Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 95 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция; отделяне на бележките като допълнително произведение
kipe (2015 г.)

Издание:

Фьодор М. Достоевски. Идиот

Стиховете в романа са преведени от Цветан Стоянов.

Редактор: Милка Минева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Любка Иванова, Лидия Стоянова

Дадена за печат на 18.XII.1959 г.

Народна култура, София, 1960

 

Ф. М. Достоевский. Собрание сочинений в десяти томах

Государственное издательство художественной литературы, Москва, 1957

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от kipe

VII

Когато князът млъкна, всички го гледаха весело, дори Аглая, но най-вече Лисавета Прокофиевна.

— Ето че го изпитахте! — извика тя. — Е, уважаеми госпожици, вие мислехте, че ще го покровителствувате като сираче, а той самият едва ви удостои с избора си, и то с уговорката, че ще идва само от време на време. Ето че ние излязохме изиграните, най-вече Иван Фьодорович, и аз се радвам. Браво, княже, преди малко ни поръчаха да ви изпитаме. А това, което казахте за моето лице, е чиста истина: аз съм дете и знам това. И преди да ми го кажете, го знаех; вие изразихте моята мисъл с една дума само. Аз смятам, че вашият характер съвсем прилича на моя и много се радвам; приличаме си като две капки вода. Само че вие сте мъж, а аз жена и не съм ходила в Швейцария; там е цялата разлика.

— Не бързайте, maman — извика Аглая, — князът казва, че във всичките си признания е имал особени съображения и е говорил преднамерено.

— Да, да — засмяха се другите.

— Не се присмивайте, милички, той може би е по-хитър и от трите ви заедно. Ще видите. Само че защо вие, княже, не казахте нищо за Аглая? Аглая чака, а и аз чакам.

— Нищо не мога да кажа сега; ще кажа по-късно.

— Защо? Да няма в нея нещо особено?

— О, да, има; вие сте необикновена красавица, Аглая Ивановна. Толкова сте хубава, че човек го е страх да ви гледа.

— И само толкова? А качества? — настояваше генералшата.

— Мъчно е да се съди за красотата; аз още не съм се приготвил. Красотата е загадка.

— Ще рече, вие дадохте загадка на Аглая — каза Аделаида, — хайде разгадай я сега, Аглая. А тя е хубава, княже, нали е хубава?

— Необикновено! — с жар отговори князът, като погледна възхитено Аглая. — Почти като Настасия Филиповна, макар че лицето й е съвсем друго!…

Всички се спогледаха смаяни.

— Като кого-о-о? — каза провлечено генералшата. — Като Настасия Филиповна? Къде сте виждали Настасия Филиповна? Коя Настасия Филиповна?

— Преди малко Гаврила Ардалионович показваше портрета й на Иван Фьодорович.

— Как, донесъл портрета й на Иван Фьодорович?

— Да го покаже. Настасия Филиповна подарила днес портрета си на Гаврила Ардалионович, а той го донесъл да го покаже.

— Искам да го видя! — избухна генералшата. — Къде е този портрет? Щом му го е подарила, сигурно е у него, а той, разбира се, е още в кабинета. В сряда винаги идва да работи и никога не излиза преди четири часа. Повикайте веднага Гаврила Ардалионович! Не, не съм толкова чак примряла да го видя. Бъдете така любезен, княже, миличък, идете в кабинета, вземете портрета от него и го донесете. Кажете, че искаме да го видим. Моля ви се.

— Добър е, но е твърде простичък — каза Аделаида, когато князът излезе.

— Да, твърде много — потвърди Александра, — толкова, че дори е и малко смешен.

И едната, и другата като че не доизказаха цялата си мисъл.

— Впрочем лесно се изплъзна, когато говори за нашите лица — каза Аглая, — всички ни поласка, дори и maman.

— Не се подигравай, моля ти се! — извика генералшата. — Не той ме поласка, а аз бях поласкана от думите му.

— Ти смяташ, че той си извъртя думите? — попита Аделаида.

— Не ми се вижда толкова простичък.

— Я се махай! — разсърди се генералшата. — А според мене вие сте още по-смешни от него. Простичък е, ама е хитър в най-благородния смисъл на думата, разбира се. Също като мене.

„Лошо направих, разбира се, дето споменах за портрета — мислеше си князът, като влизаше в кабинета, и чувствуваше известно угризение. — Може би пък добре направих, дето споменах…“ В главата му почна да се мярка една странна мисъл, впрочем още не съвсем ясна.

Гаврила Ардалионович още седеше в кабинета, задълбочен в книжата си. Сигурно не на вятъра му плащаше заплата акционерното дружество. Той се смути страшно, когато князът му поиска портрета и му разправи как са научили там за него.

— Е-е-ех! Защо ли ви трябваше да дрънкате! — извика той със злобна ярост. — Нищо не разбирате… Идиот! — процеди той през зъби.

— Извинете, съвсем не съобразих; стана дума. Казах, че Аглая е почти толкова хубава, колкото и Настасия Филиповна.

Ганя го помоли да разправи по-подробно; князът разправи. Ганя отново го погледна подигравателно.

— Не ви излиза от ума Настасия Филиповна… — измърмори той, но не довърши и се замисли.

Виждаше се, че бе разтревожен. Князът му напомни за портрета.

— Слушайте, княже — каза изведнъж Ганя, сякаш го бе осенила внезапна мисъл, — имам една голяма молба към вас… Но аз наистина не знам…

Той се смути и не се доизказа; решаваше нещо и като че се бореше със себе си. Князът чакаше мълчаливо. Ганя още веднъж го изгледа с изпитателен, втренчен поглед.

— Княже — поде той, — сега там на мене… по повод едно съвсем странно обстоятелство… дори смешно… и за което нямам вина… с една дума, безполезно е да говорим — там на мене, изглежда, малко ми се сърдят, затова известно време не искам да ходя там, без да ме повикат. Крайно необходимо ми е да поприказвам сега с Аглая Ивановна. За всеки случай написах няколко думи (той държеше в ръцете си сгънато листче) — и ето не знам как да го предам. Не бихте ли се съгласили, княже, да предадете това листче на Аглая Ивановна, веднага, само че лично на Аглая Ивановна, тоест никой да не види, нали ме разбирате? То не е бог знае каква тайна, в него няма нищо такова… но… ще ми направите ли тази услуга?

— Не ми е много приятно — отвърна князът.

— Ах, княже, крайно ми е необходимо! — замоли се Ганя. — Тя може би ще отговори… Повярвайте, че само поради крайна нужда, съвсем крайна нужда се обръщам към вас… По кого да го пратя?… То е много важно… Ужасно важно е за мене…

Ганя се боеше много, че князът няма да се съгласи и го гледаше в очите със страхлива молба.

— Добре, ще го предам.

— Само че никой да не забележи — настоя зарадван Ганя — и вижте какво, княже, нали мога да разчитам на вашата честна дума?

— Никому няма да го покажа — каза князът.

— Записката не е запечатана, но… промълви крайно развълнуван Ганя и не довърши от смущение.

— О, аз няма да я прочета — съвсем просто отговори князът, взе портрета и излезе от кабинета.

Щом остана сам, Ганя се хвана за главата.

— Една нейна дума и аз… и аз наистина може би ще скъсам!…

От вълнение и очакване той не можеше да се залови отново за книжата и почна да ходи из кабинета от единия ъгъл до другия.

Князът тръгна, замислен; неприятна му беше поръчката, неприятна му беше и мисълта, че Ганя праща записка на Аглая. Но още не стигнал до двете стаи преди гостната, изведнъж се спря, сякаш се сети за нещо, огледа се, отиде до прозореца, за да бъде по-близо до светлината, и се загледа в портрета на Настасия Филиповна.

Искаше му се като че ли да разгадае нещо, което се таеше в това лице и което преди малко го беше смаяло. Първото впечатление почти не го оставяше и сега той сякаш бързаше наново да го провери. Освен с необикновената си красота сега това лице го смая и с нещо по-силно. В това лице имаше сякаш безкрайна гордост и презрение, почти омраза, и в същото време някаква доверчивост, някаква чудна наивност; при наблюдение тези два контраста пораждаха дори като че ли известно чувство на състрадание. Тази ослепителна красота беше дори непоносима, красота на бледо лице, на малко хлътнали страни и на блестящи очи; странна красота! Князът гледа портрета около една минута, после изведнъж се сепна, огледа се, приближи го бързо до устните си и го целуна. Когато след минута влезе в гостната, лицето му беше съвсем спокойно.

Но когато влезе в трапезарията (през една друга стая до гостната), почти се сблъска на вратата с Аглая, която излизаше. Тя беше сама.

— Гаврила Ардалионович ме помоли да ви предам това — каза князът, подавайки й записката.

Аглая се спря, взе записката и някак особено погледна княза. В погледа й нямаше ни най-малко смущение, личеше само известно учудване и то като че ли се отнасяше единствено до княза. Спокоен и горд, този поглед сякаш искаше от него сметка, как така е станал съучастник на Ганя в тази работа? Те постояха два-три мига един срещу друг; най-сетне по лицето й едва-едва се изписа някакъв присмех; тя се усмихна леко и отмина.

Някое време генералшата мълчаливо и с известна отсянка на пренебрежение разглежда портрета на Настасия Филиповна, който държеше в протегната ръка пред себе си, необикновено и ефектно отдалечила го от очите си.

— Да, хубава е — каза най-после тя, — дори много хубава. Виждала съм я два-три пъти, но само отдалеч. Значи, такъв вид красота цените вие? — обърна се тя изведнъж към княза.

— Да… такъв вид… — отговори князът с известно усилие.

— Точно такава красота?

— Точно такава.

— Защо?

— В това лице има… много страдание… — промълви князът някак неволно, сякаш говореше на себе си, а не отговаряше на въпроса.

— Впрочем вие може би бълнувате — реши генералшата и надменно хвърли портрета на масата.

Александра го взе, до нея се приближи Аделаида и двете почнаха да го разглеждат. В този момент Аглая се върна в гостната.

— Каква сила! — извика изведнъж Аделаида, като жадно се взираше в портрета през рамото на сестра си.

— Къде? Каква сила? — остро попита Лисавета Прокофиевна.

— Такава красота е сила — каза разпалено Аделаида, — с такава красота можеш света да обърнеш.

Тя се върна замислено при статива си. Аглая хвърли бърз поглед върху портрета, присви очи, издаде долната си устна, след това се отдръпна и седна встрани, като скръсти ръце.

Генералшата позвъни.

— Повикайте Гаврила Ардалионович, той е в кабинета — каза тя на влезлия слуга.

— Maman! — извика многозначително Александра.

— Искам да му кажа две думи — и престани! — отсече бързо генералшата, явно ядосана и с тон, който не търпи възражение. — Виждате ли, княже, у нас сега всичко е тайна. Всичко е тайна! Така изисквал някакъв етикет. Глупости. Толкова повече, че по тези въпроси е нужна най-много откровеност, яснота, честност. Предстоят сватби, но тези сватби не ми харесват…

— Maman, какво говорите? — пак побърза да я спре Александра.

— Какво искаш, мила дъще? А нима на тебе самата харесват? Нека слуша князът, нали сме приятели. Аз поне съм му приятелка. Бог търси хора, добри, разбира се, а злите и капризните не му трябват; особено капризните, които днес решават едно, а утре говорят друго. Разбирате ли, Александра Ивановна? Те казват, княже, че съм чудачка, а аз знам да правя разлика. Затова най-важно е сърцето, а останалото е празна работа. Умът също е необходим, разбира се… може би умът е най-важното нещо. Не се подсмивай, Аглая, аз не си противореча: една глупачка със сърце, но без ум е също така нещастна като глупачката с ум, но без сърце. Това е стара истина. Ето аз съм глупачка със сърце и без ум, а ти си глупачка с ум, но без сърце; и двете сме нещастни, и двете страдаме.

— Но защо сте толкова нещастна, maman? — не се стърпя да попита Аделаида, която единствена от цялата компания не бе изгубила като че ли веселото си настроение.

— Първо, поради учените си дъщери — отсече генералшата, — тъй като и това е предостатъчно, няма какво да се разпростирам по-нататък. Доста празни приказки се казаха. Ще видим как ще излезете наглава вие двете (не говоря за Аглая) с вашия ум и с вашите празни приказки и ще бъдете ли вие, многоуважаема Александра Ивановна, щастлива с вашия уважаем господин?… О!… — извика тя, като видя влизащия Ганя. — Ето още един брачен съюз. Добър ден! — отговори тя на поздрава на Ганя, но не го покани да седне. — Значи, вие встъпвате в брак?

— В брак?… Как?… В какъв брак?… — смотолеви Гаврила Ардалионович, сащисан и страшно объркан.

— Питам ви дали ще се жените, ако предпочитате този израз?

— Н-не… аз… н-не — излъга Гаврила Ардалионович и червенина от срам заля лицето му. Той хвърли бегъл поглед към седналата настрана Аглая и бързо отмести очи. Аглая го гледаше студено, втренчено, спокойно, но не откъсваше очи от него и наблюдаваше смущението му.

— Не? Вие казахте: не? — упорито го разпитваше безмилостната Лисавета Прокофиевна. — Достатъчно, аз ще запомня, че днес, сряда сутринта, вие казахте „не“ на моя въпрос. Кой ден сме днес, сряда ли?

— Май че сряда, maman — отговори Аделаида.

— Никога не знаят дните. А кое число?

— Двадесет и седмо — отговори Ганя.

— Двадесет и седмо? Това е добре до известна степен. Сбогом, вие имате, струва ми се, много работа, а аз трябва да се облека и да изляза; вземете портрета си. Поздравете от моя страна нещастната Нина Александровна. Довиждане, княже, миличък! Идвай по-често, а аз ще отида нарочно у старата Белоконская, за да й кажа за тебе. И чуйте, скъпи: аз вярвам, че тъкмо за мене Бог ви е довел от Швейцария в Петербург. Може би имате и други работи, но най-вече сте дошли за мене. Тъкмо така е наредил Бог. Довиждане, мили. Александра, дете мое, отбий се при мене.

Генералшата излезе. Съсипан, смутен, озлобен, Ганя взе портрета от масата и с неестествена усмивка се обърна към княза:

— Княже, ей сега си отивам в къщи. Ако не сте променили намерението си да живеете у нас, ще ви заведа, защото не знаете дори адреса ни.

— Почакайте, княже — каза Аглая, като стана изведнъж от креслото си, — трябва да ми напишете нещо в албума. Папа каза, че сте краснописец. Ей сега ще ви го донеса.

И тя излезе.

— Довиждане, княже, и аз си отивам — каза Аделаида.

Тя стисна силно ръката на княза, усмихна му се любезно и мило и излезе, без да погледне Ганя.

Щом всички излязоха, Ганя изведнъж се нахвърли върху княза и скръцна със зъби:

— Вие сигурно сте раздрънкали, че се женя — измърмори той бързо и шепнешком с разярено лице и святкащи от злоба очи, — вие сте безсрамен дърдорко!

— Уверявам ви, че грешите — спокойно и вежливо отвърна князът, — аз дори не знаех, че ще се жените.

— Вие чухте преди малко, когато Иван Фьодорович каза, че довечера всичко ще се реши у Настасия Филиповна и сте го разправили! Лъжете! Откъде са могли да го научат? Че кой освен вас е могъл да им го съобщи, дявол да ви вземе? Нима старата не ми намекна?

— Щом виждате намек в думите й, вие трябва да знаете по-добре от мене кой й го е съобщил; аз не съм казал нито дума.

— Предадохте ли записката?… Има ли отговор? — прекъсна го Ганя в трескаво нетърпение. Но точно в този момент се върна Аглая и князът не можа нищо да отговори.

— Ето, княже — каза Аглая и сложи на масичката албума си, — изберете си някоя страница и ми напишете нещо. Ето и перо, съвсем ново. Няма значение, че е стоманено, нали? Чувала съм, че краснописците не употребяват стоманени пера.

Разговаряйки с княза, тя сякаш не забелязваше присъствието на Ганя. Но докато князът нагласяше перото, търсеше страница и се готвеше да пише, Ганя се приближи до камината, дето бе застанала Аглая, вдясно от княза, и с треперещ, пресеклив глас й каза почти на ухото:

— Една дума, една само ваша дума — и аз съм спасен.

Князът бързо се извърна и ги погледна и двамата. По лицето на Ганя бе изписано истинско отчаяние; човек би рекъл, че той каза тези думи някак без да мисли, бързешката. Аглая го гледа няколко секунди със същото спокойно учудване, както преди малко бе гледала княза, и това нейно спокойно учудване, това недоумение, сякаш не разбира нищо от това, което й казват, беше в този момент за Ганя още по-ужасно от най-дълбокото презрение.

— Какво да ви напиша? — попита князът.

— Ей сега ще ви го продиктувам — каза Аглая, като се обърна към него, — готови ли сте? Тогава пишете: В пазарлък не влизам. Сложете сега отдолу датата и месеца. Дайте да видя.

Князът й подаде албума.

— Великолепно! Чудесно сте го написали; имате прекрасен почерк! Благодаря ви. Довиждане, княже… Почакайте — прибави тя, като че изведнъж си спомни нещо, — елате, искам да ви подаря нещо за спомен.

Князът тръгна след нея, но когато влязоха в трапезарията, Аглая се спря.

— Прочетете това — каза тя, като му подаде записката на Ганя.

Князът взе записката и погледна в недоумение Аглая.

— Аз знам много добре, че вие не сте я чели и не можете да бъдете довереник на този човек. Четете, искам да я прочетете.

Записката бе написана явно набързо:

„Днес ще се реши моята съдба, вие знаете как. Днес трябва да кажа думата си решително. Нямам никакво право на вашето съчувствие, не смея да се надявам на каквото и да било; но някога вие казахте една дума, една-единствена дума и тази дума освети черната нощ на моя живот и стана за мене фар. Кажете сега още една такава дума — и ще ме спасите от гибел! Кажете ми само: скъсай всичко и аз ще скъсам всичко още днес. О, какво ви струва да кажете това! В тази дума, за която ви моля, аз виждам само знак за вашето съчувствие и съжаление към мене — и само това, само това! И нищо повече, нищо! Не смея да помисля за каквато и да било надежда, защото съм недостоен за нея. Но кажете ли тази дума, отново ще поема моята нищета, с радост ще почна да понасям отчаяното си положение. Ще посрещна борбата, ще й се радвам, ще се възродя в нея с нови сили!

И тъй, пратете ми тази дума на състрадание (само на състрадание, кълна ви се!). Не се сърдете на дързостта на отчаяния, на потъващия, задето е посмял да направи последно усилие, за да се спаси от гибел.

 

Г. И.“

— Този човек уверява — каза строго Аглая, когато князът прочете записката, — че думите „скъсайте всичко“ няма да ме изложат и няма да ме обвържат с нищо и както виждате сам, ми дава писмена гаранция с тази записка. Забележете колко наивно е побързал да подчертае някои думички и как грубо прозира тайната му мисъл. Ала той знае, че ако скъсаше всичко, но по собствен почин, без да чака моята дума и дори без да ми говори за това, без да храни никаква надежда в мене, аз бих променила чувствата си към него и може би бих станала негова приятелка. Той го знае отлично! Но душата му е мръсна: знае го и не се решава; знае го и все пак иска гаранция. Не е способен да вземе решение, почиващо на доверие. Преди да се откаже от стоте хиляди, иска да му позволя да има надежда в мене. Колкото до казаната по-рано дума, за която споменава в записката, че някога уж осветила живота му, той лъже нахално. Аз просто веднъж проявих към него съжаление. Но той е дързък и безсрамен: тутакси му е минала тогава през ума мисълта, че може да се надява; веднага го разбрах. От него ден той почна да ме дебне; дебне ме и сега. Но стига вече; вземете записката и му я върнете, още сега, щом излезете от дома, но не преди това, разбира се.

— А какъв отговор да му дам?

— Никакъв естествено. Това е най-добрият отговор. Значи, вие имате намерение да живеете у тях?

— Преди малко самият Иван Фьодорович ми препоръча това — каза князът.

— Тогава пазете се от него, предупреждавам ви; сега той няма да ви прости, задето му връщате записката.

Аглая стисна леко ръката на княза и излезе. Лицето й беше сериозно и намръщено, тя дори не се усмихна, когато му кимна с глава за сбогом.

— Ей сега, да взема само вързопчето си — каза князът на Ганя, — ще излезем заедно.

Ганя тропна с крак от нетърпение. Лицето му дори почерня от ярост. Най-после излязоха на улицата, князът с вързопчето си в ръце.

— Отговорът? Къде е отговорът? — нахвърли се върху него Ганя. — Какво ви каза? Предадохте ли писмото?

Князът му подаде мълчаливо записката. Ганя се вкамени.

— Как! Моята записка! — извика той. — Той дори не я предал! О, трябваше да се досетя! О, пр-р-ро-клет-ник… Ясно е, че преди малко тя не е разбрала нищо. Но как, как можахте да не я предадете, о, пр-р-ро-клет-ник…

— Извинете, напротив, веднага успях да предам записката ви, още в минутата, когато ми я дадохте, и то точно така, както искахте. Тя е пак в ръцете ми, защото току-що Аглая Ивановна ми я върна.

— Кога? Кога?

— Щом свърших писането в албума и тя ме покани да я придружа. (Нали чухте?) Влязохме в трапезарията, тя ми подаде записката, каза ми да я прочета и ми поръча да ви я върна.

— Да я про-че-те-те! — изкрещя Ганя едва ли не с все сили. — Да я прочетете! Вие прочетохте ли я?

И той се спря отново сред тротоара вцепенен, толкова смаян, че дори отвори уста.

— Да, прочетох я преди малко.

— И тя сама, сама ви даде да я прочетете? Самата тя?

— Самата тя и вярвайте, аз нямаше да я прочета, ако тя не беше настояла.

Ганя мълча около една минута, мъчейки се с усилие да разбере нещо, и изведнъж извика:

— Не може да бъде! Невъзможно е да ви е казала да я прочетете. Вие лъжете! Сам сте я прочел!

— Казвам истината — отговори князът със същия съвсем невъзмутим тон, — и вярвайте ми: много съжалявам, че това ви прави толкова лошо впечатление.

— Но, нещастнико, не ви ли каза поне нещо, като ви върна записката? Сигурно е отговорила нещо?

— Да, разбира се.

— Че говорете де, говорете, дявол да ви вземе!…

И Ганя, който носеше галоши, тропна два пъти с десния си крак по тротоара.

— Щом я прочетох, тя ми каза, че вие я дебнете; че бихте желали така да я изложите, та да си осигурите надеждата, че опирайки се на нея, можете да се откажете без загуба от стоте хиляди, на които се надявате. Че ако бяхте сторили това, без да се пазарите с нея, и сам скъсате, като не искате предварително гаранция от нея, тя може би щеше да стане ваша приятелка. Това е всичко, струва ми се. Ах да, и още нещо: когато я запитах, след като взех записката, какъв отговор да ви дам, тя ми каза, че най-добрият отговор ще бъде да не ви отговаря — така беше, струва ми се; извинете, ако съм забравил точния й израз, предавам, както съм разбрал.

Страшна злоба обзе Ганя и яростта му избухна неудържимо.

— А! Така, значи! — скръцна със зъби той. — Така, значи, не зачитат записките ми! О! Не влиза в пазарлък — тогава аз ще вляза! Ще видим! Не съм казал още последната си дума… ще видим!… Ще я навра в миша дупка!…

Той гримасничеше, бледнееше, пенеше се; заплашваше с юмрук. Така извървяха няколко крачки. Не се стесняваше ни най-малко от княза и понеже не го смяташе за нищо, държеше се така, като че ли беше сам в стаята си. Ала изведнъж се сети за нещо и се опомни.

— Но как така — обърна се той внезапно към княза, — как така вие (идиот! — прибави той в ума си) — можахте изведнъж да спечелите толкова много доверието й, два часа след като се запознахте? Как стана това?

При всичките му мъки липсваше му само завистта. И изведнъж тя го ужили право в сърцето.

— Това вече не бих могъл да ви обясня — отвърна князът.

Ганя го погледна злобно.

— Не искаше ли да ви подари доверието си, като ви покани в трапезарията? Та нали искаше да ви подари нещо?

— Не мога наистина да си обясня другояче това, което стана.

— Но от къде на къде това доверие, дявол да го вземе! Какво направихте там? С какво се харесахте? Слушайте — суетеше се той съвсем развълнуван (в този момент всичко в главата му беше така объркано и кипеше в безредие, че той не можеше да си събере мислите), — слушайте, не можете ли да се сетите и да си припомните поне нещо от това, което им казахте там, и да ми го повторите от началото в същия ред и със същите думи? Не забелязахте ли нещо, не си ли спомняте?

— О, разбира се, че мога — отговори князът, — още щом влязох и се представих, заприказвахме за Швейцария.

— По дяволите тая Швейцария!

— След това за смъртното наказание…

— За смъртното наказание?

— Да; това стана по повод на нещо… после им разказах как живях там три години и им разправих историята на една бедна селянка…

— По дяволите бедната селянка! По-нататък! — гореше от нетърпение Ганя.

— После им изложих мнението на Шнайдер за моя характер и как той ме накара…

— Да се пръждосва тоя Шнайдер, пет пари не давам за мнението му! По-нататък!

— След това по друг повод заприказвах за лицата, тоест за израза на лицата, и рекох, че Аглая Ивановна е почти толкова хубава, колкото Настасия Филиповна. Ето тогава споменах за портрета…

— Но се повторихте, дали не повторихте това, което чухте преди малко в кабинета? Нали? Нали?

— Още веднъж ви казвам, че не повторих.

— Та откъде тогава, дявол го взел… Чакай! Аглая не показа ли записката на старата?

— Мога със сигурност да ви гарантирам, че не я показа. Аз бях непрекъснато в стаята; а и тя нямаше време.

— Но може да е станало нещо, което вие не сте забелязали… О! Идиот пр-ро-клет — извика той вече извън себе си, — дори за разказване не го бива!

Започнал веднъж да нагрубява и понеже не срещна отпор, Ганя малко по малко престана да се владее, както винаги се случва с някои хора. Още малко и той щеше може би да почне да го ругае, толкова беше разярен. Но тъкмо тази ярост го и заслепи; иначе отдавна щеше да забележи, че този, когото смяташе за „идиот“, може понякога много бързо и тънко да схваща нещата и необикновено задоволително да ги предава. Ала изведнъж се случи нещо неочаквано.

— Трябва да ви забележа, Гаврила Ардалионович — каза внезапно князът, — че по-рано наистина бях толкова болен, че действително бях почти идиот; но отдавна вече аз оздравях и затова ми е малко неприятно, когато ме наричат в очите идиот. Макар че вашите несполуки могат да ви послужат за извинение, но в яда си един-два пъти вие дори ме оскърбихте. Това никак не ми харесва, особено така изведнъж, при първа среща, като вас; и тъй като ние стоим на кръстопът, не е ли по-добре да се разделим: вие ще тръгнете надясно за у вас, а аз наляво. Имам двадесет и пет рубли и сигурно ще си намеря мебелирани стаи.

Ганя се смути ужасно и дори почервеня от срам.

— Извинете, княже — извика той разпалено, като изведнъж замени с крайна вежливост оскърбителния си тон, — за Бога, извинете! Виждате в каква беда съм изпаднал! Вие не знаете още почти нищо, но ако знаехте всичко, сигурно поне малко щяхте да ме извините, макар че, разбира се, аз не заслужавам извинение…

— О, няма нужда толкова да ми се извинявате — побърза да отговори князът. — Та аз разбирам добре големите ви неприятности и затова сте настроен така да обиждате. Хайде да вървим у вас. Аз с удоволствие…

„Не, невъзможно е сега да го оставя да си върви — помисли си Ганя, като злобно поглеждаше по пътя княза, — този хитрец изкопчи всичко от мене, а след това изведнъж свали маската си… Има нещо тук. Но ще видим! Всичко ще се изясни, всичко, всичко! Още днес!“

Те бяха вече пред самата къща.