Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 95 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция; отделяне на бележките като допълнително произведение
kipe (2015 г.)

Издание:

Фьодор М. Достоевски. Идиот

Стиховете в романа са преведени от Цветан Стоянов.

Редактор: Милка Минева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Любка Иванова, Лидия Стоянова

Дадена за печат на 18.XII.1959 г.

Народна култура, София, 1960

 

Ф. М. Достоевский. Собрание сочинений в десяти томах

Государственное издательство художественной литературы, Москва, 1957

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от kipe

X

За миг антрето се изпълни с шумна тълпа; в гостната останаха с впечатление, че отвън са влезли няколко души и продължават да влизат още. Няколко гласа говореха и викаха едновременно; говореха и викаха и на стълбата, където вратата за антрето, както изглежда, не бе затворена. Очевидно посещението беше извънредно странно. Всички се спогледаха; Ганя се спусна към залата, но и там вече бяха влезли няколко души.

— А, ето го и него, юдата! — извика познат на княза глас. — Здравей, Ганка, подлецо!

— Той е, същият! — потвърди друг глас.

Князът не можеше повече да се съмнява: единият глас беше на Рогожин, а другият на Лебедев.

Ганя стоеше като вцепенен на прага на гостната и без да се опитва да ги спре, гледаше мълчаливо как в салона подир Парфьон Рогожин влязоха един по един около дванадесетина души. Компанията беше необикновено разнообразна и се отличаваше не само с разнообразието, но и с безобразието си. Някои влизаха така, както са били на улицата — с палта и шуби. Съвсем пияни впрочем нямаше, ала всички изглеждаха здравата пийнали. Всички като че ли чувствуваха нуждата да бъдат заедно, за да влязат; сам никой не би посмял, но вкупом всеки сякаш побутваше другия. Дори самият Рогожин стъпваше предпазливо начело на тълпата, но таеше някаква мисъл в главата си и изглеждаше мрачен, сърдит и угрижен. А другите образуваха само хор или по-точно казано, банда, която идваше да помага. Освен Лебедев тук беше и фризираният Зальожев, който бе свалил шубата си в антрето и бе влязъл безцеремонно и наконтен, и други две-три личности като него, явно млади търговци. Някакъв с полувоенно палто; някакъв дребен и необикновено дебел човек, който непрекъснато се смееше; някакъв грамаден господин, висок, почти два метра, също необикновено дебел, необикновено мрачен и мълчалив, който явно се надяваше извънредно много на юмруците си. Имаше и един студент по медицина и едно подмазващо се поляче. От стълбата надничаха в антрето, но не се решаваха да влязат, две непознати дами; Коля тръшна вратата под носа им и тури резето.

— Здравей, Ганка, подлецо! Не очакваше да видиш Парфьон Рогожин, а? — повтори Рогожин, като стигна до гостната и застана на вратата срещу Ганя. Но в този миг той изведнъж съгледа в гостната, точно срещу себе си, Настасия Филиповна. Явно не му бе минавало дори през ума, че може да я срещне тук, защото присъствието й му направи необикновено впечатление; толкова побледня, че даже устните му посиняха. — Значи, истина е! — каза той тихо и като че ли на себе си, съвсем отпаднал. — Свършено!… Е… Ама ти ще ми платиш сега! — каза той изведнъж, като скърцаше със зъби и гледаше Ганя с бясна злоба. — Хайде… ах ти!…

Той дори се задъхваше и едва говореше. Тръгна машинално към гостната, но щом прекрачи прага, изведнъж зърна Нина Александровна и Варя и се спря, малко сконфузен въпреки голямото си вълнение. Подир него влезе Лебедев, който го следваше като сянка и бе вече много пиян, после студентът, господинът с юмруците, Зальожев, който се кланяше надясно и наляво, и най-после се промъкна дребничкият дебелан. Присъствието на дамите все още донякъде ги възпираше и явно много им пречеше, разбира се, само преди започването, преди първия сигнал да се развикат и започнат… Тогава вече никакви дами не биха могли да им попречат.

— Как? И ти ли си тук, княже? — разсеяно каза Рогожин, учуден донякъде, че го вижда тук. — И пак с гетричките, ех! — въздъхна той, вече забравил за княза и вперил поглед пак в Настасия Филиповна, към която продължаваше да върви, притеглян като от магнит.

Настасия Филиповна също гледаше гостите с неспокойно любопитство.

Ганя най-после дойде на себе си.

— Но моля ви се, какво значи най-сетне това? — попита високо той, като огледа строго всички; които влязоха, и се обърна главно към Рогожин. — Струва ми се, не влязохте в конюшня, господа, тук са майка ми и сестра ми…

— Виждаме, че майка ти и сестра ти са тук — процеди през зъби Рогожин.

— Вижда се, че майка ти и сестра ти са тук — повтори Лебедев за важност.

Смятайки навярно, че е дошъл моментът, господинът с юмруците започна да ръмжи.

— Стига! — изведнъж и някак с прекомерно повишен глас кресна Ганя. — Първо, моля ви да минете всички в салона, а след това позволете да знам…

— Гледай ти, не ме познава! — злобно се ухили Рогожин, без да мръдне от мястото си. — Не позна ли Рогожин?

— Да речем, че с вас сме се срещали някъде, но…

— Гледай го ти, срещал ме някъде! Ами че няма още три месеца, откак аз загубих на игра с тебе двеста рубли, които бяха на баща ми, така и си умря старецът, без да узнае; ти ме замъкна, а Книф правеше шмекерии. Не ме познаваш? Та Птицин е свидетел! Да извадя сега от джоба си три рубли и да ти ги покажа, ти си готов да изпълзиш за тях на четири крака чак до Василевския — такъв си ти! Душата ти е такава! Аз и сега съм дошъл да те купя целия с пари, не гледай, че съм влязъл с такива ботуши, имам пари, драги, много пари, целият ще те купя, тебе и всичко живо тук… ако искам, всички ви ще купя! Всичко ще купя! — горещеше се Рогожин и като че ли все повече и повече го хващаше пиянството. — Е-ех! — извика той. — Настасия Филиповна! Не ме изпъждайте, кажете ми само една думичка: ще се венчаете ли за него, или не?

Рогожин зададе въпроса си съвсем отчаян, като на някакво божество, но със смелостта на човек, осъден на смърт, който няма какво повече да губи. Със смъртна мъка очакваше отговора.

Настасия Филиповна го измери с подигравателен и високомерен поглед, но след това погледна Варя и Нина Александровна, погледна Ганя и изведнъж промени тона си.

— Съвсем не, какво ви става? И отде ви е дошло на ума да ми задавате подобен въпрос? — отговори тя тихо и сериозно и сякаш с известно учудване.

— Не? Не! — извика Рогожин едва ли не изпадайки в изстъпление от радост. — Значи, не?! А мене ми казаха… Аха! Тъй, значи!… Настасия Филиповна! Те казват, че ви сгодили с Ганка! А аз на всички им казвам: с него ли? Та нима е възможно? Ами че аз за сто рубли цял ще го купя, ще му дам хиляда, хайде, три, за да отстъпи, и преди сватбата той ще избяга и ще ми остави годеницата си. Не е ли вярно, Ганка, подлецо! Нали ще вземеш три хиляди! На̀ ти ги, дръж! Затова и дойдох, за да ми се подпишеш, че се отказваш; казах: ще те купя — и ще те купя!

— Махай се оттук, ти си пиян! — извика Ганя, като ту почервеняваше, ту побледняваше.

След като той извика, веднага креснаха внезапно няколко гласа; цялата банда на Рогожин отдавна вече чакаше първата дума на предизвикателство. Лебедев с необикновено усърдие шепнеше нещо на ухото на Рогожин.

— Имаш право, чиновнико! — отговори Рогожин. — Имаш право, пияна душо! Ех, тъй да бъде. Настасия Филиповна! — извика той, вперил в нея полуумен поглед, като хем се плашеше, хем изведнъж се окуражаваше до дързост. — Ето осемнадесет хиляди! — И той тръшна на масичката пред нея една пачка, завита в бяла хартия и завързана на кръст с връвчици. — Ето! И… и още ще има!

Той не посмя да довърши това, което искаше да каже.

— Не-не-не! — зашепна му пак Лебедев, страшно уплашен; лесно беше да се отгатне, че се бе уплашил от грамадната сума и предлагаше да се опита с много по-малка.

— Не, драги, по тези въпроси ти си глупак, не знаеш мярка… но явно е, че и двамата сме глупаци! — сепна се и трепна изведнъж Рогожин, като долови святкащия поглед на Настасия Филиповна. — Е-ех! Сбърках аз, дето те послушах — прибави той с дълбоко разкаяние.

Настасия Филиповна се вгледа в разстроеното лице на Рогожин и изведнъж се разсмя.

— Осемнадесет хиляди, на мене? Ето на, веднага проличава простакът! — прибави тя изведнъж с дръзка фамилиарност и стана от дивана, сякаш се канеше да си ходи. Ганя наблюдаваше цялата сцена със замряло сърце.

— Тогава предлагам четиридесет хиляди, четиридесет вместо осемнадесет! — извика Рогожин. — Ванка Птицин и Бискуп обещаха да ми донесат към седем часа четиридесет хиляди. Четиридесет хиляди! Всичките ще бъдат на масата!

Сцената вземаше крайно безобразен обрат, но Настасия Филиповна не преставаше да се смее и не си отиваше, сякаш наистина искаше да я продължи. Нина Александровна и Варя също станаха от местата си и уплашено, мълчаливо чакаха да видят докъде ще се стигне; очите на Варя святкаха, но на Нина Александровна всичко това се бе отразило болезнено; тя трепереше и имаше вид на човек, който ей сега ще припадне.

— Щом е така — сто! Още днес ще донеса сто хиляди! Птицин, помагай, ще изкяриш!

— Ти си полудял! — пошепна изведнъж Птицин, като се приближи бързо до него и го хвана за ръката. — Ти си пиян, ще повикат полиция. Къде се намираш?

— Пиянски приказки — каза Настасия Филиповна, сякаш за да го подразни.

— Не, не са празни приказки, парите ще ги имам! До довечера ще ги имам. Птицин, помагай, лихварска душо, какъвто щеш процент вземи, но намери до довечера сто хиляди; ще докажа, че ще устоя на думата си! — извика изведнъж екзалтирано Рогожин.

— Но какво значи всичко това? — викна изведнъж заплашително и сърдито Ардалион Александрович, като направи няколко крачки към Рогожин. Неочакваната намеса на стареца, който досега бе мълчал, излезе много комична. Чу се смях.

— Този пък откъде дойде? — засмя се Рогожин. — Ела с нас, старче, ще пиеш до насита!

— Това е вече подло! — извика Коля, разплакал се от срам и яд.

— Та няма ли да се намери нито един между вас, който да изхвърли оттук тази безсрамница! — извика изведнъж Варя, цяла трепереща от гняв.

— Мене ли наричат безсрамница! — с пренебрежителна веселост отвърна Настасия Филиповна. — А аз, глупачката, дойдох да ги поканя за тази вечер у дома! Ето как ме третира вашата сестричка, Гаврила Ардалионович!

Ганя остана за момент като гръмнат от нападката на сестра си; но като разбра, че Настасия Филиповна този път наистина си отива, хвърли се като луд върху Варя и в яростта си я хвана за ръката.

— Какво направи? — извика той, като така я гледаше, че сякаш искаше да я унищожи на място. Той се беше съвсем объркал и не можеше да събере мислите си.

Какво съм направила? Къде ме дърпаш? Да не искаш да я моля за прошка, задето оскърби майка ти и дойде да опозори твоя дом, окаянико? — извика пак Варя, като тържествуваше и гледаше предизвикателно брат си.

Няколко мига те стояха така един срещу друг, лице срещу лице. Ганя все още държеше ръката й в своята. Варя я дръпна, веднъж, втори път, с все сила, но не можа да изтърпи и изведнъж разярена заплю брат си в лицето.

— Брей, че момиче! — извика Настасия Филиповна. — Браво, Птицин, поздравявам ви!

На Ганя притъмня пред очите и съвсем забравил се, той замахна с все сила към сестра си. Щеше да я улучи право в лицето. Но изведнъж друга ръка спря ръката на Ганя.

Между него и сестра му бе застанал князът.

— Стига, достатъчно! — каза той твърдо, макар че цял трепереше като от необикновено силно сътресение.

— Ти винаги ли ще се изпречваш на пътя ми! — изрева Ганя, като пусна ръката на Варя и крайно разярен, зашлеви със свободната си ръка една силна плесница на княза.

— Ах! — плесна с ръце Коля. — Ах, Боже мой!

Чуха се възклицания от всички страни. Князът побледня. Той погледна със странен и укорен поглед Ганя право в очите; устните му трепереха и се мъчеха да кажат нещо; кривеше ги някак особено в съвсем неуместна усмивка.

— Мене може… но нея… няма да позволя да ударят!… — промълви най-после той тихо; ала изведнъж не издържа, пусна Ганя, закри с ръце лицето си, отиде в ъгъла, застана с лице към стената и с пресеклив глас каза:

— О, как ще се срамувате за постъпката си!

Ганя наистина стоеше като унищожен. Коля се спусна да прегръща и целува княза; след него забързаха да го наобиколят Рогожин, Варя, Птицин, Нина Александровна, всички, дори старецът Ардалион Александрович.

— Няма нищо, няма нищо! — казваше князът на всички със същата неуместна усмивка.

— И ще се разкайва! — извика Рогожин. — Ще се срамуваш, Ганка, че оскърби такава… овца (той не можа да намери друга дума)! Княже, душо моя, остави ги; плюй на тях, да вървим! Ще видиш как знае да обича Рогожин!

Настасия Филиповна беше също много смаяна и от постъпката на Ганя, и от отговора на княза. Бледото й и винаги замислено лице, което през цялото време никак не хармонираше с предишния и някак престорен смях, беше явно развълнувано сега от ново чувство; ала все пак като че ли не и се искаше да го издаде и сякаш се мъчеше да запази усмивката на лицето си.

— Наистина, виждала съм някъде лицето му! — промълви тя изведнъж вече сериозно, като внезапно пак си спомни за предишния си въпрос.

— А вие дори не се срамувате! Нима сте такава, каквато се показвахте сега, възможно ли е това! — извика изведнъж князът с много искрен укор.

Настасия Филиповна се учуди, усмихна се, но като че ли в усмивката и се криеше известно смущение; след това погледна Ганя и излезе от гостната. Но преди още да стигне до антрето, изведнъж се върна, отиде бързо при Нина Александровна, взе ръката и й я поднесе до устните си.

— Той позна: аз наистина не съм такава — пошепна тя бързо, развълнувано, цялата изведнъж пламнала и зачервена, и като се извърна, този път излезе така бързо, че никой не можа да разбере защо се бе върнала. Видяха само, че пошепна нещо на Нина Александровна и като че й целуна ръката. Ала Варя бе видяла и чула всичко и учудено я изпрати с очи.

Ганя се съвзе и се спусна да изпрати Настасия Филиповна, но тя бе вече излязла. Той я настигна на стълбата.

— Не ме изпращайте! — извика му тя. — Довиждане, до довечера! Но непременно, чувате ли!

Той се върна смутен, замислен; тежка загадка, по-тежка от предишните, измъчваше душата му. Във въображението му беше и князът… Толкова се беше унесъл, че едва забеляза как цялата тълпа на Рогожин минаваше край него и дори го изтика към вратата, като бързаше да се измъкне след Рогожин от квартирата. Всички говореха много високо за нещо. Рогожин вървеше заедно с Птицин и настойчиво му говореше за нещо важно и, види се, неотложно.

— Загуби, Ганка! — викна той, като минаваше край него.

Ганя погледна тревожно след тях.