непристоен съюз. Вие сам видяхте, бяхте свидетел тая заран: направих всичко, което можеше да направи един баща, но баща кротък и снизходителен; но сега на сцената ще излезе един съвсем друг баща и тогава — ще видим, ще проверим; заслужилият стар воин ли ще победи интригата, или безсрамната камелия^[1] ще влезе в най-благородното семейство.

— Тъкмо вас исках да попитам дали ще можете като познат да ме заведете тази вечер у Настасия Филиповна? Трябва да я видя още днес по една работа; но съвсем не зная как да вляза. Преди малко й бях представен, ала все пак не ме поканиха: днес там ще бъдат само поканени. Впрочем готов съм да не спазя някои правила на приличието и дори да стана смешен само за да вляза някак.

— И вие попаднахте точно, точно на моята идея, млади ми приятелю — извика възторжено генералът, — аз не ви повиках за тази дреболия — продължи той, като прибра впрочем парите и ги сложи в джоба си, — повиках ви, за да ви поканя да ми станете другар в един поход към Настасия Филиповна или по-право казано, в един поход срещу Настасия Филиповна! Генерал Иволгин и княз Мишкин! Как ли ще й се види това! А аз, под формата на любезност за рождения й ден, ще й обявя най-сетне волята си — косвено, не направо, но ще бъде все същото. Тогава Ганя сам ще види какво трябва да прави: ще избира между един баща, заслужил и… така да се каже… и прочее или… Но да става, каквото ще! Вашата идея е извънредно полезна. Ще тръгнем в девет часа, имаме още време.

— Къде живее тя?

— Далеч оттук: близо до Болшой театър, в къщата на Митовцова, почти на самия площад, на първия етаж… Няма да има много хора у нея, макар че тя има рожден ден, и рано ще се разотидат…

Отдавна вече се бе мръкнало; князът все още седеше, слушаше и чакаше генерала, който започваше безброй много анекдоти и не довършваше нито един. Щом дойде князът, той си поръча нова бутилка и само за един час я изпи, след това си поръча друга, изпи и нея. Навярно успя да разправи почти цялата си история. Най-сетне князът стана и каза, че не може повече да чака. Генералът допи последните капки от бутилката, стана и излезе от стаята, като стъпваше много несигурно. Князът беше отчаян. Не можеше да разбере как се довери толкова глупаво. Всъщност той съвсем не бе се и доверявал; разчиташе на генерала само за да влезе по някакъв начин при Настасия Филиповна, дори с цената на някакъв скандал, но пък не смяташе, че скандалът ще бъде много голям: генералът беше съвсем пиян, много словоохотлив и говореше непрекъснато, разчувствуван, с разплакана душа. Постоянно повтаряше, че поради лошото поведение на всички членове от семейството му всичко пропада и че е време да се тури край на това. Най-после стигнаха на Литейная. Снегът все още се топеше; тъжен, топъл, влажен вятър свиреше по улиците, екипажите шляпаха из калта, бързи коне и кранти звънкаха с подковите си по каменната настилка. Тълпа от умърлушени и мокри пешеходци се скиташе по тротоарите. Срещаха се и пияни.

— Виждате ли тези осветени първи етажи — каза генералът, — тук живеят все мои другари, — а аз, най-заслужилият и най-пострадалият между тях, се мъкна пеш към Болшой театър, към квартирата на една подозрителна жена! Човекът, който има тринадесет куршума в гърдите си… вие не вярвате! А пък специално за мене Пирогов телеграфира в Париж и напусна временно обсадения Севастопол^[2], а Нелатон^[3], парижки придворен лекар, си издействува свободен пропуск в името на науката и дойде да ме прегледа в обсадения Севастопол. Това е известно на най-голямото началство: „А, това е онзи Иволгин, който има тринадесет куршума в тялото си!…“ Ето какво казват, господине! Виждате ли, княже, тази къща? Тук в първия й етаж живее старият ми другар генерал Соколович с благородното си и многобройно семейство. С тази къща, с други три на Невски и с две на Морская сега се ограничава целият ми кръг от познанства, искам да кажа, от личните ми познанства. Нина Александровна отдавна вече се е примирила с положението. А аз още живея със спомените си… и, така да се каже, си почивам в културния кръг на обществото на някогашните си другари и подчинени, които и досега ме обожават. Този генерал Соколович (впрочем отдавна не съм ходил у него и не съм виждал Ана Фьодоровна)… нали знаете, скъпи княже, когато не приемаш гости, някак неусетно и ти преставаш да ходиш у другите. А пък… хм… вие май не вярвате… Впрочем защо да не заведа сина на моя най-добър приятел и другар от детинство в това очарователно семейство? Генерал Иволгин и княз Мишкин! Ще видите там една пленителна девойка — не една, а две, дори три, които са украшение на столицата и обществото: красота, образованост, духовни стремежи… женският въпрос, стихове, всичко това съчетано в щастлива разнообразна смесица, като не смятаме най-малкото по осемдесет хиляди рубли сухи пари зестра за всяка една, от което никога не боли глава, при никакви женски и социални въпроси… с една дума, непременно, непременно трябва и съм длъжен да ви заведа. Генерал Иволгин и княз Мишкин!

— Веднага? Още сега? Но вие забравихте — започна князът.

— Нищо, нищо не съм забравил, да идем! През тук, по тази великолепна стълба. Чудно ми е защо го няма портиера, но… днес е празник, излязъл е. Още не са изгонили този пияница. Цялото си щастие в живота и в службата тоя Соколович дължи на мене, единствено на мене и никому другиму, но… ето че стигнахме.

Князът вече не протестираше и следваше послушно генерала, за да не го дразни с твърдата надежда, че генерал Соколович и цялото му семейство малко по малко ще се изпарят като мираж и ще се окажат несъществуващи, така че те ще могат да слязат преспокойно по стълбата. Но за свой ужас той почна да губи тази надежда: генералът го водеше по стълбата като човек, който наистина има тук познати и всеки миг вмъкваше биографични и топографични подробности, и то с математическа точност. Най-сетне, когато, качили се на първия етаж, те се спряха вдясно пред вратата на една прекрасна квартира и генералът хвана дръжката на звънеца, князът реши вече да избяга; но едно странно обстоятелство го спря за момент.

— Вие сте сбъркали, генерале — каза той, — на вратата пише Кулаков, а вие звъните на Соколович.

— Кулаков… Кулаков нищо не значи. Квартирата е на Соколович и аз звъня на Соколович; не ме интересува Кулаков… Ето че отварят.

Вратата наистина се отвори. Показа се един лакей й съобщи, че „господарите ги няма в къщи“.

— Колко жалко, колко жалко и като че ли нарочно — с най-дълбоко съжаление повтори няколко пъти Ардалион Александрович. — Ще им кажете, драги, че генерал Иволгин и княз Мишкин желаеха да им засвидетелствуват своето уважение и че извънредно, извънредно много съжаляват…

В този момент през отворената врата надниква в антрето още едно лице, види се, това бе домашна икономка, а може би и гувернантка, дама на около четиридесет години, облечена в тъмна рокля. Тя се приближи с любопитство и недоверие, щом чу имената на генерал Иволгин и княз Мишкин.

— Мария Александровна не е в къщи — каза тя, като се вглеждаше особено в генерала, — отиде у баба си с госпожицата, с Александра Михайловна.

— И Александра Михайловна излязла с нея, о Боже, какво нещастие! И представете си, госпожо, все такова нещастие ми се случва! Най-покорно ви моля да й предадете моите почитания, а на Александра Михайловна кажете да си припомни… с една дума, предайте й моето сърдечно пожелание да се сбъдне това, което тя сама си пожела в четвъртък вечерта, когато слушаше баладата на Шопен; тя ще си спомни… Моето сърдечно пожелание! Генерал Иволгин и княз Мишкин!

— Няма да забравя, господине — поклони се дамата, станала по-доверчива.

Когато слизаха по стълбата, генералът все още така разпалено продължаваше да съжалява, че не са ги намерили и че князът се е лишил от такова очарователно запознанство.

— Знаете ли, скъпи, че аз съм малко поет по душа, забелязали ли сте? Впрочем… впрочем, струва ми се, че ние сбъркахме къщата — заключи той изведнъж съвсем неочаквано, — Соколовичи, спомням си сега, живеят в друга къща и дори, струва ми се, в този момент са в Москва. Да, сбърках малко, но… нищо.

— Бих искал да знам само едно нещо — жално забеляза князът, — трябва ли съвсем да престана да разчитам на вас и да отида сам у Настасия Филиповна?

— Да престанете да разчитате на мене? Сам да отидете? Но отде накъде, когато това е за мене много важно нещо и от него зависи толкова много съдбата на цялото ми семейство? Млади ми приятелю, вие зле познавате Иволгин. Който казва „Иволгин“, той казва „стена“: облягай се на Иволгин като на стена, ето какво казваха още в ескадрона, в който почнах службата си. Трябва само по пътя да се отбия за минутка в една къща, дето си отпочива душата ми, ето вече няколко години, след тревоги и изпитания…

— Искате да се отбиете у вас?

— Не! Искам да се отбия… при капитаншата Терентиева, вдовица на капитан Терентиев, бивш мой подчинен… и дори приятел… Там, при капитаншата, аз се възраждам духом и там занасям житейските си и семейни горести… И тъй като тъкмо днес се чувствувам много обременен морално, аз…

— Струва ми се — измърмори князът, — че и без това направих ужасна глупост, дето преди малко ви обезпокоих. Освен това вие сега… Сбогом!

— Но аз не мога, не мога да ви пусна да си отидете, млади ми приятелю! — разтревожи се генералът. — Тя е вдовица, майка на семейство и извлича от сърцето си онези струни, които отекват в цялото ми същество. Посещението при нея ще трае пет минути, в тази къща не се стеснявам, кажи-речи, живея в нея; ще се измия, ще си направя най-необходимия тоалет и с файтон ще отидем до Болшой театър. Бъдете сигурен, че аз ще имам нужда от вас през цялата вечер… Ето в тази къща, вече стигнахме… А, Коля, ти си вече тук? Знаеш ли дали Марфа Борисовна е у дома си, или току-що идваш?

— О, не — отговори Коля, с когото те се сблъскаха на вратата на къщата, — отдавна вече съм тук, при Иполит, той е по-зле, тая заран лежеше. Слязох сега да купя карти от будката. Марфа Борисовна ви чака. Само че, татко, уф, какъв вид имате!… — завърши Коля, като наблюдаваше внимателно походката и държането на генерала. — Хайде да вървим!

Срещата с Коля накара княза да придружи генерала и у Марфа Борисовна, но само за една минута. Князът имаше нужда от Коля; защото бе решил да се отърве на всяка цена от генерала и не можеше да си прости, че преди малко бе възлагал надежди на него. Изкачваха се дълго време, на четвъртия етаж, и то по задната стълба.

— Княза ли искате да запознаете? — попита Коля по стълбата.

— Да, приятелю, искам да го запозная: генерал Иволгин и княз Мишкин. Но кажи ми… как е… Марфа Борисовна…

— Да ви кажа ли, татко, по-добре не отивайте! Ще ви изяде! От три дни не сте си показали носа при нея, а тя чака пари. Защо сте й обещали? Винаги правите така! Оправяйте се сега.

На четвъртия етаж се спряха пред една ниска врата. Генералът явно се бе уплашил и избута княза пред себе си.

— А аз ще остана тук — мънкаше той, — искам да й направя сюрприз…

Коля влезе пръв. Някаква дама на около четиридесет години, набелена и изчервена, по чехли, с кожухче и с коси на плитчини, погледна от вратата и сюрпризът на генерала изведнъж отиде по дяволите. Щом го видя, дамата веднага изкрещя:

— Ето го подлия и коварен човек, тъй си и знаех аз! — Да влезем, тя само така — смотолеви генералът на княза, като все още невинно се усмихваше.

Но не излезе само така. Щом минаха през тъмното и ниско антре в една тясна зала, мебелирана с шест плетени стола и две игрални масички, домакинята веднага продължи с някакъв заучено-плачевен и обичаен глас:

— И нямаш срам, нямаш срам, варварино и тиранино на цялото ми семейство, варварино и изверго! Обра ме цяла-целеничка, кръвчицата ми изпи и пак не си доволен. Докога ще те търпя, безсрамни и безчестни човече!

— Марфа Борисовна, Марфа Борисовна! Това е… княз Мишкин. Генерал Иволгин и княз Мишкин — мънкаше треперещ и смутен генералът.

— Ще повярвате ли — изведнъж се обърна капитаншата към княза, — ще повярвате ли, че този безсрамен човек не пощади моите сирачета! Всичко обра, всичко окраде, всичко продаде и заложи, нищо не остави. Какво ще правя с твоите полици, хитри и безсъвестни човече? Отговаряй, хитрецо, отговаряй, ненаситно сърце: с какво, с какво ще нахраня сирачетата си? Ето го идва пиян и не може да се държи на краката си… С какво съм разгневила аз Господа-Бога, отговаряй, гнусни и отвратителни хитрецо?

Но генералът не мислеше сега за това.

— Марфа Борисовна, ето двадесет и пет рубли… всичко, което мога да направя с помощта на моя извънредно благороден приятел. Княже! Жестоко се излъгах! Това е… животът… А сега… извинете, чувствувам се зле — продължи генералът, като стоеше сред стаята и се кланяше на всички страни, — чувствувам се зле! Леночка! Една възглавница… мила!

Леночка, осемгодишно девойче, веднага отърча за възглавница и я сложи на твърдия мушамен изпокъсан диван. Генералът седна на него с намерение да каже още много неща, но едва се допря до дивана и веднага се катурна на една страна, извърна се към стената и заспа като праведник. С изискана вежливост и натъжена, Марфа Борисовна посочи на княза един стол до игралната масичка, седна насреща му, подпря с ръка дясната си страна и завъздиша мълчаливо, гледайки княза. Три малки дечица, две момиченца и едно момченце, от които Леночка беше най-голямата, се приближиха до масата, сложиха и трите ръце на нея и почнаха и трите също така втренчено да разглеждат княза. От съседната стая се появи Коля.

— Много се радвам, че ви виждам тук, Коля — обърна се князът към него, — не можете ли да ми помогнете? Трябва непременно да отида у Настасия Филиповна. Помолих преди малко Ардалион Александрович да ме заведе, но ето че той заспа. Придружете ме, защото аз не знам нито улиците, нито посоката. Адреса впрочем имам: до Болшой театър, къщата на Митовцова.

— Настасия Филиповна? Но тя никога не е живяла до Болшой театър и ако искате да знаете, баща ми никога не е стъпвал у нея; чудя се как сте могли да очаквате от него каквото и да било. Тя живее на Петте кьошета, недалеч от Владимировская, оттук е много по-близо. Веднага ли искате да отидем? Сега е девет и половина. Заповядайте, ще ви заведа.

Князът и Коля начаса излязоха. Уви, князът нямаше с какво да вземе файтон, трябваше да вървят пеша.

— Искаше ми се да ви запозная с Иполит — каза Коля, — той е най-големият син на капитаншата с кожухчето и беше в другата стая; болен е и цял ден днес лежа. Но той е много странен; ужасно е чувствителен и ми се стори, че щеше да се срамува от вас, тъй като вие дойдохте в такъв момент… Все пак за мене не е толкова срамно както за него, защото при него с лошо поведение е майка му, а при мене баща ми; има все пак разлика, тъй като за мъжкия пол това не е безчестие. Впрочем има може би известен предразсъдък в твърдението, че мъжкият пол е по-силният. Иполит е великолепно момче, но е роб на някои предразсъдъци.

— Вие казвате, че той има охтика?

— Да, струва ми се, по-добре би било да умре по-скоро. На негово място непременно бих искал да умра. Жал му е за братята и сестрите, за онези мъничките. Ако можехме, само ако имахме пари, щяхме да си наемем отделна квартира и да се отделим от семействата си. Това е мечтата ни. А знаете ли, че когато му разправих преди малко какво ви се случи, той се разгневи много и каза, че човек, който се оставя да му ударят плесница и не обяви дуел, е негодник. Впрочем той се ядоса ужасно и аз вече престанах да говоря с него. Та как стана тъй, че Настасия Филиповна ви покани веднага да идете у нея?

— Там е работата, че не ме покани.

— Как ще отидете тогава? — извика Коля, като дори се спря сред тротоара. — И… и то в такова облекло, а там ще бъдат само поканени.

— Сам не знам, Бога ми, как ще вляза. Ако ме приемат — добре, ако не — работата е спукана. Колкото за облеклото, какво мога да направя?

— Имате да говорите по някаква работа? Или отивате само така, pour passer le temps^[4] в „благородно общество“?

— Не, аз всъщност… тоест по работа… няма как да ви обясня, но…

— То си е ваша работа защо отивате, за мене е важно, че не се натрапвате просто да прекарате вечерта сред очарователното общество на камелии, генерали и лихвари. Ако беше така, извинете, княже, но аз бих ви се присмял и бих почнал да ви презирам. Тук има ужасно малко честни хора, дори не можеш намери човек, когото да уважаваш безрезервно. Щеш не щеш, гледаш на хората отвисоко, а те всички искат да ги уважаваш; на първо място Варя. И забелязали ли сте, княже, че в наше време всички са авантюристи! И то тъкмо у нас в Русия, в нашето любезно отечество. И как е станало така — не разбирам. Изглежда, че в миналото всичко е било върху здрави основи, но как е сега? Навред се говори и пише за това. Изобличават, у нас всички изобличават. Родителите първи бият отбой и сами се срамуват за някогашния си морал. Ето на, в Москва един баща е убеждавал сина си да не се спира пред нищо, за да спечели пари; в печата се изнесе.^[5] Погледнете баща ми, генерал. Е, какво е излязло от него? Впрочем знаете ли какво ще ви кажа — аз смятам, че той е честен човек; Бога ми, така е! Всичкото зло иде от безредния му живот и от виното. Бога ми, така е! Дори го съжалявам; само че не смея да го кажа, защото всички се смеят; а Бога ми, жал ми е за него. А какво представляват другите, умните? Всички са лихвари, от първия до последния — всички! Иполит оправдава лихварството, казва, че така е необходимо, да има стопанско сътресение, някакви приливи и отливи, дявол ги взел. Това ме ядосва ужасно, но той е озлобен. Представете си, майка му, капитаншата де, получава пари от генерала и после му ги дава на краткосрочни заеми с лихва; просто да се погнусиш! А знаете ли, че мама, собствената ми майка, Нина Александровна, генералшата, помага на Иполит с пари, с дрехи, с бельо и с какво ли не, помага донякъде и на децата чрез Иполит, защото майка им ги е изоставила. И Варя също.

— Виждате ли, вие казвате, че няма честни и силни хора и че всички са само лихвари; а ето ви силни хора; вашата майка и Варя. Нима да помагаш на тях, и то при такива условия, не е доказателство за морална сила?

— Варка го прави от честолюбие, от славолюбие, за да не остане назад от майка си; но мама наистина… аз я уважавам. Да, аз уважавам това и го оправдавам. Дори Иполит го съзнава, въпреки че почти съвсем се е ожесточил. Отначало се смееше и го наричаше низост от страна на мама; но сега почва понякога да го съзнава. Хм! Значи, вие наричате това сила? Ще го запомня. Ганя не знае, че мама им помага, иначе би нарекъл добрината й поощряване на порока.

— А, Ганя не знае? Струва ми се, че Ганя не знае още много неща — несъзнателно каза князът, потънал в мисли.

— А знаете ли, княже, че вие много ми харесвате? Не ми излиза от ума това, което ви се случи днес?

— И вие много ми харесвате, Коля.

— Слушайте, как смятате да уредите живота си тук? Аз скоро ще си намеря работа и ще си докарвам нещо, хайде да наемем с Иполит квартира и да живеем и тримата заедно; а генералът ще ни идва на гости.

— С най-голямо удоволствие. Впрочем ще поговорим по това. Сега съм много… много разстроен. О, вече стигнахме? В тази къща ли… какъв великолепен вход! И портиер. Ех, Коля, не знам какво ще излезе от всичко това.

Князът стоеше като загубен.

— Утре ще ми разправите! Не се бойте много. Дай Боже да успеете, защото аз споделям напълно вашите убеждения! Сбогом. Аз ще се върна там и ще разкажа на Иполит. А бъдете сигурен, че ще ви приемат, не се страхувайте! Тя е страшно оригинална. По тази стълба на първия етаж, портиерът ще ви покаже.