Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 78 гласа)

IX

Изтекли бяха две седмици от случката, разказана в последната глава, и положението на действуващите лица от нашия разказ толкова се измени, че за нас е извънредно мъчно да продължим, без да дадем специални обяснения. И все пак ние чувствуваме, че наш дълг е да се ограничим с едно просто излагане на фактите, по възможност без специални обяснения, и то по твърде простата причина, че в много случаи сами изпитваме затруднение да обясним станалото. Подобно предупреждение от наша страна сигурно би се видяло на читателя много странно и неясно: как може да се разправя за неща, когато нямаш за тях нито ясна представа, нито лично мнение? За да не се поставим в още по-фалшиво положение, ние ще се помъчим да обясним мисълта си с един пример и може би благосклонният читател ще разбере къде е точно нашето затруднение, толкова повече, че този пример няма да бъде отклонение от предмета, а, напротив, пряко и непосредствено продължение на разказа.

Две седмици по-късно, тоест в началото на юли (дори в течение на тези две седмици), историята на нашия герой и най-вече последното му приключение взеха един странен и съвсем забавен обрат; почти невероятна и в същото време почти извън всяко съмнение, тази история малко по малко стана известна из всичките улици, съседни на вилите на Лебедев, Птицин, Дария Алексеевна и Епанчини, накъсо казано, почти из целия град и дори в околностите му. Почти цялото общество — местни хора, летовници, гости, идващи зарад музиката — всички почнаха да разправят една и съща история в хиляди различни вариации: как един княз направил скандал в една честна и известна къща, напуснал една девойка от тази къща, за която бил вече годен, увлякъл се по една известна лека жена, скъсал всичките си предишни връзки и въпреки всичко, въпреки заплахите и общото негодувание на публиката възнамерява да се ожени наскоро с тази опозорена жена, дори тук в Павловск, пред очите на целия свят, с вдигната глава и като гледа всички право в очите. Така украсиха тази история със скандални подробности, така замесиха в нея известни и видни лица, представиха я с такива фантастични и тайнствени особености и от друга страна я подкрепиха с толкова неопровержими и очевидни факти, че общото любопитство и клюките, които породи тя, бяха напълно извинителни. Най-тънкото, хитро и в същото време приемливо тълкуване на случката беше дадено от няколко сериозни клюкари измежду оная категория разумни хора, които винаги, във всяко общество бързат първи те да обяснят случката на другите и в тая работа намират призванието си, а често пъти и утешението си. Според тяхната версия това било един млад човек от добро семейство, княз, горе-долу богат, глупавичък, но демократ и побъркан на тема съвременен нихилизъм, който ни бе описан от господин Тургенев[1]. Този млад човек, който едва знаел да говори руски, се влюбил в едната дъщеря на генерал Епанчин и имал такъв успех, че го приели в къщата като годеник. Ала князът уж постъпил лицемерно спрямо това семейство подобно на оня френски семинарист, за когото наскоро писаха вестниците и който нарочно приел да бъде посветен в свещенически сан, нарочно сам поискал да бъде посветен, изпълнил всички обреди, всички поклонения, целувания, клетви и прочее, а още на другия ден в публично писмо до своя епископ заявява, че понеже не вярва в Бога и смята за безчестно да лъже народа и да живее на негови разноски, се отказва от своя сан; писмото си напечатал в либералните вестници. Разказваха, че този атеист нарочно чакал една тържествена вечер, дадена от родителите на годеницата си, дето бил представен на много знатни личности, за да заяви високо и пред всички своето верую, да се подиграе с почтените сановници, да се откаже публично и оскърбително от своята годеница, а когато се съпротивлявал на слугите, на които било заповядано да го изведат, счупил една великолепна китайска ваза. Прибавяха също като характеристика на съвременните нрави, че безразсъдният млад човек наистина обичал своята годеница, генералската дъщеря, но скъсал с нея единствено за да покаже нихилизма си. И за да бъде скандалът още по-голям, той не се отказал от удоволствието да се ожени пред лицето на всички за една пропаднала жена и така да докаже, че според неговите убеждения няма нито пропаднали, нито добродетелни жени, а има само една свободна жена; че той не вярва в старите светски деления, а вярва само в „женския въпрос“. Че най-после пропадналата жена стои в неговите очи дори малко по-високо от непропадналата. Това обяснение се видя много вероятно и беше прието от повечето летовници, толкова повече, че се потвърждаваше от всекидневните факти. Вярно, че много неща оставаха неизяснени: разправяха, че клетото момиче толкова обичало своя годеник — някои казваха „прелъстител“, — че изтичало при него още на другия ден, след като той я напуснал, в къщата на любовницата му; други, напротив, уверяваха, че той нарочно я завлякъл при любовницата си от чист нихилизъм, тоест за да я опозори и оскърби. Както и да е, интересът към тая случка нарастваше от ден на ден, при това нямаше вече никакво съмнение, че скандалната сватба наистина ще стане.

И ето сега, ако ни поискат обяснения — не за нихилистичните подробности на събитието, а просто за това, доколко обявената сватба отговаря на действителните желания на княза, в какво именно се изразяват сега тези желания, какво е точно сегашното състояние на духа на нашия герой и други подобни неща, ние, да си признаем, бихме били много затруднени да отговорим. Ние знаем, само, че сватбата бе наистина обявена и че князът лично натовари Лебедев, Келер и някакъв познат на Лебедев, когото той представи на княза по този случай, да се погрижат за всичко необходимо както за в черквата, така и за в къщи; че бе наредено да не се жалят парите; че Настасия Филиповна настояваше сватбата да стане колкото се може по-бързо; че по личната молба на Келер князът го избра за шафер, а Настасия Филиповна избра Бурдовски, който се съгласи с възторг, и че денят на сватбата бе определен за в началото на юли. Ала освен тези много точни обстоятелства ние знаем още някои факти, които напълно ни объркват тъкмо защото противоречат на изложените по-горе. Ние силно подозираме например, че след като е натоварил Лебедев и другите да се погрижат за всичко, князът почти в същия още ден е забравил и за церемониалмайстора, и за шаферите, и за сватбата и че ако е побързал да прехвърли тази главоболна работа върху другите, направил го е единствено за да не мисли вече самият той за това и дори може би по-скоро да го забрави. Но в такъв случай за какво е мислел той, какво е искал да запомни и за какво е жадувал? Няма също така съмнение, че над него не е било извършено никакво насилие (да речем, от страна на Настасия Филиповна), че тя наистина е искала да се ускори сватбата и че тъкмо тя е измислила тази сватба, а не князът; но князът се е съгласил доброволно, дори го е направил някак разсеяно, сякаш го молят за нещо доста обикновено. Ние знаем доста много подобни странни факти като този, но според нас колкото и да ги посочваме, те не могат да спомогнат за изясняване на работата, а дори ще я затъмнят; нека дадем все пак още един пример.

Така ние знаем сигурно, че през тези две седмици князът прекарваше цели дни и вечери заедно с Настасия Филиповна; че тя го вземаше на разходка и да идат да слушат музика; че той се разхождаше всеки ден с нея с каляска; че почваше да се тревожи за нея, ако минеше само един час, без да я види (имаше, значи, всички признаци, че я обича искрено); че я слушаше с нежна и кротка усмивка по цели часове, за каквото й да му говореше, без сам да каже почти нищо. Ала ние знаем също така, че по няколко пъти, дори много често, през тези същите дни той отиваше изведнъж у Епанчини, без да крие това от Настасия Филиповна, която изпадаше в отчаяние от тези посещения. Ние знаем, че докато бяха в Павловск, Епанчини не го приемаха и постоянно му отказваха да се види с Аглая Ивановна; че той си отиваше, без да каже нито дума, а още на другия ден отново отиваше у тях, сякаш бе забравил напълно за вчерашния отказ, и естествено получаваше нов отказ. Известно ни е също, че един час, а може би и по-малко, след като Аглая Ивановна избяга от Настасия Филиповна, князът беше вече у Епанчини, разбира се, убеден, че ще я намери там. Появяването му хвърли семейството в голямо смущение и уплаха, защото Аглая още не беше се прибирала в къщи и едва от него научиха за пръв път, че тя е ходила с него у Настасия Филиповна. Разправяха по-късно, че Лисавета Прокофиевна, дъщерите й и дори княз Шч. се отнесли тогава с княза извънредно грубо, враждебно и че още тогава със сърдити изрази му заявили, че не искат вече да го знаят и познават, особено когато Варвара Ардалионовна неочаквано дошла да съобщи на Лисавета Прокофиевна, че от един час вече Аглая Ивановна се намира у нея, в ужасно състояние, и, изглежда, не иска да се върне в къщи. Тази последна новина, която най-вече смая Лисавета Прокофиевна, беше напълно вярна: наистина, когато излезе от Настасия Филиповна, Аглая би предпочела да умре, отколкото да се яви сега пред очите на домашните си и затова изтича у Нина Александровна. А от своя страна Варвара Ардалионовна сметна за необходимо да съобщи веднага на Лисавета Прокофиевна за всичко станало. Майката и дъщерите се затекоха начаса у Нина Александровна, а бащата на семейството Иван Фьодорович, щом се върна в къщи, ги последва; подир дамите се затътри княз Лев Николаевич, въпреки че го бяха изгонили и му бяха казали груби думи; но по нареждане на Варвара Ардалионовна и там не го пуснаха да види Аглая. Впрочем всичко се свърши с това, че когато Аглая видя как майка й и сестрите й плачеха над нея, без да й кажат нито една укорна дума, тя се хвърли в прегръдките им и веднага се върна с тях в къщи. Разправяха също, макар че тези слухове не бяха напълно достоверни, че и този път Гаврила Ардалионович нямал никакъв късмет; останал сам с Аглая, докато Варвара Ардалионовна изтичала да иде у Лисавета Прокофиевна, той решил да използва случая, за да й говори за любовта си; като го слушала, Аглая забравила за мъката и сълзите си и прихнала да се смее; после изведнъж му задала един странен въпрос: готов ли е, за да докаже любовта си, да си изгори веднага пръста на пламъка на една свещ? Гаврила Ардалионович бил, казват, толкова смаян и сащисан от това предложение, че като видяла слисаното му лице, Аглая избухнала в истеричен смях и избягала в горния етаж при Нина Александровна, дето я намерили и родителите й. Този инцидент бе съобщен на княза на другия ден от Иполит, който — понеже не ставаше вече от леглото — прати нарочно да повикат княза, за да му го разправи. Ние не знаем как бе стигнал до него този слух, но когато князът чу историята за свещта и пръста, така се разсмя, че дори учуди Иполит; след това изведнъж се разтрепери и се обля в сълзи… Изобщо през тези дни той беше в голямо безпокойство, в необикновено смущение, неясно и мъчително. Иполит открито заявяваше, че той не е с ума си; това съвсем не можеше обаче да се каже положително.

Като излагаме всичките тези факти и се отказваме да ги обясним, ние съвсем не желаем да оправдаем нашия герой в очите на читателя. Нещо повече, напълно сме готови да споделим негодуванието, което той предизвика дори у своите приятели. От него беше възмутена някое време дори самата Вера Лебедева; негодуваше даже Коля; преди да го изберат за шафер, възмущаваше се и Келер; колкото до Лебедев, негодуванието му беше толкова искрено, че почна да интригува против княза. Но за това ще говорим по-късно. Изобщо ние одобряваме напълно и безусловно някои много силни и дори с дълбоко психологично проникновение думи, които Евгений Павлович каза направо и безцеремонно на княза в приятелски разговор шест-седем дни след случката у Настасия Филиповна. Тук му е мястото да отбележим, че не само Епанчини, но и всички, които имаха преки или косвени връзки с тях, сметнаха за необходимо да скъсат всякакви отношения с княза. Княз Шч. например си извърна главата, когато срещна княза, и не го по-здрави. Ала Евгений Павлович не се побоя да се изложи, като направи посещение на княза, въпреки че пак беше почнал да ходи всеки ден у Епанчини, дето го приемаха с явна и още по-голяма сърдечност. Той отиде при княза точно на другия ден, след като те напуснаха Павловск. Влизайки у него, той знаеше вече всички слухове, които се носеха в обществото, дори може би сам бе помогнал донякъде за разпространението им. Князът му се зарадва много и веднага отвори дума за Епанчини; това че той заприказва така сърдечно и открито, развърза езика и на Евгений Павлович, който пристъпи направо към въпроса, без заобикалки.

Князът още не знаеше за заминаването на Епанчини; смая се, побледня: но след една минута поклати глава смутено и замислено и се съгласи, че „така е трябвало да бъде“; след това бързо запита „къде са заминали“.

В това време Евгений Павлович го наблюдаваше внимателно и не беше ни най-малко учуден от бързината, с която го разпитваха, от наивността на въпросите, от смущението на княза и в същото време от някаква негова странна откровеност, безпокойство и възбуда. Впрочем той го осведоми любезно и подробно за всичко: съобщи му много неща, защото беше първият човек, който идеше от къщата на Епанчини. Той потвърди, че наистина Аглая била болна и прекарала три дни и три нощи в треска и в безсъние; сега е по-добре и извън всяка опасност, но се намира в крайно възбудено състояние… „Добре поне, че в къщи царува пълен мир! Гледат да не говорят за миналото не само в присъствието на Аглая, но дори когато тя не е между тях. Родителите вече разменяха мисли за едно пътуване в чужбина през есента, веднага след сватбата на Аделаида; Аглая прие мълчаливо първите намеци за това пътуване.“ Самият той може би също ще отиде в чужбина. Не е чудно дори княз Шч. да замине за един-два месеца с Аделаида, ако му позволят работите. Ще остане само генералът. Цялото семейство отишло сега в Колмино, на двадесетина версти от Петербург, дето имат имение с обширна къща. Белоконская не била още заминала за Москва и май че нарочно се забавила. Лисавета Прокофиевна силно настоявала, че е невъзможно да останат повече в Павловск след всичко случило се; Евгений Павлович й съобщавал ден по ден слуховете, които се носели из града. Епанчини също сметнали, че не е възможно да отидат на Елагин.

— Пък и да си говорим правото — прибави Евгений Павлович, — сам ще се съгласите, че положението беше непоносимо… особено след като знаеха всичко, което става всеки час тук у вас, княже, и след всекидневните ви посещения там, въпреки че отказваха да ви приемат…

— Да, да, да, имате право, аз исках да видя Аглая Ивановна… — отговори князът, като пак заклати глава.

— Ах, драги княже — извика изведнъж Евгений Павлович с въодушевление и тъга, — как можахте тогава да допуснете… всичко, което стана? Естествено, естествено всичко това е било за вас така неочаквано… Приемам на драго сърце, че вие сте могли да загубите ума си и… не сте били в състояние да спрете това момиче, изпаднало в лудост, не е било по силите ви! Но все пак трябваше да разберете колко сериозно и силно е било чувството, което… е изпитвало това момиче към вас. Тя не е искала да дели с друга и вие… и вие можахте да напуснете и разбиете такова съкровище!

— Да, да, имате право, да, виновен съм — каза пак князът ужасно натъжен — и знаете ли: Аглая беше единствената, просто единствената, която гледаше така на Настасия Филиповна… Никой освен нея не я преценяваше по този начин.

— Та там е и най-възмутителното я, че в цялата тая работа не е имало нищо сериозно! — извика Евгений Павлович, вече съвсем увлечен. — Извинете ме, княже, но… аз… аз мислих по тези неща, княже, дълго мислих; знам всичко, станало по-рано, знам всичко, случило се преди половин година — нищо не е било сериозно! Всичко това е било само едно замайване на главата, въображение, фантазия, дим и само изплашената ревност на едно съвсем неопитно момиче е могла да го приеме за сериозно!

Сега вече Евгений Павлович съвсем безцеремонно даде воля на своето негодувание. Разумно и ясно и, повтаряме, с едно психологично проникновение той разгъна пред княза картината на по-раншните му отношения с Настасия Филиповна. Той умееше винаги да говори, а сега стигна дори до красноречие.

— Още в началото — каза той — се е почнало у вас с лъжа; а което е започнало с лъжа, трябва и да свърши с лъжа; това е природен закон. Аз не съм съгласен и даже се възмущавам, когато някои ви наричат идиот; вие сте твърде умен, за да ви наричат така; но съгласете се сам, че сте толкова странен, че се различавате от всички хора. Аз стигнах до заключението, че главната причина за всичко станало е, първо, вашата, така да се каже, вродена неопитност (забележете, княже, тази дума: „вродена“), след това необикновената ви наивност; после феноменалната у вас липса на чувство за мярка (което неведнъж сам сте признавали) — и най-после грамадният наплив от дълбоки идеи, които при вашата извънредна честност вие вземате и досега за истински убеждения, природни и непосредни! Съгласете се сам, княже, че вашите отношения с Настасия Филиповна още от началото са почивали върху принципа за условната демократичност (изразявам се така за краткост), тъй да се рече, върху обаянието от „женския въпрос“ (за да съкратя още повече). Ами че аз знам в подробности цялата странна скандална сцена, която се е разиграла у Настасия Филиповна, когато Рогожин е занесъл парите си. Ако искате, аз ще ви анализирам подробно, ще ви покажа собствения ви образ като в огледало, така точно знам същността на работата и защо тя се е обърнала по такъв начин! Като младеж в Швейцария вие сте жадували за родината си, копнели сте по Русия като по страна непозната, но обетована; прочели сте много книги за Русия, може би прекрасни, но вредни за вас; върнали сте се тук пълен с истински жар за дейност, така да се каже, зажаднял за дейност! И ето че още в първия ден на вашето пристигане на вас ви разправят тъжната и покъртителна история на една оскърбена жена, разправят я на вас, рицаря, девственика — и то за жената! В същия този ден вие я виждате; вие сте омагьосан от нейната красота, фантастична и демонична красота (вие виждате, съгласен съм, че тя е красива). Прибавете състоянието на нервите ви, епилепсията ви, прибавете потискащото влияние на затопляне на времето у нас в Петербург; прибавете обстоятелството, че целия този пръв ден сте прекарали в един непознат и почти фантастичен за вас град, срещнали сте много хора, присъствували сте на разни сцени, запознали сте се най-неочаквано с три красавици, госпожиците Епанчини, и между тях Аглая; прибавете умората, виенето на свят, гостната на Настасия Филиповна и царуващата там атмосфера, и… какво сте могли да очаквате от самия себе си в този момент, как мислите?

— Да, да; да, да — каза князът, като клатеше глава и почваше да се черви, — всичко това е почти вярно; и знаете ли, аз наистина не бях спал почти цялата предишна нощ във вагона, пък и цялата по-предишна нощ, и бях много разстроен…

— Ами да, естествено, нали това исках да кажа и аз? — продължи разпалено Евгений Павлович. — Ясно е, че вие, така да се каже, опиянен от възторг, сте се нахвърлили върху възможността да покажете публично вашето великодушие, като заявите, че вие, княз от рождение и чист човек, не смятате за безчестна една жена, която не е опозорена по нейна вина, а по вината на един отвратителен развратник от висшето общество. О, Господи, та това е много ясно! Но не е там работата, скъпи княже, въпросът е дали вашето чувство е било истинско, искрено, естествено или това е било само една мозъчна екзалтация? Как мислите вие: ако в храма е била простена една такава жена, нали не й е било казано, че тя постъпва добре и е достойна за всички почести и уважения? Нима здравият смисъл след три месеца не ви е подсказал на вас самия в какво се състои работата? Да приемем, че тя е невинна — това е един въпрос, по който няма да настоявам, защото не искам, — но мигар нейните авантюри могат да оправдаят непоносимата й дяволска гордост, нахалния й алчен егоизъм? Извинете, княже, аз се увлякох, но…

— Да, всичко това е възможно; може би вие имате право… — смънка пак князът — тя е наистина много раздразнена и вие имате право, но…

— Искате да кажете, че е достойна за състрадание ли, добри ми княже? Но имахте ли право от състрадание и за нейно удоволствие да опозорите друга благородна и чиста девойка, да я унизите пред нейните надменни, изпълнени с омраза очи? Докъде ще стигне след всичко това състраданието? Та това е едно невероятно преувеличение! Когато човек обича една млада девойка, може ли да я унизи толкова много пред нейната съперница, да я изостави зарад другата пред очите на другата, след като лично вече й е направил честно предложение… а нали вие сте й направили предложение в присъствието на нейните родители и сестрите й! След всичко това, княже, вие честен човек ли сте, позволете да ви попитам? И… и не сте ли излъгали една божествена девойка, като сте я уверили, че я обичате?

— Да, да, имате право, ах, аз чувствувам, че съм виновен! — промълви князът с неизразима тъга.

— Но достатъчно ли е това? — извика Евгений Павлович с негодувание. — Достатъчно ли е само да извикате: „Ах, аз съм виновен!“ Виновен сте, а постоянствувате в грешките си! И къде е било тогава вашето сърце, вашето „християнско“ сърце! Нали сте видели в оня момент израза на лицето й: по-малко ли страдаше тя от другата, от вашата, която ви раздели? Как пред тази гледка сте допуснали да стане това? Как?

— Но… аз не съм допускал нищо… — смотолеви нещастният княз.

— Как не сте допускали?

— Бога ми, нищо не допусках. И досега не разбирам как стана всичко това… аз — аз се затичах тогава подир Аглая Ивановна, а Настасия Филиповна припадна; и оттогава все не ме пускат да отида при Аглая Ивановна.

— Няма значение! Вие трябваше да тичате след Аглая, пък нека другата си припада!

— Да… да, трябваше… но тя щеше да умре! Щеше да се убие, вие не я познавате и… все едно, аз щях да разкажа по-късно всичко на Аглая Ивановна, и… Виждате ли, Евгений Павлович, аз забелязвам, че вие май не знаете всичко. Кажете ми защо не ме пускат при Аглая Ивановна? Аз бих й обяснил всичко. Виждате ли: и двете не говореха тогава по въпроса, съвсем не по въпроса, затова и така стана… Никак не мога да ви обясня това; но може би бих могъл да го обясня на Аглая… Ах, Боже мой, боже мой! Вие ми говорите за нейното лице в момента, когато тя избяга… о, Боже мой, спомням си! Да вървим, да вървим! — И князът скочи изведнъж и задърпа Евгений Павлович за ръкава.

— Къде?

— Да идем при Аглая Ивановна, още сега да идем…

— Но тя не е в Павловск, нали ви казах, пък и какво ще правим при нея?

— Тя ще разбере, тя ще разбере! — бърбореше князът, сключил ръцете си за молба. — Ще разбере, че всичко това не е така, а съвсем, съвсем другояче.

— Как съвсем другояче? Нали вие все пак ще се жените? Значи, постоянствувате в грешките си… Ще се жените, или не?

— Е, да… ще се оженя; да, ще се оженя!

— Защо казвате тогава, че това не е така?

— О, не, не е така, не е така! Няма никакво значение, че се женя, нищо от това!

— Как няма никакво значение и нищо от това! Та това дребна работа ли е? Вие се жените за жената, която обичате, за да й създадете щастие, а Аглая Ивановна вижда и знае това и все пак как няма никакво значение?

— Щастие ли? О, не! Аз просто се женя; тя иска; а и какво има в това, че се женя: аз… Но всичко това е безразлично! Иначе тя сигурно би умряла. Виждам сега, че този брак с Рогожин е бил лудост! Сега разбрах всичко, което преди не разбирах, и да ви кажа ли: когато те се изправиха тогава една срещу друга, аз не можах да понеса лицето на Настасия Филиповна… Вие не знаете, Евгений Павлович (понижи той тайнствено гласа си), никому никога не съм казвал това, дори на Аглая, но аз не мога да понасям лицето на Настасия Филиповна… Преди малко вие описахте много добре вечерта у нея; но тук има още едно нещо, което вие пропуснахте, защото не го знаете: аз гледах лицето й! Още сутринта, виждайки го на портрета, не можах да понеса израза му… Ето познавате Вера, дъщерята на Лебедев, тя има съвсем други очи; аз… аз се боя от нейното лице! — прибави той страшно уплашен.

— Боите се?

— Да; тя е — луда! — пошепна той побледнял.

— Сигурен ли сте в това? — попита Евгений Павлович е извънреден интерес.

— Да, сигурен съм: сега вече съм сигурен; напълно се убедих през последните дни!

— Тогава какво правите със себе си? — извика уплашен Евгений Павлович. — Значи, вие се жените от някакъв страх? Нито не мога да разбера… Може би вие дори не я обичате?

— О, не, обичам я от цялата си душа! Защото тя е… дете: сега тя е дете, същинско дете! О, вие нищо не знаете!

— И в същото време сте уверявали Аглая Ивановна в любовта си?

— О, да, да!

— Но как е възможно? Значи, искате и двете да обичате?

— О, да, да!

— Извинете, княже, но какво говорите, опомнете се!

— Без Аглая аз… трябва непременно да я видя!

Аз… аз ще умра скоро, както спя; мислех, че ще умра нощес, както спя. О, ако Аглая знаеше, ако тя знаеше всичко-… искам да кажа абсолютно всичко-. Защото в тая работа трябва да се знае всичко, това е първото нещо! Защо никога не можем да узнаем всичко за другия, когато това е потребно, когато този другият е в грешка!… Впрочем не знам вече какво говоря, обърках се; вие страшно ме развълнувахте… И нима и сега изразът на лицето й е съшият, както когато избяга? О, да, аз съм виновният! Най-вероятното е, че за всичко аз съм виновният! Още не знам в какво именно, но съм виновен… Тук има нещо, което не мога да ви обясня, Евгений Павлович, липсват ми думи да се изразя, но… Аглая Ивановна ще разбере! О, аз винаги съм вярвал, че тя ще разбере.

— Не, княже, няма да разбере! Аглая Ивановна ви обичаше като жена, като човек, а не като… отвлечен дух. Знаете ли какво ще ви кажа, бедни ми княже: най-вероятно е, че вие никога не сте обичали нито едната, нито другата!

— Не знам… възможно е, възможно е: за много неща вие имате право. Евгений Павлович. Вие сте извънредно умен. Евгений Павлович; ах, ето че пак почва да ме боди главата; хайде да идем при нея! За Бога, за Бога!

— Но нали ви казах, че я няма в Павловск, че тя е в Колмино.

— Ла отидем в Колмино, да отидем още сега!

— Това е не-въз-можно! — каза провлечено Евгений Павлович и стана.

— Слушайте, аз ще й напиша едно писмо; вие ще й го занесете!

— Не, княже, не! Избавете ме от такива поръчки, не мога!

И те се разделиха. Евгений Павлович си отиде със странни впечатления: стигнал бе до убеждението, че князът не е съвсем с ума си. И какво значи това лице, от което той се бои и което толкова обича! И в същото време възможно е наистина той да умре далеч от Аглая, така че може би тя никога няма да узнае колко много я обича той! Ха-ха! И как можеш да обичаш две жени? И всяка от тях по различен начин? Интересно… горкият идиот! И какво ли ще стане с него сега?

Бележки

[1] … нихилизъм, който ни бе описан от господин Тургенев… — Намек за романа на Тургенев „Бащи и деца“ (1862), високо ценен от Достоевски (виж „Письмо И. С. Тургенева к Ф. М. Достоевскому“ от 30(18) март 1862 година — „Ф. М. Достоевский и И. С. Тургенев. Переписка“, „Academia“, Л., 1928, стр. 35–40).