Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 78 гласа)

X

Князът разбра най-после защо изтръпваше всеки път, когато се докоснеше до тези три писма и защо отлагаше, да ги прочете чак до вечерта. Когато още заранта заспа тежко на кушетката си, все още без да се реши да отвори някой от трите плика, пак сънува мъчителен сън и пак идва при него същата „престъпница“. Тя пак го гледа с блеснали сълзи на дългите си клепки, пак го зовеше да я последва и той пак се събуди както сутринта, припомняйки си с мъка лицето й. Искаше да тръгне веднага след нея, но не намери сили; най-после, почти отчаян, той отвори писмата и зачете.

Тези писма също приличаха на сън. Понякога човек сънува странни сънища, невъзможни и неестествени; пробуждате се, спомняте си ги ясно и се чудите на странния факт: вие помните преди всичко, че разумът не ви е напускал нито за момент през време на вашия сън; спомняте си дори че сте действували извънредно хитро и логично през цялото това дълго-дълго време, когато са ви обграждали убийците, когато са ви кроили примки и криейки намеренията си, са се държали приятелски към вас, докато оръжието им е било вече готово и те са чакали само някакъв знак; спомняте си колко хитро най-после, сте ги измамили и сте се скрили от тях; след това се досещате, че те знаят много добре цялата ваша измама и само се преструват, че не знаят скривалището ви; но вие отново сте изхитрили и сте ги измамили — ясно си припомняте всичко това. Но защо в същото време вашият разум е могъл да се помири с такива явни глупости и невероятности, с каквито впрочем е бил изпълнен от край до край сънят ви? Един от вашите убийци се е превърнал пред очите ви в жена, а тази жена — в малко, хитро, отвратително джудже — и вие сте приели веднага всичко това като свършен факт, почти без ни най-малка изненада, и то тъкмо в момента, когато от друга страна разумът ви е бил в най-силно напрежение и е проявявал необикновена сила, хитрост, досетливост, логика. Защо също така, когато се събудите и навлезете напълно в действителността, вие чувствувате почти винаги, а понякога и с необикновена сила на впечатлението, че ведно със съня оставяте нещо неотгатнато? Вие се усмихвате на безсмислието на вашия сън и в същото време чувствувате, че в сплитането на тези безсмислици се крие някаква мисъл, но вече мисъл реална, нещо, което принадлежи на сегашния ви живот, нещо, което съществува и винаги е съществувало в сърцето ви; като че ли вашият сън ви е нашепнал нещо ново, пророческо, очаквано от вас; у вас остава едно силно впечатление, радостно или тъжно, но вие не можете нито да разберете, нито да си спомните в какво се състои то и какво ви е било пошепнато.

Почти същото се случи с княза, след като прочете писмата. Ала преди още да ги отвори, той бе почувствувал, че самото тяхно съществувание, самата възможност за това прилича на кошмар. Как се бе решила тя да пише на нея? — питаше се той, като се скиташе сам вечерта (понякога дори без сам да помни къде се намира). Как е могла да й пише за това и как е било възможно да се роди в главата й такава безумна мечта? Но тази мечта беше вече осъществена и най-чудното за него беше, че докато четеше писмата, сам почти вярваше във възможността и дори в оправданието на тази мечта. Да, естествено това беше сън, кошмар и безумие; но тук имаше и нещо мъчително-действително и страдалчески-справедливо, което оправдаваше и съня, и кошмара, и безумието. Няколко часа поред той беше като че ли в състояние на бълнуване от това, което бе прочел; спомняше си непрекъснато известни пасажи, спираше мисълта си на тях, вникваше в смисъла им. Понякога дори му се искаше да си каже, че е предчувствувал и предугаждал всичко това; струваше му се даже, че някога много отдавна е чел тези писма и че в тези отдавна прочетени писма е намерил зародиша на всичките си скърби, на всичките си мъки и страхове, които е изпитал оттогава.

„Когато отворите това писмо (така започваше първото), най-напред погледнете подписа. Този подпис ще ви каже и обясни всичко, ето защо няма какво да се оправдавам и обяснявам пред вас. Ако бях поне що-годе равна на вас, вие можехте да се обидите от моята дързост; но коя съм аз и коя сте вие? Ние сме две такива противоположности и спрямо вас аз съм толкова необикновена за вас, че дори да исках, не бих могла да ви обидя.“

По-нататък на друго място тя пишеше:

„Не виждайте в моите думи болен възторг на болен ум, ако ви кажа, че вие сте за мене съвършенство! Аз ви видях, аз ви виждам всеки ден. Но аз не размишлявам за вас; не по пътя на разсъдъка разбрах, че вие сте съвършенство: просто повярвах. Ала аз имам един грях пред вас: обичам ви. Нали съвършенството не бива да се обича; на него може само да се гледа като на съвършенство, нали така? А все пак аз съм влюбена във вас. Макар че любовта прави хората равни, вие не се безпокойте: дори в най-скритите си мисли аз не съм ви приравнявала с мене. Казах: «не се безпокойте»; та нима вие можете да се безпокоите?… Ако това беше възможно, аз бих целувала следите от вашите стъпки. О, аз не се смятам равна на вас… Вижте подписа, побързайте да видите подписа!“

„Но аз забелязвам (пишеше тя във второто писмо), че аз ви събирам с него, без да съм се запитвала някога, обичате ли го? Той ви е обикнал просто от пръв поглед. Той си спомняше за вас като за «светлина»; това са негови собствени думи, които съм чула от устата му. Ала нямаше нужда от това, за да разбера, че вие сте за него светлина. Аз живях цял месец при него и разбрах тогава, че и вие го обичате; вие и той сте за мене едно.“

„Какво значи това (продължаваше тя), вчера минах край вас и вие като че ли се изчервихте? Това е невъзможно, така ми се е сторило. Ако вас ви заведат дори в най-мръсния вертеп и ви покажат порока в неговата голота, вие не трябва да се червите; вие не можеше да се сърдите от обида. Вие можете да мразите всички подли и низки хора, но от съчувствие към другите, към тези, които те обиждат, не лично зарад себе си. А вас никой не може да обиди. Знаете ли, мен ми се струва, че вие дори трябва да ме обичате. Вие сте за мене това, което сте и за него: светъл дух; ангелът не може да мрази, не може и да не обича. Можем ли да обичаме всички хора без изключение, всички наши ближни? — често съм си задавала този въпрос. Разбира се, не, то е дори неестествено. Любовта към човечеството е отвлечена, при нея обичаш почти винаги само себе си. Но това е невъзможно за нас, вие сте друго нещо: как бихте могли да не обичате когото и да е, когато не можете да се сравнявате с никого и стоите над всяка обида, над всяко лично негодувание? Само вие можете да обичате без егоизъм, само вие можете да обичате не за себе си, а за оня, когото обичате. О, с каква болка бих научила, че вие изпитвате зарад мене срам или гняв! Това би било гибел за вас: изведнъж ще се изравните с мене…

Вчера, след като ви видях, се прибрах в къщи и си измислих една картина. Художниците рисуват Христа винаги по евангелските предания, аз бих го изписала другояче: бих го представила сам — защото учениците му са го оставяли понякога сам. Бих поставила до него само едно малко дете. Детето си играе около него; може би му е разправило нещо на своя детски език. Христос отначало го е слушал, но сега се е замислил; ръката му си почива в неволна забрава върху светлата главичка на детето. Той гледа в далечината, към хоризонта; в погледа му е отразена една мисъл, обширна като целия свят; лицето му е тъжно. Детето е млъкнало, облакътено на коленете му, и подпряло с ръчичка бузата си, повдигнало главица и замислено, както понякога се замислят децата, втренчено го гледа. Слънцето залязва… Ето моята картина! Вие сте невинна и цялото ви съвършенство се корени в невинността ви. О, помнете само това! Какво ви интересува страстта ми към вас? Вие сте сега вече моя и цял живот аз ще бъда край вас… Аз ще умра скоро.“

Най-после в последното писмо се четеше:

„За Бога, не мислете нищо за мене; не мислете също, че аз се унижавам, задето ви пиша така, или че съм от онези същества, които изпитват в унижението си наслада и дори чувство на гордост. Не, аз си имам други неща за утеха; ала ми е трудно да ви обясня това. Трудно би ми било да си дам ясно сметка дори на самата себе си, въпреки че това ме измъчва. Но аз знам, че не мога да се унизя дори в пристъп на гордост. А за самоунижение, което е рожба на чистотата на сърцето, не съм способна. Значи, в никакъв случай аз не се унижавам.

Защо аз искам да ви събера: за вас или за мене? За мене, разбира се, с това се разрешава всичко за мене, отдавна съм си го казала… Чух, че вашата сестра Аделаида казала един ден, като гледала портрета ми, че с такава красота може да се обърне светът. Но аз съм се отказала от света; сигурно ви надува смях, като четете това, когато ме срещате в дантели и брилянти, с пияници и негодници? Не обръщайте внимание на това, аз вече почти не съществувам, знам си го; един бог знае кой е взел в мене мястото на моята личност. Аз чета това всеки ден в две ужасни очи, вторачени винаги в мене, дори когато не са пред мене. Тези очи сега мълчат (те мълчат винаги), но аз знам тяхната тайна. Неговата къща е мрачна, тъжна и в нея се крие тайна. Сигурна съм, че той пази в чекмеджето си бръснач, увит в коприна, какъвто е имал оня московски убиец, който също е живял с майка си в една къща и също е увил бръснача си в коприна, за да пререже едно гърло. През цялото време, докато живях в къщата им, непрекъснато имах чувството, че някъде, под дюшемето, е скрит може би още от баща му някакъв труп, завит с мушама, също като оня, който са намерили в Москва, и също така заобиколен с шишенца с ждановска течност; аз бих могла да ви покажа дори ъгъла, дето лежи трупът. Той мълчи постоянно, но аз знам, че толкова много ме обича, че е невъзможно любовта му да не се е превърнала вече в омраза. Вашата сватба и моята сватба ще станат в един и същи ден: така решихме с него. Аз нямам тайни от него. Способна съм да го убия от страх… Но той ще ме убие преди това… той се засмя сега и казва, че аз бълнувам; той знае, че тъкмо на вас пиша.“

И много, още много подобни бълнувания имаше в тези писма. Едното от тях, второто, обемаше два големи листа за писма, ситно написани.

Князът излезе най-после от тъмния парк, дето дълго скита както и вчера. Светлата прозрачна нощ му се виждаше още по-светла от всякога. „Нима е още толкова рано?“ — помисли той. (Забравил бе да вземе часовника си.) Счу му се далечна музика. „Сигурно е в казиното — каза си той, — разбира се, те не са ходили днес там.“ В момента, когато помисли това, забеляза, че стои пред вилата им; той си знаеше, че непременно ще дойде най-после тук и със замряло сърце се качи на терасата. Никой не го посрещна — терасата беше празна. Той почака, след това отвори вратата към залата. „Тази врата никога не се затваря“ — мина му през ума. Но тази зала беше празна и почти съвсем тъмна. Той застана в недоумение сред залата. Изведнъж вратата се отвори и влезе Александра Ивановна със свещ в ръка. Щом видя княза, тя се учуди и се спря пред него, сякаш за да му зададе някакъв въпрос. Ясно бе, че тя само минаваше през стаята, от едната врата в другата, и никак не очакваше да намери някого.

— Как попаднахте тук? — продума най-сетне тя.

— Отбих се… за малко…

— Maman не е много добре. Аглая също. Аделаида се кани да си легне, аз също отивам. Цялата вечер останахме сами в къщи. Татко и князът са в Петербург.

— Аз дойдох… дойдох у вас… сега…

— Знаете ли колко е часът?

— Не…

— Дванадесет и половина. Ние винаги си лягаме в един часа.

— Ах, аз мислех, че е… девет и половина.

— Нищо! — засмя се тя. — А защо не дойдохте по-рано? Може би са ви чакали?

— Аз… мислех… — мънкаше той, като си отиваше.

— Довиждане! Утре всички ще се смеят, като им разправя.

Той тръгна за вилата си по пътя, който избикаляше парка. Сърцето му биеше, мислите му се заплитаха и всичко около него приличаше сякаш на сън. И изведнъж същото видение, което бе видял два пъти в момента, когато се събуждаше, изпъкна пред очите му. Същата жена излезе от парка и застана пред него, като че го беше чакала тук. Той трепна й се спря; тя взе ръката му и силно я стисна. „Не, това не е видение!“

И ето най-после тя стоеше лице срещу лице пред него, за пръв път, откак се бяха разделили; тя му казваше нещо, но той я гледаше мълком; сърцето му преля от болка и замря. О, никога след това той не можа да забрави тази среща с нея и си я спомняше винаги със същата болка. Тя падна на колене пред него, посред пътя, като екзалтирана; той се дръпна уплашен, а тя се мъчеше да хване ръката му, за да я целуне, и също както днес в съня му сълзи блестяха на дългите й клепки.

— Стани, стани! — каза той шепнешком в ужас, като я повдигаше. — По-скоро стани!

— Щастлив ли си? Щастлив ли си? — питаше го тя. — Кажи ми само една дума, щастлив ли си сега? Днес, в този момент? При нея ли беше? Какво ти каза?

Тя не се изправяше, не го слушаше; питаше го трескаво и говореше припряно, сякаш някой я гонеше.

— Аз си заминавам утре, както си заповядал. Няма да ме има вече… За последен път те виждам сега, за последен! Сега вече съвсем за последен път!

— Успокой се, стани! — каза той отчаян.

Тя го гледаше жадно, хванала го за ръцете.

— Сбогом! — каза тя най-сетне, стана и бързо се отдалечи, почти тичайки. Князът видя как изведнъж до нея изникна Рогожин, хвана я под ръка и я отведе.

— Почакай, княже — извика Рогожин, — след пет минути ще се върна за малко.

След пет минути той наистина дойде; князът го чакаше на същото място.

— Настаних я в екипажа — каза той, — от десет часа я чакаше там на ъгъла каляската. Тя знаеше, че ще прекараш цялата вечер у онази. Съобщих й точно онова, което ми беше написал тогава. Тя няма вече да й пише; обеща; и според желанието ти ще си замине утре. Пожела да те види за последен път, макар че ти беше отказал да я видиш; чакахме те тук на това място, ей на онази пейка, край която щеше да минеш на връщане.

— Тя ли те доведе тук?

— Защо питаш? — ухили се Рогожин. — Това, което видях тук, не беше за мене ново. Не прочете ли писмата й?

— А ти наистина ли си ги чел? — попита князът, поразен от тази мисъл.

— Иска ли питане; сама ми показваше всяко писмо. Спомняш ли си намека за бръснача, хе-хе!

— Тя е безумна! — извика князът, кършейки ръце.

— Кой знае, може би не е — каза тихо Рогожин, като че ли на себе си.

Князът не отговори.

— Хайде сбогом — каза Рогожин. — И аз заминавам утре; не си спомняй за мене с лошо! А ти, драги — прибави той, като бързо се обърна, — защо не й отговори на въпроса? „Щастлив ли си, или не?“

— Не, не, не! — извика князът с безкрайна скръб.

— Оставаше да кажеш: „Да!“ — злобно се разсмя Рогожин и тръгна, без да се обърне.