Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 78 гласа)

II

Беше в първите дни на юни и от една седмица вече времето в Петербург бе рядко хубаво. Епанчини имаха великолепна вила в Павловск. Лисавета Прокофиевна изведнъж се развълнува и раздвижи; и два дни не минаха в приготовления и те се пренесоха.

На втория или на третия ден след преместването на Епанчини със сутрешния влак от Москва пристигна и княз Лев Николаевич Мишкин. Никой не го посрещна на гарата; ала при слизането от вагона на княза изведнъж се стори, че зърна странния, пламтящ поглед на нечии две очи сред тълпата, заобиколила пътниците. Той се вгледа по-внимателно, но нищо повече не различи. Това беше, разбира се, само измама, но тя остави у него неприятно впечатление. И без това князът беше тъжен, замислен и като че ли угрижен за нещо.

Файтонджията го закара до един хотел, недалеч от Литейная. Хотелът беше лош. Князът нае две малки стаи, тъмни и зле мебелирани, изми се, облече се, не поиска нищо и бързо излезе, сякаш се боеше, че ще закъснее или няма да завари някого в къщи.

Ако го зърнеше сега някой от тези, които го познаваха преди половин година в Петербург, при първото му пристигане, може би щеше да намери значително подобрение във външността му. Но надали беше така. Само в дрехите му имаше пълна промяна: те бяха други, ушити в Москва, и то от добър шивач; ала и дрехите имаха недостатък: ушити бяха твърде по модата (както шият винаги добросъвестните, но не много талантливи шивачи), и то за един човек, който никак не държи за тоалета си, така че ако някой, който обича много да се присмива, погледнеше внимателно княза, може би щеше да намери на какво да се посмее. Но малко ли смешни неща има?

Князът нае файтон и се отправи за Пески. В една от Рождественските улици той бързо намери малка дървена къщица. За негово учудване къщицата излезе с хубава външност, чистичка, поддържана много добре, с градинка, в която растяха цветя. Прозорците към улицата бяха отворени и се чуваше остър, непрекъснат говор, почти викове, сякаш някой четеше на глас или дори произнасяше реч; от време на време виковете се прекъсваха от смеха на няколко звънки гласове. Князът влезе в двора, изкачи се по стълбището и попита за господин Лебедев.

— Ами ето го — отговори готвачката със засукани до над лактите ръкави, която му отвори и посочи с пръст към „гостната“.

Тази гостна, тапицирана в тъмносиньо, беше подредена чистичко и с известна предвзетост, тоест с кръгла маса и диван, с бронзов часовник под стъклен калпак, с тясно огледало на стената между прозорците и с малък много стар полилей с висулки, закачен с бронзова верижка за тавана. Посред стаята бе застанал самият господин Лебедев с гръб към влизащия княз, по жилетка, но без сако поради горещината и като се удряше в гърдите, разпалено ораторствуваше на някаква тема. Слушателите бяха: петнадесетинагодишно момче с доста весело и не глупаво лице и с книга в ръцете, млада девойка на около двадесет години в пълен траур и с пеленаче на ръцете, тринадесетгодишно момиче, също в траур, което много се смееше и ужасно разтваряше устата си, и най-после един необикновено странен слушател, легнал на дивана: млад човек на около двадесет години, доста хубав, мургавичък, с дълги гъсти коси, с големи черни очи и с едва покарали бакенбарди и брадичка. Този слушател, изглежда, често прекъсваше и оспорваше ораторствуващия Лебедев и на него навярно се смееше останалата публика.

— Лукиян Тимофеич, ей, Лукиян Тимофеич! Та погледни де! Погледни насам!… Правете най-сетне, каквото искате!

И готвачката си излезе, като махна с ръце и толкова се разсърди, че дори цялата почервеня.

Лебедев се извърна и щом забеляза княза, остана известно време като гръмнат, след това се спусна към него с мазна усмивка, но изведнъж пак се спря втрещен и промълви:

— Пре-пре-пресветли княже!

Но внезапно, сякаш все още неспособен да запази хладнокръвие, той се обърна и ни в клин, ни в ръкав се нахвърли първо на девойката в траур, която държеше бебето на ръце, така че тя дори се дръпна малко от изненада, но веднага след това я остави и почна да вика на тринадесетгодишното момиче, което бе застанало на прага на съседната стая и все още продължаваше да се усмихва както преди малко. То не можа да понесе виковете и начаса офейка в кухнята; Лебедев дори затропа с крака подире му, за да го сплаши, но щом срещна погледа на княза, който го гледаше смутено, рече за обяснение:

— За… да ми има уважението, хе-хе-хе!

— Напразно е всичко това… — започна князът.

— Сегичка, сегичка, сегичка… моментално!

И Лебедев бързо изчезна от стаята. Князът погледна учудено момичето, момчето и легналия на дивана; всички се смееха. Засмя се и князът.

— Отиде да си облече фрака — каза момчето.

— Колко неприятно е всичко това — започна князът, — а аз смятах… кажете ми дали той не е…

— Пиян ли, искате да кажете? — извика един глас от дивана. — Ни най-малко! Може да е пийнал три-четири чашки, хайде, де речем, някакви си пет, но какво е това — то си му е мярката.

Князът понечи да се обърне да отговори на гласа от дивана, но се обади девойката, по чието мило лице бе изписана най-голяма откровеност.

— Сутрин той не пие никога много; ако сте дошли при него по някаква работа, тъкмо сега му говорете. Сега му е моментът. Само привечер, когато се връща, е пиян; а и сега, повечето нощем, плаче или ни чете на глас от свещеното писание, защото майка ни умря преди пет седмици.

— Затова и избяга, защото сигурно му е било тежко да ви отговаря — засмя се младият човек на дивана. — Бас държа, че вече смята да ви излъже и тъкмо сега обмисля как да го направи.

— Само пет седмици! Само пет седмици! — извика Лебедев, като се върна, облечен вече във фрак. Той мигаше и вадеше от джоба си кърпичка, за да си изтрие сълзите. — Сирачета!

— Но защо идвате целият окъсан? — каза девойката. — Ами че тук зад вратата е съвсем новият ви сюртук, не го ли видяхте?

— Мълчи, немирнице! — викна й Лебедев. — Ще ти кажа аз на тебе! — уж затропа той с крака срещу нея. Но този път тя само се разсмя.

— Какво ме плашите, та аз не съм Таня, няма да побягна. А може и Любочка да събудите и тя да се стресне… защо крещите така!

— Млък, млък, млък! Пепел ти на езика… — ужасно се уплаши изведнъж Лебедев и като се спусна към детето, което спеше в ръцете на дъщеря му, няколко пъти уплашено го прекръсти. — Господи, пази го, Господи, закриляй го! Това е собственото ми бозайниче, щерка ми Любов — обърна се той към княза, — родена в най-законен брак от новопредставената Елена, жена ми, която умря при раждането. А това голишарче е дъщеря ми Вера, която е в траур… А този, този, о, този…

— Защо се запъна? — извика младият човек. — Продължавай де, не се смущавай.

— Ваше сиятелство! — в някаква екзалтация извика изведнъж Лебедев. — За убийството на семейство Жемарини благоволихте ли да следите във вестниците?[1]

— Прочетох — каза князът е известно учудване.

— Тогава ето истинския убиец на семейство Жемарини, той самият!

— Какво приказвате? — рече князът.

— Тоест, алегорично казано, бъдещият втор убиец на бъдещото второ семейство Жемарини, ако се създаде такова. За това се и готви…

Всички се засмяха. Князът помисли, че може би наистина Лебедев се стеснява и превзема само защото предчувствува неговите въпроси и като не знае как да отговори, гледа да спечели време.

— Бунтува! Съзаклятничи! — крещеше Лебедев, сякаш не можеше вече да се сдържа. — Кажете сега, мога ли аз, имам ли правото да смятам за свой племенник, за единствен син на покойната ми сестра Анисия такъв един злоезичник, такъв, може да се каже, блудник и изверг?

— Та престани де, пияницо! Ще повярвате ли, княже, сега той си е турил на ума да се занимава с адвокатство, да ходи по съдебни искове; залови се с красноречието и все на висок стил говори с децата в къщи. Преди пет дни пледира пред мировия съдия. И вижте само кого се е заел да защищава: не бабичката, която го умоляваше, молеше и която бе ограбил един подъл лихварин, петстотин рубли, цялото й състояние, задигнал, а този същия лихварин, някакъв чифут Зайдлер, затова че обещал да му даде петдесет рубли…

— Петдесет рубли, ако спечеля делото, и само пет, ако го загубя — обясни изведнъж Лебедев със съвсем променен глас, сякаш нито за момент не бе викал досега.

— Естествено той се извози, нали правосъдието не е вече както едно време, само дето му се посмяха. Но той остана ужасно доволен от себе си; спомнете си, безпристрастни господа съдии — казал той, — че този нещастен старец, който е с парализирани крака и живее от честен труд, се лишава от последния залък хляб; спомнете си мъдрите думи на законодателя: „Нека милосърдие цари в съдилищата.“ И ще повярвате ли, всяка сутрин той ни повтаря дума по дума тази реч, както я е произнесъл там; за пети път днес, току преди да дойдете, ни я четеше — толкова му е харесала. Сам се възхищава от думите си. И още някого се готви да защищава. Вие май сте княз Мишкин? Коля ми е казвал за вас, че до ден-днешен не е срещал в живота си по-умен човек от вас…

— И няма! И няма! Няма на света по-умен! — прибави веднага Лебедев.

— Хайде да кажем, че този излъга. Единият ви обича, а другият ви се подмазва; а аз съвсем нямам намерение да ви правя вятър, бъдете уверен. На вас не ви липсва здрав разум: я бъдете съдия между мене и него. Хайде, искаш ли князът да ни бъде съдия? — обърна се той към вуйчо си. — Аз дори се радвам, княже, че вие дойдохте.

— Искам! — решително извика Лебедев и неволно огледа публиката, която отново почна да се трупа около него.

— Но какво имате да решавате? — каза князът, като се намръщи.

Той наистина имаше главоболие, а освен това все повече и повече се убеждаваше, че Лебедев го мами и се радва, дето работата се отлага.

— Ето как стои въпросът. Аз съм негов племенник, това той не излъга, въпреки че винаги лъже. Не съм завършил образованието си, но искам да го завърша и настоявам на искането си, защото имам характер. А за да мога да съществувам дотогава, ще заема едно място по железниците с двадесет и пет рубли. Признавам освен това, че два-три пъти той ми помогна. Аз имах двадесет рубли и ги проиграх. Ще повярвате ли, княже, аз бях толкова подъл, толкова низък, че ги загубих на карти!

— С един мошеник, с един мошеник, комуто не трябваше да платиш! — извика Лебедев.

— Да, мошеник е, но аз трябваше да му платя — продължи младият човек. — А че е мошеник и аз го потвърждавам, и то не само защото те наби. Това е, княже, един изпъден от армията офицер, запасен поручик от предишната рогожинска банда, който дава уроци по бокс. Откак Рогожин ги разгони, те всички сега се скитат. Но най-лошото е, дето аз знаех, че той е мошеник, негодник и крадец и въпреки това седнах да играя с него и когато залагах последната си рубла (ние играехме на палки), аз си мислех: загубя ли, ще отида при вуйчо Лукиян, ще го ударя на молба — той няма да ми откаже. Това е вече низост, ето това е истинска низост! Това е вече съзнателна подлост!

— Да, съзнателна подлост! — повтори Лебедев.

— Недей тържествува, почакай малко — извика докачен племенникът, — той пък се радва. Дойдох тук при него, княже, и всичко му признах: постъпих благородно, не се пощадих; наругах се пред него, доколкото можах, тук всички са свидетели. За да заема това място по железниците, непременно трябва поне малко да се пооблека, защото целият съм в дрипи. Ей на, погледнете ботушите ми! Иначе не мога да се явя в службата, а не се ли явя в определения срок, мястото ми ще вземе друг и пак ще остана на сухо и кой знае кога ще намеря друго място. Сега му искам само петнадесет рубли и обещавам никога вече да не му искам и освен това в първите три месеца ще му платя целия дълг до копейка. Аз ще удържа думата си. Мога да прекарам цели месеци с хляб и квас, защото имам характер. За три месеца ще получа седемдесет и пет рубли. Заедно с предишните ще му дължа всичко тридесет и пет рубли, значи, ще имам с какво да му платя. Нека ми определи каквато ще лихва, дявол го взел! Та не ме ли познава? Попитайте го, княже: когато по-рано ми е помагал, връщал ли съм му парите, или не? А защо сега ми отказва? Сърдит ми е, задето платих на поручика; друга причина няма! Ето какъв е този човек — ни се кара, ни се води!

— И не си отива! — извика Лебедев. — Легна тук и не си отива.

— Казах ти вече. Няма да си отида, докато не ми дадеш. Вие нещо се усмихвате, княже? Смятате май, че не съм прав?

— Не се усмихвам, но според мене вие наистина донякъде не сте прав — с нежелание отговори князът.

— Но кажете направо, че съвсем не съм прав, не извъртайте; защо това „донякъде“?

— Щом искате, съвсем не сте прав.

— Щом искам! Смешно! Нима смятате, че сам не знам, че постъпвам неделикатно, че парите са негови, че може да прави с тях, каквото си иска, а от моя страна излиза нещо като насилие. Но вие, княже… не познавате живота. Не ги ли учиш, нищо не можеш да очакваш. Тези хора трябва да се учат. А моята съвест е чиста; казано откровено, аз няма да го ощетя, ще му ги върна с лихвите. Морално той също е удовлетворен: видя моето унижение. Какво повече иска? Та за какво друго ще го бива, ако не услужва? Моля ви се, какво върши той самият? Я го попитайте как постъпва с другите и как лъже хората? Как е спечелил тази къща? Главата си отрязвам, ако вече не ви е излъгал и не е намислил вече как да ви лъже занапред! Вие се усмихвате, не вярвате?

— Струва ми се, че всичко това няма никаква връзка с вашата работа — забеляза князът.

— Аз лежа тук ето вече трети ден и какво ли не видях! — извика младият човек, без да слуша княза. — Представете си, той подозира този ангел, ей тази девойка, сега сираче, моя братовчедка, негова дъщеря, всяка нощ търси да види дали не е скрила някой миличък! Идва тихичко тук и претърсва и под моя диван. Побъркал се е от мнителност; във всеки кът вижда крадци. Но щом скача от леглото час по час, ту гледа дали прозорците са добре затворени, ту вратата опитва, в печката надзърта и така по шест-седем пъти на нощ. В съда защищава мошениците, а нощем става по два-три пъти да се моли на колене ей тук в салона, по половин час си удря челото в пода и за кого ли не се моли, какво ли не нарежда в пиянството си? За упокоение душата на графиня Дюбари[2] се моли, чух го с ушите си; Коля също го чу: съвсем се е побъркал!

— Виждате ли, чувате ли, княже, как той ме позори! — извика Лебедев, почервенял и наистина извън себе си. — А той не знае, че може би аз, пияница и развратник, крадец и злодеец, имам поне тая заслуга, дето ей този присмехулко още като кърмаче съм го повивал в пеленки, и в корито съм го къпал, и у бедната ми, овдовяла сестра, макар и също беден, по цели нощи съм седял, нито миг не съм склопвал очи, когато бяха болни, и за двамата съм се грижел, от дворника дърва съм крал, песни съм му пял, с пръсти съм му щракал, и то на гладен стомах, и ето отгледах го, а той сега ми се присмива! А и какво ти влиза в работа, ако аз наистина съм се помолил веднъж за упокоение душата на графиня Дюбари? Преди три дни, княже, аз за пръв път в живота си прочетох нейната биография в енциклопедията. И знаеш ли ти коя е била тази Дюбари? Казвай, знаеш ли, или не?

— То пък само ти знаеш! — подигравателно, но без желание промълви младият човек.

— Тя е била такава графиня, която, след като се измъкнала от тинята, е управлявала вместо кралицата и на която една велика императрица в собственоръчно писмо е писала „ma cousine“. На леве-дю-роа[3] (знаеш ли ти какво значи леве-дю-роа) един кардинал, папският нунций, е предложил сам да обуе босите й крачка с копринени чорапчета, и то за чест го е смятал — ей такава висока и пресвета личност е била! Знаеш ли това? По лицето ти виждам, че не знаеш! Ха кажи как е умряла? Отговори де, ако знаеш!

— Я се махай! Дотегна ми.

— Ето как е умряла. След такива почести палачът Самсон е завлякъл тази бивша властителка, макар и невинна, на гилотината, за да направи удоволствие на парижките продавачки, а тя в страха си не разбира какво става с нея. Вижда, че той й превива шията под ножа и я подбутва с ритници — а те се смеят, — и почнала да крещи: „Encore un moment, monsieur le bourreau, encor un moment!“ Което ще рече: „Още един момент, господин палачо[4], още един момент!“ И ето тъкмо за този момент Господ може би ще й прости, защото невъзможно е да си представиш по-голяма мизерия за човешката душа. Ти знаеш ли какво значи, думата мизерия? Ето точно това е мизерия, когато прочетох как извикала графинята в този момент, сърцето ми сякаш се стегна с клещи. И какво те засяга тебе, червей, че лягайки си да спя, ми дойде на ум да спомена в молитвата си тази велика грешница? И може би затова я споменах, защото, откак свят светува, сигурно никой никога не се е помолил за нея, дори не се е сетил за това. А ней ще й стане приятно на оня свят да почувствува, че се е намерил на земята грешник като нея да се помоли поне веднъж за душата й. Защо се смееш? Не вярваш, безбожнико. А ти отде знаеш? Ако си ме подслушвал, ти и друго излъга: аз не се молих само за графиня Дюбари; аз казах така: „Упокой, Господи, душата на великата грешница графиня Дюбари и на всички подобни на нея“, а това е вече съвсем друго; защото на оня свят има много такива велики грешници и хора, които са изпитали превратностите на съдбата и са страдали и сега се гърчат и стенат, и чакат; а аз се молих тогава и за тебе, и за такива като тебе безсрамници и оскърбители, щом си почнал да подслушваш моите молитви…

— Хайде стига, достатъчно, моли се, за когото искаш, дявол те взел, няма защо да крещиш! — ядосано го прекъсна племенникът. — Много ни е начетен той, княже, знаете ли? — прибави той с някаква стеснителна усмивка. — Сега все разни такива книжки и мемоари чете.

— Все пак вашият вуйчо… не е безсърдечен човек — забеляза небрежно князът. Този млад човек почваше да му става много противен.

— Че то ушите му ще пораснат от вашите хвалби! Виждате ли, веднага се заоблизва — и ръка слага на сърцето, и устата си присвива. Може да не е безсърдечен, но е мошеник, там е лошото; а отгоре на това е и пияница, цял се е размекнал като всички, който от години пият, затова и всичко у него скърца. Виж, децата обича, да речем, уважаваше покойната ми леля… Дори мене обича и, Бога ми, не ме е забравил в завещанието си…

— Нищо няма да ти оставя! — озлобено извика Лебедев.

— Слушайте, Лебедев — каза твърдо князът, като обърна гръб на младия човек, — от опит знам, че вие сте делови човек, когато искате… Сега разполагам с твърде малко време и ако вие… Извинете, как беше името и презимето ви, забравих.

— Ти-Тн-Гимофей.

— Още?

— Лукиянович.

Всички в стаята пак се разсмяха.

— Излъга! — извика племенникът. — И сега излъга! Той, княже, съвсем не се казва Тимофей Лукиянович, а Лукиян Тимофеевич! Ха кажи сега, защо излъга? Лукиян или Тимофей, не ти ли е все едно, а и какво значение има това за княза? Уверявам ви, че той лъже просто по навик!

— Нима е вярно? — с нетърпение попита князът.

— Вярно е, аз се казвам Лукиян Тимофеевич — призна смутено Лебедев, като сведе покорно очи и пак тури ръка на сърцето си.

— Но защо, Боже мой, правите така!

— От самоунижение — пошепна Лебедев, като все повече и по-покорно навеждаше глава.

— Ех, какво самоунижение има в това! Ако знаех само къде да намеря сега Коля! — каза князът и се извърна да си върви.

— Аз ще ви кажа къде е Коля — обади се пак младият човек.

— Не, не, не! — нахвърли се Лебедев и се засуети припряно.

— Коля нощува тук, но сутринта отиде да търси генерала си, когото вие, княже, бог знае защо, освободихте срещу пари от затвора за длъжници. Още вчера генералът обеща да дойде да нощува пак тук, но не дойде. Най-вероятното е да е пренощувал в хотел „Везни“, на две крачки оттук. Коля е, значи, там или в Павловск, у Епанчини. Той имаше пари, още вчера искаше да отиде там. И така, значи, той е или във „Везни“, или в Павловск.

— В Павловск, в Павловск!… А ние да идем тук, тук в градинката и… кафенце ще пийнем…

И Лебедев помъкна княза за ръката. Те излязоха от стаята, минаха едно дворче и влязоха през вратичката. Тук наистина имаше една много мъничка, но много приятна градинка и благодарение на хубавото време всички дървета в нея се бяха вече разлистили. Лебедев тури княза да седне на една зелена дървена пейка зад също зелена, закрепена в земята маса, и седна срещу него. След минутка наистина донесоха и кафе. Князът не се отказа. Лебедев угоднически и жадно продължаваше да го гледа в очите.

— А аз пък не знаех, че така сте се наредили — каза князът с вид на човек, който мисли за съвсем друго.

— Си-сирачета — започна, кривейки се, Лебедев, но се спря: князът гледаше разсеяно отпреде си и вече беше забравил, разбира се, своя въпрос. Мина още около една минута; Лебедев го гледаше и чакаше.

— Какво има? — каза князът, като че сепнат. — Ах, да! Нали вие самият, Лебедев, знаете, в какво се състои работата: аз дойдох по повод вашето писмо. Говорете.

Лебедев се смути, искаше да каже нещо, но само отвори уста: нищо не излезе. Князът почака и тъжно се усмихна.

— Струва ми се, че ви разбирам много добре, Лукиян Тимофеевич: сигурно не сте ме очаквали. Мислели сте, че аз няма да се надигна да дойда от моя затънтен край още при първото ваше известие, което сте написали за успокоение на съвестта си. А ето че аз пристигнах. Хайде, стига вече, недейте ме лъга. Престанете да служите на двама господари. Рогожин е тук от три седмици вече, аз знам всичко. Можахте ли да му я продадете както тогава, или не? Кажете истината.

— Сам я откри извергът, сам.

— Не го хулете; той, разбира се, е постъпил зле с вас…

— Преби ме, преби ме! — поде страшно възмутен Лебедев. — И с куче в Москва ме гони, по цяла една улица, с бърза хрътка. Ужасна хрътка.

— Вие ме вземате за дете, Лебедев. Кажете, тя сериозно ли го остави сега, в Москва де?

— Сериозно, сериозно, пак току пред сватбата. Той броеше вече минутите, а тя избяга тук в Петербург и право при мене: „Спаси ме, приюти ме, Лукиян, и не казвай на княза…“ Тя, княже, се бои от вас повече, отколкото от него и там е — мистерията!

И Лебедев лукаво опря пръст до челото си.

— А сега пак ли ги събрахте?

— Пресветли княже, но как можех… как можех аз да попреча?

— Стига, там ще узная всичко. Кажете само къде е сега тя? При него ли е?

— О, не! Съвсем не! Живее си още сама. Аз, казва, съм свободна и знаете ли, княже, силно настоява на това. Аз, казва, съм още напълно свободна! Живее все още на Петербургская, у моята балдъза, както ви писах.

— И сега ли е там?

— Там е, ако не е отишла в Павловск поради хубавото време, във вилата на Дария Алексеевна. Аз, казва, съм напълно свободна; вчера дори пред Николай Ардалионович се хвалеше много със свободата си. Лош признак!

И Лебедев се ухили.

— Коля често ли е при нея?

— Той е лекомислен, неразбираем и не знае да пази тайни.

— Бяхте ли там скоро?

— Всеки ден, всеки ден.

— Значи, и вчера?

— Не; преди три дни.

— Колко жалко, че сте малко пийнал, Лебедев! Иначе бих ви попитал нещо.

— Не, не, не, никак не съм пиян!

И Лебедев се ухили.

— Кажете ми, как я оставихте?

— Търсеща…

— Търсеща?

— Като че ли все търси нещо, като че ли е загубила нещо. Колкото до предстоящия брак, дори мисълта за него й е омразна и тя я смята за обидна. А за него самия мисли като за кора от портокал, не повече, тоест повече — със страх и ужас, дори забранява да се говори за него, а се виждат само по необходимост… и той го чувствува силно! А трябва да се примири!… Тя е неспокойна, подигравателна, лицемерна, избухлива…

— Лицемерна и избухлива?

— Да, избухлива; защото при един разговор миналия път насмалко не ме хвана за косите. Опитах се да я успокоя с апокалипсиса[5].

— Как така? — попита князът, като помисли, че зле е чул.

— С четене на апокалипсиса. Дамата има неспокойно въображение, хе-хе! А освен това бях забелязал у нея голяма склонност към сериозни, макар и странични теми. Обича ги, обича и дори смята за особено уважение да й говориш. Да. А аз в тълкуването на апокалипсиса съм силен и го тълкувам от петнадесет години. Тя се съгласи с мене, че сме при третия вран кон и при конника, който държи везни в ръката си, тъй като всичко в днешния век е отмерено на везни и уредено с договор и всички хора търсят само правото си „Една мяра пшеница за динарий и три мери ечемик за динарий“… И отгоре на това искат да запазят свободен дух, чисто сърце, здраво тяло и всички дарове Божии. Ала само по пътя на правото няма да ги запазят, а след това ще дойде бледият кон и тоя, чието име е Смърт, а след него вече идва адът… Тези неща тълкуваме, когато се съберем, и това силно й подействува.

— Толкова ли вярвате вие самият? — попита князът, като огледа със странен поглед Лебедев.

— Вярвам и тълкувам. Защото съм беден и гол, и прашинка във вихрушката човешка. И кой ще зачете Лебедев? Всеки му се присмива и всеки го изпраща едва ли не с ритник. Но тук, при тълкуването, аз съм равен на велможа. Защото имам ум! И един велможа затрепери пред мене… на креслото си, понеже почувствува с ума си. Това беше преди две години, пред Великден. Негово високопревъзходителство Нил Алексеевич чул за мене — тогава аз още служех в неговото министерство — и нарочно ме повика от дежурната чрез Пьотр Захарич в кабинета си. Когато останахме насаме, той ме попита: „Вярно ли е, че си професор в тълкуването пророчествата за антихриста?“ Не скрих. „Аз съм“ — казвам и почнах да излагам и тълкувам писанието и без да смекчавам страха, още щом разгънах страницата с алегориите, в мисълта си го подсилих и приведох цифри. Той почна да се усмихва, но при цифрите и сравненията затрепери и ме помоли да затворя книгата и да си отида. Заповяда да ме наградят за Великден, а на Томина неделя предаде Богу дух.

— Що думате, Лебедев?

— Самата истина. Падна от каляската след обед… удари си сляпото око в един стълб и като малко дете, като малко дете веднага си угасна. По служебните списъци беше на седемдесет и три години; червеничък, с побелели коси, целият парфюмиран и все се усмихваше, все се усмихваше като дете. Спомни си тогава Пьотр Захарин и каза: „Ти го предрече.“

Князът стана да си върви. Лебедев се учуди и дори беше в недоумение, задето князът вече става.

— Ей, че равнодушен сте станали вече, хе-хе! — осмели се да отбележи той угоднически.

— Вярно, не се чувствувам много добре, главата ми тежи, може би е от пътя — отговори намръщен князът.

— Да бяхте отишли на почивка — плахо подметка Лебедев.

Князът стоеше умислен.

— Ето и аз след два-три дни отивам с цялото домочадие на летуване, та и за здравето на новороденото да е добре, и тук в къщата през това време да се направят някои поправки. И аз отивам в Павловск.

— И вие в Павловск? — попита изведнъж князът. — Какво е това, всички ли тук отиват в Павловск? И вие ли, казвате, имате там вила?

— Не всички отиват в Павловск. На мене Иван Петрович Птицин ми отстъпи една от вилите си, които е купил на сметка. И хубаво, и високо, и зелено, и евтино, и добро общество, и музика свири, и ето защо всички отиват в Павловск. Аз впрочем отивам в пристройчицата, а пък вилата…

— Сте я дали под наем?

— Не, не. Не… съвсем не…

Изглежда, Лебедев само към това насочваше разговора. Тази мисъл му хрумна преди три минути. А от наемател той нямаше вече нужда, защото имаше вече един, който му бе казал, че може би ще наеме вилата. А Лебедев знаеше положително, че не „може би“, а сигурно ще я наеме. Но сега изведнъж му хрумна една по негова сметка много полезна мисъл — да даде вилата на княза, като използува обстоятелството, че другият наемател не беше се изказал ясно. „Истински конфликт и съвсем нов обрат на работите“ — въобрази си изведнъж той. И прие предложението на княза едва ли не с възторг и когато го запитаха направо за цената, дори замаха с ръце.

— Добре, както искате; аз ще се осведомя; вие няма да загубите нищо.

И двамата вече излизаха от градината.

— А ако бихте искали… аз бих могъл… аз бих могъл, уважаеми княже, да ви съобщя нещо много интересно по същия въпрос — измънка Лебедев, като радостно се въртеше около княза.

Князът се спря.

— Дария Алексеевна също има виличка в Павловск.

— Е, та какво?

— А една известна личност е нейна приятелка и, изглежда, има намерение да я посещава често в Павловск. С цел.

— С каква цел?

— Аглая Ивановна…

— Ах, стига, Лебедев! — прекъсна го князът с някакво неприятно чувство, сякаш го докоснаха до болното му място. — Всичко това… не е редно. Кажете по-добре кога се пренасяте? За мене колкото по-скоро, толкова по-добре, защото съм в хотел…

Унесени в разговор, те излязоха от градината, но не влязоха в къщата, а минаха дворчето и стигнаха до вратичката.

— Най-добре — каза Лебедев, след като помисли един момент — пренесете се още днес от хотела направо тук, а вдругиден ще тръгнем заедно за Павловск.

— Ще видя — каза умислен князът и излезе на улицата.

Лебедев се загледа подире му. Смая го внезапната разсеяност на княза. На излизане той бе забравил дори да каже „сбогом“, не кимна дори с глава, което беше несъвместимо с известната на Лебедев вежливост и внимателност на княза.

Бележки

[1] За убийството на семейство Жемарини благоволихте ли да следите във вестниците? — Убийството на жената на търговеца Жемарин, на неговата майка, на единадесетгодишния им син, на една тяхна роднина, на готвачката и на портиера — всичко шест души — е станало в Тамбов на 1 март 1868 година. Убиецът — осемнадесетгодишният гимназист Витолд Горски (чието име и подробности по престъплението му много пъти се споменават в романа) — е интересувал Достоевски, тъй като в негово лице е виждал представител, на оная част от младежта, върху която „нихилистическите“ теории от 60-те години имали според писателя отрицателно влияние и спомогнали уж да се разрушат нейните твърди морални устои. Достоевски се е лъгал; макар че във връзка с полския произход на Горски Жемарин е доказвал, че „престъплението е извършено от Горски с политическа цел“, тъй като той „е възпитан под влиянието на поляци“ („Голос“, 1868, № 128 от 9 май), Жемарин не е могъл да потвърди с нищо това обвинение и съдът отхвърлил неговото твърдение. Делото на Горски е осветлено в посочената по-горе статия на В. С. Дороватовская-Любимова („Печать и революция“, 1928. № 3, стр. 38–44).

[2] Дюбари Мари-Жака (1743–1793) — графиня, фаворитка на Лудвиг XV, обезглавена по присъда на революционния трибунал на 8 декември 1793 година. Споменатите по-нататък факти от живота на Дюбари Достоевски е взел от нейните „Записки“ (апокрифни) — „Mémoires de la madame la comtesse Du Barry“, издадени в 1829–1830 г.г. в Париж.

[3] Церемония на утринното обличане.

[4] „Още един момент, господин палачо…“ — Тези предсмъртни думи на Дюбари авторът взема от бележката за нея в т. XVII на „Енциклопедически речник“ на Плюшар (СПБ, 1841, стр. 378).

[5] Апокалипсис — последната книга от Новия завет, съдържаща пророчества за края на света и за страшния съд. Като се почне от V глава на „Зимни бележки за летни впечатления“, 1863 (виж т. 4 от това издание), Достоевски неведнъж е използувал апокалиптични образи в своята критика на буржоазната цивилизация. Думите „трети вран кон“, „конник, който държи везни в ръката си“, „една мяра пшеница за динарий и три мери ечмик за динарий“ и ред други, изрази, употребени от Лебедев по-нататък, са цитати от апокалипсиса (гл. 6, ст. 5–8). В периода на работата си над „Идиот“ писателят се запознал и с поетичното преразказване на част от апокалипсиса, направено от А. Н. Майков („Из апокалипсиса“ — „Русский вестник“, 1868, № 4, стр. 560–568), и намерил превода на Майков „великолепен“. („Письма“, т. II, М.-Л., 1930, стр. 118.) Четенето на превода на Майков е спомогнало да се засили интересът на Достоевски към символичните образи на тази книга.