Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 78 гласа)

XI

Едва след два дни Епанчини напълно се смилиха. Макар и да се обвиняваше както винаги за много неща и искрено да очакваше наказание, все пак от самото начало князът бе дълбоко убеден, че Лисавета Прокофиевна не е могла да му се разсърди сериозно, а се е разсърдила повече на себе си. Ето защо той изпадна в мрачна неизвестност, когато видя, че в началото на третия ден все още се държаха враждебно към него. За това имаше и други причини, но една от тях — главната — през тези три дни нарастваше все повече в съзнанието на мнителния княз (а в последно време той се обвиняваше в две крайности: в необикновено „безсмислената и досадна“ своя доверчивост и едновременно в „мрачна, долна“ мнителност). С една дума, в края на третия ден инцидентът е ексцентричната дама, която бе заприказвала от каляската си с Евгений Павлович, взе в ума му застрашителни и загадъчни размери. Същността на загадката, освен другите страни на работата, се криеше за княза в мъчителния въпрос: той ли точно е виновният за тази нова „чудовищност“, или само… Но той не доизговаряше името. Колкото до инициалите Н. Ф. Б., това беше според него само невинна шега, дори най-детинска шега, така че и да се замисля по нея, щеше да му бъде що-годе съвестно и дори в едно отношение почти безчестно.

Впрочем още на другия ден след безобразната „вечер“, за безредиците на която той се смяташе за „главен виновник“, князът има удоволствието да бъде посетен сутринта от княз Шч. и Аделаида: „отбили се главно, за да се осведомят за здравето му“, отбили се двамата от разходка. Аделаида зърнала днес в парка едно дърво, чудесно старо дърво, кичесто, с дълги, изкривени клони, цялото в млада зеленина, с хралупа и пукнатина; искала на всяка цена да го нарисува! Така че тя говори почти само за това цял половин час, колкото трая посещението. Княз Шч. беше любезен и мил както винаги, разпитваше княза за миналото, припомняше подробности от първото им познанство, така че не говориха почти нищо за вчерашните инциденти. Най-после Аделаида не се стърпя и усмихвайки се, призна, че са дошли ignorentio, тя не каза нищо повече, макар че това признание вече стигаше, за да се разбере, че родителите й, тоест главно Лисавета Прокофиевна, са някак зле разположени към княза. Но през време на посещението си Аделаида и княз Шч. не казаха дума нито за нея, нито за Аглая, нито дори за Иван Фьодорович. Когато тръгнаха пак да се разхождат, те не поканиха княза да ги придружи. А да го поканят да им отиде на гости — не отвориха и дума; по този повод Аделаида се изпусна да каже нещо много характерно: когато разправяше за един свой акварел, тя изведнъж изяви желанието си да го покаже на княза. „Но как да направим, че да го видите по-скоро? Чакайте! Или ще ви го пратя днес с Коля, ако намине към нас, или сама ще го донеса утре, като тръгнем с княза на разходка“ — излезе тя най-сетне от недоумението си и се зарадва, че така изкусно и удобно за всички бе разрешила въпроса.

Най-сетне почти на сбогуване вече княз Шч. изведнъж сякаш си спомни:

— Ах, да — попита той, — не знаете ли поне вие, драги Лев Николаевич, коя беше тази личност, която викаше вчера на Евгений Павлович от каляската?

— Това беше Настасия Филиповна — каза князът. — Нима още не разбрахте, че е тя? Ала не знам кой беше с нея.

— Знам, чувах! — подхвана думите му княз Шч. — Но какви бяха тези викове? Признавам, че това е загадка за мене… за мене и за другите.

Княз Шч. говореше с необикновено и явно учудване.

— Тя говореше за някакви полици на Евгений Павлович — с голяма простота отговори князът, — които минали по нейна молба от ръцете на някакъв лихвар в ръцете на Рогожин, който щял да почака Евгений Павлович.

— Чух, чух, драги княже, но това е невъзможно! За никакви полици на Евгений Павлович не може да се говори! При неговото състояние… Наистина случвало му се е такова нещо по-рано, от лекомислие, дори аз съм го спасявал… Но при такова голямо състояние да даваш полици на лихвар и да се безпокоиш за тях — това е невъзможно. Невъзможно е също да бъде на ти и в такива приятелски отношения е Настасия Филиповна — ето де е главната гатанка. Той се кълне, че не разбира нищо и аз му вярвам напълно. Ето защо, драги княже, бих искал да ви попитам, дали не знаете нещо по този въпрос? Тоест не е ли стигнал случайно поне до вашите уши някакъв слух?

— Не, нищо не знам и ви уверявам, че нямам пръст в тази работа.

— Ах, какъв сте станали, княже! Просто не мога да ви позная днес. Мигар бих могъл да предполагам, че имате пръст в такава работа?… О, вие не сте разположен днес.

Той го прегърна и целуна.

— Тоест в каква „такава“ работа нямам пръст? Но аз не виждам там никаква „такава“ работа.

— Без съмнение тази личност е желала да увреди по един или друг начин на Евгений Павлович, като му припише пред свидетели пороци, които той няма и не може да има — отговори Княз Шч. доста сухо.

Княз Лев Николаевич се смути, ала продължи да гледа втренчено и въпросително събеседника си, но той запази мълчание.

— Но не се ли отнася просто за полици? Не ставаше ли вчера въпрос буквално за полици? — измънка най-после князът с някакво нетърпение.

— Нали ви казвам, сам съдете, какво общо може да има тук между Евгений Павлович и… нея, а още по-малко с Рогожин? Повтарям, той има грамадно състояние, знам го от сигурен източник; чака и друго наследство от вуйчо си. Просто Настасия Филиповна…

Княз Шч. изведнъж пак замълча, явно защото не искаше да говори повече пред Лев Николаевич за Настасия Филиповна.

— Значи, във всеки случай той я познава? — попита изведнъж княз Лев Николаевич, като помълча около една минута.

— Изглежда, че я е познавал; лекомислен човек! Впрочем, ако са се познавали, то е било много отдавна, още в миналото, тоест преди две-три години. Ами че той е бил и с Тоцки познат. Но сега не може да има нищо подобно помежду им, никога те не са могли да бъдат на „ти“! Сам знаете, че и нея я нямаше доскоро тук и че никъде не се вестяваше. Мнозина още не знаят, че тя пак се е появила. Екипажа й забелязах едва преди два-три дни.

— Великолепен екипаж! — каза Аделаида.

— Да, великолепен.

И двамата си отидоха впрочем с най-приятелски, с най-братски, може да се каже, чувства към княз Лев Николаевич.

А за нашия герой това посещение криеше нещо много важно. Да кажем, че и той самият бе имал силни подозрения от снощи (а може би и преди), но до посещението той не се решаваше да смята, че опасенията му са оправдани. А сега стана ясно: княз Шч. естествено даваше погрешно тълкуване на събитието, но все пак се въртеше около истината, все пак разбираше, че тук има интрига. (Впрочем — помисли князът — той разбира може би много добре, но не иска да го каже и затова дава погрешно тълкуване.) Едно нещо беше много ясно: те бяха дошли при него сега (особено княз Шч.) е надежда да получат някакви разяснения, а щом е така, значи, направо го смятат за замесен в интригата. Освен това, ако все пак така стои работата и наистина е важна, ще рече, че тя преследва някаква ужасна цел, но каква цел? Ужас! „Но как да я спреш? Невъзможно е да я спреш, когато тя е убедена в правотата на своята цел!“ Това вече князът знаеше от опит. „Луда жена. Луда.“

Ала твърде много и други неразрешими загадки се бяха насъбрали тая сутрин, и то всички по едно и също време и всички искаха незабавно разрешение, ето защо князът беше много натъжен. Развлече го малко Вера Лебедева, която дойде при него с Любочка на ръце и, смеейки се, дълго му разправя нещо. След нея дойде сестра й със зяпналата уста, после синът на Лебедев, гимназистът, който твърдеше, че „Звездата Пелин“[1] от апокалипсиса, паднала на земята върху изворите на водите, според тълкуването на баща му е железопътната мрежа, пръсната из Европа. Князът не повярва, че така тълкува Лебедев и решиха да запитат самия него при пръв удобен случай. От Вера Лебедева князът научи, че Келер се преместил у тях още от вчера и според всички признаци нямало да ги напусне скоро, тъй като си намерил компания и се сприятелил с генерал Иволгин; впрочем той заявил, че остава у тях единствено за да допълни образованието си. Изобщо от ден на ден децата на Лебедев почваха да стават все по-мили на княза. Коля го нема̀ целия ден: отишъл бе в ранни зори в Петербург (Лебедев също бе заминал на разсъмване по някакви свои сделчици). Но князът чакаше с нетърпение посещението на Гаврила Ардалионович, който трябваше на всяка цена да дойде днес при него.

Той дойде след шест часа, веднага след обеда. Щом го видя, князът си каза, че поне този господин трябва да знае безпогрешно цялата тайна — а и как да не я знае, когато има такива помощници като Варвара Ардалионовна и нейния съпруг? Но отношенията между Ганя и княза бяха все някак особени. Така князът го бе натоварил да се заеме с делото Бурдовски, като настойчиво го беше молил за това; но въпреки този знак на доверие и това, което се беше случило по-рано между тях, все още помежду им имаше някои въпроси, по които те сякаш бяха решили мълчаливо да не говорят нищо. Князът имаше понякога чувството, че Ганя може би желае от своя страна да се установи помежду им приятелство и пълна искреност; днес например, щом го видя да влиза, князът веднага си помисли, че според Ганя тъкмо сега е настъпил моментът да счупи леда помежду им и да се обяснят по всички точки. (Гаврила Ардалионович обаче бързаше; чакаше го сестра му у Лебедев; имали да ходят някъде по бърза работа.)

Но ако Ганя наистина чакаше цяла редица от нетърпеливи въпроси, неволни съобщения, приятелски излияния, разбира се, много се бе излъгал. През целите двадесет минути, колкото трая посещението му, князът изглеждаше дори много замислен, почти разсеян. Той не можеше да зададе очакваните въпроси или, по-добре казано, едничкия главен въпрос, който Ганя чакаше. Тогава и Ганя реши да говори по-сдържано. През цялото време той разказваше, без да млъкне, смееше се, бърбореше много леко, мило и бързо, но главното не засегна.

Ганя разправи между другото, че Настасия Филиповна е само от три-четири дни в Павловск и вече привлича върху себе си вниманието на всички. Живее някъде на някаква улица Матроская, в малка неприветлива къщица, у Дария Алексеевна, но има едва ли не най-хубавия екипаж в Павловск. Около нея се е събрала вече цяла тълпа от стари и млади почитатели; понякога каляската й съпровождат конници. Както по-рано Настасия Филиповна е много придирчива и избира своите гости. И все пак тя е заобиколена от цяла гвардия, готова да я защити в случай на нужда. Един несериозен годеник измежду летуващите вече се скарал заради нея с годеницата си; един стар генерал почти проклел сина си. Често взема със себе си на разходка едно прелестно момиче, току-що навършило шестнадесет години, далечна сродница на Дария Алексеевна; това момиче пее хубаво и вечерно време гласът му кара минувачите да поглеждат към къщицата им. Впрочем Настасия Филиповна се държи извънредно прилично, облича се скромно, но с необикновен вкус и всички дами й „завиждат на вкуса, красотата и екипажа“.

— Вчерашният ексцентричен инцидент — каза Ганя — е, разбира се, обмислен предварително и естествено не бива да се взема под внимание. Искаш ли да й придирваш в нещо, трябва нарочно да търсиш или да я наклеветиш, което впрочем няма да закъснее да стане — заключи Ганя, като очакваше, че князът непременно ще го запита сега: „Защо нарича вчерашния инцидент предварително обмислен? И защо няма да закъснее да стане?“ Но князът не попита.

Колкото до Евгений Павлович Ганя сам заговори, без да бъде специално попитан, което беше много чудно, тъй като той го вмъкна в разговора без всякакъв повод. Според Гаврила Ардалионович Евгений Павлович не познавал Настасия Филиповна и сега дори едва-едва я познава, и то защото преди три-четири дни й е бил представен от някого през време на разходка и надали е ходил даже веднъж у нея, и то в компания с други. Колкото до полиците, също може да е вярно (това Ганя знае дори със сигурност); Евгений Павлович има, разбира се, голямо състояние, но „наистина съществува известно безредие в управлението на имотите му“. Ганя изведнъж млъкна и не каза нищо повече по тази интересна тема. Освен загатнатото по-горе, той не каза нито дума по вчерашната постъпка на Настасия Филиповна. Най-после след Ганя дойде и Варвара Ардалионовна, остана една минутка, съобщи (също без да я питат), че Евгений Павлович ще прекара днес, а може би и утре в Петербург, че и мъжът й (Иван Петрович Птицин) е също в Петербург, и то едва ли не също по работи на Евгений Павлович и че там наистина се е случило нещо. На тръгване тя прибави, че Лисавета Прокофиевна е днес в ужасно настроение, че Аглая — което е още по-странно — се изпокарала с цялото семейство, не само с баща си и майка си, но дори е двете си сестри, и „че това съвсем не е хубаво“. Като съобщи някак случайно последната новина (за княза от голямо значение), тя и брат й си отидоха. По въпроса за „сина на Павлишчев“ Ганечка също не спомена нито дума, било от престорена скромност, било „за да пощади чувствата на княза“, но князът все пак още веднъж благодари за старанието, с което е свършил работата.

Князът се зарадва много, че най-после остана сам; той слезе от терасата, прекоси пътя и влезе в парка; искаше му се да обмисли и да вземе едно решение. Но това решение не беше от тези, които се обмислят, а от тези, които именно не се обмислят, а се вземат просто отведнъж: внезапно му се прииска ужасно да остави всичко това тук, веднага да си отиде, без да се сбогува с никого, и да се върне там, отдето бе дошъл, някъде още по-далеч, в някой затънтен край. Той предчувствуваше, че ако остане тук само още няколко дни, непременно ще затъне в тая среда, отдето няма да може никога да се измъкне. Но той не мисли и десет минути и веднага реши, че е „невъзможно“ да избяга, че това ще бъде почти малодушие, че пред него стоят сега такива въпроси, че той няма вече правото да не ги разреши или поне да посвети всичките си сили за тяхното разрешение. С такива мисли се върна в къщи, след като се бе разхождал надали и четвърт час. В този момент той беше съвсем нещастен.

Лебедев все още не бе се прибрал, така че привечер Келер успя да се вмъкне при княза; той не беше пиян, но бе настроен за излияния и изповеди. Направо заяви, че е дошъл да му разправи целия си живот и че затова е останал в Павловск. Нямаше никаква възможност да бъде изгонен: за нищо на света нямаше да си отиде. Той щеше да говори много дълго и много несвързано, но изведнъж почти от първите думи мина към заключението и заяви, че дотам бил загубил „всяко понятие за морал“ (единствено поради липса на вяра във всевишния), че дори почнал да краде.

— Можете ли да си представите!

— Слушайте, Келер, на ваше място аз не бих признал това, освен при крайна нужда — започна князът, — впрочем да не би вие нарочно да се клеветите?

— Казвам го на вас, единствено само на вас, и то само за да помогна на моралното си развитие! Никому другиму; ще умра и ще отнеса тайната си в гроба! Но, княже, ако знаехте, само ако знаехте колко е мъчно в наше време да намери човек пари! Отде да ги взема, позволете да ви попитам. Получаваш само един отговор: „Донеси злато и диаманти, срещу тях ще ти дадем“, тоест тъкмо това, което нямам, можете ли да си представите? Най-сетне се разсърдих и след като постоях, казах: „А срещу изумруди ще ми дадете ли?“ — „И срещу изумруди, казва, ще ви дадем.“ — „Много добре тогава“ — казах, сложих си шапката и си излязох; дявол да ви вземе, подлеци такива! Бога ми!

— А вие имахте ли изумруди?

— Какви ти изумруди у мене! О, княже, как гледате още на живота светло и наивно, дори може да се каже пасторално!

Князът почувствува накрая към Келер не толкова съжаление, колкото известен срам. Дори му хрумна мисълта: „Не би ли могло да се направи нещо от този човек, като се упражни върху него добро влияние?“ По известни причини обаче той смяташе, че собственото му влияние не може да принесе никаква полза — не от скромност, а поради особения му възглед, за нещата. Малко по малко те така се разприказваха, че и не помисляха да се разделят. Келер прояви необикновена готовност да се изповядва за неща, за които човек не би могъл да си представи, че е възможно да се разказват. При всяка изповед той уверяваше твърдо, че се разкайва и че сърцето му е „пълно със сълзи“, а пък така разправяше, че сякаш се гордееше с постъпките си и в същото време толкова смешно понякога, че и той, и князът почнаха най-сетне да се смеят като луди.

— Главното е, че у вас има някаква детска доверчивост и рядка откровеност — каза най-после князът. — Знаете ли, че това е достатъчно да извини много ваши грешки?

— Аз имам благородна душа, благородна, рицарски благородна! — потвърди разнежен Келер. — Но знаете ли, княже, че това благородство съществува само в мечтите и, така да се каже, в куража, а на дело никога не се проявява! А защо е така? Не мога да разбера.

— Не се отчайвайте. Сега може да се каже със сигурност, че вие ми открихте напълно душата си; поне ми се струва, че не може да се прибави вече нищо към това, което ми разказахте. Нали така?

— Не може ли?! — извика Келер с някакво съжаление. — О, княже, колко много разбирате хората още, така да се каже, по швейцарски.

— Нима може да се прибави още нещо? — плахо и учудено запита князът. — Но кажете, моля ви се, Келер, какво сте очаквали от мене и защо сте дошли с вашата изповед?

— Какво съм очаквал от вас? Първо, приятно ми е да се порадвам на вашата наивност; приятно е да се поседи и поприказва с вас; поне съм сигурен, че имам пред себе си много добродетелна личност и, второ… второ…

Той се заплете.

— Да не сте мислили да ми искате пари назаем? — подсказа князът много сериозно и естествено, дори донякъде плахо.

Келер трепна; бързо, все още учуден, той погледна княза право в очите и удари силно с юмрук по масата.

— Ей на, с това вие съвсем шашардисвате човека! За Бога, княже: вие проявявате такова простодушие, такава невинност, каквито и в златния век не са чувани, и в същото време изведнъж пронизвате човека като със стрела с дълбоко психологическо наблюдение. Но позволете, княже, това се нуждае от обяснение, защото аз… аз съм просто смаян! Разбира се, в края на краищата моята цел беше да искам пари назаем, но вие ме попитахте за парите така, сякаш не намирате в това нищо осъдително, сякаш така трябва да бъде.

— Да… за вас така трябва да бъде.

— И не се възмущавате?

— Но… от какво?

— Слушайте, княже, аз останах тук от снощи, първо, от особено уважение към френския архиепископ Бурдалу[2] (до три часа сутринта отпушвахме бутилки у Лебедев), а, второ, и най-важното (кълна се във всички кръстове, че казвам самата истина!), защото исках, така да се каже, да ви направя пълна и сърдечна изповед и с това да спомогна за собственото си морално развитие; с тая мисъл и заспах към четири часа, облян в сълзи. Ще повярвате ли сега на един човек, пълен с благородни чувства: в същия момент, когато заспивах, искрено облян в сълзи вътре и вън (защото наистина ридаех, спомням си!), дойде ми на ум една адска мисъл: „Какво ли ще е пък, ако в края на краищата му поискам пари назаем, след като му се изповядам?“ Така аз приготвих изповедта си като някой „фенезерф, облян в сълзи“[3], за да си облекча с тези сълзи пътя и за да може вие да се трогнете и ми наброите сто и петдесет рублички. Не намирате ли, че това е низко?

— Но това сигурно не е вярно, а имаме просто съвпадение. Две мисли са се вплели в едно, това много често се случва. С мене непрекъснато. Впрочем аз смятам, че това не е хубаво и да ви кажа ли, Келер, за него най-много се укорявам. Това, което току-що разказахте, мога да го взема за себе си. Дори ми се е случвало понякога да мисля — продължи князът много сериозно и истински, дълбоко заинтересован, — че така е и с всички хора и затова почнах да намирам оправдание за себе си, защото ужасно мъчно е да се бориш с тези двойни мисли — изпитвал съм го. Бог знае отде идат те и как се пораждат! Но ето че вие наричате това направо низост! Сега аз пък ще почна да се боя от тези мисли. Във всеки случай аз не съм ви съдия. Но все пак според мене това не може да се нарече направо низост, как мислите? Вие сте прибегнали към хитрост, за да ми измъкнете пари чрез сълзите си, но ето сам се кълнете, че вашата изповед е имала и друга цел, благородна, а не само користна; колкото до парите, те ви трябват за гуляи, нали? А след такава изповед като вашата това, разбира се, е вече малодушие. Но как пък и да се откажеш в един момент от гуляите? Невъзможно. Тогава какво? Най-доброто би било да послушате собствената си съвест, как мислите?

Князът гледаше Келер с голямо любопитство. Явно бе, че въпросът за двойните мисли отдавна го занимаваше.

— След всичко, което казахте, не разбирам защо ви наричат идиот! — извика Келер.

Князът леко се изчерви.

— Проповедникът Бурдалу, и той не би пощадил човека, а вие пощадихте човека и ме преценихте с човещина! За да се накажа и за да ви покажа колко съм трогнат, не ви искам сто и петдесет рубли, дайте ми само двадесет и пет и стига! Тъкмо от толкова имам нужда, поне за две седмици. По-рано от две седмици няма да дойда повторно за пари при вас. Исках да направя удоволствие на Агашка, но тя не го заслужава. О, скъпи княже, Господ да ви благослови!

Влезе най-после Лебедев, току-що върнал се от Петербург, и щом видя двадесет и пет рублева банкнота в ръцете на Келер, намръщи се. Но Келер, пипнал парите, вече бързаше да излезе и веднага се измъкна. Лебедев тутакси почна да го хули.

— Вие сте несправедлив, той наистина искрено се разкайваше — забеляза най-сетне князът.

— Че какво струва неговото разкаяние! Точно като моето вчера: „Аз съм долен човек, долен“. Само думи!

— Значи, вчера вие само на думи приказвахте? А пък аз смятах…

— Тогава слушайте, само на вас ще кажа истината, защото вие прониквате в сърцето на човека: и думите, и делата, и лъжата, и истината — всичко у мене е смесено и напълно искрено. В истината и в делата се проявява моето разкаяние, ако щете, вярвайте, ако щете — недейте, ето кълна ви се, а думите и лъжите ми идат от ужасната мисъл (която никога не ме напуска), как да излъжа човека, как да спечеля дори със сълзите на разкаянието! Бога ми, така е! Другиму не бих го казал — ще се засмее или ще се изхрачи; но вие, княже, ще отсъдите по човешки.

— Точно това ми казваше и той преди малко — извика князът, — и двамата сякаш се хвалите! Дори ме учудвате, само че той е по-искрен от вас, а вие сте го обърнали на истински занаят. Ала стига сте се мръщили, Лебедев, и не слагайте ръка на сърцето си. Имате ли да ми кажете нещо? Вие не идвате току-така…

Лебедев почна да се криви и кълчи.

— Цял ден ви чаках, за да ви задам един въпрос; кажете ми поне веднъж в живота си истината от първата дума: имате ли някакъв пръст в инцидента с каляската вчера, или не?

Лебедев пак почна да се криви, прихна да се смее, потриваше ръце, дори най-после се разкиха, но все още не се решаваше да каже нещо.

— Виждам, че сте имали.

— Но косвено, единствено само косвено! Казвам ви самата истина! Моята роля се състоеше само в това, дето съобщих своевременно на известна личност, че у дома се е събрала такава и такава компания и че присъствуват тези и тези лица.

— Знам, че сте пращали там сина си, той сам ми каза преди малко, но какво означава тази интрига? — извика нетърпеливо князът.

— Интригата не е моя, не е моя — бранеше се с ръце Лебедев, — тук са замесени други, други и това, така да се каже, е по-скоро фантазия, отколкото интрига.

— Но в какво се състои работата? Обяснете за Бога! Мигар не разбирате, че това ме засяга пряко? Ами че тук искат да очернят Евгений Павлович.

— Княже! Пресветли княже! — закриви се пак Лебедев. — Та вие не ме оставяте да кажа цялата истина; тъкмо започнах — и то не един път — да ви я кажа и вие не ме оставихте да продължа…

Князът помълча и помисли.

— Добре де, кажете истината — с мъка рече той явно след голяма вътрешна борба.

— Аглая Ивановна… — начаса започна Лебедев.

— Млъкнете, млъкнете! — разярен извика князът, целият почервенял от възмущение, а може би и от срам. — Това не може да бъде, всичко това са глупости! Всичко това сте го измислили сам вие или такива луди като вас. И никога вече да не съм чувал подобно нещо от вас!

Късно вечерта, минаваше вече десет часът, дойде Коля с цял куп новини, едните от Петербург, другите от Павловск. Той разправи набързо най-важните от тези, които идеха от Петербург (най-вече за Иполит и за вчерашната история), запазвайки си правото да се върне по-късно пак на тях, и побърза да мине към павловските новини. Той се беше върнал от Петербург преди три часа и без да се отбива у княза, бе отишъл направо у Епанчини. „Ужасно е това, което става там!“ Разбира се, на първо място била историята с каляската, но сигурно се е случило и нещо друго, нещо, което не е известно нито на него, нито на княза. „Разбира се, аз не исках да шпионирам и да подпитвам някого; впрочем приеха ме добре, по-добре дори, отколкото очаквах; но за вас, княже, нито дума!“ Най-важното и най-интересното било това, че Аглая се скарала днес с домашните си зарад Ганя. Не се знаели подробности за кавгата, знаело се само, че Ганя бил причината (представете си!) и понеже караницата била силна, значи, имало нещо важно. Генералът се върнал късно, върнал се намръщен, върнал се заедно с Евгений Павлович, който бил приет великолепно и самият той изглеждал много весел и мил. Но най-голямата новина била тази: Лисавета Прокофиевна повикала без много-много шум Варвара Ардалионовна, която била при дъщерите й, и веднъж завинаги я изгонила от къщи, впрочем по най-учтив начин — „чух го от самата Варя“. Но когато Варя излязла от генералшата и се сбогувала с девойките, те не знаели, че вратите й са затворени завинаги и че тя си взема за последен път сбогом е тях.

— Но Варвара Ардалионовна беше у мене в седем часа — каза учуден князът.

— А са я изпъдили към осем часа или в осем. Жал ми е много за Варя, жал ми е за Ганя… без съмнение те вечно интригуват, без това не могат. Никога не можех да разбера какво кроят, но и не искам да знам. Ала уверявам ви, милий ми, добрий ми княже, че Ганя има сърце. В много отношения той е, разбира се, загубен човек, но притежава и много качества, които си заслужава да потърсиш, за да ги откриеш, и аз никога няма да си простя, че по-рано не го разбирах… Не знам трябва ли да продължа да ги посещавам сега след това, което се случи с Варя. Вярно, че още от първия ден аз се поставих съвсем независимо и отделно, но все пак трябва да помисля.

— Напразно съжалявате толкова много брат си — забеляза князът, — щом работата е стигнала вече дотам, значи, че Гаврила Ардалионович е опасен според Лисавета Прокофиевна и ще рече, известни негови надежди се оправдават.

— Как, какви надежди? — смаян извика Коля. — Да не мислите, че Аглая… това не може да бъде!

Князът не отвърна нищо.

— Вие сте ужасен скептик, княже — продължи Коля след една-две минути, — аз забелязвам, че от някое време изпадате в прекален скептицизъм; започвате да не вярвате в нищо и всичко да допущате… а аз правилно ли употребих в този случай думата „скептик“?

— Мисля, че правилно, макар че впрочем и аз не съм сигурен.

— Но аз си вземам назад думата „скептик“, намерих друго обяснение — извика изведнъж Коля, — вие не сте скептик, а ревнивец! Вие страшно ревнувате Ганя от една известна горда девойка!

При тези думи Коля скочи и почна да се смее така, както никога може би не беше се смял. Щом видя, че князът цял се изчерви, Коля още по-силно се разсмя; страшно му хареса мисълта, че князът ревнува Аглая, но веднага млъкна, щом забеляза, че той искрено се огорчи. След това те приказваха много сериозно и угрижено още час, час и половина.

На другия ден князът отиде по една неотложна работа в Петербург и остана там цялата сутрин. На връщане в Павловск към пет часа срещна Иван Фьодорович на гарата. Той бързо хвана княза за ръката, огледа се някак уплашено наоколо и го замъкна в един първокласен вагон, за да пътуват заедно. Гореше от желание да поприказват по един важен въпрос.

— Първо, скъпи княже, не ми се сърди и ако съм те засегнал нещо — забрави го. Още вчера исках да мина към тебе, но не знаех какво ще каже Лисавета Прокофиевна… У дома е… същински ад, настанил се е някакъв загадъчен сфинкс, а аз ходя насам-натам и нищо не разбирам. Колкото до тебе според мене от всички ни ти си най-малко виновен, макар че си причина естествено за много усложнения. Виждаш ли, княже, филантропията е приятно нещо, но не чак дотам. Може би ти самият си опитал вече сладостта й. Ах, разбира се, обичам добротата и уважавам Лисавета Прокофиевна, но…

Генералът говори дълго още в този дух, но думите му бяха някак особено несвързани. Виждаше се, че е потресен и извънредно смутен от нещо съвсем непонятно за него.

— За мене няма съмнение, че ти не си в нищо виновен — изказа се най-сетне той малко по-ясно, — но моля те приятелски не идвай у нас известно време, докато задуха друг вятър. Колкото до Евгений Павлович — извика той с необикновен жар, — всичко това е глупава клевета, клевета на клеветите! Това е клевета, интрига, желание всичко да се обърка и всички ние да се изпокараме. Слушай, княже, казвам ти го на ухото: между нас и Евгений Павлович не е казана още нито дума, нали разбираш? Нищо не ни свързва — но тази дума може да бъде казана скоро, и дори може би много скоро! Ето на как искат да попречат! Но защо, с каква цел — не разбирам! Чудна жена, ексцентрична жена, толкова ме е страх от нея, че почти нямам сън. И този екипаж, тези бели коне, ето това е шик, тъкмо това французите наричат шик! Кой й осигурява тоя начин на живот? Бога ми, сторих грях, като помислих завчера, че това е Евгений Павлич. Ала явно е, че това е невъзможно, а щом е така, защо тя иска да ни скара? Ето де е загадката! За да запази за себе си Евгений Павлич ли? Но повтарям ти и ти се кълна, че той не я познава и че тези полици са измислица! И с какво нахалство му крещи на ти през улицата! Същински заговор! Ясно е, че трябва да отхвърлим с презрение този опит и да удвоим уважението си към Евгений Павлович. Това казах и на Лисавета Прокофиевна. Сега ще ти кажа моята най-интимна мисъл: дълбоко съм убеден, че тя го прави от лично отмъщение към мене за това, което стана по-рано, нали си спомняш, макар че никога в нищо не съм бил виновен пред нея. Просто се червя, като си спомня. А ето че сега тя пак се появи, пък аз мислех, че е окончателно изчезнала. Но къде е този Рогожин, кажете, моля ви се? Аз мислех, че отдавна вече тя е госпожа Рогожина.

С една дума, човекът не знаеше какво да прави. Почти цял час, колкото трая пътуването, говори единствено той, питаше и си отговаряше сам, стискаше ръката на княза и успя поне в едно да го убеди, че не хвърля и сянка от подозрение върху него. Това беше важно за княза. Накрая той заприказва за вуйчото на Евгений Павлич, началник на някаква канцелария в Петербург — „Седемдесетгодишен, заема видна служба, похапва си добре, живее си с кеф и изобщо мераклия старче… Ха! Ха! Знам, че той е чувал за Настасия Филиповна и дори се е увъртал около нея. Отидох неотдавна да го видя; не приема, болен, но богат, богат, е влияние и… нека му даде Господ дълги години да живее, ама все пак всичко ще остане на Евгений Павлич… Да, да… но въпреки всичко боя се! Не разбирам от какво, но боя се… Като че нещо се носи във въздуха, някакъв прилеп, иде нещастие и аз се боя, боя се!…“

И най-после, едва на третия ден, както казахме вече по-горе, стана официалното помиряване между Епанчини и княз Лев Николаевич.

Бележки

[1] „Звездата Пелин“. — В апокалипсиса така се нарича звездата, която уж при наближаване края на света ще падне на земята и „ще превърне една трета част от водите в пелин“, от което „ще умрат много хора“ (гл. 8, стр. 11). Лебедев тълкува този мистичен образ като символ на материалната култура, враждебна на човека.

[2] … към френския архиепископ Бурдалу… — Бурдалу Луи (1632–1704) — йезуит, католически проповедник; Келер иронично споменава името на Бурдалу, което в неговата уста има двоен смисъл („бурда“ (буламач — б.пр.) и „бордо“ — сорт френско вино).

[3] „Фенезерф, облян със сълзи“ — израз, който пародира име на ястие от френската кухня.