Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 77 гласа)

VII

Докато той съзерцаваше блажено Аглая, заприказвала се весело с княз N. и с Евгений Павлович, възрастният господин-англоман, който занимаваше „сановника“ в другия ъгъл и оживено му разправяше нещо, изведнъж спомена името на Николай Андреевич Павлишчев. Князът бързо се извърна към тях и се вслуша.

Ставаше дума за новите наредби и за някакви безредици в помешчическите имения в -ска губерния. В разказа на англомана сигурно имаше и нещо забавно, защото старчето почна най-после да се смее, като слушаше как разпалено се гневи събеседникът му. Той разправяше плавно и провлачвайки някак сприхаво думите си, като натъртваше меко гласните букви, защо се видял принуден, и то тъкмо при сегашните наредби, да продаде на половин цена едно свое великолепно имение в тази губерния, без дори да има голяма нужда от пари, и в същото време да запази друго разорено имение, което му носи загуби и за което води дело и дори има допълнителни разноски. „За да избягна още един процес за земята, която ми се падаше от Павлишчев, аз се отказах от наследството. Още едно-две такива наследства и току-виж, че съм се разорил. Там ми се падаха впрочем три хиляди десетини чудесна земя!“

Иван Фьодорович бе забелязал с какво голямо внимание князът слуша този разговор и като се намери случайно до него, каза му полугласно:

— Слушай… Иван Петрович е роднина на покойния Николай Андреевич Павлишчев… ти нали търсеше, струва ми се, роднините му. — До този момент той забавляваше своя шеф генерала, но отдавна вече бе забелязал, че Лев Николаевич се е някак особено усамотил и почна да се безпокои; прииска му се да го въвлече донякъде в разговора и така за втори път да го представи и препоръча на „високопоставените личности“.

— Лев Николаич е възпитаник на Николай Андреич Павлишчев след смъртта на своите родители — вметна той, като срещна погледа на Иван Петрович.

— Мно-го ми е при-ят-но — забеляза той — и дори много добре ви помня. Когато преди малко Иван Фьодорич ни запозна, аз веднага ви познах, даже по лицето. Малко сте се изменили наистина, макар че аз съм ви виждал само като дете, десет-единадесетгодишен бяхте. Останало ми е нещо от вашите черти в паметта…

— Вие ме знаете като дете? — попита князът с някакво особено учудване.

— О. от дълго време още — продължи Иван Петрович. — Това беше в Златоверхово, дето живеехте тогава у мои братовчедки. Едно време доста често наминавах там — не си ли спомняте за мене? Нищо чудно, че не ме помните… Вие бяхте тогава… болен от някаква болест, веднъж дори се смаях, като ви видях…

— Нищо не си спомням! — с жар потвърди князът. Иван Петрович прибави много спокойно за обяснение още няколко думи, които изненадаха и развълнуваха княза: двете стари моми, роднини на покойния Павлишчев, които живеели в имението му в Златоверхово и на които бил поверен князът за възпитание, били в същото време братовчедки на Иван Петрович. Както всички, така и Иван Петрович не можа да даде почти никакви обяснения защо Павлишчев се е грижил толкова много за своя питомец малкия княз. „Пък и не ми е идвало на ум тогава да се заинтересувам за това“; ала все пак излезе, че той има чудесна памет, защото си припомни дори колко строга е била към малкия си възпитаник по-възрастната братовчедка Марфа Никитишна: „Дотам, че веднъж се поскарах с нея заради вас за нейната система на възпитание, защото да биеш постоянно едно болно момче — това е… съгласете се сам…“ — и, напротив, колко нежна била към него по-младата братовчедка Наталия Никитишна… „И двете са сега — обясни той по-нататък — в -ска губерния, дето наследиха от Павлишчев едно много хубаво малко имение (не знам само живи ли са още). Марфа Никитишна искаше, струва ми се, да постъпи в манастир; впрочем не твърдя; може би съм чул за някого другиго… да, чух такова нещо напоследък за жената на един доктор…“

Князът изслуша тези думи с блеснали от възторг и умиление очи. На свой ред той заяви с необикновен жар, че никога няма да си прости, дето шест месеца е пътувал във вътрешността на страната и не е намерил случай да отиде да навести бившите си възпитателки. „Всеки ден исках да го направя и все нещо ми попречваше… Но сега се заричам… на всяка цена… да отида поне в -ска губерния… Значи, вие познавате Наталия Никитишна? Каква прекрасна, каква праведна душа! Но и Марфа Никитишна… извинете, но вие, струва ми се, грешите за Марфа Никитишна! Тя беше строга, ала… как да не загубиш търпение… с такъв идиот, какъвто бях тогава (хи-хи!). Та аз бях тогава пълен идиот, вие няма да повярвате (ха-ха!). Впрочем… впрочем вие сте ме виждали тогава и… Но как аз не ви помня, кажете, моля ви се? Значи, вие… ах, Боже мой, нима наистина сте роднина на Николай Андреич Павлишчев?“

— Уве-ря-вам ви — усмихна се Иван Петрович, като разглеждаше княза.

— О, аз съвсем не исках да кажа, че… се съмнявам… и най-после може ли човек да се съмнява в това (хе-хе!)… ако ще би и най-малко?… Тоест даже ако ще би и най-малко! (Хе-хе!) Исках да кажа само, че покойният Николай Андреич Павлишчев беше толкова великолепен човек! Страшно великодушен човек наистина, уверявам ви!

„Прекрасното сърце“ на княза го караше не да се задъхва, а просто, така да се каже, „да се задавя“, както се изрази на другия ден сутринта Аделаида в разговор с годеника си княз Шч.

— Ах, Боже мой! — разсмя се Иван Петрович. — Защо аз да не мога да бъда роднина дори на един толкова ве-ли-кодушен човек?

— Ах, Боже мой! — извика князът, като все повече и повече се смущаваше, бързаше и се въодушевяваше. — Аз… пак казах една глупост, но… това трябваше да стане, защото аз… аз… аз пак не казах това, което трябваше! Пък и какво представлявам аз сега, питам ви, в сравнение с такива интереси… с такива огромни интереси! И в сравнение с един толкова великодушен човек — защото, Бога ми, той беше най-великодушният човек, нали? Нали?

Князът цял трепереше. Защо той изведнъж толкова се разтревожи, защо съвсем ни в клин, ни в ръкав изпадна в такъв мил възторг, явно несъразмерен с предмета на разговора — мъчно би било да се обясни. Но той беше в този момент в такова душевно състояние, че едва ли не изпитваше чувството на най-гореща и сантиментална благодарност, без да знае нито за какво, нито към кого — може би към Иван Петрович, а може би изобщо към всички гости. Той „плуваше в щастие“. Най-после Иван Петрович почна да втренчва погледа си в него; гледаше го втренчено също и „сановникът“. Белоконская впери гневен поглед в княза и стисна устни. Княз N., Евгений Павлович, княз Шч., девойките — всички бяха спрели да приказват и слушаха. Аглая изглеждаше уплашена, а Лисавета Прокофиевна просто си беше глътнала езика. Чудни хора бяха майката и дъщерите й: нали те се съвещаваха и решиха, че най-добре е князът да мълчи през цялата вечер, а веднага се разтревожиха, щом го видяха седнал в един ъгъл съвсем сам и напълно доволен от съдбата си. Александра вече мислеше да прекоси цялата стая, за да отиде предпазливо при него и да се присъедини към тяхната компания, тоест дето беше и княз N., близо до Белоконская. А ето, щом князът се разприказва, те още повече се разтревожиха.

— Имате право, той беше великолепен човек — каза многозначително Иван Петрович, вече без да се смее, — да, да… прекрасен човек! Прекрасен и достоен — прибави той след кратко мълчание. — Може да се каже, дори достоен за всяко уважение — додаде той още по-многозначително след една нова пауза — и… и много приятно ми е да констатирам, че от ваша страна…

— Не беше ли същият този Павлишчев, с когото се случи някаква странна… история… с абата… с абата… забравих с кой абат, само че тогава се вдигна голям шум — каза „сановникът“, като се мъчеше да си припомни.

— С абата Гуро, един йезуит — припомни Иван Петрович, — да, това са то нашите великолепни и достойни хора! Защото все пак той беше от добър род, състоятелен, камерхер и ако… беше останал на служба… Но ето напуска изведнъж службата си и скъсва с всичко, за да приеме католицизма и да стане йезуит, и то едва ли не открито, с някакъв възторг. Право да си кажем, навреме умря… да; всички го казваха тогава…

Князът беше извън себе си.

— Павлишчев… Павлишчев приел католицизма? Това е невъзможно! — извика той ужасен.

— Как „невъзможно“! — изфъфли важно Иван Петрович. — Това е вече силно казано, скъпи княже, и вие ще се съгласите… Впрочем вие цените толкова много покойния… наистина той беше много добър човек и тъкмо на това аз отдавам най-вече успеха на тази хитра лисица Гуро. Но мене попитайте, мене, какви грижи и неприятности имах после във връзка с тая работа… и то точно с този същия Гуро! Представете си — обърна се той изведнъж към старчето, — те искаха дори да предявят претенции по завещанието и аз трябваше да прибягна към най-енергични мерки… за да ги поставя на мястото им… защото те знаят какво правят! У-ди-ви-тел-ни хора! Но, слава Богу, това ставаше в Москва, аз веднага се обърнах към графа и ние веднага ги… турихме на мястото…

— Няма да повярвате колко ме огорчихте и смаяхте! — извика пак князът.

— Съжалявам; но всъщност всичко това не беше сериозно и щеше да свърши както винаги с нищо. Миналото лято — обърна се той пак към старчето — графиня К. също се оттеглила, казват, в някакъв католически манастир, в чужбина; нашите хора, изглежда, не могат да устоят, щом попаднат под влиянието на тези… хитреци… особено в чужбина.

— Всичко това иде, мисля аз, от нашата… умора — важно изфъфли старчето — и после тези хора имат един начин на проповядване толкова… изящен, особен… и знаят да плашат. И мене ме уплашиха в тридесет и втора година във Виена, уверявам ви; само че аз не се поддадох и им избягах, ха-ха!

— Чувала съм, драги, че ти тогава си избягал от Виена в Париж с хубавата графиня Левицкая, напуснал си не йезуита, службата си — намеси се неочаквано Белоконская.

— Добре де, нали и йезуита, все пак причината беше йезуитът! — възрази старчето, като се засмя при приятния спомен. — Вие май сте много религиозен, нещо, което рядко се среща сега у младите хора — обърна се той любезно към княз Лев Николаевич, който слушаше със зяпнала уста и все още смаян; ясно бе, че старчето искаше да опознае повече княза; по известни причини беше почнал да се интересува много за него.

— Павлишчев беше светъл ум и християнин, истински християнин — каза изведнъж князът, — как е могъл тогава да приеме една вяра… нехристиянска? Защото католицизмът не е християнска вяра! — прибави той с блеснали очи и гледайки пред себе си, сякаш искаше да обгърне с погледа си всички вкупом.

— О, това е вече много — измърмори старчето и погледна учудено Иван Фьодорович.

— Но как така католицизмът не е християнска вяра? — попита Иван Петрович, като се извърна на стола. — Ами каква е?

— Преди всичко не е християнска вяра! — повтори князът извънредно развълнуван и съвсем рязко. — Това първо, а, второ, римският католицизъм според мене е дори по-лош от самия атеизъм! Да, това е моето мнение! Атеизмът само проповядва нищото, а католицизмът отива по-далеч: проповядва един Христос, който той е обезобразил, оклеветил и поругал, един Христос, неотговарящ на истината! Той проповядва антихриста, кълна ви се, уверявам ви! От дълго време това е моето лично убеждение и то ме кара да страдам… Римският католицизъм вярва, че църквата не може да се задържи на земята, без да упражнява световна политическа власт, и крещи: Non possumus![1] Според мене римският католицизъм дори не е вяра, а истинско продължение на Западната Римска империя и в него всичко е подчинено на тази мисъл, като се почне от вярата. Папата си е присвоил една територия, един земен престол и е хванал меча; и оттогава все така си върви, само дето към меча са прибавили лъжата, лукавството, измамата, фанатизма, суеверието, злодейството, играли са си с най-светите, най-чистите, най-наивните, най-пламенните чувства на народа, всичко, всичко са разменяли срещу пари, срещу мизерната земна власт. А това не е ли антихристово учение? И как да не произлезе от тях атеизмът? Атеизмът е произлязъл от тях, от самия римски католицизъм! Атеизмът е започнал преди всичко от тях самите: можеха ли те да вярват в самите себе си? Той се е укрепил от отвращение към тях; той е рожба на техните лъжи и на духовното им безсилие! Атеизмът! У нас безверието се среща още само сред отделни съсловия, загубили корена си, както великолепно се изрази неотдавна Евгений Павлович; а там, в Европа, грамадни маси от самия народ започват вече да не вярват — по-рано от невежество и лъжа, а сега вече от фанатизъм, от омраза към църквата и християнството!

Князът се спря да си поеме дъх. Той говореше ужасно бързо. Беше бледен и се задъхваше. Всички се споглеждаха; ала най-после старчето искрено се разсмя. Княз N. извади лорнета си и втренчено го разглеждаше. Немският поет изпълзя от ъгъла и се приближи до масата, като се усмихваше зловещо.

— Вие много пре-уве-ли-ча-вате — каза провлечено Иван Петрович с вид на малко отегчен и дори срамуващ се човек. — Тамошната църква също има представители, достойни за всяко уважение и до-бро-де-телни…

— Никога не съм говорил за отделни представители на църквата. Говорих за римския католицизъм в неговата същност, за Рим. Нима може църквата да изчезне напълно? Никога не съм казвал това!

— Съгласен съм, но всичко това е известно и дори е излишно да се приказва на тая тема… Освен това то е от областта на богословието…

— О не, о не! Не е само от областта на богословието, уверявам ви, че не е! Това ни засяга много по-отблизо, отколкото мислите. Тъкмо там е и цялата наша грешка; не можем да видим още, че този въпрос не е изключително само богословски! Ами ето и социализмът е рожба на католицизма и неговата същност. Като брат му атеизма и той е произлязъл от отчаянието и представлява морална реакция срещу католицизма; има за цел да замести моралната власт, която религията е загубила, за да утоли духовната жажда на изжаднялото човечество и да го спаси, но не с Христа, а пак с насилието! Както при католицизма това е също свобода чрез насилие, обединение чрез меч и кръв! „Не смей да вярваш в Бога, не смей да имаш собственост, не смей да имаш личност, fraternité ou la mort[2], c цената на два милиона глави!“ Казано е: ще ги познаете по делата им! И недейте мисли, че това е било все така невинно и без опасност за нас: о, ние трябва да противодействуваме, и то по-скоро, по-скоро! Трябва нашият Христос, който ние сме запазили и когото те дори не са познали, да възсияе и да даде отпор на Запада! Ние трябва сега да се изправим срещу тях, но не за да захапем робски въдицата на йезуитите, а за да им занесем нашата руска цивилизация. И нека не разправят у нас, че те знаели да проповядват изящно, както каза преди малко някой…

— Но позволете, позволете — възрази много неспокойно Иван Петрович, като се озърташе наоколо и дори почваше да се плаши, — всичките ваши мисли са, разбира се, похвални и пълни с патриотизъм, но всичко това е до немай-къде преувеличено и… по-добре е дори да не говорим за това…

— Не, не е преувеличено, по-скоро е умалено; именно умалено, защото аз съм немощен да изразя цялата си мисъл, но…

— Ах, по-зво-ле-те!

Князът млъкна. Неподвижен върху стола, с вдигната глава, той гледаше Иван Петрович с пламнал поглед.

— Струва ми се, че вие взехте много трагично случая с вашия благодетел — забеляза любезно старчето, без да губи спокойствие, — вие сте крайно възбуден… може би, защото сте се усамотили. Ако поживеете повечко с хората, а обществото, надявам се, ще ви приеме с радост като забележителен млад човек, вашето въодушевление, разбира се, ще стихне и вие ще видите, че всичко това е много по-просто… Освен това тези случаи са толкова редки… и са последица според мене донякъде от нашето пресищане, а донякъде от… отегчение.

— Да, тъкмо така е — извика князът, — великолепна мисъл! Тъкмо „от отегчение, от нашето отегчение“ не от пресищане, а, напротив, от жажда… не от пресищане, тук вие се лъжете! Не само от жажда, а дори от възпаление, от трескава жажда! И… и не мислете, че то се среща толкова рядко, че можем просто да се смеем; извинете, трябва да знаем да предчувствуваме! Нашите хора, щом се доберат или смятат, че са се добрали до брега, толкова много се зарадват, че веднага стигат до крайности; защо е това? Ето вие се чудите на Павлишчев, всичко приписвате на неговата лудост или доброта, но това не е така! И не само нас, а цяла Европа учудва при подобни случаи пламенната руска душа: мине ли някой русин в католицизма, непременно ще стане йезуит, и то от най-потайните; стане ли атеист, непременно ще почне да иска да се изкорени вярата в Бога чрез насилие, тоест и чрез меч! Отде иде това, отде е това ненадейно изстъпление? Нима не знаете? От това, че той е намерил ново отечество, каквото тук е пропуснал да види, и се е зарадвал; намерил е бряг, земя и се спуснал да я целува! Не само от суета, не само от долното чувство на суета русите стават атеисти и йезуити, а от душевна мъка, от душевна жажда, от тъга по нещо по-възвишено, по здрав бряг, по родина, в която са престанали да вярват, защото никога не са я познавали! Русите стават много лесно атеисти, по-лесно от всички други на света! И те не стават просто атеисти, а непременно ще повярват в атеизма, сякаш това е нова вяра, без дори да забележат, че са повярвали в нищото. Толкова е силна жаждата ни да вярваме! „Който няма почва под краката си, той няма вече и бог.“ Тази мисъл не е моя. Каза ми я един търговец-старообрядец, с когото се срещнах през време на пътуването си. Наистина това не е точно неговият израз, той каза: „Който се е отрекъл от родната си земя, той се е отрекъл и от Бога.“ Като помислиш само, че у нас са се намирали много образовани хора, които са се увличали дори по хлистовството… А всъщност защо хлистовците[3] да са по-лоши от нихилистите, йезуитите, атеистите? Възможно е даже учението им да е по-дълбоко! Но ето докъде е стигала мъката!… Покажете на жадните и запалени спътници на Колумб бреговете на „Новия свят“, открийте на русина руския „Свят“, позволете му да намери това злато, това съкровище, което стои скрито от него в земята! Покажете му бъдещото обновяване на цялото човечество и неговото възкресение, което може би ще дойде само от руската мисъл, от руския Бог и от руския Христос, и ще видите какъв исполин могъщ и справедлив, мъдър и кротък, ще израсне пред смаяния свят, смаян и изплашен, защото те чакат от нас само меч, меч и насилие, защото, съдейки по себе си, те не могат да ни видят в мисълта си другояче освен като варвари. Така е било до днес и така ще бъде все повече занапред! И…

Но в този момент стана нещо, което прекъсна речта на оратора по най-неочакван начин.

Цялата тази трескава тирада, целият този поток от страстни и неспокойни думи и възторжени мисли, които сякаш се блъскаха в някакво безредие и се надпреварваха една друга, всичко това беше признак за едно особено опасно душевно състояние у младия човек, който се беше разгорещил така внезапно и без никакъв повод. Всички присъствуващи, които познаваха княза, се чудеха боязливо (а някои дори засрамено) на неговото избухване, което така малко хармонираше с постоянната му и даже плаха сдържаност, с редкия му и особен такт в някои случаи и с инстинктивния му усет към най-голямо благоприличие. Не можеха да разберат защо стана така: причината не можеше да бъде това, което научи за Павлишчев. В дамския ъгъл го смятаха за полудял, а Белоконская призна по-късно, че „още една минута да траела тази сцена, тя щяла да побегне“. „Старчетата“ почти се сащисаха от първия миг на смайването си; генералът-началник гледаше недоволно и строго от стола си. Полковникът-инженер седеше като закован. Немчето дори побледня, но все още се усмихваше с фалшивата си усмивка, като поглеждаше другите, за да види как те ще реагират. Впрочем всичко това и целият този „скандал“ можеше да свърши по най-обикновен и естествен начин, може би дори в една минута; Иван Фьодорович, който бе извънредно учуден, но се съвзе по-рано от другите, няколко пъти вече бе опитал да спре княза; но тъй като не успя, сега тръгна към него, твърдо решен да стори това. Още една минута и ако станеше необходимо, той щеше може би да се реши да изведе приятелски княза под предлог, че е болен, което може би беше наистина вярно и в което впрочем той беше напълно убеден… Но нещата се извъртяха другояче.

Още с влизането си в салона князът седна колкото се може по-далеч от китайската ваза, с която Аглая го беше толкова много наплашила. Кой можеше да повярва, че след вчерашните думи на Аглая в него се беше загнездило някакво непреодолимо убеждение, някакво странно и невероятно предчувствие, че непременно ще счупи още на другия ден тази ваза, колкото и да гледа да бъде настрана от нея и да се мъчи да избегне нещастието? Но ето какво се случи. През цялата вечер други силни и радостни впечатления постепенно почнаха да нахлуват в душата му; ние говорихме вече за тях. Той забрави предчувствието си. Когато чу да споменават името на Павлишчев и Иван Фьодорович го заведе при Иван Петрович, за да му го представи отново, той се приближи до масата и седна в едно кресло тъкмо до грамадната прекрасна китайска ваза, сложена върху един пиедестал на височина почти с лакътя му и малко зад него.

В момента, когато произнесе последните си думи, той стана изведнъж от мястото си, махна непредпазливо с ръка, мръдна някак рамото си и… избухна общ вик! Вазата се разклати, отначало като че се колебаеше дали да падне върху главата на едно от старчетата, но изведнъж се наклони на обратната страна, дето се намираше немчето, което бе отскочило ужасено, и се строполи на пода. Трясък, вик, скъпоценни парченца, разпилени по килима, уплаха, смайване! А какво ставаше с княза, е мъчно и почти излишно да описваме! Ала не можем да не споменем за едно странно чувство, което го порази тъкмо в този миг и начаса се избистри за него сред всички други смътни и странни чувства: това, което го порази най-вече, не беше срамът, скандалът, страхът или внезапността на случилото се, а сбъдналото се пророчество! Той не можеше да си обясни какво толкова поразително имаше в тази мисъл; чувствуваше само, че тя го беше поразила в сърцето и го изпълваше с почти мистически страх. Още един миг и сякаш всичко пред него се разшири, ужасът отстъпи място на светлина и радост, на възторг; той губеше вече дъх и… Но мигът отлетя. Слава Богу, не беше това! Той си пое дъх и се огледа наоколо.

Дълго време той като че ли нямаше съзнание за бъркотията, която кипеше около него, или по-скоро разбираше и виждаше много добре всичко, но стоеше някак съвсем настрана, без да взема участие в нищо, точно като невидимото лице в приказката, което се е вмъкнало в стаята и наблюдава непознати, но интересни за него хора. Той виждаше как събират парченцата, чуваше припрените разговори, забеляза Аглая, която беше бледа и го гледаше странно, много странно: в очите й не личеше никаква омраза, никакъв гняв; тя го гледаше уплашено, но така съчувствено, докато към другите мяташе святкащи погледи… сладка болка изведнъж изпълни сърцето му. Най-после той забеляза учудено, че всички са седнали и дори се смеят, сякаш нищо не беше се случило! Мина още един миг и смехът се засили: смееха се вече на него, задето беше като онемял, ала смееха се приятелски, весело; мнозина му заговаряха и му казваха много любезни думи, най-вече Лисавета Прокофиевна, която засмяно му казваше нещо много, много хубаво. Изведнъж той усети, че Иван Фьодорович го тупа приятелски по рамото; Иван Петрович също се смееше; ала още по-добро, още по-приятно и симпатично беше старчето; то хвана княза за ръката и като я стискаше нежно и леко я потупваше с дланта на другата си ръка, увещаваше го да се съвземе, сякаш той беше малко, изплашено момче — жест, който се хареса много на княза; най-после то го настани до себе си. Князът го гледаше радостно в лицето и то толкова много му харесваше, че той едва си поемаше дъха и все още нямаше сили да каже нито дума.

— Как? — избъбри той най-после. — Вие наистина ми прощавате? И… вие ли, Лисавета Прокофиевна?

Смехът се засили; в очите на княза се появиха сълзи; той не вярваше на себе си и беше възхитен.

— Разбира се, вазата беше прекрасна. Зная я тук от петнадесетина години, да… от петнадесет… — започна Иван Петрович.

— Това да е бедата! И на човека му идва краят, а ние за едно глинено гърне ли ще се ядосваме! — каза високо Лисавета Прокофиевна. — Наистина ли толкова много се уплаши, Лев Николаич? — прибави тя дори със страх. — Стига, миличък, стига; ти наистина ме плашиш.

— И вие ми прощавате всичко? Не само за вазата, а всичко? — понечи да стане князът, но старчето го хвана пак за ръката. Той не искаше да го изпуща.

— C’est très curieux et c’est très sérieux![4] — пошепна той през масата на Иван Петрович, впрочем доста високо; князът може би чу.

— Значи, не оскърбих никого от вас? Няма да повярвате колко щастлив ме прави тази мисъл; впрочем не може да бъде другояче! Нима бих могъл да оскърбя тук когото и да било? Аз бих ви оскърбил, просто ако помисля за такова нещо.

— Успокойте се, приятелю, вие преувеличавате. Съвсем няма защо да благодарите толкова; това чувство е прекрасно, но е пресилено.

— Аз не ви благодаря, аз само… ви се възхищавам, щастлив съм, като ви гледам; може би се изразявам глупаво, но аз трябва да говоря, трябва да се обясня… ако щете дори от уважение към самия себе си.

Всичките му движения бяха резки и издаваха смущение и треска; твърде възможно, бе, че думите му не изразяваха винаги това, което искаше да каже. Питаше сякаш с погледа си може ли да говори. Очите му се спряха върху Белоконская.

— Нищо, драги, продължавай, продължавай, само не се запъхтявай — забеляза тя, — ти и преди малко почна да се запъхтяваш и ето докъде стигна; а говори си, без да се боиш: тези господа са виждали и по-големи оригинали от тебе, няма да ги учудиш, пък и ти не говориш бог знае какви мъдрости, само дето счупи вазата и ни изплаши.

Князът я изслуша усмихнат.

— Значи, вие — обърна се той изведнъж към старчето, — значи, вие сте спасили преди три месеца от заточение студента Подкумов и чиновника Швабрин?

Старчето дори се изчерви малко и измърмори, че трябва той да се успокои.

— А за вас пък съм слушал — обърна се той веднага към Иван Петрович, — че в -ска губерния сте раздали безплатно дървен материал за строеж на селяни, които са живели на ваши земи и са пострадали от пожар, макар че след като сте ги освободили, те са ви създавали много неприятности.

— О, това е пре-уве-ли-чено — смънка Иван Петрович, с вид обаче на приятно поласкан човек; ала този път той имаше пълно право да говори за преувеличение: това беше само неверен слух, който бе стигнал до ушите на княза.

— А вие, княгиньо — се обърна той изведнъж към Белоконская с лъчезарна усмивка, — не ме ли приехте преди половин година в Москва като ваш син, като прочетохте едно препоръчително писмо на Лисавета Прокофиевна? И не ми ли дадохте като на роден син един съвет, който аз няма никога да забравя? Помните ли?

— Какво току ровиш? — ядосано каза Белоконская. — Добър човек си, пък си смешен: дадат ти два гроша, а ти благодариш, като че са ти спасили живота. Мислиш, че това е хубаво, а то е противно.

Насмалко тя щеше съвсем да се разсърди, но неочаквано се разсмя, този път съчувствено. Светна лицето и на Лисавета Прокофиевна; засия и Иван Фьодорович.

— Нали съм казвал, че Лев Николаич е човек… човек… с една дума, само да не се запъхтява, както забеляза княгинята… — смънка генералът в радостно опиянение, като повтаряше думите на Белоконская, които го бяха смаяли.

Само Аглая беше някак тъжна; но лицето й все още пламтеше, може би и от негодувание.

— Наистина той е много мил — каза пак старчето на Иван Петрович.

— Аз влязох тук с мъка на сърцето — продължи князът, чието смущение нарастваше и той говореше все по-бързо и по-бързо, все по-странно и по-възторжено, — аз… аз се страхувах от вас, страхувах се и от себе си. Най-вече от себе си. Когато се връщах тук в Петербург, аз си дадох дума на всяка цена да видя нашите първи хора, потомци на стари, отколешни семейства, към които сам принадлежа, между които съм един от първите по потекло. Нали сега седя със също такива князе като мене, нали? Аз исках да ви опозная, това беше необходимо, извънредно много необходимо!… Винаги съм слушал за вас много лоши неща, повече лоши, отколкото добри; говорили са ми за вашата дребнавост, за изключителността на вашите интереси, за изостаналостта ви, за слабата ви образованост, за смешните ви навици — о, нали пишат и говорят толкова много за вас! Аз идвах днес тук с любопитство и със смущение; трябваше да видя със собствените си очи и лично да се убедя: вярно ли е, че целият този горен слой на руското общество не струва нищо, изживял е времето си, пресъхнала е някогашната му жизненост и е способен само да умре, но все още води дребнава завистлива борба с хората… на бъдещето, като им пречи, без сам да си дава сметка, че умира? Аз и по-рано не вярвах напълно на това мнение, защото ние никога не сме имали аристократично съсловие освен една каста придворни, която се отличаваше с униформите си или… според случая, а сега и тя съвсем изчезна, нали така, нали?

— Хайде де, съвсем не е така — се разсмя злъчно Петрович.

— Хайде, пак се раздрънка! — не се стърпя да каже Белоконская.

— Laisses le dire,[5] той вече цял трепери — предупреди пак старчето полугласно.

Князът беше решително извън себе си.

— И какво видях тук? Видях хора изящни, сърдечни, умни; видях как един старец се държи мило и изслушва едно момче като мене; виждам хора, способни да разбират и да прощават, добри руси, почти също така добри и сърдечни като тези, каквито срещнах там; във всеки случай не струват по-малко. Съдете колко приятно бях изненадан! О, позволете ми да го изразя! Често съм слушал и сам често съм вярвал, че в обществото всичко се свежда до добри маниери, до остарял формализъм, а същността е пресъхнала; но сега сам виждам, че такъв не може да бъде случаят у нас; това може да се случи другаде, но не и у нас. Нима можете да бъдете всички тук йезуити и измамници? Чух преди малко как разказваше княз N.: та не е ли това искрен, непринуден хумор, не е ли това истинско добродушие? Могат ли такива думи да излизат от устата на един човек… мъртъв, с изсушено сърце и талант? Нима мъртъвци можеха да се държат с мене така, както вие се държахте? Нима тук няма зачатъци… за бъдещето, зачатъци, които оправдават надеждите? Нима такива хора могат да не разберат и да останат надире?

— Още веднъж ви моля, успокойте се, приятелю, за всичко това ще поговорим друг път и аз с удоволствие… — усмихна се „сановникът“.

Иван Петрович се поизкашля и се завъртя в креслото си; Иван Фьодорович се размърда; неговият шеф генералът приказваше със съпругата на сановника и не обръщаше вече никакво внимание на княза; но тя често наостряше уши и поглеждаше към него.

— Не, знаете ли, по-добре да говоря! — продължи князът в нов порив на треска, като някак особено доверчиво и дори поверително се обръщаше към старчето. — Аглая Ивановна ми забрани вчера да говоря и дори ми изброи темите, които не бива да засягам; тя знае, че съм смешен, когато заприказвам по тях! Аз съм на двадесет и седем години, но си давам сметка, че се държа като дете. Нямам право да изразявам мисълта си, отдавна вече съм го казал; само в Москва можех да приказвам откровено с Рогожин… Ние с него четяхме Пушкин, целия го прочетохме; той не знаеше нищо за него, дори името му… Винаги се страхувам със смешния си вид да не компрометирам мисълта си и главната идея. Аз нямам маниери. Жестовете, които правя, са винаги неуместни, а това предизвиква смях и унижава идеята. Липсва ми също чувство за мярка, а това е важно, то е дори най-важното… Знам, че най-добре би било да седя и да мълча. Когато се зарека да мълча, аз изглеждам дори много благоразумен и имам освен това време да мисля. Но сега е по-добре да говоря. Вие ме гледате толкова очарователно, че аз реших да говоря; лицето ви е прекрасно! Вчера аз дадох дума на Аглая Ивановна да мълча през цялата вечер.

— Vraiment?[6] — усмихна се старчето.

— Но има моменти, когато си казвам, че греша, като мисля така: искреността не струва ли един жест? Не е ли така?

— Понякога.

— Аз искам всичко да ви обясня, всичко, всичко, всичко! О, да! Вие мислите, че аз съм утопист? Идеолог? О, не, кълна ви се, мислите ми са толкова прости… Вие не вярвате? Усмихвате се? Знаете ли, аз съм понякога подъл, защото губя вяра в себе си; преди малко, идвайки насам, аз си мислех: „Е, как ще им заприказвам? С какви думи трябва да започна, за да разберат поне нещо?“ Колко се боях, но за вас се боях повече, ужасно, ужасно! А пък каква причина имаше да се боя, не беше ли срамно да се боя? Какво значение има, че на един напредничав се пада такава тълпа от назадничави и лоши хора? Моята радост иде тъкмо от това, дето съм сега убеден, че всъщност тази тълпа не съществува и че има само елементи, пълни с живот! Няма защо да се смущаваме от това, че сме смешни, нали? Защото това е наистина така, ние сме смешни, лекомислени, с лоши навици, отегчаваме се, не знаем нито да гледаме, нито да разбираме, всички сме такива, всички, и вие, и аз, и те! Но нали вие не се оскърбявате, дето ви казвам в очите, че сте смешни? А щом е така, нима вие не сте елементи за живот? Знаете ли, че според мене понякога е добре, дори по-добре да бъдеш смешен: по̀ си склонен на взаимна прошка и на смирение; не ни е дадено да разберем всичко отведнъж и съвършенството не се постига ей тъй направо! За да стигнеш до съвършенството, трябва да почнеш да не разбираш много неща! Този, който разбира много бързо, разбира без съмнение лошо. На вас го казвам това, на вас, които сте съумели вече да разберете толкова неща… без да ги разберете. Сега не се боя за вас; нали не се сърдите, че едно момче като мене ви казва такива думи? Вие се смеете, Иван Петрович. Вие мислите, че аз съм демократ, апологет на равенството, че съм техен адвокат и че за тях се боя? — засмя се той истерично (той избухваше час по час в къс и възторжен смях). — Аз се боя за вас, за всички вас и за всички нас едновременно. Нали съм княз от стар род и се намирам между князе. Аз говоря за общото ни спасение, за да не изчезне нахалост в мрак нашето съсловие, задето нищо не е предвидило, а само се е карало и всичко е проиграло. Защо да изчезнем и да отстъпим мястото на други, когато можем да останем напредничави и да бъдем начело на обществото? Бъдем ли хора на напредъка, ще бъдем и начело. Да станем слуги, за да ръководим.

Той се опитваше да стане бързо от креслото, но старчето все го задържаше, като го гледаше обаче с нарастваща тревога.

— Слушайте! Аз знам, че говоренето не значи нищо: по-добре е да дадеш пример, просто да започнеш… аз вече започнах… и — и нима наистина човек може да бъде нещастен? О, какво значение има моята мъка и моето нещастие, ако аз имам сили да бъда щастлив? Да ви кажа ли, аз не разбирам как можеш да минеш край едно дърво и да не бъдеш щастлив, че го виждаш? Да приказваш с един човек и да не бъдеш щастлив, че го обичаш! О, мене ми липсват само думи да изразя това… по колко хубави неща виждаме на всяка крачка, в които дори най-загубеният човек чувствува хубостта? Погледнете детето, погледнете Божата зора, погледнете тревицата как расте, погледнете очите, които ви гледат и които ви обичат…

Казвайки всичко това, князът отдавна вече се беше изправил. Старчето го гледаше вече уплашено. Лисавета Прокофиевна плесна с ръце и извика: „Ах, Боже мой!“ Тя първа се бе досетила какво става. Аглая се спусна бързо към княза, успя да го поеме в ръцете си и ужасена, с изкривено от болка лице чу дивия рев на „духа, който бе разтърсил и повалил“ нещастника. Болният се свлече на килима. Някой сложи набързо възглавница под главата му.

Никой не беше очаквал това. След четвърт час княз N., Евгений Павлович и старчето се опитаха да оживят пак вечерта, но не мина и половин час и всички се разотидоха. Казаха се много съчувствени думи, много съжаления, някои направиха коментарии. Иван Петрович между другото изрази мнението, че „младият човек е сла-вя-нофил или нещо подобно, но че това не е опасно“. Старчето не каза нищо. Вярно, че след това, на втория и на третия ден, всички малко се посърдиха; Иван Петрович дори се обиди, но не много. Шефът на Иван Фьодорович, генералът, известно време беше хладен към него. „Покровителят“ на Епанчини, сановникът, от своя страна също изфъфли няколко назидателни думи на бащата на семейството, като прибави впрочем ласкаво, че извънредно много се интересува от съдбата на Аглая. И наистина той беше доста добър човек; но една от причините за любопитството, което бе проявил тази вечер към княза, беше и неотдавнашната история на Лев Николаевич с Настасия Филиповна; малкото неща, които бе чул да се разправят, го бяха живо заинтересували и той дори искаше да поразпита.

На сбогуване Белоконская каза на Лисавета Прокофиевна:

— Какво да кажа? И добър, и лош; а ако искаш да знаеш мнението ми, по-скоро лош. Сама виждаш какъв е: болен човек!

Лисавета Прокофиевна реши в душата си, че князът е „невъзможен годеник“ и през нощта си даде дума, че „докато е жива, той няма да се ожени за нейната Аглая“. И с това решение се събуди сутринта. Но малко след дванадесет, през време на закуската, тя изпадна в странно противоречие със самата себе си.

На един въпрос, зададен впрочем извънредно предпазливо от сестрите й, Аглая отговори студено, но надменно, сякаш че отсече:

— Никога не съм му давала никаква дума, никога в живота си не съм го смятала за годеник. Той ми е чужд, както и всеки друг.

Лисавета Прокофиевна начаса избухна.

— Не очаквах това от тебе — каза тя с огорчение, — знам, че той е невъзможен като годеник и слава Богу, че така се свърши; но не очаквах такива думи от тебе! Другояче, мислех, ще се изразиш. Аз бих изгонила вчера всички гости, но него бих оставила, ето какъв човек е той!…

Изведнъж тя млъкна, изплашена от това, което каза. Ала да знаеше само колко несправедлива беше в този момент към дъщеря си! Всичко беше вече решила в ума си Аглая; тя също чакаше своя час, който трябваше всичко да реши, и всеки намек, всяко непредпазливо докосване до дълбоката рана раздираше сърцето й.

Бележки

[1] Non possumus!, „Не можем!“ — отговор, приписван в „Деяния на апостолите“ на апостолите Петър и Йоан, на които книжниците искали да забранят проповедта им (гл. 4, стр. 19–20). Тези думи се употребяват като традиционна формула в папските послания.

[2] Братство или смърт.

[3] Последователи на хлистовството (или хлистовщината) — една от мистическите християнски секти в царска Русия. — Б.пр.

[4] Това е твърде интересно и твърде сериозно.

[5] Оставете го да говори.

[6] Наистина?