Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 78 гласа)

VI

Вилата на Лебедев не беше голяма, но удобна и дори хубава. Тази част от нея, която се даваше под наем, беше украсена особено грижливо. До входа откъм улицата към стаите имаше доста обширна тераса, дето бяха наредени няколко портокалови, лимонови и жасминови дървета в големи зелени качета, нещо, което по сметките на Лебедев придаваше най-привлекателен вид. Той купи вилата заедно с няколко от тези дървета И толкова беше очарован от ефекта, който те произвеждаха на терасата, че реши да използува случая да купи при една разпродажба и други такива дръвчета в качета, за да попълни колекцията. Когато най-после всички дръвчета бяха пренесени във вилата и подредени, Лебедев няколко пъти изтичваше него ден по стъпалата на терасата на улицата и оттам им се любуваше, като всеки път мислено увеличаваше сумата, която смяташе да иска от бъдещия си наемател. Вилата се хареса много на княза, който беше изтощен, тъжен и физически отпаднал. Впрочем, когато пристигна в Павловск, тоест на третия ден след припадъка, князът изглеждаше вече почти като здрав човек, макар че все още не се чувствуваше добре. Той се радваше на всички, които виждаше около себе си през тези три дни, радваше се на Коля, който почти не се отделяше от него, радваше се на цялото семейство на Лебедев (без племенника, изчезнал някъде), радваше се на самия Лебедев; дори с удоволствие прие генерал Иволгин, който го посети още преди заминаването му. Още щом пристигна привечер в Павловск, на терасата около него се събраха доста много гости: най-напред дойде Ганя, когото князът едва позна — толкова се беше променил и отслабнал през това време. След него дойдоха Варя и Птицин, също летуващи в Павловск. А генерал Иволгин беше почти непрекъснато на квартира у Лебедев, дори, изглежда, се беше пренесъл заедно с него. Лебедев гледаше да го държи при себе си и да не го пуска при княза; отнасяше се с него приятелски, види се, отдавна вече бяха познати. Князът забеляза, че на няколко пъти през тези три дни те се впускаха в дълги разговори, често крещяха и дори, изглежда, се препираха на научни теми, което, както се вижда, правеше удоволствие на Лебедев. Човек би рекъл, че той даже се нуждаеше от генерала. Ала същата предпазливост, която спазваше към княза, Лебедев почна да изисква да бъде спазвана и от семейството му още от първия ден на преместването във вилата: под предлог да не безпокоят княза, той не пускаше никого при него, тропаше с крака, втурваше се и пъдеше дъщерите си; включително и Вяра с детето, веднага щом забележеше, че те отиват на терасата, дето се намираше князът, въпреки че той го бе молил да не ги пъди.

— Първо, те ще изгубят всяко чувство за уважение, ако така им отпуснеш юздите, а, второ, от тяхна страна ще бъде дори неприлично… — обясни най-после той на княза, който го бе запитал направо.

— Но защо? — увещаваше го князът. — Наистина с всичкото това ваше вардене и дебнене вие само ме изтезавате. Мене и без това ми е тъжно, няколко пъти ви казах, а вие с вашето непрекъснато махане на ръце и ходене на пръсти още повече увеличавате тъгата ми.

Князът намекваше за това, дето Лебедев, макар да гонеше всички домашни, под предлог да осигури на болния необходимото спокойствие, сам влизаше при княза през тези три дни час по час и всеки път отначало отваряше вратата, пъхаше си главата, оглеждаше стаята, сякаш искаше да се увери там ли е князът, не е ли избягал, и после на пръсти бавно, крадешком се приближаваше до креслото, като понякога изплашваше наемателя с неочакваното си появяване. Непрекъснато го питаше няма ли нужда от нещо и когато князът най-сетне почна да му прави бележка да го остави на мира, послушно и безмълвно се извръщаше, промъкваше се на пръсти до вратата и през цялото време, докато вървеше, махаше с ръце, като че искаше да каже, че е влязъл само току-тъй, че няма да промълви нито дума, че ето на, вече излиза и няма да дойде повторно. Ала след десет минути, най-много след четвърт час, той пак идваше. Коля, който можеше свободно да влиза при княза, със самия този факт нанасяше дълбоко огорчение на Лебедев и той се обиждаше и негодуваше. Коля забеляза, че Лебедев стои по половин час до вратата и подслушва какво говорят с княза и естествено предупреди за това княза.

— Вие ме държите под ключ, като че сте господар на личността ми — протестира князът. — Поне когато съм на почивка, искам да бъде другояче и бъдете сигурен, че ще приемам, когото си ща, и ще ходя, където си ща.

— Без сянка от каквото и да е съмнение — замаха с ръце Лебедев.

Князът го изгледа втренчено от глава до пети.

— Кажете, Лукиян Тимофеевич, пренесохте ли тук шкафчето, което бе закачено над вашето легло в Петербург?

— Не, не го пренесох.

— Мигар там го оставихте?

— Нямаше как да се пренесе, трябва да се изкърти от стената… Много здраво е закрепено.

— Но може би тук има подобно?

— Да, дори по-хубаво, заедно с вилата купих и него.

— Аха. А кого не пуснахте преди малко при мене? Преди един час.

— Това беше… това беше генералът. Вярно, че не го пуснах. Не му е мястото тук. Княже, аз уважавам дълбоко този човек, той е… той е голям човек; не вярвате ли? Но ще видите; все пак… по-добре би било, просветли княже, да не го приемате.

— Но позволете да ви попитам, защо не трябва да го приемам? И защо, Лебедев, вие стоите сега на пръсти и се приближавате винаги до мене така, като че искате да ми поверите някаква тайна на ухото?

— От низост, чувствувам го, от низост — неочаквано отговори Лебедев, като се биеше разчувствуван в гърдите, — а генералът няма ли да бъде твърде гостоприемен към вас?

— Твърде гостоприемен ли?

— Да, гостоприемен. Първо, той вече се кани да дойде да живее у мене; хайде — от мене да мине, но той няма срам, веднага се въвира в семейството. Ние с него няколко пъти вече подирихме роднински връзки помежду си и излезе, че сме роднини. Вие също му се падате по майка син на първи братовчед, и вчера ми го обясняваше. Ако вие сте му племенник, ще рече, и ние с вас сме роднини, пресветли княже. Малка слабост на генерала, няма никакво значение, но преди малко ме уверяваше, че през целия си живот, откак е получил чин прапоршчик, до единадесети юни миналата година, всеки ден по-малко от двеста души не сядали на трапезата му. Стигнало се най-после дотам, че не ставали от трапезата — обядвали, вечеряли и пиели чай по петнадесет часа на денонощие, около тридесет години поред без никакво прекъсване, едва имали време да сменят покривката. Един става, отива си, друг идва, а на официални и царски празници стигали и до триста души. А в деня на хилядогодишнината на Русия ги преброил седемстотин души. Страшна работа; подобни приказки не предвещават нищо добро; опасно е дори да приемаш в къщата си толкова гостоприемни хора и аз си помислих: дали на вас и на мене няма да ни дойде много такъв гостоприемен човек?

— Но аз смятам, че вие сте в много добри отношения с него?

— Вземам брътвежите му на шега, по братски; защо да не сме роднини: нито по-топло, нито по-студено — дори чест за мене. И въпреки двестате му гости и хилядогодишнината на Русия аз го смятам за много забележителен човек. Казвам ви го съвсем искрено. Преди малко, княже, вие казахте, че аз уж съм се приближавал към вас така, сякаш съм искал да ви съобщя някаква тайна, а като че ли наистина има тайна: една известна личност току-що ми съобщи, че много би желала да има тайна среща с вас.

— Че защо тайна? По никакъв начин. Аз сам ще отида при нея, ако трябва дори днес.

— Не, не — замаха с ръце Лебедев, — и тя не се бои от това, за което вие мислите. Сетих се: оня изверг идва всеки ден да пита за вашето здраве, известно ли ви е?

— Вие много често го наричате изверг, това ми се вижда твърде подозрително.

— Няма място за никакви подозрения, за никакви — побърза да отклони разговора Лебедев, — аз исках само да ви обясня, че въпросната личност се бои не от него, а от съвсем друг човек, от съвсем друг.

— Но какво има, кажете по-скоро — попита нетърпеливо князът, като гледаше как Лебедев се криви тайнствено.

— Там е и тайната.

И Лебедев се усмихна.

— Чия тайна?

— Вашата тайна. Сам вие ми забранихте, пресветли княже, да говоря пред вас… — измънка Лебедев и като се порадва от сърце, че е раздразнил до болка любопитството на своя слушател, изведнъж заключи: — Тя се бои от Аглая Ивановна.

Князът се намръщи и като помълча около една минута, каза:

— Бога ми, Лебедев, аз ще напусна вашата вила. Къде са Гаврила Ардалионович и Птицини? У вас ли са? Вие и тях сте подмамили тук.

— Ще дойдат, ще дойдат. Даже генералът ще дойде след тях. Всичките си врати ще отворя и ще повикам всичките си дъщери, всичките, още сега, още сега — пошепна уплашено Лебедев, като махаше с ръце и тичаше от врата на врата.

В този момент на терасата се появи Коля, идейки от улицата, и съобщи, че след него идат гости — Лисавета Прокофиевна с трите си дъщери.

— Да пусна ли, или да не пусна Птицини и Гаврила Ардалионович? Да пусна ли, или да не пусна генерала? — подскочи Лебедев, смаян от новината.

— Защо не? Нека влезе, който ще. Уверявам ви, Лебедев, че още от първия ден вие не разбрахте правилно моите отношения; вие упорито се заблуждавате. Аз нямам никакви причини да се спотайвам и крия от когото и да било — засмя се князът.

Като го видя, че се смее, Лебедев сметна за свой дълг също да се засмее. Въпреки голямото си вълнение и той беше изглежда, извънредно доволен.

Новината, съобщена от Коля, беше вярна; той бе изпреварил Епанчини само е няколко крачки, за да извести за тяхното идване; така че гости дойдоха едновременно от две страни: откъм терасата — Епанчини, а от стаите — Птицини, Ганя и генерал Иволгин.

Епанчини току-що бяха научили от Коля за болестта на княза и за идването му в Павловск. Дотогава генералшата беше в мъчителна неизвестност. Още преди два дни генералът съобщи на семейството си, че князът оставил визитната си картичка, от което Лисавета Прокофиевна заключи със сигурност, че той няма да се забави да дойде да ги види в Павловск. Напразно девойките твърдяха, че човек, който не им е писал половин година, надали ще се разбърза сега да ги посети и че и без това той си има сигурно много други грижи в Петербург — кой може да знае работите му? Генералшата страшно се ядоса от тези забележки и беше готова да се хване на бас, че князът ще дойде най-късно на другия ден, макар че „тогава вече ще бъде късно“. На другия ден тя чака цялата сутрин; чакаха го за обед, за вечеря и когато вече съвсем се стъмни, Лисавета Прокофиевна се ядоса и изпокара с всички, но без да споменава, разбира се, нито дума за княза като причина за кавгата. Не бе споменато за него и през целия следващ ден. Когато през време на обеда Аглая ненадейно се изтърва, като каза: „maman се сърди, задето князът не идва“, а генералът веднага забеляза, че „това не е негова вина“ — Лисавета стана и разгневена напусна трапезата. Най-после привечер дойде Коля с новини за княза и разправи всичко, което знаеше за неговите приключения. Това беше за Лисавета Прокофиевна повод да тържествува, но на всеки случай Коля здравата си изпати: „По цели дни се върти тук и с лопата не можеш го изрина, а сега поне да беше някак обадил, ако не се е сетил лично да дойде.“ Коля насмалко не се разсърди начаса за думите „с лопата не можеш го изрина“, но отложи за друг път и ако изразът не беше така обиден, може би щеше съвсем да й прости: толкова му допадна вълнението и тревогата на Лисавета Прокофиевна, когато узна за болестта на княза. Тя дълго настоява, че е необходимо да се прати веднага специален човек в Петербург, за да вдигне на крак някой голям прочут лекар и да го доведе с първия влак. Но дъщерите я разубедиха; впрочем те не искаха да останат надире от майка си, когато тя в един миг реши да отиде да види болния.

— Той е на смъртен одър — каза тя, разбързала се, — а ние сме седнали тук да спазваме етикета! Приятел ли е той на нашето семейство, или не е?

— Но и няма защо да се навираме, преди да знаем каква е работата — опита се да забележи Аглая.

— Тогава не идвай, така ще бъде дори по-добре: ще дойде Евгений Павлич, а няма да има кой да го посрещне.

След тези думи Аглая, разбира се, тръгна веднага заедно с другите, както бе решила впрочем и без това да направи. Княз Шч., който държеше компания на Аделаида, по нейна молба тутакси се съгласи да придружава дамите. Той и по-рано, още като се запозна с Епанчини, се бе заинтересувал извънредно много, когато ги чу да разправят за княза. Излезе, че го познава, че са се запознали някъде наскоро и бяха живели десетина дни заедно в някакво градче преди около три месеца. Той бе разказвал много неща за княза и изобщо се отзоваваше за него много симпатично, така че сега е искрено удоволствие отиваше да посети стария си познат. Генерал Иван Фьодорович този ден не беше в къщи. Евгений Павлович също така още не бе пристигнал.

От Епанчини до вилата на Лебедев нямаше повече от триста крачки. Първото неприятно впечатление на Лисавета Прокофиевна, когато влезе при княза, беше, че завари около него цяла компания гости, толкова повече, че между тях имаше две-три лица, които съвсем не й бяха симпатични; освен това тя се учуди много, като видя да я посреща един съвсем здрав наглед, елегантно облечен и засмян млад човек вместо един умиращ, на смъртно легло, какъвто бе очаквала да намери. Тя дори се спря изненадана за голяма радост на Коля, който можеше, разбира се, много добре да й обясни, преди още да бе излязла от вилата си, че няма никакъв умиращ и никакво смъртно легло, но не й обясни, защото лукаво предусещаше комичния гняв на генералшата в момента, когато тя без друго ще се разсърди, задето заварва княза, своя искрен приятел, в добро здраве. Коля беше дори толкова неделикатен, че изказа гласно предположението си, за да разгневи докрай Лисавета Прокофиевна, с която постоянно и понякога много злобно си разменяше остроти, въпреки че бяха приятели.

— Почакай, любезни, не бързай, да не ти излезе през носа радостта! — отговори Лисавета Прокофиевна, като сядаше в креслото, което князът приближи към нея.

Лебедев, Птицин и генерал Иволгин се разтичаха да подават столове на девойките. На Аглая подаде стол генералът. Лебедев поднесе стол и на княз Шч., като дори с превиването на кръста си можа да прояви необикновена почтителност. Както винаги Варя поздрави с възторг девойките и зашушука с тях.

— Вярно, княже, аз смятах, че ще те намеря едва ли не в легло, толкова страхът ми бе преувеличил нещата, и не е лъжа, ако ти кажа, че страшно много се ядосах преди малко, като видях твоето щастливо лице, но кълна ти се, че ядът ми трая само една минута, докато можах да размисля. А когато размисля, винаги действувам и говоря по-умно; мисля, че и ти правиш така. И всъщност, ако имах син и той оздравееше, може би по-малко бих се радвала, отколкото на твоето оздравяване; и ако не ми вярваш, срам за тебе, а не за мене. А този злобен хлапак си позволява да си прави и други шеги с мене. Ти май го закриляш; в такъв случай предупреждавам те, че някоя прекрасна сутрин ще се лиша, повярвай ми, от удоволствието и честта да го имам занапред между познатите си.

— Но в какво се състои моята вина? — извика Коля. — Колкото и да бях ви уверявал, че князът е вече почти здрав, вие нямаше да повярвате, защото за вас е много по-интересно да си го представяте на смъртно легло.

— За дълго ли си тук? — обърна се към княза Лисавета Прокофиевна.

— За цялото лято, а може и за по-дълго.

— Сам си, нали? Не си женен?

— Не, не съм женен — усмихна се князът на наивността на тази закачка.

— Няма какво да се усмихваш; случват се тези неща. А сега за летуването ти; защо не дойде у нас? Цяло едно крило от вилата ни стои незаето. Впрочем твоя работа. На тоя ли индивид си наемател? — прибави тя полугласно, като кимна към Лебедев. — Защо все така се криви?

В този миг откъм стаите излезе на терасата Вера, както винаги с детето на ръце. Лебедев, който се въртеше около столовете и не знаеше какво да прави, но никак не му се излизаше, изведнъж се нахвърли върху нея, като й правеше с ръце знаци да се махне от терасата и дори се забрави и затропа с крака.

— Луд ли е? — прибави изведнъж генералшата.

— Не, той…

— Да не е пиян? Бива си я компанията ти — отсече тя, след като обгърна с поглед и останалите гости, — впрочем какво мило момиче! Кое е то?

— Това е Вера Лукияновна, дъщеря на този Лебедев.

— О!… Много е мила. Искам да се запозная с нея.

Но Лебедев, който бе чул ласкавите думи на Лисавета Прокофиевна, вече водеше дъщеря си, за да я представи.

— Сирачета, сирачета! — разчувствува се той, като се приближаваше. — И това детенце на ръцете й е сираче, нейна сестра, Любов, родено в най-законен брак от новопредставената Елена, жена ми, която умря при раждане преди шест седмици по волята на господа… да… замества майка й, макар че й е само сестра… нищо повече, нищо повече…

— А ти, приятелю, не си нищо повече от един глупак, извинявай. Но хайде стига, смятам, че сам разбираш — отсече изведнъж Лисавета Прокофиевна с голямо негодувание.

— Това е самата истина! — най-почтително и дълбоко се поклони Лебедев.

— Слушайте, господин Лебедев, говорят, че вие тълкувате апокалипсиса, вярно ли е? — попита Аглая.

— Това е самата истина… петнадесет години го тълкувам.

— Слушала съм за вас. Струва ми се, че дори и вестниците писаха за вас?

— Не, те писаха за един друг тълкувател, за друг, но той умря и аз го заместих — каза Лебедев извън себе си от радост.

— Направете ми удоволствието, нали сме съседи, да дойдете тези дни да ми разтълкувате някои места. Аз не разбирам нищо от апокалипсиса.

— Не мога да не ви предупредя, Аглая Ивановна, че от негова страна всичко това е чисто шарлатанство, повярвайте ми — бързо се намеси генерал Иволгин, който седеше като на тръни и страшно му се искаше да почне някакъв разговор; той бе седнал близо до Аглая Ивановна. — Разбира се, летуването си има своите права — продължи той, — както и своите удоволствия и да приемеш в къщата си такъв необикновен натрапник, за да ти тълкува апокалипсиса, е фантазия като всяка друга, и то дори забележителна фантазия, но аз… Вие май ме гледате с учудване? Имам чест да ви се представя: генерал Иволгин. Аз съм ви носил на ръце, Аглая Ивановна.

— Много се радвам. Аз познавам Варвара Ардалионовна и Нина Александровна — избърбори Аглая, като едва се сдържаше да не се разсмее.

Лисавета Прокофиевна кипна. Нещо отдавна насъбрало се в душата й изведнъж потърси изход. Тя не можеше да понася генерал Иволгин, когото познаваше едно време, само че много отдавна.

— Лъжеш както винаги, приятелю, никога не си я носил на ръце — сряза го тя с негодувание.

— Забравили сте, maman, носил ме е в Твер, Бога ми — изведнъж потвърди Аглая. — Тогава живеехме в Твер и аз бях на шест години, спомням си. Той ми направи стрела и лък, научи ме да стрелям и аз убих един гълъб. Не си ли спомняте, че заедно убихме един гълъб?

— А на мене донесе тогава каска от картон и дървена шпага, и аз си спомням! — извика Аделаида.

— И аз помня това! — потвърди Александра. — Вие дори се скарахте тогава за ранения гълъб и ви наказаха да стоите прави в ъгъла; Аделаида трябваше да стои, както беше с каската и шпагата.

Когато каза на Аглая, че я е носил на ръце, генералът искаше само да каже нещо, за да завърже разговор, и само защото така подемаше разговор почти винаги с всички млади хора, ако сметнеше, че трябва да се запознае с тях. Но този път като че ли нарочно той бе казал случайно нещо вярно, което самият той като че нарочно бе забравил. Така че когато Аглая изведнъж потвърди сега, че двамата заедно убили един гълъб, паметта му от един път се просветли и той си опомни за всичко това до най-малките подробности, както често се случва на стари хора да си припомнят нещо от далечното минало. Мъчно е да кажем какво в този спомен направи толкова силно впечатление на клетия и както винаги малко пийнал генерал; но изведнъж той се разчувствува извънредно много.

— Помня, всичко помня! — извика той. — Аз бях тогава щабскапитан. Вие бяхте толкова мъничка, толкова хубавичка. Нина Александровна… Ганя… Вашата къща беше… отворена за мене. Иван Фьодорович…

— И виждаш ли докъде си стигнал сега! — поде генералшата. — Ала все пак пиенето не е убило благородните ти чувства, щом споменът така те разнежи! Но жена си измъчи. Вместо да даваш пример на децата, лежиш в затвора за длъжници. Махни се оттук, приятелю, иди някъде, застани зад вратата в някой ъгъл и поплачи, спомняйки си някогашната си невинност, дано Бог ти прости. Хайде, хайде, върви, сериозно ти говоря. Нищо не помага толкова за поправяне на грешките, както да си спомниш с разкаяние за миналото.

Нямаше нужда да се повтаря, че говорят сериозно: генералът беше много чувствителен както всички, които са винаги пияни, и за него беше истинска мъка, както за всички изпаднали пияници, да си спомня щастливите дни. Той стана и тръгна така смирено към вратата, че на Лисавета Прокофиевна изведнъж й стана жал за него.

— Ардалион Александрич, приятелю! — извика тя подире му. — Почакай една минутка; всички сме грешни; когато почувствуваш, че съвестта по-малко те бори, ела да ме видиш, ще поседим, ще си побъбрим за миналото. Кой знае дали аз не съм петдесет пъти по-грешна от тебе; а сега сбогом, върви си, нямаш работа тук… — уплаши се тя изведнъж да не би да се върне.

— По-добре не отивайте сега след него — задържа князът Коля, който бе понечил да изтича подир баща си. — Иначе след една минута ще бъде пак в лошо настроение и всичко ще отиде на вятъра.

— Право е, остави го; ще го потърсиш след половин час — реши Лисавета Прокофиевна.

— Ето какво значи да кажеш поне веднъж в живота си истината някому — до сълзи се трогна! — осмели се да подхвърли Лебедев.

— И ти, приятелю, сигурно си ми една стока, ако е вярно това, което съм чувала за тебе — сряза го веднага Лисавета Прокофиевна.

Малко по малко събраните у княза гости определиха отношението помежду си. Князът, разбира се, можа да оцени и оцени напълно проявените към него симпатии от страна на генералшата и дъщерите й и, разбира се, им каза искрено, че имал намерение днес, преди още те да дойдат, да отиде непременно днес у тях въпреки болестта си и късния час. Като поглеждаше към гостите му, Лисавета Прокофиевна отговори, че това може да стане и сега. Птицин, човек вежлив и извънредно сговорчив, побърза да стане и се оттегли в стаите на Лебедев, като много му се искаше да отведе и самия него, но той само обеща, че скоро ще го последва; в това време Варя приказваше с девойките и остана. Тя и Ганя бяха много радостни, че генералът бе отстранен; и Ганя си излезе скоро след Птицин. През няколкото минути, които прекара на терасата заедно с Епанчини, той се държа скромно, с достойнство и ни най-малко не се смути от острите погледи на Лисавета Прокофиевна, която два пъти го изгледа от главата до петите. Наистина той изглеждаше може би много променен на тези, които го познаваха по-рано. Това се хареса много на Аглая.

— Не беше ли Гаврила Ардалионович този, който излезе? — попита тя изведнъж, както обичаше понякога да прави, прекъсвайки с въпроса си високо и рязко разговора на другите и без да се обръща към никого.

— Той беше — отговори князът.

— Едва го познах. Много се е променил, и то… в добър смисъл.

— Много се радвам за него — каза князът.

— Той беше доста болен — прибави Варя с тон на съчувствие, в който прозираше радост.

— С какво се е променил в добър смисъл? — попита гневно и почти уплашено Лисавета Прокофиевна. — Отде ти дойде на ума? Не намирам нищо по-добро в него. Ти какво именно намираш?

— Няма нищо по-добро от „бедния рицар“! — провикна се изведнъж Коля, който стоеше през цялото време до стола на Лисавета Прокофиевна.

— Така мисля и аз — каза княз Шч. и се засмя.

— Аз съм напълно на същото мнение — тържествено заяви Аделаида.

— Какъв „беден рицар“? — запита изненадана генералшата и ядосано огледа всички, но като видя, че Аглая се беше изчервила, сърдито прибави: — Сигурно някаква глупост! Кой е този „беден рицар“?

— Нима за пръв път това хлапе, ваш фаворит, изопачава думите на другите! — отговори Аглая с надменно негодувание.

Във всяко гневно избухване на Аглая (а тя се гневеше много често), почти винаги, колкото и да беше наглед сериозна и непреклонна, прозираше нещо още толкова детинско, нетърпеливо ученическо и зле прикрито, че човек не можеше понякога да не се засмее, като я гледа, а това ядосваше ужасно Аглая, защото не разбираше защо се смеят и „как могат, как се осмеляват да се смеят“. И сега се засмяха сестрите й, княз Шч. и дори се усмихна и княз Лев Николаевич, който, неизвестно защо, също се изчерви. Коля се заливаше от смях и тържествуваше. Аглая се разсърди не на шега и стана два пъти по-хубава. Смущението й отиваше много добре, а това още повече я ядосваше.

— Малко ли ваши думи той изопачи — прибави тя.

— Аз се основавам на едно ваше собствено възклицание! — извика Коля. — Преди месец вие прелиствахте „Дон Кихот“ и казахте, че няма нищо по-добро от „бедния рицар“. Не знам за кого говорихте тогава: за Дон Кихот ли, за Евгений Павлич ли, или за някой друг, но все пак говорихте за някого, и то доста дълго…

— Виждам, че ти, драги, отиваш много далеч в догадките си — ядосано го прекъсна Лисавета Прокофиевна.

— Мигар само аз? — не спираше Коля. — Всички приказваха тогава за това, а и сега още приказват; ето княз Шч., Аделаида Ивановна и другите току-що казаха, че са привърженици на „бедния рицар“, ще рече „бедният рицар“ съществува, и то реално, а според мене, ако не беше Аделаида Ивановна, всички отдавна щяхме да знаем кой е той.

— Че в какво съм виновна аз — смееше се Аделаида.

— Не пожелахте да нарисувате портрета му — ето вината ви! Аглая Ивановна ви молеше тогава да нарисувате портрета на „бедния рицар“ и дори ви разправи целия сюжет на картината, който сама бе измислила, сюжета де, нали помните? Вие не пожелахте…

— Но как да се заловя и кого да нарисувам? Според сюжета излиза, че този „беден рицар“

решетката на шлема

до смъртта си не открил…

Тогава какво лице бих могла да му дам? Какво да нарисувам: забрало? Анонимно?

— Нищо не разбирам. За какво забрало става дума! — извика ядосано генералшата, която всъщност започваше много добре да схваща кого подразбираха под името (навярно отдавна вече измислено) „бедния рицар“. Но най-много я възмути това, дето княз Лев Николаевич също се смути и най-после съвсем се сконфузи като десетгодишно момченце. — Е, ще свърши ли, или не тази глупост? Ще ми се обясни ли, или няма да ми се обясни какво значи „бедният рицар“? Толкова ли е страшна тайната, че не може да се разбули?

Но всички само продължаваха да се смеят. Най-после княз Шч., явно желаещ да отвлече вниманието другаде и да промени разговора, реши да се намеси.

— Чисто и просто има едно странно руско стихотворение за един „беден рицар“, което няма нито начало, нито край — Един ден преди около месец всички бяхме след обяда във весело настроение и както винаги търсехме сюжет за бъдещата картина на Аделаида Ивановна. Нали знаете, че от дълго време това е обща задача за цялото семейство. И тогава ни дойде на ум за „бедния рицар“, кому най-напред, не помня…

— На Аглая Ивановна! — извика Коля.

— Възможно е, съгласен, но не си спомням — продължи княз Шч. — Едни от нас се смяха на този сюжет, други твърдяха, че не може да се намери по-възвишен от него, но във всеки случай, за да се изобрази „бедният рицар“, трябваше лице; потърсихме между лицата на всичките ни познати, но нито едно не подхождаше и работата спря дотук; това е всичко, не разбирам защо на Николай Ардалионович му е хрумнало да си припомня и да изнесе всичко това на бял свят? Това, което беше преди месец смешно и навременно, сега не представлява никакъв интерес.

— Защото се подразбира някаква нова глупост, злъчна и обидна — отсече Лисавета Прокофиевна.

— Няма никаква глупост, а най-дълбоко уважение — с важен и сериозен глас каза съвсем неочаквано Аглая, която не само бе успяла напълно да се овладее и да потисне предишното си смущение, но по някои признаци дори, като я гледаше човек, можеше да помисли, че сега тя самата се радва, дето шегата все повече се разширява. Целият този обрат се извърши в нея точно в момента, когато съвсем ясно пролича смущението на княза, което все повече и повече нарастваше и стигаше вече крайната си точка.

— Смеят се като луди, а сега пък изведнъж заприказваха за най-дълбоко уважение! Побесняха! Защо уважение? Отговори ми веднага: отде се сети сега, ни в клин, ни в ръкав, за това дълбоко уважение?

— Казах най-дълбоко уважение — продължи все така сериозно и важно Аглая в отговор на почти злобния въпрос на майка си, — защото в тези стихове се говори направо за човек, способен да има идеал и след като си го е поставил, да му повярва, а като му повярва, да му отдаде сляпо целия си живот. Това не се случва често в днешно време. В тези стихове не е казано в какво собствено се е състоял идеалът на „бедния рицар“, но ясно е, че това е бил някакъв светъл образ, „образ на чистата красота“, и влюбеният рицар е носил дори вместо ешарп броеница около шията си. Вярно, че там има също някакъв тъмен, загадъчен девиз, изразен с буквите А. Н. Б., които той е начертал на щита си…

— А. Н. Д. — поправи я Коля.

— А аз казвам А. Н. Б. и не отстъпвам от това — ядосано го прекъсна Аглая. — Във всеки случай ясно е, че за този рицар вече е било все едно коя ще бъде и какво ще прави неговата дама. Достатъчно му е било, че я е избрал и е повярвал на нейната „чиста красота“, а след това вече й е бил вечно покорен; там е и заслугата му — дори да стане по-късно крадла, все пак той е длъжен да запази вярата си в нея и да се бие на дуел за нейната чиста красота. Изглежда, поетът е искал да въплъти в един изключителен образ цялата огромна идея за средновековната рицарска платоническа любов на някакъв чист и възвишен рицар; естествено всичко това е идеал. А в „бедния рицар“ това чувство стига вече до последния си предел, до аскетизъм; трябва да се признае, че е много важно да бъдеш способен за такова чувство и че такива чувства оставят подире си дълбока и от известно гледище много похвална следа, без дори да говорим за Дон Кихот. „Бедният рицар“ — това е Дон Кихот, само че сериозен, а не комичен. Отначало аз не го разбирах и се смеех, но сега обичам „бедния рицар“, а най-вече уважавам неговите подвизи.

Аглая млъкна и като я гледаше човек, мъчно можеше да каже сериозно ли говори, или се смее.

— Хайде де, глупав е и той, глупави са и подвизите му! — реши генералшата. — А и ти, миличка, се увлече, държа ни цяла лекция; повярвай ми, никак не ти отива дори. Във всеки случай не е позволено. Какви са тези стихове? Кажи ги, сигурно ги знаеш! Непременно искам да ги знам. Цял живот не съм могла да търпя стиховете, сякаш съм предчувствувала. За Бога, княже, имай търпение, изглежда, че ние двамата с тебе трябва да търпим — обърна се тя към княз Лев Николаевич. Беше много сърдита.

Княз Лев Николаевич се опита да каже нещо, но беше още толкова смутен, че не можа дума да продума. Единствено само Аглая, която си беше позволила толкова много в своята „лекция“, ни най-малко не се смути и дори като че ли беше доволна. Все още сериозна и важна, тя стана веднага, сякаш от по-рано се беше приготвила да каже стиховете и бе чакала само да я поканят; след това се приближи до средата на терасата и застана срещу княза, който продължаваше да седи в креслото си. Всички я гледаха с известно учудване и почти всички — княз Шч., сестрите, майката — изпитваха чувство на срам пред тази нова лудория, минала във всеки случай каквато и да е мярка. Ала ясно беше, че на Аглая й допадаше тъкмо цялата тази афектираност, с която пристъпваше към декламирането на стиховете. Лисавета Прокофиевна насмалко не я изгони на мястото й, но в момента, когато Аглая щеше да започне да декламира известната балада, двама нови гости се изкачиха от улицата на терасата, разговаряйки високо. Това беше генерал Иван Фьодорович Епанчин, последван от млад човек. Настъпи известно вълнение.