Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 78 гласа)

XII

Коля заведе княза наблизо, до Литейная, в едно кафене, дето се играеше билярд, на долния етаж с вход откъм улицата. Надясно в ъгъла, в отделна стаичка като стар постоянен посетител се беше разположил Ардалион Александрович с бутилка на масичката и наистина с „Indépendance Belge“ в ръце. Чакаше княза: щом го съгледа, веднага остави вестника и започна едно разпалено и усукано обяснение, от което впрочем князът почти нищо не разбра, защото генералът беше вече почти пиян.

— Десет рубли нямам — прекъсна го князът, — но ето ви двадесет и пет, разменете ги и ми върнете петнадесет, защото иначе сам ще остана без грош.

— О, не се съмнявайте и бъдете сигурен, че ще го направя още сега…

— Освен това аз имам една молба към вас, генерале. Ходили ли сте някога у Настасия Филиповна?

— Аз ли? Дали съм ходил някога у нея? За това ли ме питате? Няколко пъти, мили мой, няколко пъти! — извика генералът в пристъп на самодоволство и тържествуваща ирония. — Но най-после престанах да ходя, тъй като не искам да поощрявам един непристоен съюз. Вие сам видяхте, бяхте свидетел тая заран: направих всичко, което можеше да направи един баща, но баща кротък и снизходителен; но сега на сцената ще излезе един съвсем друг баща и тогава — ще видим, ще проверим; заслужилият стар воин ли ще победи интригата, или безсрамната камелия[1] ще влезе в най-благородното семейство.

— Тъкмо вас исках да попитам дали ще можете като познат да ме заведете тази вечер у Настасия Филиповна? Трябва да я видя още днес по една работа; но съвсем не зная как да вляза. Преди малко й бях представен, ала все пак не ме поканиха: днес там ще бъдат само поканени. Впрочем готов съм да не спазя някои правила на приличието и дори да стана смешен само за да вляза някак.

— И вие попаднахте точно, точно на моята идея, млади ми приятелю — извика възторжено генералът, — аз не ви повиках за тази дреболия — продължи той, като прибра впрочем парите и ги сложи в джоба си, — повиках ви, за да ви поканя да ми станете другар в един поход към Настасия Филиповна или по-право казано, в един поход срещу Настасия Филиповна! Генерал Иволгин и княз Мишкин! Как ли ще й се види това! А аз, под формата на любезност за рождения й ден, ще й обявя най-сетне волята си — косвено, не направо, но ще бъде все същото. Тогава Ганя сам ще види какво трябва да прави: ще избира между един баща, заслужил и… така да се каже… и прочее или… Но да става, каквото ще! Вашата идея е извънредно полезна. Ще тръгнем в девет часа, имаме още време.

— Къде живее тя?

— Далеч оттук: близо до Болшой театър, в къщата на Митовцова, почти на самия площад, на първия етаж… Няма да има много хора у нея, макар че тя има рожден ден, и рано ще се разотидат…

Отдавна вече се бе мръкнало; князът все още седеше, слушаше и чакаше генерала, който започваше безброй много анекдоти и не довършваше нито един. Щом дойде князът, той си поръча нова бутилка и само за един час я изпи, след това си поръча друга, изпи и нея. Навярно успя да разправи почти цялата си история. Най-сетне князът стана и каза, че не може повече да чака. Генералът допи последните капки от бутилката, стана и излезе от стаята, като стъпваше много несигурно. Князът беше отчаян. Не можеше да разбере как се довери толкова глупаво. Всъщност той съвсем не бе се и доверявал; разчиташе на генерала само за да влезе по някакъв начин при Настасия Филиповна, дори с цената на някакъв скандал, но пък не смяташе, че скандалът ще бъде много голям: генералът беше съвсем пиян, много словоохотлив и говореше непрекъснато, разчувствуван, с разплакана душа. Постоянно повтаряше, че поради лошото поведение на всички членове от семейството му всичко пропада и че е време да се тури край на това. Най-после стигнаха на Литейная. Снегът все още се топеше; тъжен, топъл, влажен вятър свиреше по улиците, екипажите шляпаха из калта, бързи коне и кранти звънкаха с подковите си по каменната настилка. Тълпа от умърлушени и мокри пешеходци се скиташе по тротоарите. Срещаха се и пияни.

— Виждате ли тези осветени първи етажи — каза генералът, — тук живеят все мои другари, — а аз, най-заслужилият и най-пострадалият между тях, се мъкна пеш към Болшой театър, към квартирата на една подозрителна жена! Човекът, който има тринадесет куршума в гърдите си… вие не вярвате! А пък специално за мене Пирогов телеграфира в Париж и напусна временно обсадения Севастопол[2], а Нелатон[3], парижки придворен лекар, си издействува свободен пропуск в името на науката и дойде да ме прегледа в обсадения Севастопол. Това е известно на най-голямото началство: „А, това е онзи Иволгин, който има тринадесет куршума в тялото си!…“ Ето какво казват, господине! Виждате ли, княже, тази къща? Тук в първия й етаж живее старият ми другар генерал Соколович с благородното си и многобройно семейство. С тази къща, с други три на Невски и с две на Морская сега се ограничава целият ми кръг от познанства, искам да кажа, от личните ми познанства. Нина Александровна отдавна вече се е примирила с положението. А аз още живея със спомените си… и, така да се каже, си почивам в културния кръг на обществото на някогашните си другари и подчинени, които и досега ме обожават. Този генерал Соколович (впрочем отдавна не съм ходил у него и не съм виждал Ана Фьодоровна)… нали знаете, скъпи княже, когато не приемаш гости, някак неусетно и ти преставаш да ходиш у другите. А пък… хм… вие май не вярвате… Впрочем защо да не заведа сина на моя най-добър приятел и другар от детинство в това очарователно семейство? Генерал Иволгин и княз Мишкин! Ще видите там една пленителна девойка — не една, а две, дори три, които са украшение на столицата и обществото: красота, образованост, духовни стремежи… женският въпрос, стихове, всичко това съчетано в щастлива разнообразна смесица, като не смятаме най-малкото по осемдесет хиляди рубли сухи пари зестра за всяка една, от което никога не боли глава, при никакви женски и социални въпроси… с една дума, непременно, непременно трябва и съм длъжен да ви заведа. Генерал Иволгин и княз Мишкин!

— Веднага? Още сега? Но вие забравихте — започна князът.

— Нищо, нищо не съм забравил, да идем! През тук, по тази великолепна стълба. Чудно ми е защо го няма портиера, но… днес е празник, излязъл е. Още не са изгонили този пияница. Цялото си щастие в живота и в службата тоя Соколович дължи на мене, единствено на мене и никому другиму, но… ето че стигнахме.

Князът вече не протестираше и следваше послушно генерала, за да не го дразни с твърдата надежда, че генерал Соколович и цялото му семейство малко по малко ще се изпарят като мираж и ще се окажат несъществуващи, така че те ще могат да слязат преспокойно по стълбата. Но за свой ужас той почна да губи тази надежда: генералът го водеше по стълбата като човек, който наистина има тук познати и всеки миг вмъкваше биографични и топографични подробности, и то с математическа точност. Най-сетне, когато, качили се на първия етаж, те се спряха вдясно пред вратата на една прекрасна квартира и генералът хвана дръжката на звънеца, князът реши вече да избяга; но едно странно обстоятелство го спря за момент.

— Вие сте сбъркали, генерале — каза той, — на вратата пише Кулаков, а вие звъните на Соколович.

— Кулаков… Кулаков нищо не значи. Квартирата е на Соколович и аз звъня на Соколович; не ме интересува Кулаков… Ето че отварят.

Вратата наистина се отвори. Показа се един лакей й съобщи, че „господарите ги няма в къщи“.

— Колко жалко, колко жалко и като че ли нарочно — с най-дълбоко съжаление повтори няколко пъти Ардалион Александрович. — Ще им кажете, драги, че генерал Иволгин и княз Мишкин желаеха да им засвидетелствуват своето уважение и че извънредно, извънредно много съжаляват…

В този момент през отворената врата надниква в антрето още едно лице, види се, това бе домашна икономка, а може би и гувернантка, дама на около четиридесет години, облечена в тъмна рокля. Тя се приближи с любопитство и недоверие, щом чу имената на генерал Иволгин и княз Мишкин.

— Мария Александровна не е в къщи — каза тя, като се вглеждаше особено в генерала, — отиде у баба си с госпожицата, с Александра Михайловна.

— И Александра Михайловна излязла с нея, о Боже, какво нещастие! И представете си, госпожо, все такова нещастие ми се случва! Най-покорно ви моля да й предадете моите почитания, а на Александра Михайловна кажете да си припомни… с една дума, предайте й моето сърдечно пожелание да се сбъдне това, което тя сама си пожела в четвъртък вечерта, когато слушаше баладата на Шопен; тя ще си спомни… Моето сърдечно пожелание! Генерал Иволгин и княз Мишкин!

— Няма да забравя, господине — поклони се дамата, станала по-доверчива.

Когато слизаха по стълбата, генералът все още така разпалено продължаваше да съжалява, че не са ги намерили и че князът се е лишил от такова очарователно запознанство.

— Знаете ли, скъпи, че аз съм малко поет по душа, забелязали ли сте? Впрочем… впрочем, струва ми се, че ние сбъркахме къщата — заключи той изведнъж съвсем неочаквано, — Соколовичи, спомням си сега, живеят в друга къща и дори, струва ми се, в този момент са в Москва. Да, сбърках малко, но… нищо.

— Бих искал да знам само едно нещо — жално забеляза князът, — трябва ли съвсем да престана да разчитам на вас и да отида сам у Настасия Филиповна?

— Да престанете да разчитате на мене? Сам да отидете? Но отде накъде, когато това е за мене много важно нещо и от него зависи толкова много съдбата на цялото ми семейство? Млади ми приятелю, вие зле познавате Иволгин. Който казва „Иволгин“, той казва „стена“: облягай се на Иволгин като на стена, ето какво казваха още в ескадрона, в който почнах службата си. Трябва само по пътя да се отбия за минутка в една къща, дето си отпочива душата ми, ето вече няколко години, след тревоги и изпитания…

— Искате да се отбиете у вас?

— Не! Искам да се отбия… при капитаншата Терентиева, вдовица на капитан Терентиев, бивш мой подчинен… и дори приятел… Там, при капитаншата, аз се възраждам духом и там занасям житейските си и семейни горести… И тъй като тъкмо днес се чувствувам много обременен морално, аз…

— Струва ми се — измърмори князът, — че и без това направих ужасна глупост, дето преди малко ви обезпокоих. Освен това вие сега… Сбогом!

— Но аз не мога, не мога да ви пусна да си отидете, млади ми приятелю! — разтревожи се генералът. — Тя е вдовица, майка на семейство и извлича от сърцето си онези струни, които отекват в цялото ми същество. Посещението при нея ще трае пет минути, в тази къща не се стеснявам, кажи-речи, живея в нея; ще се измия, ще си направя най-необходимия тоалет и с файтон ще отидем до Болшой театър. Бъдете сигурен, че аз ще имам нужда от вас през цялата вечер… Ето в тази къща, вече стигнахме… А, Коля, ти си вече тук? Знаеш ли дали Марфа Борисовна е у дома си, или току-що идваш?

— О, не — отговори Коля, с когото те се сблъскаха на вратата на къщата, — отдавна вече съм тук, при Иполит, той е по-зле, тая заран лежеше. Слязох сега да купя карти от будката. Марфа Борисовна ви чака. Само че, татко, уф, какъв вид имате!… — завърши Коля, като наблюдаваше внимателно походката и държането на генерала. — Хайде да вървим!

Срещата с Коля накара княза да придружи генерала и у Марфа Борисовна, но само за една минута. Князът имаше нужда от Коля; защото бе решил да се отърве на всяка цена от генерала и не можеше да си прости, че преди малко бе възлагал надежди на него. Изкачваха се дълго време, на четвъртия етаж, и то по задната стълба.

— Княза ли искате да запознаете? — попита Коля по стълбата.

— Да, приятелю, искам да го запозная: генерал Иволгин и княз Мишкин. Но кажи ми… как е… Марфа Борисовна…

— Да ви кажа ли, татко, по-добре не отивайте! Ще ви изяде! От три дни не сте си показали носа при нея, а тя чака пари. Защо сте й обещали? Винаги правите така! Оправяйте се сега.

На четвъртия етаж се спряха пред една ниска врата. Генералът явно се бе уплашил и избута княза пред себе си.

— А аз ще остана тук — мънкаше той, — искам да й направя сюрприз…

Коля влезе пръв. Някаква дама на около четиридесет години, набелена и изчервена, по чехли, с кожухче и с коси на плитчини, погледна от вратата и сюрпризът на генерала изведнъж отиде по дяволите. Щом го видя, дамата веднага изкрещя:

— Ето го подлия и коварен човек, тъй си и знаех аз! — Да влезем, тя само така — смотолеви генералът на княза, като все още невинно се усмихваше.

Но не излезе само така. Щом минаха през тъмното и ниско антре в една тясна зала, мебелирана с шест плетени стола и две игрални масички, домакинята веднага продължи с някакъв заучено-плачевен и обичаен глас:

— И нямаш срам, нямаш срам, варварино и тиранино на цялото ми семейство, варварино и изверго! Обра ме цяла-целеничка, кръвчицата ми изпи и пак не си доволен. Докога ще те търпя, безсрамни и безчестни човече!

— Марфа Борисовна, Марфа Борисовна! Това е… княз Мишкин. Генерал Иволгин и княз Мишкин — мънкаше треперещ и смутен генералът.

— Ще повярвате ли — изведнъж се обърна капитаншата към княза, — ще повярвате ли, че този безсрамен човек не пощади моите сирачета! Всичко обра, всичко окраде, всичко продаде и заложи, нищо не остави. Какво ще правя с твоите полици, хитри и безсъвестни човече? Отговаряй, хитрецо, отговаряй, ненаситно сърце: с какво, с какво ще нахраня сирачетата си? Ето го идва пиян и не може да се държи на краката си… С какво съм разгневила аз Господа-Бога, отговаряй, гнусни и отвратителни хитрецо?

Но генералът не мислеше сега за това.

— Марфа Борисовна, ето двадесет и пет рубли… всичко, което мога да направя с помощта на моя извънредно благороден приятел. Княже! Жестоко се излъгах! Това е… животът… А сега… извинете, чувствувам се зле — продължи генералът, като стоеше сред стаята и се кланяше на всички страни, — чувствувам се зле! Леночка! Една възглавница… мила!

Леночка, осемгодишно девойче, веднага отърча за възглавница и я сложи на твърдия мушамен изпокъсан диван. Генералът седна на него с намерение да каже още много неща, но едва се допря до дивана и веднага се катурна на една страна, извърна се към стената и заспа като праведник. С изискана вежливост и натъжена, Марфа Борисовна посочи на княза един стол до игралната масичка, седна насреща му, подпря с ръка дясната си страна и завъздиша мълчаливо, гледайки княза. Три малки дечица, две момиченца и едно момченце, от които Леночка беше най-голямата, се приближиха до масата, сложиха и трите ръце на нея и почнаха и трите също така втренчено да разглеждат княза. От съседната стая се появи Коля.

— Много се радвам, че ви виждам тук, Коля — обърна се князът към него, — не можете ли да ми помогнете? Трябва непременно да отида у Настасия Филиповна. Помолих преди малко Ардалион Александрович да ме заведе, но ето че той заспа. Придружете ме, защото аз не знам нито улиците, нито посоката. Адреса впрочем имам: до Болшой театър, къщата на Митовцова.

— Настасия Филиповна? Но тя никога не е живяла до Болшой театър и ако искате да знаете, баща ми никога не е стъпвал у нея; чудя се как сте могли да очаквате от него каквото и да било. Тя живее на Петте кьошета, недалеч от Владимировская, оттук е много по-близо. Веднага ли искате да отидем? Сега е девет и половина. Заповядайте, ще ви заведа.

Князът и Коля начаса излязоха. Уви, князът нямаше с какво да вземе файтон, трябваше да вървят пеша.

— Искаше ми се да ви запозная с Иполит — каза Коля, — той е най-големият син на капитаншата с кожухчето и беше в другата стая; болен е и цял ден днес лежа. Но той е много странен; ужасно е чувствителен и ми се стори, че щеше да се срамува от вас, тъй като вие дойдохте в такъв момент… Все пак за мене не е толкова срамно както за него, защото при него с лошо поведение е майка му, а при мене баща ми; има все пак разлика, тъй като за мъжкия пол това не е безчестие. Впрочем има може би известен предразсъдък в твърдението, че мъжкият пол е по-силният. Иполит е великолепно момче, но е роб на някои предразсъдъци.

— Вие казвате, че той има охтика?

— Да, струва ми се, по-добре би било да умре по-скоро. На негово място непременно бих искал да умра. Жал му е за братята и сестрите, за онези мъничките. Ако можехме, само ако имахме пари, щяхме да си наемем отделна квартира и да се отделим от семействата си. Това е мечтата ни. А знаете ли, че когато му разправих преди малко какво ви се случи, той се разгневи много и каза, че човек, който се оставя да му ударят плесница и не обяви дуел, е негодник. Впрочем той се ядоса ужасно и аз вече престанах да говоря с него. Та как стана тъй, че Настасия Филиповна ви покани веднага да идете у нея?

— Там е работата, че не ме покани.

— Как ще отидете тогава? — извика Коля, като дори се спря сред тротоара. — И… и то в такова облекло, а там ще бъдат само поканени.

— Сам не знам, Бога ми, как ще вляза. Ако ме приемат — добре, ако не — работата е спукана. Колкото за облеклото, какво мога да направя?

— Имате да говорите по някаква работа? Или отивате само така, pour passer le temps[4] в „благородно общество“?

— Не, аз всъщност… тоест по работа… няма как да ви обясня, но…

— То си е ваша работа защо отивате, за мене е важно, че не се натрапвате просто да прекарате вечерта сред очарователното общество на камелии, генерали и лихвари. Ако беше така, извинете, княже, но аз бих ви се присмял и бих почнал да ви презирам. Тук има ужасно малко честни хора, дори не можеш намери човек, когото да уважаваш безрезервно. Щеш не щеш, гледаш на хората отвисоко, а те всички искат да ги уважаваш; на първо място Варя. И забелязали ли сте, княже, че в наше време всички са авантюристи! И то тъкмо у нас в Русия, в нашето любезно отечество. И как е станало така — не разбирам. Изглежда, че в миналото всичко е било върху здрави основи, но как е сега? Навред се говори и пише за това. Изобличават, у нас всички изобличават. Родителите първи бият отбой и сами се срамуват за някогашния си морал. Ето на, в Москва един баща е убеждавал сина си да не се спира пред нищо, за да спечели пари; в печата се изнесе.[5] Погледнете баща ми, генерал. Е, какво е излязло от него? Впрочем знаете ли какво ще ви кажа — аз смятам, че той е честен човек; Бога ми, така е! Всичкото зло иде от безредния му живот и от виното. Бога ми, така е! Дори го съжалявам; само че не смея да го кажа, защото всички се смеят; а Бога ми, жал ми е за него. А какво представляват другите, умните? Всички са лихвари, от първия до последния — всички! Иполит оправдава лихварството, казва, че така е необходимо, да има стопанско сътресение, някакви приливи и отливи, дявол ги взел. Това ме ядосва ужасно, но той е озлобен. Представете си, майка му, капитаншата де, получава пари от генерала и после му ги дава на краткосрочни заеми с лихва; просто да се погнусиш! А знаете ли, че мама, собствената ми майка, Нина Александровна, генералшата, помага на Иполит с пари, с дрехи, с бельо и с какво ли не, помага донякъде и на децата чрез Иполит, защото майка им ги е изоставила. И Варя също.

— Виждате ли, вие казвате, че няма честни и силни хора и че всички са само лихвари; а ето ви силни хора; вашата майка и Варя. Нима да помагаш на тях, и то при такива условия, не е доказателство за морална сила?

— Варка го прави от честолюбие, от славолюбие, за да не остане назад от майка си; но мама наистина… аз я уважавам. Да, аз уважавам това и го оправдавам. Дори Иполит го съзнава, въпреки че почти съвсем се е ожесточил. Отначало се смееше и го наричаше низост от страна на мама; но сега почва понякога да го съзнава. Хм! Значи, вие наричате това сила? Ще го запомня. Ганя не знае, че мама им помага, иначе би нарекъл добрината й поощряване на порока.

— А, Ганя не знае? Струва ми се, че Ганя не знае още много неща — несъзнателно каза князът, потънал в мисли.

— А знаете ли, княже, че вие много ми харесвате? Не ми излиза от ума това, което ви се случи днес?

— И вие много ми харесвате, Коля.

— Слушайте, как смятате да уредите живота си тук? Аз скоро ще си намеря работа и ще си докарвам нещо, хайде да наемем с Иполит квартира и да живеем и тримата заедно; а генералът ще ни идва на гости.

— С най-голямо удоволствие. Впрочем ще поговорим по това. Сега съм много… много разстроен. О, вече стигнахме? В тази къща ли… какъв великолепен вход! И портиер. Ех, Коля, не знам какво ще излезе от всичко това.

Князът стоеше като загубен.

— Утре ще ми разправите! Не се бойте много. Дай Боже да успеете, защото аз споделям напълно вашите убеждения! Сбогом. Аз ще се върна там и ще разкажа на Иполит. А бъдете сигурен, че ще ви приемат, не се страхувайте! Тя е страшно оригинална. По тази стълба на първия етаж, портиерът ще ви покаже.

Бележки

[1] Жена с леко поведение, държанка: от добилия известност по онова време роман на А. Дюма–син „Дамата с камелиите“. — Б.пр.

[2] … Пирогов… напусна временно обсадения. Севастопол… — Големият руски хирург Николай Иванович Пирогов (1810–1881) през 1854–1855 г. г. е взел участие в отбраната на Севастопол, дето като шеф на медицинската служба се е грижел за ранените. През юни 1885 година Пирогов напуснал Крим и отишъл в Петербург, тъй като е възмутен от действията на висшето командуване и желае да спомогне за извършване на промените, очаквани в страната след смъртта на Николай I.

[3] Нелатон Август (1807–1873) — известен френски хирург, член на Парижката медицинска академия.

[4] За да си прекарате времето (френ.).

[5] Ето на, в Москва един баща е убеждавал сина си да не се спира пред нищо, за да спечели пари; в печата се изнесе. — С тия думи на Коля Достоевски намеква за една подробност от вдигналия голям шум през 1866–1868 г.г. съдебен процес на Данилов, чието име на няколко пъти се споменава по-нататък на страниците на романа. Героят на този процес — седемнадесетгодишен студент — през януари 1866 година убива в Москва с цел за грабеж лихваря Попов и неговата слугиня Нордман. Делото Данилов особено заинтересувало Достоевски, тъй като съвременниците (виж „Голос“, 1867, № 67 от 8 март) намирали прилика между престъплението на Данилов и сюжета на „Престъпление и наказание“. През февруари 1867 година Данилов бил осъден на девет години каторжна работа. В началото на ноември 1867 година лежащият в затвора заедно с Данилов арестант Глазков, когото Данилов се опитвал да убеди да вземе върху себе си вината за извършване на убийството на Попов, дал показание, че Данилов според собствения му разказ извършил убийството не сам, а със знанието и участието на своя баща. Последният дал съвет на сина си „да не се спира пред никакви средства и за своето щастие (вероятно женитба — Г. Ф.) непременно да намери пари, ако ще би да трябва да извърши престъпление“ („Голос“, 1867, № 320 от 19 ноември). Именно за тези показания на Глазков по делото Данилов намеква и Коля. Достоевски съвсем неоснователно се опитва да обясни престъплението на Данилов (както и на другия убиец, за чието престъпление се говори в романа — Горски) „с пагубното“ уж влияние на демократическите идеи: за това няма, разбира се, никакви данни в техните съдебни процеси.