Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 77 гласа)

XIII

Когато се изкачваше по стълбата, князът беше много неспокоен и се мъчеше да си даде кураж. „Най-многото — мислеше той — да не ме приемат и да си помислят нещо лошо за мене или може би ще ме приемат, но ще почнат да ми се смеят в очите… Няма значение!“ И наистина това още не го плашеше много, но на въпроса: „Какво ще прави там и защо отива?“ — на този въпрос той не намираше никакъв успокоителен отговор. Дори да можеше по някакъв начин да издебне удобен момент и да каже на Настасия Филиповна: „Не се омъжвайте за този човек и не се погубвайте, той не обича вас, а парите ви, сам ми го каза, каза ми го и Аглая Епанчина, а аз дойдох да ви го повторя“, едва ли това би било по всички правила на благоприличието. Поставяше си и един друг съмнителен въпрос, и то толкова важен, че князът дори се страхуваше да мисли за него, дори не смееше да го допусне, не знаеше как да го формулира и се червеше и трепереше само като помислеше за него. Но въпреки всички тези тревоги и съмнения, в края на краищата той все пак влезе и попита за Настасия Филиповна.

Настасия Филиповна заемаше не много голяма, но наистина великолепно наредена квартира. През петте години, които бе живяла в Петербург, имаше един период, когато Афанасий Иванович съвсем не жалеше парите си за нея; тогава той още се надяваше на нейната любов и мислеше да я съблазни най-вече с комфорт и разкош, понеже знаеше колко лесно се свиква на разкош и колко мъчно след това се отвиква, когато той малко по малко ти стане необходимост. В случая Тоцки оставаше верен на добрите стари традиции и без да промени нищо в тях, безгранично ценеше непобедимата сила на чувствеността. Настасия Филиповна не се отказваше от разкоша, дори го обичаше, но — и това беше най-чудното — никога не се оставяше да я завладее, сякаш можеше да мине във всеки момент и без него; дори се мъчеше на няколко пъти да заяви открито това на Тоцки, с което неприятно го учудваше. Впрочем в Настасия Филиповна имаше много неща, които неприятно учудваха Афанасий Иванович (а по-късно дори го караха да я презира). Без да споменаваме за вулгарността на оня вид хора, които тя понякога правеше свои близки, което значеше, че беше склонна да бъдат нейни близки, тя проявяваше и някои други съвсем странни наклонности: забелязваше се някаква груба смесица от два различни вкуса, която я правеше способна да си служи и да се задоволява с такива неща и средства, съществуването на които като че дори не можеше да допусне един почтен и с изтънчена култура човек. Всъщност ако — да речем — Настасия Филиповна проявеше изведнъж някое мило и грациозно невежество, като кажеше например, че селянките могат да носят батистено бельо, каквото носи тя, Афанасий Иванович навярно би останал извънредно доволен. Такива резултати целеше да постигне отначало и цялото възпитание на Настасия Филиповна според програмата на Тоцки, който разбираше много от подобни неща; но уви! Получиха се странни резултати. Въпреки всичко това обаче в Настасия Филиповна имаше и оставаше нещо, което понякога смайваше дори самия Афанасий Иванович с необикновената си и пленителна оригиналност, с някаква сила, и понякога го очароваше даже и сега, когато бяха вече рухнали всичките му планове по отношение на Настасия Филиповна.

Князът бе посрещнат от едно момиче (прислугата у Настасия Филиповна беше винаги женска) и за негово учудване то изслуша без всякакво недоумение молбата му да доложи за него. Нито калните му обуща, нито широкополата шапка, нито пелерината без ръкави, нито смутеният му вид не го накараха ни най-малко да се поколебае. То свали пелерината му, покани го да почака в гостната и веднага отиде да доложи за него.

Компанията, която се беше събрала у Настасия Филиповна, се състоеше от най-обикновените й и постоянни познати. Имаше дори много по-малко хора, отколкото на по-раншните приеми в такива дни. Между първите и най-главните бяха Афанасий Иванович Тоцки и Иван Фьодорович Епанчин; и двамата бяха любезни, но и двамата някак неумело прикриваха неспокойствието си, с което очакваха да чуят обещаното решение за Ганя. Освен тях естествено беше и Ганя — също много мрачен, много замислен и дори почти съвсем „нелюбезен“; той стоеше повечето настрана и мълчеше. Не бе посмял да доведе Варя, но и Настасия Филиповна не спомена за нея; затова пък, щом се поздрави с Ганя, тя му припомни сцената, която се бе разиграла днес между него и княза. Генералът, който още не беше чул за нея, се заинтересува. Тогава Ганя сухо, сдържано, но съвсем искрено разказа всичко, което се беше случило преди малко, и как ходил вече при княза да му иска извинение. След това той изказа разпалено мнението си, че е много чудно, дето, бог знае защо, наричат княза „идиот, че той мисли за него тъкмо обратното и че, разбира се, този човек е много хитър“. Настасия Филиповна изслуша тази преценка е голямо внимание и с любопитство наблюдаваше Ганя, но разговорът мина веднага на Рогожин, който бе взел толкова важно участие в днешната история и за когото също с необикновено любопитство се заинтересуваха Афанасий Иванович и Иван Фьодорович. Излезе, че най-точни сведения за Рогожин можа да даде Птицин, който бе тичал заедно с него да урежда работите му едва ли не до девет часа вечерта. Рогожин настоявал на всяка цена да му намерят още днес сто хиляди рубли. „Наистина той беше пиян — забеляза Птицин, — но колкото и да е мъчно, струва ми се, че стоте хиляди ще се намерят, не знам само дали днес и дали всичките; а тичат мнозина, Киндер, Трепалов, Бискуп; готов е да плати каквато й да е лихва; разбира се, всичко това в пияно състояние и с небивала радост…“ — заключи Птицин. Всички тези известия бяха посрещнати с интерес, но впечатлението беше донякъде мрачно; Настасия Филиповна мълчеше, явно не желаейки да каже какво мисли; Ганя също. Генерал Епанчин се тревожеше вътрешно едва ли не повече от всички; огърлицата, която бе предал още сутринта, беше приета с много студена любезност и дори с някаква особена ирония. Единствен между гостите Фердишченко беше във весело и празнично настроение и, кой знае защо, от време на време се смееше високо, и то сигурно само защото си бе избрал ролята на шут. Самият Афанасий Иванович, който минаваше за остроумен и изящен разказвач и по-рано на тези вечери обикновено водеше разговора, явно нямаше настроение и дори беше някак необичайно загрижен. Останалите гости, които впрочем не бяха много (един жалък стар учител, бог знае защо поканен, някакъв неизвестен и много млад човек, който ужасно се стесняваше и през цялото време мълчеше, една енергична дама на около четиридесет години, актриса, и една извънредно хубава, извънредно добре и богато облечена и необикновено мълчалива млада дама), не само не можеха да оживят разговора, но дори просто не знаеха понякога какво да приказват.

Ето защо появяването на княза дойде тъкмо навреме. Съобщаването на името му предизвика недоумение и няколко странни усмивки, особено когато по учуденото лице на Настасия Филиповна разбраха, че тя не е и помисляла да го кани. Но след учудването по лицето й се изписа изведнъж такава радост, че повечето присъствуващи веднага се приготвиха да посрещнат нечакания гост със смях и весело настроение.

— Направил го е навярно от наивност — заключи Иван Фьодорович Епанчин — и изобщо е доста опасно да се поощряват подобни наклонности, но в този момент наистина не е лоша идеята му да дойде макар и по такъв оригинален начин: може би ще ни повесели, доколкото поне мога да съдя за него.

— Толкова повече, че сам се е поканил! — веднага прибави Фердишченко.

— Та какво от това? — попита сухо генералът, който мразеше Фердишченко.

— Това, че трябва да плати за вход — поясни той.

— О, княз Мишкин все пак не е Фердишченко — не се стърпя генералът, който и досега не можеше да се примири с мисълта, че се намира в една компания с Фердишченко, и то на равна нога.

— Ех, генерале, пощадете Фердишченко — отговори той усмихнато. — Аз имам тук специални права.

— Какви специални права?

— Миналия път имах честта подробно да обясня това на компанията; ще го повторя още веднъж за ваше превъзходителство. Благоволете да забележите, ваше превъзходителство: всички са остроумни, а аз не съм. За да бъда обезщетен, аз си изпросих позволението да казвам истината, тъй като на всички е известно, че истината казват само онези, които не са остроумни. Освен това аз съм много отмъстителен човек, и то също защото не съм остроумен. Понасям покорно всяко оскърбление, докато оскърбителят претърпи първата несполука; но още при първата му несполука аз му припомням нанесеното ми оскърбление и веднага си отмъщавам по някой начин, ритам, както се изрази за мене Иван Петрович Птицин, който, разбира се, сам никога не рита. Нали знаете баснята на Крилов, ваше превъзходителство, „Лъвът и Магарето“? Ето това сме ние двамата е вас, за нас е написана.

— Пак задрънкахте май глупости, Фердишченко — кипна генералът.

— Но защо се сърдите, ваше превъзходителство? — продължи Фердишченко, който и без това се надяваше, че ще може да продължи и още по надълго да се разпростре. — Не се безпокойте, ваше превъзходителство, аз си знам мястото: ако казах, че ние с вас сме Лъвът и Магарето от баснята на Крилов, разбира се, аз вземам ролята на Магарето, а ваше превъзходителство е Лъвът, както е казано в баснята на Крилов:

Могъщият и страшен Лъв

от старост свойта мощ изгубил…

А аз, ваше превъзходителство, съм Магарето.

— С последното съм съгласен — непредпазливо прибърза да каже генералът.

Всичко това бе, разбира се, грубо и преднамерено направено, но така беше вече прието — признаваха на Фердишченко правото да играе ролята на шут.

— Ами че мене само затова ме търпят и пускат тук — извика изведнъж Фердишченко, — тъкмо за да приказвам в този дух. Възможно ли е наистина да се приема такъв човек като мене? Та това ми е ясно. Може ли да сложат мене, Фердишченко, да седя до един такъв изтънчен джентълмен като Афанасий Иванович? Без да искаш, стигаш само до едно обяснение: слагат ме да седна тъкмо защото е невъзможно да си представиш подобно нещо.

Но на Настасия Филиповна като че ли харесваха тези шеги, макар че бяха груби и язвителни, понякога дори много. Тези, които държаха непременно да ходят у нея, трябваше да се решат да понасят Фердишченко. Той бе отгатнал може би истината, като предположи, че бяха почнали да го приемат само защото още от първия път стана с присъствието си непоносим за Тоцки. От своя страна Ганя бе изтърпял от него безкраен низ мъчения и в това отношение Фердишченко успя до голяма степен да бъде полезен на Настасия Филиповна.

— Ще помоля княза да почне, като ни изпее някой моден романс — заключи Фердишченко, поглеждайки към Настасия Филиповна, за да види какво ще каже.

— Не ви съветвам, Фердишченко, и, моля ви се, не прекалявайте — студено забеляза тя.

— О-о! Щом той се намира под особено покровителство, и аз ще бъда кротък…

Но Настасия Филиповна стана, без да го слуша, и тръгна лично да посрещне княза.

— Съжалявах — каза тя, като се намери изведнъж пред княза, — че в бързината днес забравих да ви поканя и много се радвам, че сам ми давате сега възможност да ви благодаря и да ви похваля за вашата решителност.

При тези думи тя гледаше втренчено княза и се мъчеше поне малко да си обясни постъпката му.

Може би князът щеше да отговори нещо на нейните любезни думи, но беше толкова поразен и смаян, че не можа да каже ни дума. Настасия Филиповна забеляза това с удоволствие. Тази вечер тя беше в гала облекло и правеше необикновено впечатление. Тя хвана княза за ръката и го поведе към гостите. Преди да прекрачат прага на гостната, князът изведнъж се спря и с необикновено вълнение бързо й пошепна:

— Всичко във вас е съвършенство… дори това, че сте слаба и бледа… човек дори не би желал да ви види другояче в мисълта си… Толкова ми се искаше да дойда у вас… аз… извинете…

— Не се извинявайте — засмя се Настасия Филиповна, — това ще наруши цялата странност и оригиналност. Защото с право казват, че вие сте странен човек. Та, значи, вие смятате, че съм съвършенство, да?

— Да.

— Макар че минавате за майстор в отгатването, този път сбъркахте. Още днес ще ви го докажа…

Тя представи княза на гостите, повечето от които вече го познаваха. Тоцки побърза да каже някаква любезност. Всички като че ли малко се оживиха, всички заприказваха отведнъж и почнаха да се смеят. Настасия Филиповна покани княза да седне до нея.

— Но какво чудно има в идването на княза? — извика по-високо от всички Фердишченко. — Работата е ясна и говори сама за себе си!

— Работата е много ясна и говори много за себе си — подхвана изведнъж Ганя, който досега бе мълчал. — Аз наблюдавах днес княза почти непрекъснато, още от момента, когато той за пръв път видя портрета на Настасия Филиповна, на масата на Иван Фьодорович. Много добре си спомням, че още тогава помислих за нещо, в което сега съм напълно убеден и което впрочем сам князът ми призна.

Цялата тази фраза Ганя произнесе извънредно сериозно, без ни най-малка шеговитост, даже мрачно, което прозвуча малко странно.

— Аз не съм ви правил признания — отговори князът, като се изчерви, — само отговорих на един ваш въпрос.

— Браво, браво! — извика Фердишченко. — Ето един поне искрен отговор, хитър и искрен!

Всички прихнаха да се смеят.

— Ама недейте крещя, Фердишченко — с отвращение му забеляза шепнешком Птицин.

— Не очаквах от вас такива подвизи, княже — промълви Иван Фьодорович, — но знаете ли кому би подхождало това? А пък аз ви смятах за философ! Ей, че покрит въглен.

— И като гледам как князът се черви от една невинна шега като невинно младо момиче, заключавам, че този благороден момък храни в сърцето си най-похвални намерения — изведнъж и съвсем неочаквано рече или по-скоро изфъфли беззъбото седемдесетгодишно старче, което бе мълчало досега и от което никой не можеше да очаква, че ще отвори уста да продума тази вечер. Всички още по-силно се изсмяха. Старчето навярно помисли, че се смеят на неговото остроумие и гледайки другите, още повече се разсмя, като при това мъчително се разкашля, поради което Настасия Филиповна, която, неизвестно защо, необикновено много обичаше всички подобни оригинали-старчета, бабички и дори смахнати, веднага почна да го милва и целува и каза да му дадат още една чаша чай. Тя помоли прислужницата да й донесе наметката, загърна се с нея и нареди да сложат още дърва в камината. На въпроса й колко е часът, прислужницата отговори, че е вече десет и половина.

— Господа, не искате ли да пиете шампанско — предложи изведнъж Настасия Филиповна. — Приготвила съм го. Може би ще ви стане по-весело. Моля, не се стеснявайте.

Предложението на Настасия Филиповна и особено простичкият начин, по който бе направено, се стори на всички много странно. Всички знаеха какво необикновено благоприличие цареше на предишните й вечери. Изобщо вечерта ставаше по-весела, но не както винаги. Ала от виното не се отказаха; генералът прие пръв, след това енергичната дама, старчето, Фердишченко и най-после всички останали. Тоцки взе също една чаша, като се надяваше да внесе хармония в настъпилия нов тон и да му придаде по възможност характера на мила шега. Единствен само Ганя не пи. Мъчно беше да се разбере каквото и да е от странните, понякога много резки и бързи постъпки на Настасия Филиповна, която също взе чаша вино и заяви, че тази вечер ще изпие три чаши, и от нейния истеричен и безпричинен смях, последван изведнъж от мълчалива и дори мрачна замисленост. Някои подозираха, че има треска; най-сетне почнаха да забелязват, че и тя самата сякаш чака нещо, поглежда често към часовника, става нетърпелива, разсеяна.

— Вие имате като че ли малко треска? — попита енергичната дама.

— Дори силна, а не малка, затова се и загърнах с наметката — отвърна Настасия Филиповна, която наистина беше пребледняла и сякаш правеше от време на време усилия да сдържи силните си тръпки.

Всички се разтревожиха и раздвижиха.

— А няма ли да бъде по-добре да оставим домакинята да си почине? — обади се Тоцки, като погледна Иван Фьодорович.

— По никой начин, господа! Много ви моля да останете. Вашето присъствие, особено днес, ми е необходимо — настойчиво и многозначително заяви изведнъж Настасия Филиповна. И тъй като почти всички гости вече знаеха, че тази вечер ще им бъде съобщено едно много важно решение, те отдадоха на тези думи извънредно голямо значение. Генералът и Тоцки още веднъж се спогледаха. Ганя конвулсивно трепна.

— Добре ще е да поиграем на нещо — каза енергичната дама.

— Аз знам една чудесна нова игра — подхвана Фердишченко, — това е поне една игра, която бе опитана само веднъж, и то без успех.

— Каква е тя? — попита енергичната дама.

— Събрали се бяхме веднъж една компания, вярно, че си бяхме пийнали, и изведнъж някой направи предложение всеки от нас, без да става от масата, да разправи нещо на висок глас за себе си, но такова, което сам той искрено и добросъвестно смята за най-долната от всичките си долни постъпки през целия си живот; но да бъде искрено, главно да бъде искрено, да не е лъжа!

— Странна мисъл — каза генералът.

— Че колкото по-странна е, ваше превъзходителство, толкова по-добре.

— Смешна мисъл — каза Тоцки, — но впрочем много ясна: особен вид самохвалство.

— Може би тъкмо това и трябваше, Афанасий Иванович.

— Но от такава игра по-скоро ще заплачеш, отколкото ще се засмееш — забеляза енергичната дама.

— Съвсем невъзможна и глупава работа — обади се Птицин.

— А има̀ ли успех? — попита Настасия Филиповна.

— Там е работата, че нема̀, лошо излезе, всеки наистина разправи по нещо, мнозина казаха истината и представете си, някои дори с удоволствие разказваха, но след това всеки се засрами, не изкарахме докрай! Ала общо взето беше много весело, тоест особен род весело.

— Наистина не би било зле! — забеляза Настасия Филиповна, като изведнъж цяла се оживи. — Защо да не опитаме, господа! Вярно, че не сме някак весели. Ако всеки от нас се съгласи да разправи нещо… от този род… разбира се, доброволно, при пълна свобода, нали? Може пък ние да изкараме докрай? Във всеки случай страшно оригинално.

— Ето една гениална мисъл! — подхвана Фердишченко. — Дамите впрочем не участвуват, започват мъжете; ще теглим жребие, както направихме тогава! Непременно, непременно! Който не иска, естествено няма да разказва, но ще бъде твърде нелюбезно от негова страна! Дайте по някой предмет за жребие, господа, ще ги сложим в шапката ми, князът ще ги вади. Играта е много проста: всеки трябва да разкаже най-долната постъпка от целия си живот — съвсем лесно, господа! Ще видите! Ако някой позабрави нещо, наемам се веднага да му припомня!

Идеята не харесваше никому. Едни се мръщеха, други хитро се подсмиваха. Някои възразяваха, но доста слабо, например Иван Фьодорович, който не желаеше да противоречи на Настасия Филиповна, тъй като бе забелязал колко е увлечена от тази странна мисъл. Пожелаеше ли нещо, Настасия Филиповна беше винаги упорита и безмилостна, стига само да реши да изяви желанията си, колкото и да бяха те капризни и дори без никаква полза за нея. И сега тя беше като в истерика, ходеше насам-натам, смееше се трескаво, до припадък, особено на възраженията на разтревожения Тоцки. Тъмните й очи святкаха, на бледите й страни се появиха две червени петна. Изразът на умора и недоволство по лицата на някои от гостите може би още повече разпалваше желанието й да се подиграва; може би идеята й харесваше тъкмо поради своята циничност и жестокост. Някои бяха уверени, че тя таи някаква задна мисъл. Впрочем почнаха да се съгласяват: във всеки случай беше интересно, а за мнозина дори твърде увлекателно. Най-много се вълнуваше Фердишченко.

— Ами ако е нещо такова, което не може да се разправи… пред дами — плахо забеляза мълчаливият момък.

— Тогава няма да го разправите; като че ли се свършиха лошите постъпки — отговори Фердишченко, — колко сте още млад!

— А пък аз не знам коя от постъпките си да смятам за най-лоша — намеси се енергичната дама.

— Дамите не се смятат задължени да разказват — повтори Фердишченко, — но само не се смятат задължени; доброволното участие се приема с благодарност. А и мъжете, на които много не им се иска, могат да се въздържат.

— Но как може да се докаже, че няма да излъжа? — попита Ганя. — А излъжа ли, играта губи целия си смисъл. И кой ще каже истината? Непременно всеки ще се опита да излъже.

— Ами и това е вече привлекателно — да видиш как лъже човек. Но ти, Ганечка, няма какво особено да се страхуваш, че ще излъжеш, защото най-лошата ти постъпка и без това е известна на всички. Но помислете си само, господа — извика изведнъж в някакво вдъхновение Фердишченко, — помислете си само с какви очи ще се гледаме утре например, след като сме разказали такива неща!

— Но нима това е възможно? Нима наистина това е сериозно, Настасия Филиповна? — с достойнство попита Тоцки.

— Боиш ли се от вълци — не ходи в гората! — подигравателно забеляза Настасия Филиповна.

— Но позволете, господин Фердишченко, мигар може да стане от това игра? — настоя Тоцки, все повече и повече разтревожен. — Уверявам ви, че такива неща нямат никога успех; та нали вие сам казахте, че вашият опит не сполучил.

— Как да не е сполучил! А миналия път аз разказах как откраднах три рубли, все пак взех, че го разправих!

— Да допуснем. Но не е възможно така да сте го разказали, че да заприлича на истина и да ви повярват, нали? А Гаврила Ардалионович е пълно право забеляза, че най-малкото предположение за фалш отнема целия смисъл на играта. Истината може да се постигне при тази игра само случайно, при особен вид самохвалство с твърде лош тон, който е невъзможен и съвсем неприличен тук.

— Колко изтънчен човек сте, Афанасий Иванович, просто ме учудвате! — извика Фердишченко. — Представете си, господа, със своята забележка, че не съм могъл да разкажа за кражбата си така, че да заприлича на истина, Афанасий Иванович по най-фин начин намеква, че наистина не съм способен да открадна (защото е неприлично да се разправят такива неща), макар че може би в себе си е напълно уверен, че Фердишченко чудесно може да открадне! Но на работа, господа, на работа, предметите са събрани, а и вие, Афанасий Иванович, сложихте своя, значи, никой не се отказва. Княже, вадете!

Князът мълчаливо мушна ръката си в шапката и първият предмет, който извади, беше на Фердишченко, вторият — на Птицин, третият — на генерала, четвъртият — на Афанасий Иванович, петият — неговият, шестият — на Ганя и така нататък. Дамите не бяха сложили предмети.

— О, Боже, какво нещастие! — извика Фердишченко. — А пък аз мислех, че пръв ще бъде князът, а втори генералът. Но, слава Богу, поне Иван Петрович идва след мене и аз ще бъда удовлетворен, като го слушам. Естествено, господа, аз съм длъжен да дам благороден пример, но най-много съжалявам в този момент, че съм толкова нищожен и незначителен; дори чинът ми е много малък, а и всъщност какво интересно може да има в това, че Фердишченко е извършил някаква лоша постъпка? Пък и коя ми е най-долната постъпка? Чувствувам embarras de richesse[1]. Или да разкажа повторно за кражбата си, за да убедя Афанасий Иванович, че можеш да откраднеш, без да бъдеш крадец.

— Вие ме убеждавате и в това, господин. Фердишченко, че наистина човек може да се опива от удоволствие, като разказва за мръсните си постъпки, без да са го питали за тях… Впрочем… извинете, господин Фердишченко.

— Започвайте, Фердишченко, ужасно много дрънкате излишни неща и никога не свършвате! — сърдито и нетърпеливо заповяда Настасия Филиповна.

Всички забелязаха, че след като се беше смяла преди малко до припадък, тя изведнъж стана мрачна, заядлива и раздразнителна; но все пак упорито и деспотично държеше за своята възмутителна прищявка. Афанасий Иванович изпитваше ужасна мъка. Вбесяваше го и Иван Фьодорович: той си пиеше шампанското, като че ли нищо не е станало, и дори може би се готвеше да разкаже нещо, когато му дойде редът.

Бележки

[1] Затруднение поради голям избор (френ.).