Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 95 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция; отделяне на бележките като допълнително произведение
kipe (2015 г.)

Издание:

Фьодор М. Достоевски. Идиот

Стиховете в романа са преведени от Цветан Стоянов.

Редактор: Милка Минева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Любка Иванова, Лидия Стоянова

Дадена за печат на 18.XII.1959 г.

Народна култура, София, 1960

 

Ф. М. Достоевский. Собрание сочинений в десяти томах

Государственное издательство художественной литературы, Москва, 1957

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от kipe

II

Князът изведнъж се приближи до Евгений Павлович.

— Евгений Павлич — каза той със странна разпаленост, като го хвана за ръката, — бъдете уверен, че аз ви смятам за най-благородния и най-добрия човек въпреки всичко; бъдете уверен в това…

Евгений Павлович толкова се учуди, че отстъпи крачка назад. За един миг той едва се сдържа да не избухне в силен смях; но като се взря повече в княза, забеляза, че той не беше като че ли на себе си или най-малкото се намираше в някакво особено състояние.

— Басирам се — извика той, — че съвсем не това искахте да кажете, княже, и че може би думите ви съвсем не бяха отправени към мене… Но какво става с вас? Лошо ли ви е?

— Възможно е, твърде е възможно и вие много тънко забелязахте, че може би не към вас аз исках да се обърна!

При тези думи той се усмихна някак странно и дори смешно, но изведнъж като че се разгорещи и извика:

— Не ми напомняйте за моето държане преди три дни! Много се срамувах през тези три дни… Знам, че съм виновен…

— Но… какво толкова ужасно сте направили?

— Виждам, че вие може би най-много от всички се срамувате за мене, Евгений Павлович; вие се червите, това показва, че имате прекрасно сърце. Аз ей сега ще си отида, бъдете сигурен.

— Но какво става с него? Да не би така да започват припадъците му? — уплашено се обърна Лисавета Прокофиевна към Коля.

— Не обръщайте внимание, Лисавета Прокофиевна, аз нямам припадък; ей сега ще си отида. Аз знам, че съм… обиден от природата. Двадесет и четири години бях болен, от раждането си до двадесет и четири годишната си възраст. Смятайте ме за болен и сега. Ей сега ще си отида, ей сега, бъдете сигурни. Аз не се червя — защото би било странно да се черви човек зарад болестта си, нали? — но аз съм излишен в обществото… Не от честолюбие го казвам… През тези три дни аз доста мислих и реших, че мой дълг е да ви предупредя искрено и благородно при пръв случай. Има известни идеи, известни възвишени идеи, за които не бива да говоря, защото непременно всички ви ще разсмея; току-що ми напомни за това княз Шч.… Аз нямам благопристойни жестове, нямам чувство за мярка; думите ми не отговарят на мислите ми, а това ги обезценява. И затова нямам право… освен това съм мнителен… убеден съм, че в тази къща не могат да ме обидят и ме обичат повече, отколкото заслужавам, но аз знам (а това сигурно ГО знам), че след двадесетгодишна болест сигурно нещо е останало, така че невъзможно е да не ми се присмиват… от време на време… нали така?

Той се оглеждаше наоколо, сякаш чакаше отговор и решение. Всички бяха мъчително изненадани от тази неочаквана, болезнена и, човек би рекъл, във всеки случай безпричинна постъпка. Но тя даде повод за един странен инцидент.

— Защо казвате това тук? — извика изведнъж Аглая. — Защо казвате това на тях? На тях! На тях!

Тя беше като че донемайкъде възмутена: очите й мятаха искри. Князът стоеше пред нея безмълвен и безгласен и изведнъж побледня.

— Тук няма нито един, който би бил достоен да слуша такива думи! — избухна Аглая. — Всички тук не струват, колкото малкото ви пръстче, нито колкото ума, нито колкото сърцето ви! Вие сте по-честен от всички, по-добър от всички, по-благороден от всички, по-чист от всички, по-умен от всички! Тук има хора, недостойни да се наведат и вдигнат кърпичката, която току-що изтървахте… Но защо се унижавате и се слагате по-долу от тях? Защо сте изкълчили всичко у вас, защо нямате гордост?

— Господи, кой би повярвал това? — плесна с ръце Лисавета Прокофиевна.

— Ура за бедния рицар! — извика възторжено Коля.

— Мълчете!… Как се осмеляват да ме обиждат тук във вашата къща! — нахвърли се изведнъж Аглая върху Лисавета Прокофиевна, изпаднала вече в онова състояние на истерия, когато човек не знае пречки и минава всяка граница. — Защо всички, всички до един ме измъчват? Защо, княже, всички ме закачат от три дни заради вас? За нищо на света аз няма да се омъжа за вас! Да знаете, че няма да го направя никога, на никаква цена! Добре го запомнете! Нима човек може да се ожени за такова смешно същество като вас? Погледнете се сега в огледалото, както сте застанали!… Защо, защо ме закачат, че съм щяла да се омъжа за вас? Вие трябва да го знаете! И вие сигурно сте в заговора с тях!

— Никой никога не ви е закачал! — промълви изплашена Аделаида.

— Никому и през ума не е минавало, такава дума не е била казвана! — извика Александра Ивановна.

— Кой я е закачал? Кога са я закачали? Кой е могъл да й каже подобно нещо? Бълнува ли, или не бълнува? — обърна се към всички Лисавета Прокофиевна, трепереща от гняв.

— Всички ми го казваха, всички до един през тези три дни! Никога, никога аз няма да се омъжа за него! — изкрещя Аглая, като се обля в горчиви сълзи, закри лицето си с кърпичка и падна на един стол.

— Но той още не е искал ръ…

— Аз не съм искал ръката ви, Аглая Ивановна — каза неволно князът.

— Какво-о? Какво значи това? — учудена, възмутена и ужасена извика изведнъж Лисавета Прокофиевна.

Тя не искаше да вярва на ушите си.

— Исках да кажа… исках да кажа — започна с разтреперан глас князът, — исках само да обясня на Аглая Ивановна… или по-скоро да имам честта да обясня, че съвсем не съм имал намерение… да имам честта да искам ръката й… дори когато и да било… В тая работа аз нямам никаква вина, Бога ми, никаква вина, Аглая Ивановна! Никога не съм имал намерение да искам ръката ви, никога и през ум не ми е минавало, никога няма да пожелая това, сама ще видите: бъдете сигурна! Някой лош човек ме е наклеветил пред вас! Бъдете спокойна!

При тези думи той се приближи до Аглая. Тя махна кърпичката, с която бе закрила лицето си, погледна го бързо, изгледа цялата му изплашена фигура, разбра смисъла на думите му и изведнъж прихна да се смее право в очите му — с такъв весел и несдържан смях, с такъв присмехулен и подигравателен смях, че Аделаида първа не издържа, особено когато също погледна княза: тя се спусна към сестра си, прегърна я и се разсмя също така несдържано и ученически весело като нея. Като ги гледаше, изведнъж почна да се усмихва и князът и с радостен и щастлив израз заповтаря:

— Е, слава Богу, слава Богу!

Сега вече не се стърпя и Александра и се разсмя от все сърце. Като че ли този смях на трите сестри нямаше да има край.

— Хайде, полудяха! — измърмори Лисавета Прокофиевна. — Ту те изплашат, ту…

Но смехът бе заразил вече и княз Шч., и Евгений Павлович, и Коля, който се смееше непрекъснато, а гледайки всички, смееше се и князът.

— Да вървим да се разхождаме, да вървим да се разхождаме! — извика Аделаида. — Всички заедно и непременно князът с нас; няма защо да си отивате, мили човече! Какъв мил човек е той, Аглая! Нали, мамичко? Ето защо аз трябва непременно, непременно да го целуна и прегърна зарад… зарад обяснението му преди малко с Аглая. Maman, миличка, нали ще позволите да го целуна? Аглая, позволи ми да целуна твоя княз! — извика лудетината и наистина подскочи към княза и го целуна по челото. Той хвана ръцете й, стисна ги силно, така че Аделаида насмалко не извика, погледна я с безкрайна радост и изведнъж бързо вдигна едната й ръка до устните си и три пъти я целуна.

— Да вървим! — подканваше Аглая. — Княже, вие ще ми бъдете кавалер. Позволяваш ли, maman? На годеника, който ми отказа? Нали завинаги се отказахте от мене, княже? Ала не така, не така се подава ръка на дама, нима не знаете как трябва да се хване под ръка едва дама? Ето така, да вървим, ние ще вървим най-отпреде; искате ли да вървим най-отпреде, tête-à-tête[1]?

Тя говореше неспирно и все току избухваше да се смее.

— Слава Богу! Слава Богу! — повтаряше Лисавета Прокофиевна, без сама да знае на какво се радва.

„Страшно особени хора!“ — помисли си княз Шч. може би за стотен път, откак дружеше с тях, но… харесваха му тези особени хора. Колкото до княза, може би той много не му харесваше; княз Шч. беше малко навъсен и като че угрижен, когато всички излязоха на разходка.

В най-весело настроение беше като че ли Евгений Павлович; през целия път до градинското казино той разсмиваше Александра и Аделаида, които вече се смееха с такава една готовност на шегите му, дотолкова, че той изведнъж почна да подозира, че може би те съвсем не го слушат. Без да си обясни защо, тази мисъл изведнъж го накара да се разсмее най-сетне извънредно силно и съвсем искрено (такъв беше характерът му!). Двете сестри, впрочем в най-празнично настроение, непрекъснато поглеждаха към Аглая и княза, които вървяха напред; поведението на най-малката им сестра им се виждаше много загадъчно. Княз Шч. се мъчеше непрекъснато да заприказва с Лисавета Прокофиевна за странични неща, може би за да я развлече, но й дотегна ужасно. Тя изглеждаше съвсем разсеяна и отговаряше, както дойде, а понякога съвсем не отговаряше. Ала загадките на Аглая Ивановна още не бяха се свършили тази вечер. Последната бе запазена за самия княз. Когато бяха на стотина крачки от вилата, Аглая бързо пошепна на своя кавалер, който продължаваше упорито да мълчи:

— Погледнете вдясно.

Князът погледна.

— Гледайте по-внимателно. Виждате ли оная пейка там, в парка, дето са трите големи дървета… зелената пейка?

Князът отговори, че я вижда.

— Харесва ли ви местността? Понякога рано, към седем часа сутринта, когато всички още спят, идвам да поседя тук сама.

Князът измънка, че местността е прекрасна.

— А сега ме оставете, не искам да вървя повече с вас под ръка. Или по-добре да вървим под ръка, но не ми казвайте нито дума. Искам да остана сама с мислите си…

Предупреждението беше във всеки случай излишно: и без да му заповядват, князът сигурно не би казал нито дума през време на разходката. Сърцето му заби ужасно, когато чу какво му каза тя за пейката. След минута той се размисли и със срам отпъди глупавата мисъл, която му бе дошла.

Както се знае или поне както цял свят твърди, публиката, която се събира през седмицата в Павловското градинско казино, е „по-избрана“, отколкото в неделни и празнични дни, когато идват „всякакви хора“ от града. Тоалетите не са празнични, но са изящни. Станало е обичай да идват да слушат музика. Оркестърът е може би наистина най-добрият от всички наши градински оркестри и свири нови неща. Атмосферата на семейственост и дори интимност не изключва нито коректността, нито благоприличието. Публиката, която се състои изключително от летовници, се познава и идва тук да се види. Мнозина го правят с истинско удоволствие и идват единствено затова, но има и други, които привлича само музиката. Скандалите са необикновено редки, но все пак избухват от време на време, дори в делничен ден. Впрочем и без това не може.

Този път вечерта беше прекрасна, а и публика имаше доста много. Всички места около оркестъра бяха заети. Нашата компания насяда на столове малко встрани, близо до левия изход. Тълпата и музиката оживиха малко Лисавета Прокофиевна и развлякоха госпожиците; те размениха погледи с някои от познатите си и отдалеч любезно кимнаха на други с глава; имаха също време да разгледат тоалетите, да забележат някои чудноватости, да си поприказват за тях, подигравателно да се усмихнат. И Евгений Павлович също така се кланяше наляво-надясно. Някои бяха вече забелязали, че Аглая и князът са заедно. Скоро някои познати млади хора се приближиха до майката и дъщерите; двама-трима останаха на разговор; това бяха приятели на Евгений Павлович. Един от тях беше много млад и много хубав офицер, много весел, много приказлив; той побърза да заведе разговор с Аглая и полагаше всички усилия да привлече вниманието й. Аглая беше много любезна с него и необикновено весела. Евгений Павлович поиска от княза позволение да му представи този свой приятел; князът почти не разбра какво искат от него, но запознанството стана, двамата се поклониха и си стиснаха ръцете. Приятелят на Евгений Павлович зададе един въпрос, но князът като че не отговори или така особено смънка нещо, че офицерът го изгледа втренчено, после погледна Евгений Павлович и след като разбра веднага защо той бе намислил да го запознава, едва-едва се усмихна и се обърна пак към Аглая. Евгений Павлович беше единственият, който забеляза, че в този миг Аглая изведнъж се изчерви.

Колкото се отнася до княза, той дори не забелязваше, че други приказват и любезничат с Аглая, а на моменти почти забравяше, че седи до нея. Понякога му се искаше да отиде някъде, съвсем да се махне оттук и дори предпочиташе някое мрачно, пусто място, дето би останал сам с мислите си и никой няма да знае къде е. Или поне да бъде у дома си, на терасата, но никой да няма при него, нито Лебедев, нито децата; да се тръшне на дивана, да зарови лице във възглавницата и да остане така един ден, една нощ, още един ден. В други моменти мечтаеше за планини, най-вече за едно познато планинско място, за което винаги обичаше да си спомня и дето с радост ходеше, когато живееше още там, за да гледа от това място селото долу в долината, едва виждащата се бяла нишка на водопада, белите облаци, един стар изоставен замък. О, как му се искаше да бъде сега там и да мисли за едно — о, цял живот само за едно, — и за хиляда години би му стигнало! И нека, нека съвсем забравят за него тук. О, това е дори необходимо; щеше дори да бъде по-добре съвсем да не го познаваха и всички тези образи, минали пред очите му, да бяха само сън. Впрочем сън или действителност — не е ли все едно! Понякога изведнъж той се заглеждаше в Аглая и по пет минути не откъсваше поглед от лицето й; но погледът му беше много странен: човек би рекъл, че гледа предмет, който се намира на две версти от него, или неин портрет, а не нея самата.

— Защо ме гледате така, княже? — попита тя изведнъж, като прекъсна веселия разговор и смях с околните. — Хваща ме страх; все ми се струва, че искате да протегнете ръката си и да докоснете лицето ми с пръст, за да го попипате. Нали така гледа, Евгений Павлич?

Князът изслуша думите й и като че ли се учуди, че те са отправени към него; след това разбра смисъла им, макар и не напълно, ала не отговори, но като видя, че тя и всички се смеят, изведнъж отвори уста и почна и той да се смее. Смехът наоколо се усили; офицерът, който сигурно беше весел човек, просто се пукна от смях. Изведнъж Аглая гневно си пошепна:

— Идиот!

— Господи! Нима е възможно да избере такъв… нима съвсем си е изгубила ума! — процеди през зъби Лисавета Прокофиевна.

— Това е шега. Същата шега, както и тогава с „бедния рицар“ — със сигурност пошепна на ухото й Александра, — нищо друго! Пак го взе на присмех, както си знае. Само че тази шега отиде много далече; това трябва да се прекрати, maman! Преди малко се кривеше като комедиантка, всички ни изплаши с лудорията си…

— Все пак добре, че е попаднала на такъв идиот — отговори й шепнешком Лисавета Прокофиевна. Забележката на дъщеря й я бе малко успокоила.

Ала князът чу, че го нарекоха идиот и трепна, но не поради този епитет, който той веднага забрави. В тълпата, недалеч от мястото, дето седеше, някъде отстрани — той не би могъл да посочи точно на кое място и в каква посока — му се мярна едно лице, бледо лице с къдрави тъмни коси, с усмивка и поглед, които му бяха добре познати — мярна се и изчезна. Твърде е възможно това да беше само плод на въображението му; от цялото видение останаха в паметта му само изкривената усмивка, очите и светлозелената франтовска кърпа на шията на господина, който му се беше мярнал. Изгуби ли се този господин в тълпата, или се мушна в намиращата се наблизо гара — князът също не би могъл да определи.

Но след минута той почна изведнъж бързо и неспокойно да се озърта; това първо видение можеше да предвещава или да предхожда второ видение. Това беше дори сигурно. Нима бе забравил за възможността от подобна среща, когато тръгваше насам? Наистина, когато вървеше към казиното, той като че не си даваше сметка тогава къде отива поради състоянието, в което се намираше. Ако знаеше или можеше да бъде по-внимателен, още преди четвърт час щеше да забележи, че от време на време Аглая също неспокойно хвърля бегъл поглед и сякаш също търси с очи нещо около себе си. Сега, когато по-силно личеше собственото му неспокойство, увеличи се и безпокойството и вълнението на Аглая и щом той погледнеше назад, почти веднага и тя се обръщаше. Скоро излезе наяве причината за тяхната тревога.

През страничния изход на казиното, близо до който бяха заели места князът и цялата компания Епанчини, изведнъж се появи цяла тълпа хора, най-малко десетина. Начело на тълпата вървяха три жени, две от които бяха чудно хубави и затова не беше никак странно, дето подире им вървяха толкова поклонници. Но и в поклонниците, и в жените имаше нещо особено, което ги отличаваше напълно от останалата публика, дошла да слуша музика. Почти всички веднага ги забелязаха, но повечето се правеха, че никак не ги виждат, с изключение на някои младежи, които се усмихнаха и си размениха шепнешком по някоя дума. Впрочем беше невъзможно да останат незабелязани: те явно парадираха, приказваха високо, смееха се. Можеше да се предположи, че мнозина от тях бяха пияни, макар че някои бяха облечени контешки и елегантно; ала забелязваха се и личности с много странен вид, странно облечени и със странно възбудени лица; имаше и няколко военни, както и възрастни; някои бяха с разкошни, широко и изящно ушити дрехи; те носеха пръстени и копчета на ръкавелите си, имаха великолепни смолисточерни перуки и бакенбарди, а по лицата им бе изписан особено благороден, макар и малко гнуснав израз; ала това бяха хора, от които бягат в обществото като от чума. Несъмнено между нашите извънградски места за събиране има и някои, които се отличават с необикновено благоприличие и с особено добро име; ала и най-предпазливият човек не е никога сигурен, че в някой момент няма да падне тухла върху главата му от съседната къща. Тъкмо такава тухла заплашваше сега да падне и върху пристойната публика, събрала се около оркестъра.

За да се мине от градината на площадката, дето бе настанен оркестърът, трябваше да се слезе по три стъпала. Тъкмо до тях се беше спряла и бандата и не се решаваше да слезе, но една от жените излезе напред; осмелиха се да я последват само двама души от свитата й. Единият беше доста скромен на вид човек на средна възраст с порядъчна външност във всяко отношение, но изглеждаше като стар ерген, тоест от тези, които никога никого не познават и които никой не познава. Другият, същински дрипльо, имаше много съмнителен вид и не се отделяше от своята дама. Никой друг не тръгна подир ексцентричната дама; но когато слезе долу, тя дори не се обърна, като че й беше съвсем безразлично върви ли някой след нея, или не. Тя продължаваше да се смее и да говори високо; облечена беше с голям вкус и богато, но малко по-елегантно, отколкото трябваше. Тя мина край оркестъра, за да отиде на отсрещната страна на площадката, дето близо до пътя една каляска чакаше някого.

Князът не бе я виждал повече от три месеца. Откак се беше върнал в Петербург, той се канеше всеки ден да отиде да я види; но може би го спираше някакво тайно предчувствие. Най-малкото не можеше да си даде сметка какво чувство би изпитвал в нейно присъствие, макар че — не без страх — се мъчеше да си представи тази среща. Едно само му беше ясно — срещата ще бъде мъчителна. Няколко пъти през тия шест месеца той си беше спомнял за първото впечатление, което му бе направило лицето на тази жена, още когато я бе видял само на портрет; ала дори това впечатление от портрета, спомняше си той, беше извънредно тежко. Месецът, който бе прекарал в провинцията и през който се виждаше с нея почти всеки ден, му беше подействувал така ужасно, че князът понякога отпъждаше от ума си дори спомена за това неотдавнашно минало. В самото лице на тази жена винаги бе имало за него нещо, което го измъчваше: разговаряйки с Рогожин, князът бе оприличил това чувство на безкрайно съчувствие и то беше истина: още когато погледна за пръв път портрета, това лице събуди у него всичките ужаси на съчувствието; чувството на състрадание и дори на страдание зарад това същество не бе напускало никога сърцето му, не го напусна и сега. Нещо повече: то беше още по-силно. И все пак обяснението, което бе дал на Рогожин, не го задоволяваше; едва сега, в този миг, когато тя неочаквано се появи, той разбра може би с непосредния си усет какво липсваше на това обяснение. Липсваха думите, които биха могли да изразят ужаса; да, ужаса! Сега, в този миг, той напълно го чувствуваше; имаше особени причини да бъде убеден, напълно убеден, че този жена е побъркана. Представете си, че човек, който обича една жена повече от всичко на света или предвижда възможността от такава любов, изведнъж види тази жена във вериги, зад желязна решетка, под пръчката на пазача — ето какво горе-долу беше чувството, което изпитваше сега князът.

— Какво става с вас? — бързо му пошепна Аглая, като го гледаше и наивно го дърпаше за ръката.

Той извърна към нея глава, изгледа я и видя, че в черните й очи блести някакъв пламък, който в този момент не можеше да си обясни. Помъчи се да й се усмихне, но изведнъж, сякаш в миг я забрави, пак отмести погледа си надясно и пак почна да следи необикновеното си видение. В този момент Настасия Филиповна минаваше край самите столове на госпожиците. Евгений Павлович продължаваше да разправя на Александра Ивановна някаква история, която сигурно беше много смешна и интересна, говореше бързо и оживено. Князът си спомняше по-късно, че Аглая бе казала изведнъж с полушепнещ глас: „О, каква…“

Неопределена и недоизказана фраза; в един миг Аглая се въздържа и не прибави нищо повече, но това беше вече достатъчно. Настасия Филиповна, която минаваше, като че ли без да забелязва никого, изведнъж се обърна към тях и сякаш едва сега съгледа Евгений Павлович.

— О-хо! Гледай къде бил! — извика тя, като изведнъж се спря. — Или не можеш го откри, когото и да пращаш да го търси, или като че нарочно ще го намериш там, дето най-малко очакваш… А пък аз мислех, че си там… у вуйчо си!

Евгений Павлович почервеня, погледна разярен Настасия Филиповна и побърза да отмести очи от нея.

— Какво? Нима не знаеш? Представете си, той още не знае! Застрелял се е! Тази сутрин вуйчо ти се е застрелял! Преди малко ми казаха, в два часа; сега половината град го знае; казват, че триста и петдесет хиляди рубли на държавата злоупотребил, а други казват: петстотин. А пък аз смятах, че все ще ти остави наследство; всичко изпапал. Много развратно старче беше… Хайде сбогом, bonne chance[2]! Наистина ли няма да заминеш? Ей, че навреме си даде оставката, хитрецо! Но какви глупости говоря аз? Знаел си, предварително си знаел: може би още вчера си знаел…

— Сега вече не можеше да има никакво съмнение, че с нахалната си натрапчивост и с парадирането на познанството си и несъществуващата интимност Настасия Филиповна преследваше някаква цел. В първия момент Евгений Павлович мислеше да се измъкне някак без много шум, като не обърне никакво внимание на оскърбителката. Ала думите й го поразиха като гръм; щом чу за смъртта на вуйчо си, той побледня като платно и се обърна към Настасия Филиповна, която му съобщи това. В този момент Лисавета Прокофиевна бързо стана от мястото си и като повлече всички подире си, едва не побягна оттам. Останаха за секунда само княз Лев Николаевич, сякаш в нерешителност, и Евгений Павлович, още недошъл на себе си. Ала Епанчини не бяха отминали и двадесетина крачки, когато избухна страшен скандал.

Офицерът, който беше голям приятел на Евгений Павлович и бе разговарял с Аглая, беше донемайкъде възмутен.

— Камшик трябва да играе тук, няма други средства да се справиш с тая твар! — почти високо каза той. (Изглежда, че от по-рано бе посветен в работата на Евгений Павлович.)

В един миг Настасия Филиповна се обърна към него. Очите й светнаха; тя се втурна към един млад човек, който бе застанал на две крачки от нея и когото тя не познаваше, изтръгна бързо от ръцете му тънкото тръстиково бастунче и с все сила удари оскърбителя по лицето. Всичко това стана в един миг… Офицерът разярен се нахвърли върху Настасия Филиповна, около която ги нямаше вече двамата й придружители; приличният господин на средна възраст бе успял вече да офейка, а пийналият бе застанал настрана и се заливаше от смях. След една минута без съмнение щеше да дойде полиция, но дотогава Настасия Филиповна зле щеше да си изпати, ако не беше й дошла неочаквана помощ: князът, който също стоеше на две крачки от нея, сполучи да хване изотзад ръцете на офицера. Той изтръгна едната си ръка и го блъсна силно в гърдите; князът отхвръкна на около три крачки и падна върху един стол. Ала Настасия Филиповна имаше вече до себе си двама нови защитника. Пред нападателя-офицер стоеше боксьорът, автор на известната на читателя статия и деен член на бившата рогожинска банда.

— Келер! Запасен поручик — представи се той надменно. — Ако желаете да се бием без оръжие, капитане, то аз, като защитник на слабия пол, съм на вашите услуги; ненадминат съм в английския бокс. Не се блъскайте, капитане; съчувствувам ви за кървавата обида, но не мога да позволя юмручна разправа с жена пред очите на публиката. А ако желаете да уредим работата по друг начин, както подобава на един бла-а-агороден човек, то вие естествено трябва да ме разберете, капитане…

Но капитанът се беше вече съвзел и не го слушаше. В този момент от тълпата излезе Рогожин, хвана бързо Настасия Филиповна под ръка и я отведе. Той също изглеждаше ужасно развълнуван, беше бледен и трепереше. Отвеждайки Настасия Филиповна, той успя все пак да се изсмее злобно в очите на офицера и с вид на тържествуващ дюкянджия да каже:

— Така-а! Намери ли си майстора! Разкървави си муцуната!

След като се съвзе и разбра напълно с какви хора има работа, офицерът (закривайки впрочем лицето си с кърпичка) се обърна вежливо към княза, който се беше вече изправил:

— Княз Мишкин ли, с когото имах удоволствието да се запозная?

— Тя е луда! Побъркана! Уверявам ви! — отговори князът с разтреперан глас, като, кой знае защо, протегна машинално към него треперещите си ръце.

— Аз не мога, разбира се, да се похваля с такива сведения, но необходимо ми е да знам вашето име.

Той кимна с глава и се отдалечи. Полицията пристигна точно пет секунди, след като бяха изчезнали последните действуващи лица. Впрочем скандалът не трая повече от две минути. Някои от публиката станаха от столовете си и си отидоха, други само смениха местата си, трети се радваха много на скандала, а четвърти намериха тема за оживен разговор. С една дума, работата се приключи както винаги. Оркестърът засвири отново. Князът тръгна след Епанчини. Ако той беше се сетил или бе имал време да погледне вляво, след като го блъснаха и беше паднал на стола, щеше да види на двадесетина крачки от себе си Аглая, която се беше спряла да гледа скандалната сцена, без да обръща внимание, че я викат майка й и сестрите й, отминали вече нататък. Княз Шч. изтича до нея и най-после я убеди да побърза и да тръгне. Лисавета Прокофиевна си спомняше по-късно, че Аглая се върна при тях толкова развълнувана, че надали бе чула техните повиквания. Но когато точно след две минути те влязоха в парка, Аглая каза с обикновения си равнодушен и капризен глас:

— Исках да видя как ще свърши комедията.

Бележки

[1] Насаме.

[2] Желая ти успех.