Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 78 гласа)

VI

„Не искам да лъжа: през тези шест месеца действителността ме завладяваше и мене и понякога дотолкова ме увличаше, че аз забравях за смъртната си присъда или по-скоро не исках да мисля за нея и дори започвах да работя. Тъкмо сега е моментът да кажа как живеех тогава. Когато преди около осем месеца се разболях тежко, аз скъсах всичките си връзки и престанах да се виждам със старите си приятели. Тъй като винаги съм бил в доста мрачно настроение, другарите ми лесно ме забравиха; разбира се, те щяха да ме забравят и да не бях такъв. Животът ми в къщи, тоест «в семейството», беше също самотен. Преди около пет месеца аз си заключих стаята веднъж завинаги и се отделих напълно от домашните. Свикнали бяха да ми се подчиняват и никой не смееше да влезе в стаята ми освен в определени часове, когато разтребваха и донасяха обеда ми. Майка ми трепереше пред моите заповеди и дори не смееше да плаче пред мене, когато понякога решавах да я пусна да влезе. Тя биеше постоянно децата, за да не вдигат шум и да не ме безпокоят; все пак аз се оплаквах често от техните викове; представям си колко ме обичат сега! Струва ми се, че доста измъчвах и «верния Коля», както го бях нарекъл. Напоследък и той ме мъчеше: всичко това беше в реда на нещата, нали хората са създадени, за да се измъчват. Но аз бях забелязал, че той понася моята раздразнителност, сякаш се беше предварително зарекъл да щади болния. Естествено това ме дразнеше; имах също впечатлението, че той бе решил да подражава на княза в «християнското му смирение», ала това вече изглеждаше малко смешно. Той е младо и пламенно момче и, разбира се, подражава на всичко; но мене ми се струваше понякога, че му е дошло времето да живее по свой ум. Аз го обичам много. Мъчех също и Суриков, който живее над нас и тича от сутрин до вечер да изпълнява чужди поръчки; аз му доказвах постоянно, че той си е сам виновен за беднотията и той най-после се изплаши и престана да идва при мене. Той е много смирен човек, изключително смирено същество (N.B. Казват, че смирението е страшна сила; трябва да питам княза, защото изразът е негов.); но когато през март се качих у тях, за да видя как са оставили «да замръзне», както казваше той, детето им, аз неволно се усмихнах над трупа му, защото почнах отново да обяснявам на Суриков, че той «сам си е виновен». Тогава устните на този клетник изведнъж затрепериха, той ме хвана с едната си ръка за рамото, с другата ми посочи вратата и тихо, почти шепнешком, ми рече: «Вървете си, господине!» Аз си излязох и неговият жест ми хареса много, хареса ми веднага, дори в момента, когато той ме пъдеше; но думите му ми правеха дълго време след това, когато си ги спомнях, тежко впечатление на някакво странно, презрително съжаление към него, което съвсем не исках да изпитвам. Дори в момента, когато така го оскърбих (защото аз чувствувам, че го бях оскърбил, макар че нямах намерение), дори в такъв момент този човек не беше способен да се разсърди! Ако устните му затрепериха тогава, то съвсем не беше от яд, кълна ви се: той ме хвана, за ръката и изрече своето великолепно «вървете си, господине» без ни най-малък гняв. В него имаше достойнство, голямо достойнство, дори то не подхождаше на лицето му (което наистина беше твърде смешно), но яд нямаше. Може би той беше почувствувал изведнъж презрение към мене. От него ден го срещнах един-два пъти по стълбата — той веднага ме поздравяваше и сваляше шапка, което никога по-рано не бе правил, но вече не се спираше, а минаваше бързо край мене със сконфузен вид. Но и да ме презираше, все пак това беше по негов начин: «смирено презираше». Или пък сваляше шапка просто от страх, защото аз бях син на неговата кредиторка: той вземаше постоянно заеми от майка ми и нямаше никаква възможност да се отърве от дълговете. Това предположение е дори най-вероятното. Канех се по едно време да се обясня с него и съм сигурен, че след десет минути той би ми поискал извинение; казах си обаче, че е по-добре да не го закачам.

По същото време, тоест около средата на март, когато Суриков остави «да замръзне» детето му, здравето ми изведнъж се подобри и така продължи близо две седмици. Взех да излизам, най-вече по здрач. Обичах мартенския здрач, когато започва да замръзва и запалват фенерите; ходех понякога далеко. Един ден по улица Шестте дюкяна ме настигна в тъмнината един «благородник», но аз не го разгледах добре; той носеше нещо увито в хартия и беше облечен в някакво късо палтенце, жалко и твърде леко за сезона. Когато се изравни с един фенер, на десетина крачки пред мене, аз забелязах, че нещо падна от джоба му. Побързах да го вдигна — и то беше тъкмо навреме, защото един индивид в дълъг кафтан се беше вече втурнал натам, но като видя предмета в ръцете ми, не рачи да спори, хвърли бегъл поглед към ръцете ми и бързо отмина. Този предмет беше един голям, здраво натъпкан старомоден портфейл от марокенова кожа, ала, кой знае защо, от пръв поглед отгатнах, че съдържаше всичко друго, но не и пари. Минувачът, който го беше загубил, се намираше вече на около четиридесет крачки пред мене и скоро се изгуби в тълпата. Стръкнах се подире му и завиках; но тъй като освен «ей!» не можех нищо друго да му викна, той не се обърна. Изведнъж се мушна вляво, във входа на една къща. Когато стигнах до входа, дето беше много тъмно, нямаше вече никой. Къщата беше една от тези грамадни сгради, които строят спекулантите и които се състоят от малки апартаменти; в някои от тези къщи има понякога до сто стаи. Когато изтичах през входа, стори ми се, че в десния заден ъгъл на огромния двор върви някакъв човек, макар че в мрака едва можех да го различа. Затекох се към този ъгъл и видях вход за една стълба, която беше тясна, необикновено мръсна и съвсем неосветена; понеже чух високо горе бързите стъпки на човек, който се изкачва, и аз се втурнах по стълбата, като разчитах да го настигна, преди да му отворят. Така и стана. Площадките на стълбите бяха близо една до друга, но по брой ми се видяха безкрайно много и аз се задъхах ужасно; на петия етаж една врата се отвори и затвори, долових го, когато бях още на три площадки по-долу. Няколко минути ми бяха потребни, докато стигна на петата площадка, докато си поема дъха и потърся звънеца. Отвори ми най-после една жена, която разпалваше самовар в една мъничка кухня; тя изслуша мълком въпросите ми, естествено нищо не разбра и мълком ми отвори вратата за съседната стая, също така малка, ужасно ниска и с жалка най-необходима покъщнина; върху грамадно легло със завески лежеше един човек, когото жената назова «Терентич» и който ми се видя пиян. На масата догаряше угарка от една свещ в железен свещник и имаше една почти изпразнена половница с водка. Терентич изръмжа нещо, както лежеше, и ми посочи с ръка следващата врата; жената си бе излязла, така че не ми оставаше нищо друго, освен да отворя тази врата. Така и направих и влязох в съседната стая.

Тя беше още по-тясна от първата, просто не знаех накъде да се обърна в нея; тясно, за сам човек легло в ъгъла заемаше страшно много място; останалата мебел се състоеше от три обикновени стола, отрупани с какви ли не парцали, и една груба кухненска дървена маса пред стар мушамен диван, така че едва можеше да се мине между масата и кревата. На масата светеше също такъв железен свещник с лоена свещ както в другата стая, а на кревата пискаше мъничко детенце, най-много може би на три седмици, ако се съдеше по крясъка му; една болна и бледа жена го «пременяше», тоест преповиваше; тя изглеждаше млада и беше много небрежно облечена; може би току-що започваше да става след раждане; но детето не мирясваше и крещеше в очакване на мършавата гръд на майка си. На дивана спеше друго дете, тригодишно момиченце, покрито, както ми се видя, с фрак. До масата бе застанал един мъж в много изтъркан сюртук (той бе свалил вече палтото си и го бе сложил на кревата) и развиваше синята хартия, в която бяха увити два бели хляба и два малки салама. На масата имаше още пълен чайник и се вардаляха късчета от черен хляб. Изпод кревата се подаваха един отворен куфар и два вързопа с някакви парцали.

С една дума, всичко бе в страшно безредие. От пръв поглед и господинът, и дамата ми се видяха порядъчни хора, но доведени от беднотията до онова унизително състояние, в което безредието надвива най-сетне всеки опит да се бориш с него и дори докарва хората до горчивата необходимост да намират в същото, това безредие, което всеки ден нараства, някакво жалко и сякаш отмъстително чувство на удоволствие.

Когато влязох, господинът, който бе дошъл малко преди мене и развиваше покупките си, разговаряше за нещо с жена си бързо и разгорещено; тя още не бе свършила с повиването, но беше успяла вече да се разплаче; сигурно новините: бяха както винаги лоши. Лицето на господина, който изглеждаше на около двадесет и осем години, ми се видя доста прилично и дори приятно; мургаво и сухо, обкръжено с черни бакенбарди, с гладко избръсната брадичка, то беше начумерено, с мрачен поглед, но с някаква болезнена отсянка на гордост, много лесно раздразнима. Идването ми стана причина за една странна сцена.

Има хора, които изпитват необикновена наслада от своята раздразнителна докачливост, най-вече когато тя стигне у тях (което се случва винаги много бързо) до крайност; в този момент дори им се вижда по-приятно да бъдат обидени, отколкото да не бъдат. Тези раздразнителни хора винаги след това се измъчват ужасно от разкаяние, ако са умни естествено и ако са в състояние да разберат, че са се разгорещили десет пъти повече, отколкото е трябвало. Този господин ме гледа известно време със смайване, а жената с уплаха, като че ли беше нещо нечувано, че може някой да влезе в тяхната стая; ала преди да имам време да кажа две думи, той се нахвърли изведнъж върху мене едва ли не с ярост — сигурно страшно се обиди, като видя, че един прилично облечен човек си позволява така безцеремонно да надзърне в неговия кът и да види цялата му безобразна обстановка, от която самият той толкова се срамува. Разбира се, той се зарадва в същото време, че поне може да излее върху някого своя гняв за всичките си неуспехи. За момент дори помислих, че ще се спусне да ме набие; той побледня като жена, изпаднала в истерия, и ужасно изплаши съпругата си.

— Как посмяхте да влезете? Вън! — изкрещя той разтреперан и едва изговаряйки думите. Но изведнъж съгледа портфейла си в моите ръце.

— Навярно сте го изтървали — казах аз по възможност по-спокойно и по-сухо. (Така и трябваше впрочем.)

Той стоеше пред мене съвсем уплашен и някое време като че ли не можеше нищо да разбере; след това се хвана бързо за страничния си джоб, отвори уста от ужас и се удари по челото.

— Боже! Къде го намерихте? Как стана това?

Аз му обясних съвсем накъсо и по възможност още по-сухо как съм вдигнал портфейла, как съм бягал и съм го викал и как най-после, по досещане и почти слепешката, съм тичал подире му по стълбата.

— О, Боже! — извика той, обръщайки се към жена си. — Тук са всичките ни документи, последните ми свидетелства, тук е всичко… о, уважаеми господине, знаете ли каква услуга ми правите? Аз бях загубен!

В това време аз хванах дръжката на вратата, за да изляза, без да отговоря, но сам се задъхах от вълнение и изведнъж така силно се разкашлях, че едва можах да стоя на краката си. Видях как господинът се мяташе на вси страни, за да ми намери празен стол, как най-после грабна дрипите от единия стол, хвърли ги на пода и като ми го подаде, бързо, но предпазливо ме настани да седна. Кашлицата ми продължи и не стихна още около три минути. Когато се съвзех, той бе седнал вече до мене на друг стол, от който също бе изхвърлил навярно дрипите на пода, и втренчено ме гледаше.

— Вие имате вид на… страдащ човек? — каза той с тон, с който, обикновено говорят докторите, заговаряйки с болния. — Аз самият съм… лекар (той не каза доктор) — и при тези думи, кой знае защо, той ми посочи с ръка стаята, сякаш протестираше против сегашното си положение, — виждам, че вие…

— Аз съм охтичав — казах аз, колкото се може по-кратко и станах.

Веднага скочи и той.

— Може би вие преувеличавате и… като вземете мерки…

Той беше твърде смутен и като че ли все още не можеше да се съвземе; държеше портфейла си в лявата ръка.

— О, не се безпокойте — прекъснах го аз отново и хванах дръжката на вратата, — мене ме гледа миналата седмица Б-н (пак казах името на Б-н) — и моята съдба е решена. Извинете…

Опитах се пак да отворя вратата и да оставя моя сконфузен, благодарен и потънал в земята от срам доктор, но проклетата кашлица отново ме захвана. Сега вече моят доктор настоя да поседна отново да си почина; той се обърна към жена си и тя, без да мръдне от мястото си, ми каза няколко любезни думи за благодарност. И тя толкова много се смути, че по бледите й сухи бузи заигра дори руменина. Аз останах, но изразът на лицето ми непрекъснато показваше, че ужасно се боя да не би да ги притеснявам (така и трябваше). Забелязах, че разкаянието бе започнало да измъчва моя доктор.

— Ако аз… — започна той, като всеки миг се прекъсваше и скачаше от мисъл на мисъл — толкова съм ви благодарен и толкова съм виновен пред вас… аз… вие виждате… — той пак посочи стаята, — в този момент аз се намирам в такова положение…

— О — казах аз, — няма нищо за виждане; всичко ми е ясно; вие сигурно сте изгубили службата си и сте пристигнали да се обясните и да търсите друга служба?

— Отде… познахте? — попита той учуден.

— Вижда се от пръв поглед — отговорих аз, без да ща, иронично. — Тук пристигат мнозина от провинцията с надежди, тичат насам-натам и ей тъй живеят.

Изведнъж той заприказва с жар, с треперещи устни; почна да се оплаква, да разправя и трябва да си призная, увлече ме; останах у него почти един час. Той ми разправи историята си, която беше впрочем много обикновена. Бил лекар в една губерния, на държавна служба, но направили някакви интриги, в които замесили дори жена му. Гордостта му засегнали и той изгубил търпение; сменили началството му и това било благоприятно за враговете му; подровили почвата под краката му, оплакали се от него; той загубил мястото си и с последните си средства дошъл в Петербург да се обяснява; както винаги тук дълго го бавили, преди да го изслушат, после му отказали, после го залъгали с обещания, после го смъмрили строго, после му казали да даде писмено обяснение, после отказали да приемат обяснението му, казали му да подаде молба — с една дума, тичал вече пети месец и изял всичко, което имал; последните дрипи на жена му били заложени, а отгоре на всичко им се родило и дете и… «Днес отказаха окончателно на подадената ми молба, а аз нямам, така да се каже, хляб, нищо нямам, жена ми роди. Аз, аз…»

Той скочи от стола и извърна гръб. Жена му плачеше в ъгъла, детето бе почнало да реве отново. Аз извадих бележника си и почнах да записвам някои неща. Когато свърших и станах, той бе застанал пред мене и ме гледаше с плахо любопитство.

— Записах си вашето име — казах му аз — и всичко останало: къде сте служили, името на вашия губернатор, датите, месеците. Имам един другар, още от училище, Бахмутов, а вуйчо му Пьотр Матвеевич Бахмутов е действителен държавен съветник и директор…

— Пьотр Матвеевич Бахмутов! — извика моят лекар почти цял разтреперан. — Ами че от него зависи, кажи-речи, всичко!

И наистина в историята на моя лекар и в нейната развръзка, за която аз неочаквано спомогнах, всичко се нагоди и оправи, като че нарочно бе уредено, също като в роман. Аз казах на тези бедни хора да не хранят никакви надежди в мене, защото и самият аз съм беден гимназист (нарочно преувеличих скромността на положението си, отдавна вече съм свършил гимназия и не съм гимназист); няма защо да знаят името ми, но аз ще отида още сега на Василевския остров при моя другар Бахмутов и тъй като знам сигурно, че вуйчо му, действителен държавен съветник, ерген и без деца, обожава своя племенник и го обича страстно, понеже вижда в него последната издънка от своя род, «може би моят другар ще може да направи нещо за вас — зарад мене, разбира се — пред вуйчо си…»

— Да може само да ми позволят да обясня случая пред негово превъзходителство! Да бих могъл само да получа честта да обясня устно! — извика той със светнали очи и разтреперан, сякаш имаше треска. Точно така каза: да бих могъл. След като повторих още веднъж, че работата вероятно ще се провали и всичките ни усилия ще отидат на вятъра, аз прибавих, че ако утре заран не дойда при тях, това ще рече, че всичко е пропаднало и няма какво повече да чакат. Те ме изпратиха с поклони и почти като побъркани. Никога няма да забравя израза на лицата им. Взех файтон и веднага потеглих за Василевския остров.

С този Бахмутов бяхме живели в гимназията няколко години в постоянна вражда. Смятахме го в класа за аристократ, поне аз така го наричах: обличаше се великолепно, пристигаше със собствен екипаж, никак не се надуваше, винаги беше отличен другар, винаги беше необикновено весел и понякога дори много духовит, макар че не беше кой знае какъв ум, въпреки че винаги беше пръв в класа, а аз не бях никога в нищо пръв. Всички другари го обичаха с изключение единствено на мене. На няколко пъти през тези няколко години той правеше опити да се сприятели с мене, но всеки път аз сърдито и гневно го отблъсвах. Една година как не бях го виждал; той беше в университета. Когато към девет часа влязох при него (с големи церемонии, защото предварително докладваха за мене), той ме посрещна отначало с учудване, дори съвсем нелюбезно, но веднага се развесели и като ме гледаше, прихна да се смее.

— Как ви е хрумнало да дойдете да ме видите, Терентиев? — извика той с вечната си сърдечна естественост, която беше понякога дръзка, но никога не оскърбяваше човека; тая негова черта обичах много и за нея толкова го мразех. — Но какво е това — продължи той уплашен, — вие изглеждате много болен!

Пак ме замъчи кашлицата, аз се тръшнах на един стол и едва можах да си поема дъх.

— Не се безпокойте — казах аз, — аз съм охтичав. Идвам при вас е една молба.

Той седна изненадан и аз веднага му разправих цялата история на доктора, като му обясних, че той би могъл да направи нещо поради голямото влияние, което има върху вуйчо си.

— Ще направя, непременно ще направя и още утре ще уловя вуйчо си; радвам се дори и вие така хубаво го разправихте… Но все пак отде накъде ви дойде на ума да се обърнете към мене, Терентиев?

— Тая работа зависи до голяма степен от вашия вуйчо, освен това, Бахмутов, ние бяхме винаги врагове, а тъй като вие сте благороден човек, аз си помислих, че няма да откажете на своя враг — прибавих аз с ирония.

— Както Наполеон се е обърнал към Англия![1] — извика той и прихна да се смее. — Ще направя, ще направя! Дори ей сега ще отида, ако е възможно! — побърза да каже той, като ме видя, че ставам сериозно и строго от стола.

И наистина тая работа се уреди най-неочаквано, донемайкъде добре. След месец и половина нашият лекар получи служба в друга губерния, платиха му пътни пари, дори му дадоха помощ. Подозирам, че Бахмутов бе склонил дори доктора да приеме от него пари назаем; той ходеше често у него (докато аз самият нарочно престанах да посещавам доктора и когато се отбиваше при мене, приемах го почти сухо). С Бахмутов се срещнах един-два пъти през тези шест седмици, за трети път се видяхме, когато празнувахме изпращането на доктора. Бахмутов даде у дома си прощална вечеря с шампанско, на която присъствува и жената на доктора, но тя си отиде рано заради детето. Това беше в началото на май, вечерта бе ясна, огромното кълбо на слънцето се спускаше в залива. Бахмутов ме изпрати до вкъщи; тръгнахме по Николаевския мост и двамата пийнали. Той ми говореше с възторг, че така добре се е уредила работата, благодареше ми за нещо, обясняваше ми колко приятно се чувствува след извършеното добро дело, уверяваше ме, че цялата заслуга се пада на мене и че напразно мнозина сега учат и проповядват, че индивидуалното добро дело няма никакво значение. Обзе ме силно желание да кажа и аз нещо.

— Който посяга на индивидуалната милостиня — започнах аз, — посяга на природата на човека и презира неговото лично достойнство. Ала организацията на «обществената милостиня» и въпросът за личната свобода са две различни неща и взаимно не се изключват. Личното добро дело ще остане да съществува винаги, защото е потребност на личността, жизнена нужда да упражни пряко влияние върху близкия си. В Москва живял един старец, един «генерал»[2], искам да кажа, действителен държавен съветник, с немско име; целия си живот той прекарал в посещения на затвори и на престъпници; всяка група заточеници за Сибир знаела предварително, че на Воробиевите възвишения ще я посети «старчето-генерал». Той вършел работата си с най-голяма сериозност и благочестие; идвал, минавал край всички заточеници, наредени около него, спирал се пред всеки един, всекиго разпитвал за нуждите му, почти никога не четял никому морал, на всички казвал «милички». Той раздавал пари, изпращал им необходими неща — партенки, навуща, платно, носил им понякога религиозни книжки, които разпределял между грамотните, дълбоко убеден, че те ще ги прочетат по пътя и ще разправят съдържанието им на неграмотните. Рядко ги разпитвал за престъпленията им, но ако някой сам заговорел, изслушвал го. Всички престъпници били за него еднакви, нямало разлика. Той им говорел като на братя, ала и те най-сетне почнали да го смятат за свой баща. Ако забележел в групата някоя жена с, дете на ръцете, той се приближавал, галел детето, щракал му с пръсти, за да го разсмее. Така прекарал той дълги години, чак до смъртта си; в края на краищата той станал известен в цяла Русия и по цял Сибир, тоест между всички престъпници. Разправяше ми един завърнал се от Сибир, че той лично е бил свидетел как най-закоравелите престъпници си спомняли за генерала, макар че посещавайки заминаващите за Сибир групи, той рядко е могъл да даде повече от двадесет копейки на човек. Наистина тези хора не си спомняли за него с особено топли думи, нито пък някак твърде сериозно. Понякога един от тези «нещастници», който е убил цяла дузина хора или е заклал шест деца единствено за да си направи удоволствие (и такива, казват, имало), ни в клин, ни в ръкав, й то може би най-многото един път на двадесет години, изведнъж ще въздъхне и ще каже: «А какво ли прави старият генерал, дали е още жив?» И може би дори ще се усмихне — и нищо повече. А можете ли да знаете какво семе е хвърлено завинаги в душата му от този «стар генерал», когото той двадесет години не е забравил? Можете ли да знаете, Бахмутов, какво значение ще има това приобщаване на едно човешко същество с друго върху съдбата на приобщеното?… Та тук има цял един живот и безкрайно множество от скрити за нас разклонения. Най-добрият и най-прозорливият шахматен играч може да предвижда само няколко хода на противника; писаха като за някакво чудо за един френски играч, който можел да предвиди десет хода отнапред. А колко хода и комбинации има тук, които са ни неизвестни? Хвърляйки вашето семе, вашата «милостиня», вашето добро дело под каквато и да било форма, вие давате част от вашата личност и получавате част от личността на другия; взаимно се приобщавате един към друг; още малко внимание и като награда вие вече познавате, правите най-неочаквани открития. Непременно ще почнете да гледате на вашето добро дело като на наука; тя ще обхване целия ви живот и може би ще го изпълни от край до край. От друга страна всичките ви мисли, всичките семена, които сте хвърлили и може би вече забравили, ще покълнат и ще израснат; този, който ги е получил от вас, ще ги предаде на друг. И кой знае какво участие ще ви се падне в бъдеще при решаване съдбините на човечеството? И ако вашето знание и целият ви живот, посветен на тая работа, ви издигнат най-после до висини, отдето ще можете да хвърлите едно грамадно семе, да оставите в наследство на света една грамадна мисъл, тогава… И така нататък говорих много на тая тема.

— И като помислиш, че именно на вас ви е отказан животът! — извика Бахмутов с вид на човек, който пламенно укорява някого.

В този момент ние бяхме се облакътили на перилата на моста и гледахме Нева.

— А знаете ли какво ми дойде на ум? — казах аз и се наведох още повече над перилата.

— Да се хвърлите във водата ли? — извика Бахмутов почти изплашен. Може би той бе прочел мисълта по лицето ми.

— Не, засега се ограничавам със следното разсъждение: ето остават ми да живея два-три месеца, може би четири; но да кажем, че в момента, когато ми остават да живея само два месеца и ми се прииска страшно да извърша едно добро дело, което би изисквало труд, тичане, грижи, нещо като работата на нашия доктор — ами че тогава аз би трябвало да се откажа от това дело поради недостатъчното време, което ми остава да живея, и да потърся друго «добро дело», по-дребно и което да бъде по моите сили (ако все пак е толкова голямо влечението ми към добри дела). Съгласете се, че това е една забавна мисъл!

Бедният Бахмутов беше много разтревожен за мене; изпрати ме чак до вкъщи и беше толкова деликатен, че нито веднъж не се реши да ме утешава и през цялото време почти мълчеше. На сбогуване ми стисна горещо ръката и поиска позволение да ме навестява. Отговорих му, че ако иска да идва при мене като «утешител» (защото посещението му, макар дори мълчаливо, все пак би имало за цел да ме утешава; аз му обясних това), присъствието му винаги ще ми напомня още повече за смъртта. Той вдигна рамене, но се съгласи с мене; разделихме се доста учтиво, което дори не очаквах.

Но през тази вечер и през следващата нощ бе хвърлено в мене за пръв път семето на моето «последно убеждение». Аз се залових жадно за тази нова мисъл, жадно я разглеждах във всичките й лъкатушения, във всичките й изменения (не спах цялата нощ) и колкото повече се задълбочавах в нея, колкото повече се прониквах от нея, толкова повече се плашех. Най-сетне ме обзе страшна уплаха и не ме напусна и през следващите дни. Когато мислех понякога за тази си постоянна уплаха, бързо се вледенявах от нов ужас: по тази уплаха можах да заключа, че «последното ми убеждение» е залегнало в мене с такава сила, че не може да не доведе до развръзка. Но за развръзката ми липсваше решителност. След три седмици всичко бе свършено и решителността ми дойде, но при едно много странно обстоятелство.

Аз отбелязвам тук в моето обяснение всички тези цифри и дати. Наистина всичко това ще ми бъде по-късно безразлично, но сега (може би само в този момент) аз искам тези, които ще преценяват моята постъпка, да могат да си представят ясно през каква верига от логически изводи съм стигнал до моето «последно убеждение». Току-що казах, че крайната решителност, която ми липсваше за осъществяване на моето «последно убеждение», ми дойде, струва ми се, съвсем не по пътя на логическия извод, а като последица от някакъв странен тласък, от едно странно обстоятелство, което може би няма никаква връзка с хода на работата. Преди десетина дни намина у дома Рогожин по една своя работа, по която няма какво да се разпростирам тук. Никога по-рано не бях виждал Рогожин, но бях чувал много неща за него. Дадох му всички сведения, от които той се нуждаеше, и той побърза да си отиде, а тъй като бе дошъл само за тези сведения, би могло да се сметне, че всичко между нас е приключено. Но той ме заинтересува много и през целия ден бях под влиянието на такива странни мисли, че реших да отида на другия ден да му върна посещението. Явно бе, че Рогожин не ми се зарадва и дори «деликатно» намекна, че няма защо да се виждаме повече; все пак аз прекарах у него един час, който бе интересен не само за мене, но, струва ми се, и за него. Контрастът между двама ни беше толкова голям, че не можеше да не ни направи впечатление, особено на мене; аз бях човек с прочетени вече дни, а той водеше най-пълен, импулсивен живот, живееше със страстите на момента, без всякаква грижа за «последните» изводи, цифри или за каквото и да било, което не се отнася до онова… онова… онова, по което, да речем, е побъркан; нека господин Рогожин ми прости този израз поне като на лош литератор, който не знае да изразява мисълта си. Въпреки всичката му нелюбезност той ми направи впечатление на умен човек, способен да разбере много неща, макар че никак не се интересуваше от това, което не го засяга. Аз не му казах нищо за моето «последно убеждение», но, кой знае защо, ми се стори, че като ме слушаше, той го отгатна. Той замълча; ужасно мълчалив е. На тръгване му намекнах, че въпреки всичките различия и противоположности между нас — les extrémités se touchent[3] (преведох му го на руски) — така че самият той може би съвсем не е далеч от моето «последно убеждение», както изглежда. Той ми отговори с една много начумерена и кисела гримаса, след това стана, отиде да потърси каскета ми и като даде вид, че уж аз самият искам да си отида, чисто и просто ме изведе от своя мрачен дом под предлог, че ме изпраща от учтивост. Къщата му ме смая; прилича на гробище, но аз смятам, че тя му харесва, което впрочем е лесно за разбиране: той води един толкова пълен и интензивен живот, че не му е потребна никаква обстановка.

Това посещение у Рогожин ме много измори. Освен това още от заранта не се чувствувах добре; привечер усетих голяма слабост и си легнах, а на моменти ме разтрисаше силно и дори бълнувах. Коля остана при мене до единадесет часа. Помня обаче всичко, което ми каза, и всичко, което говорехме. Но когато от време на време очите ми се затваряха, постоянно виждах пред себе си Иван Фомич, станал уж милионер. Той все не знаеше какво да прави с милионите си, блъскаше си главата да им намери място, трепереше от страх да не му ги откраднат и най-после като че реши да ги зарови в земята. Аз го посъветвах вместо да зарови на вятъра толкова много злато в земята, да излее от всичкото злато един малък златен ковчег за детето си, което бе оставил «да замръзне», като предварително изкопае трупа му. Суриков уж прие със сълзи на благодарност този ироничен съвет и побърза да го изпълни. Аз плюх и си отидох. Когато се събудих, Коля ме уверяваше, че никак не съм спал и че през цялото време съм му говорил за Суриков. Навремени изпитвах страшна мъка и вълнение, така че Коля си отиде разтревожен. Когато станах да заключа след него вратата, изведнъж си спомних за картината, която бях видял заранта у Рогожин, над вратата на една от най-мрачните зали на къщата му. Показал ми я беше сам той, когато минавахме край нея, и, струва ми се, аз се спрях около пет минути да я гледам. Макар че бе лишена от всякаква художествена стойност, тя ме хвърли в някаква особена тревога.

Тя представляваше Христос в момента на снемането му от кръста. Ако се не лъжа, художниците имат навика да изобразяват Христос или на кръста, или след снемането му от кръста, и то винаги с необикновено хубаво лице; те гледат да запазят тази хубост дори при най-страшните му мъки. А в картината на Рогожин няма и помен от тази хубост; даден ни е истински труп на човек, понесъл безкрайни мъки още преди разпъването — рани, изтезания, бой от стражата, бой от народа, когато е носил кръста и е паднал под неговата тежест, и най-после мъките, които е изтърпял на кръста в продължение на шест часа (поне според моята сметка). Наистина това е лице на човек, току-що снет от кръста, тоест запазило още много живот и топлина; нито един мускул още не се е втвърдил, така че по лицето на умрелия дори още личи болката, като че ли и сега още то я чувствува (това е много добре схванато от художника); ала лицето не е никак пощадено; всичко в него е естествено и наистина такъв трябва да бъде трупът на който и да е човек след подобни мъки. Аз знам, че християнската църква е утвърдила още в първите векове, че страданията на Христос не са били символични, а действителни и че на кръста тялото му е било подчинено напълно на законите на природата. На картината това лице е страшно обезобразено от ударите, подпухнало, със страшни, подути и кървави синини, очите са отворени, зениците извърнати; бялото на големите отворени очи блести с някакъв мъртвешки, стъклен отблясък. Но странното е, че когато гледаш този труп на измъчен човек, поражда се един особен и интересен въпрос: ако точно такъв труп (а той непременно е трябвало да бъде точно такъв) са видели всичките му ученици, главните му бъдещи апостоли, жените, които са ходили подир него и са стояли пред кръста, всички, които са вярвали в него и са го боготворили — как са могли те да повярват при тази гледка, че тоя мъченик ще възкръсне? Тук неволно ти идва мисълта: ако толкова е ужасна смъртта и толкова силни са законите на природата, как могат да се преодолеят? Как да се надвият, когато не ги е победил сега дори оня, който, докато е бил жив, е побеждавал и природата и тя му се е подчинявала, който е извикал: «Талита куми»[4] — и девойката е станала, «Лазаре, излез» — и той излязъл от гроба? Когато гледаш тази картина, представяш си природата като някакъв грамаден, неумолим и ням звяр или по-право, много по-право е да се каже, макар и да изглежда странно — като някаква грамадна машина с най-модерно устройство, която, глуха и безчувствена, глупаво е грабнала, смачкала и глътнала едно велико и безценно същество — такова същество, което само е струвало колкото цялата природа и всички нейни закони, струвало е колкото цялата земя, която може би е била създадена единствено за да се появи това същество! Тази картина като че ли изразява тъкмо мисълта за тъмната, дръзка и безсмислено вечна сила, на която всичко е подчинено — и вие неволно добивате това впечатление. Хората, които са заобикаляли умрелия, макар че не виждаме на картината нито един от тях, трябва да са почувствували страшна мъка и смут нея вечер, която е разбила от един път всичките им надежди и почти вярата им. Сигурно са се разотишли в ужасен страх, въпреки че всички са отнесли в душата си една внушителна мисъл, която никога вече не е могла да бъде изтръгната от тях. И ако учителят можеше да види собствения си лик в навечерието на мъчението, дали щеше да отиде да го разпънат и да умре, както го е направил? И този въпрос неволно ти идва на ум, когато гледаш картината.

Цял час и половина, след като си отиде Коля, всичко това ми се мяркаше и на мене в ума — несвързано, може би наистина сред бълнувания, а понякога и в конкретни образи. Може ли да ти се мярка в образ онова, което няма образ? Ала от време на време мене сякаш ми се струваше, че виждам в някаква странна и невъзможна форма тази безкрайна сила, това глухо, тъмно и нямо същество. Спомням си, че някой, който държеше свещ, уж ме поведе за ръка, показа ми някакъв грамаден и отвратителен паяк и почна да ме уверява, че тъкмо това е тъмното, глухо и всесилно същество и понеже аз негодувах, той се смееше. Нощем палят винаги в стаята ми кандилото пред иконата — светлината е мъждива и слаба, но все пак всичко може да се види и дори може да се чете под кандилото. Мисля, че беше вече малко след полунощ; съвсем не спях и лежах с отворени очи; изведнъж вратата на стаята ми се отвори и влезе Рогожин.

Той влезе, затвори вратата, погледна ме мълком и отиде полека към стола, който се намираше в ъгъла на стаята, почти под самото кандило. Аз бях много учуден и гледах в очакване какво ще направи; Рогожин се облакъти на масичката и ме загледа мълчаливо. Така минаха две-три минути и спомням си, че неговото мълчание много ме оскърби и ядоса. Но защо не иска да говори? Странно ми се видя, разбира се, дето бе дошъл толкова късно, но, спомням си, че не бях пък кой знае колко смаян. Напротив: макар че сутринта не бях му изразил ясно мисълта си, знаех, че той я е разбрал; а тази мисъл беше такава, че си заслужаваше да дойдеш зарад нея да поприказваш още веднъж въпреки късния час. С такова намерение, мислех си, е дошъл. Сутринта се бяхме разделили малко враждебно и дори си спомням, че един-два пъти той ме беше погледнал много подигравателно. Ето тази подигравка прочетох и сега в погледа му, точно тя ме оскърби. А че това беше наистина самият Рогожин, а не видение или халюцинация — отначало ни най-малко не се съмнявах. Дори и през ум не ми мина.

А той все продължаваше да седи и да ме гледа със същата подигравателна усмивка. Аз се обърнах ядосано в леглото, също се облакътих на възглавницата и нарочно реших да мълча като него, ако ще това да продължи и безкрай. Не знам защо, но исках непременно той да заприказва пръв. Така минаха, струва ми се, двадесетина минути. Изведнъж ми дойде една мисъл: ами ако това не е Рогожин, а само видение?

Никога досега не бях виждал още призрак, нито през време на болестта ми, нито по-рано; но от детинството ми и до днес, тоест до скоро, макар че не вярвам в никакви призраци, винаги ми се е струвало, че ако видя призрак, ще умра на мястото си. Ала когато ми мина през ума, че това не е Рогожин, а само призрак, спомням си, никак не се уплаших. Нещо повече, дори се ядосах. Чудно беше и друго: разрешението на въпроса дали имам пред себе си призрак, или самия Рогожин, съвсем не ме занимаваше, нито ме тревожеше, както това би било естествено; за друго мислех тогава, струва ми се. Например много повече ме интересуваше да зная защо Рогожин, който беше сутринта в халат и с домашни пантофи, сега е във фрак, бяла жилетка и с бяла връзка? Помислих си също: ако това е призрак и аз не се боя от него, защо не стана и не се приближа, за да се уверя сам какво е? А може би впрочем наистина не смеех и се страхувах. Но едва помислил, че се боя, изведнъж като че ли почувствувах лед по цялото си тяло; студени тръпки полазиха по гърба ми и коленете ми се разтрепериха. В същия този миг Рогожин сякаш отгатна страха ми, дръпна ръката си, на която се облягаше, изправи се и заразтваря уста, като че се канеше да се засмее; гледаше ме втренчено. Такава ярост ме обзе, че ми идеше да се хвърля върху него, но тъй като се бях заклел да не заговарям пръв, не мръднах от леглото си, толкова повече, че не бях още сигурен Рогожин ли е това, или не е.

Не си спомням точно колко време продължи тази сцена; не помня също със сигурност унасях ли се от време на време в дрямка, или не. Ала най-после Рогожин стана, изгледа ме бавно и внимателно както когато влезе, но без да се подсмива вече, и тихо, почти на пръсти, отиде до вратата, отвори я и излезе, като я затвори след себе си. Аз не станах от кревата; не помня колко време още лежах с отворени очи и все мислех; бог знае за какво мислех; не помня също как съм задрямал. Минаваше девет часът, когато на другата сутрин потропаха на вратата ми и аз се събудих. Така бях наредил, че ако сам не отворя вратата до десет часа и не повикам да ми донесат чай, Матрьона сама трябва да почука. Когато й отворих вратата, веднага си казах: как е могъл да влезе, когато вратата е била заключена? Разпитах и се уверих, че истинският Рогожин не е могъл да влезе, тъй като всички наши врати нощем се заключват.

Ето този особен случай, който ви описах така подробно, стана причина да взема окончателно «решението си». За това решение спомогна, значи, не логиката, не логическото убеждение, а чувството на отвращение. Не мога да продължа да водя един живот, който взема за мене такива странни, обиждащи форми. Този призрак ме унизи. Аз нямам сили да се подчиня на една тъмна сила, която взема образа на паяк. И едва когато по здрач най-после осъзнах едно пълно и окончателно решение, почувствувах облекчение. Това беше само първата фаза; втората отидох да прекарам в Павловск, но по нея вече достатъчно се обясних.“

Бележки

[1] Както Наполеон се е обърнал към Англия! — След поражението при Ватерло и повторното отричане от престола в 1815 година Наполеон се е готвел да бяга в Америка, но поради блокадата на английската ескадра на пристанището Рошфор той е бил принуден да влезе в преговори с враговете си англичаните и е бил пратен на остров св. Елена.

[2] В Москва живял един старец, един «генерал»… — Достоевски говори тук за доктор Хааз, старши лекар на московските тъмнични болници. Фьодор Петрович Хааз (1780–1853) е направил много за смекчаване на жестоките условия на гледане на затворниците и на изпращане на заточениците, съществуващи при царуването на Николай I. С безкористното си съчувствие към съдбата на арестантите, с безплатната си помощ на болните, на които е раздавал всичките си средства, Хааз си е спечелил широка популярност сред населението. Достоевски научил за Хааз в Сибир и се заинтересувал от неговата личност. За това свидетелствува не само «Идиот», но и черновите записки към «Престъпление и наказание», «Житие на великия грешник» и други записни книжки на Достоевски.

[3] Les extrémités se touchent, «крайностите се допират» — думи, станали пословични, за пръв път употребени в книгата на Л. С, Мерсие «Картини от Париж» (L. S. Mercier, Le tabeau de Paris, Amsterdam, 1782–1788, Vol. IV, chapitre 343).

[4] «Талита куми» («Девойко, стани»), «Лазаре, излез» — думи, вложени в евангелието в устата на Христос при възкресяване на мъртви.