Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 77 гласа)

V

Беше вече късно, почти два и половина, и князът не завари Епанчин у дома му. Той остави картичката си и реши да отиде да потърси Коля в хотел „Везни“, а ако го няма там — да му остави бележка. Във „Везни“ му казаха, че Николай Ардалионович излязъл още от заранта, но на излизане помолил да кажат, ако някой случайно го търси, че може би ще се върне към три часа. Не си ли дойде до три и половина — значи, е отишъл с влака в Павловск, на вилата при генералшата Епанчина, и, значи, там ще обядва. Князът реши да почака и междувременно си поръча обед.

До три и половина и дори до четири Коля не дойде. Князът излезе и тръгна машинално, където му видят очите. В началото на лятото в Петербург се случват понякога прелестни дни — светли, топли, тихи. Като че ли нарочно този ден беше един от тези редки дни. Някое време князът се скита безцелно. Малко познаваше града. Спираше се понякога на кръстопътищата пред някои къщи, на площади, на мостове; отби се по едно време да си почине в сладкарница. От време на време започваше да се вглежда с голямо любопитство в минувачите, но най-често не забелязваше нито тях, нито къде всъщност отива. Той беше в мъчително напрежение и безпокойство и в същото време изпитваше необикновена нужда от усамотение. Искаше му се да бъде сам и съвсем пасивно да се отдаде на това измъчващо напрежение, без да търси някакъв изход. Отвращаваше се и не искаше да разрешава нахлулите в душата и сърцето му въпроси. „Гледай ти, мигар аз съм виновен за всичко това“ — шепнеше си той почти без да съзнава какво говори.

Към шест часа той се намери на гарата за Царское село. Самотата скоро му стана непоносима; нов порив обхвана пламенно сърцето му и за миг ярка светлина озари мрака, който потискаше душата му. Той си взе билет за Павловск и с нетърпение бързаше да замине; чувствуваше се наистина жертва на някакво преследване и причината за това беше действителна, а не измислена, както може би бе наклонен да мисли. Почти седнал вече във вагона, изведнъж хвърли току-що купения си билет на пода и излезе от гарата, смутен и замислен. След малко, вече на улицата, изведнъж като че ли си припомни нещо, като че ли внезапно се досети за нещо много странно, което дълго време вече го безпокоеше. Изведнъж трябваше ясно да осъзнае, че върши нещо, за което отдавна вече постоянствуваше, но което и до този момент той все още не забелязваше: ето вече няколко часа, дори още когато беше във „Везни“, а може би дори преди да отиде там, от време на време той започваше изведнъж като че да търси нещо около себе си. После забравяше за дълго, дори за половин час, но изведнъж пак започваше да се оглежда неспокойно и да търси наоколо.

Ала едва забелязал в себе си това болезнено и досега съвсем несъзнателно движение, на което толкова отдавна вече се беше подчинил, изведнъж пред него се мярна и друг спомен и извънредно много го заинтересува: спомни си, че в момента, когато бе забелязал, че все търси нещо около себе си, той бе застанал на тротоара пред прозореца на един дюкян и с голямо любопитство разглежда изложените на прозореца неща. Сега му се прииска на всяка цена да провери дали наистина е стоял само преди пет минути пред прозореца на този дюкян, дали не му се е привидяло така, дали не се е нещо объркал. Съществуват ли в действителност този дюкян и тези неща? Защото той наистина се чувствуваше днес в особено болезнено настроение, горе-долу както се случваше с него някога, когато започваха припадъците му. Той знаеше, че в тези часове преди припадъците той е необикновено разсеян и често дори обърква предметите и лицата, ако не съсредоточи върху тях цялото си внимание. Ала имаше и една особена причина, поради която му се беше приискало толкова много да провери дали бе стоял пред дюкяна: между нещата, изложени на прозореца на дюкяна, имаше една вещ, на която той бе спрял погледа си и дори я бе оценил на шестдесет сребърни копейки — той помнеше това въпреки всичката си разсеяност и тревога. Следователно, ако този дюкян съществува и тази вещ наистина е изложена между другите неща, ще рече, че той всъщност се е спрял за тази вещ. Ще рече, тази вещ е представяла за него толкова голям интерес, че е привлякла вниманието му дори когато той се е намирал в тежко смущение, обзело го веднага след излизането от гарата. Той вървеше, почти тъжно загледан надясно и сърцето му биеше от тревога и нетърпение. Но най-после ето го дюкяна, той го намери! Той беше вече на около петстотин крачки от него, когато му хрумна да се върне. Ето я и тази вещ за шестдесет копейки: „Наистина не струва повече!“ — каза си той още веднъж и се засмя. Но смехът му беше истеричен; чувствуваше се много зле. Спомни си ясно сега, че тъкмо тук, застанал пред този прозорец, той изведнъж се беше обърнал точно както одеве, когато улови погледа на Рогожин върху себе си. Като се убеди, че не се е излъгал (в което впрочем и преди проверката беше напълно убеден), той тръгна и се отдалечи с бързи крачки от дюкяна. Всичко това трябваше по-бързо да се обмисли, на всяка цена да се обмисли; ясно беше сега, че и на гарата не е имал халюцинация, че без друго с него се е случило нещо действително и без друго то е във връзка с предишното му безпокойство. Но той пак не можа да преодолее някакво вътрешно непобедимо отвращение: не пожела да обмисли нищо, не се зае да го обмисли, а се замисли за нещо съвсем друго.

Той се замисли между другото и за това, че в епилептичното му състояние имаше един момент почти преди самия припадък (впрочем ако припадъкът наистина настъпеше), когато сред мъката, душевния мрак и потиснатостта изведнъж като че ли мозъкът пламваше в известни мигове и от един път всичките му жизнени сили се напрягаха с необикновена устремност. В тези мигове, бързи като светкавица, възприятието му за живота, за самосъзнанието почти се удесеторяваше. Необикновена светлина озаряваше ума и сърцето му; всички негови вълнения и съмнения, всичките му тревоги като че ли отведнъж стихваха, изясняваха се сред някакво небивало спокойствие, изтъкано от светла радост, хармония и надежда и изпълнено с разбиране на първопричините на нещата. Но тези моменти, тези проблясъци бяха още само предчувствие на оная решителна секунда (никога повече от една секунда), от която започваше самият припадък. Тази секунда беше, разбира се, непоносима. Когато вече се възвърнеше здравето му и той се размисляше за този миг, често си казваше: та всички тези светкавици и проблясъци на висше самочувствие и самосъзнание, а ще рече и на „висше битие“, не са нищо друго освен болест, нарушение на нормалното състояние, а щом е така, това съвсем не е висше битие, а, напротив, трябва да бъде сметнато за най-низше битие. И все пак той стигна най-после до извънредно парадоксалното заключение: „Какво значение има, че това е болест? Какво ме интересува, че напрежението е ненормално, щом самият резултат, щом моментът на усещането, за който си спомням и го анализирам вече в здраво състояние, се оказва във висша степен хармония, красота, дава ми небивалото и неподозирано досега чувство за пълнота, за мярка, за примирение и възторжено молебствено сливане с най-висшия синтез на живота?“ Тези мъгляви изрази се виждаха на самия него много понятни, макар и още твърде слаби. Че това е наистина „красота и молитва“, че това е наистина „висш синтез на живота“ — той не се съмняваше и не можеше да допусне съмнения. Та нали в този момент неговите видения не бяха ненормалните и измамливи халюцинации от хашиша, опиума или виното, които унижават ума и извращават душата? По този въпрос той можеше да съди правилно, щом минеше болезненото му състояние. Тези мигове бяха тъкмо само едно необикновено усилие на самосъзнанието — ако трябва да изразим това състояние само с една дума, — на самосъзнанието и в същото време на самоусещането, в най-висша степен непосредно. Ако в тази секунда, тоест в най-последния съзнателен момент преди припадъка, той успееше да си каже ясно и съзнателно: „Да, за този момент човек би могъл да даде живота си!“, наистина този момент сам по себе си струваше цял живот. Впрочем той не държеше за диалектичната страна на своето заключение: затъпяването, душевният мрак, идиотизмът стояха ясно пред него като последица от тези „върховни моменти“. По това, разбира се, той не би почнал да спори сериозно. В заключението, тоест в преценката му на този момент несъмнено имаше грешка, но смущаваше го все пак донякъде реалността на усещането. А какво да прави наистина с реалността? Защото така ставаше, защото в същата тази секунда той успяваше да си каже, че тази секунда, след безкрайното щастие, което напълно изпитва сега, би могла да струва цял живот. „В този момент — бе казал той веднъж на Рогожин в Москва, през време на тамошните им срещи, — в този момент ми става някак ясен странният израз: не ще има вече време.“[1] „Навярно — бе прибавил той усмихнат — това е същият оня момент, в който не е успяла да се изпразни прекатурената стомна с вода на епилептика Мохамед[2], но той успял през това време да разгледа всички селения на аллаха.“ Да, в Москва те често се виждаха с Рогожин и приказваха не само за това. „Рогожин каза преди малко, че съм му бил тогава като брат; за пръв път днес го каза“ — помисли си князът.

Тази мисъл му дойде, когато седеше на пейка под едно дърво в Лятната градина. Беше около седем часът. Градината беше празна; някакъв тъмен облак бе забулил за миг залязващото слънце. Атмосферата беше задушна и предвещаваше далечна буря. Князът намираше известна привлекателност в сегашното си съзерцание. Той насочваше спомените и съзнанието си към всеки външен предмет и това му правеше удоволствие: все му се искаше да забрави нещо, сегашното, насъщното, но погледнеше ли около себе си, веднага пак му се изпречваше мрачната му мисъл, мисълта, от която толкова искаше да се отърве. Спомни си, че днес на обеда в гостилницата бе говорил с келнера за едно необикновено странно убийство, което бе станало наскоро и бе вдигнало голям шум. Но щом си спомни за това, изведнъж пак се случи с него нещо особено.

Необикновено, неудържимо желание, почти истинска съблазън изведнъж скова волята му. Той стана от пейката и излезе от градината по посока на Стария Петербург. Малко преди това на кея на Нева той бе помолил един минувач да му посочи тази част от града отвъд реката. Посочиха му я, но тогава той не се запъти натам. Пък и знаеше, че няма какво да търси днес там. Отдавна имаше адреса на роднината на Лебедев и лесно можеше да намери къщата; но той знаеше почти със сигурност, че няма да я намери в къщи. „Без друго е заминала за Павловск, иначе Коля щеше да остави бележка във «Везни», както бяхме уговорили.“ Така че, ако отиваше сега нататък, разбира се, не беше, за да я види. Изкушаваше го друго, мрачно, мъчително любопитство. Хрумнала му бе една нова, внезапна идея…

Но за него беше вече напълно достатъчно и това, че бе тръгнал и знаеше къде отива: след една минута той пак вървеше, почти без да забелязва накъде върви. Стана му изведнъж ужасно противно и, кажи-речи, невъзможно да продължава да мисли по „внезапната си идея“. С мъчително напрягане на вниманието си той се взираше във всичко, което се изпречеше пред него, гледаше небето, гледаше Нева. Опита се да заприказва с едно срещнато детенце. Може би и епилептичното му състояние се засилваше. Като че ли наистина бурята се надигаше, макар и бавно. Чуваше се вече далечен гръм. Задухата нарастваше…

Кой знае защо, все си спомняше сега за племенника на Лебедев, когото бе видял днес, както човек си спомня понякога досаден и до глупост омръзнал му музикален мотив. Странното беше, че все си го представяше като убиеца, за когото бе споменал одеве Лебедев, когато го запозна с племенника си. Да, за този убиец той бе чел вече много отдавна. Много бе чел и слушал за такива неща, откакто се върна в Русия; упорито следеше всичко това. А днес бе проявил дори доста голям интерес в разговора си с келнера тъкмо по същото убийство на Жемарини. Спомни си, че келнерът бе на същото мнение като него. Представи си физиономията му; умно момче, сериозно и събудено — впрочем „кой го знае какъв е. Мъчно е да отгатваш характерите на хората в една страна, която още не познаваш.“ Ала той почваше да вярва страстно в руската душа. О, колко много, колко съвсем нови неща бе научил през тези шест месеца — и неподозирани, и нечувани, и неочаквани! Ала чуждата душа е загадка, и руската душа е загадка; за мнозина е загадка. Ето на — той дълго дружи с Рогожин, сближиха се, побратимиха се, — а познава ли той Рогожин? Впрочем във всичко това има понякога такъв хаос, такава обърканост, такова безобразие! И колко отвратителен и самодоволен хлапак е този племенник на Лебедев! Впрочем какво говоря аз? (Продължаваше унесен князът.) Нима той е убил тези шест същества, тези шест души? Аз като че ли нещо бъркам… Колко странно! Вие ми се свят… А колко симпатично, колко мило лице има голямата дъщеря на Лебедев, тази, която държеше бебето! Какъв невинен, какъв почти детски израз и какъв почти детски смях! Чудно, че той бе почти забравил това лице и едва сега си спомни за него. Лебедев тропа с крака срещу тях, но навярно ги обожава всичките. Ала той обожава и своя племенник, това е вярно, както е вярно, че две по две правят четири!

Впрочем какво се е заел той, дошъл едва днес, да ги съди толкова решително, да издава окончателни присъди срещу тях? Лебедев например беше днес за него истинска гатанка: очакваше ли той да намери подобен Лебедев? Познаваше ли го преди това от тая му страна? Лебедев и Дюбари — Господи! Впрочем ако един ден Рогожин убие, то поне няма да бъде така безразборно. Няма да има този хаос. Инструментът, поръчан по чертеж[3], и шестте Жамарини, заклани в пълен делириум! Нима Рогожин притежава инструмент, направен по чертеж… той има… но… нима е сигурно, че той ще убие?! — трепна изведнъж князът. „Не е ли престъпление, не е ли низост от моя страна така цинично-откровено да направя подобно предположение!“ — извика той и почервеня от срам. Беше изумен. Спря се изведнъж като закован на улицата. Неочаквано си спомни и гарата за Павловск одеве, и Николаевската гара, и въпроса, зададен направо в лицето на Рогожин за очите, и кръста на Рогожин, сега на шията му, и благословията на майка му, при която той сам го заведе, и последната конвулсивна прегръдка, последното отричане на Рогожин на стълбата — и след всичко туй да осъзнае, че търси непрекъснато нещо около себе си, и този дюкян, и тази вещ… що за низост! И след всичко това той върви сега с „особена цел“, с особена „внезапна идея“. Чувство на отчаяние и болка завладя цялата му душа. Веднага помери да се върне в хотела си; дори се обърна и тръгна назад, но след минута се спря, помисли и пак пое по предишния път.

Но той беше вече в Стария Петербург, наближаваше къщата; ала нали не иде сега тук с предишната цел, нали не е подчинен на някаква „особена идея“! Как можеше да бъде другояче! Да, болестта му се връща, няма съмнение; може би ще има припадък още днес. И наближаването на припадъка е причина за целия този душевен мрак, припадъкът е виновен за „идеята“ му! Сега мракът е разпръснат, демонът е прогонен, няма съмнения, сърцето му се радва! И толкова отдавна не я е виждал, трябва да я види. Да, би желал да срещне сега Рогожин, да го хване за ръката и да тръгнат заедно… Сърцето му е чисто; мигар е съперник на Рогожин? Утре ще отиде при него и ще му каже, че я е видял; та нали той се е пребил да дойде тук по-бързо, както каза днес Рогожин, само за да я види! Може би той ще я завари, защото не е сигурно, че е в Павловск!

Да, всичко това трябва да бъде сега изяснено, за да си четат ясно един другиму в душата, за да ги няма тези мрачни и страстни отричания, както днес се отрече Рогожин, и нека всичко се реши свободно и… светло. Нима Рогожин е неспособен да понася светлината? Той казва, че я обича не така, че в него няма състрадание, няма „никакво такова съжаление“. Наистина той прибави след това: „Може би твоето състрадание е по-силно от моята любов“, но той сам се клевети. Хм, Рогожин с книга в ръце — нима това вече не е „състрадание“, не е начало на „състрадание“? И нима тази книга в ръцете му не е доказателство, че той напълно си дава сметка какво трябва да бъде отношението му към нея? А разказът му днес? Не, в него има нещо по-дълбоко от страстта. И нима само страст възбужда нейното лице? Пък и възможно ли е дори това лице да възбужда сега страст? То причинява страдание, то грабва цялата душа, то… и изведнъж князът почувствува как мъчителен спомен парна сърцето му.

Да, мъчителен. Той си спомни каква мъка беше за него неотдавна, когато за пръв път почна да забелязва в нея признаци на безумие. Тогава той почти изпита отчаяние. И как можа да я остави, когато тя избяга тогава от него, за да отиде при Рогожин? Той трябваше да се втурне подире и, а не да чака вести от нея. Но… възможно ли е Рогожин да не е забелязал досега в нея признаци на безумие?… Хм… Рогожин вижда във всичко други причини, страстни причини! Ревността му стига до безумие! Какво искаше да каже днес с предположението си? (Князът изведнъж се изчерви и сърцето му сякаш почувствува тръпка.)

Но какъв смисъл да си спомняш това? Безумие имаше и у единия, и у другия. А би било почти немислимо, почти жестоко и безчовечно той, князът, да обича със страст тази жена. Да, да! Не, Рогожин сам се клевети: той има широко сърце, което е способно и да страда, и да съчувствува. Когато научи цялата истина и когато се убеди колко нещастно същество е тази разстроена полуумна жена — нима няма да й прости цялото минало, всичките си мъки? Нима няма да й стане слуга, брат, приятел, провидение? Състраданието ще осмисли живота на Рогожин и ще го научи, защото то е най-важният и може би единственият закон на битието на цялото човечество. О, колко непростимо и безчестно е виновен той пред Рогожин! Не, не „руската душа е загадка“, а неговата собствена, щом той можа да допусне такъв ужас. За няколкото негови топли и сърдечни думи в Москва Рогожин вече го нарича брат, а той… Но всичко това иде от болестта, от бълнуванията! Всичко това ще мине!… Колко мрачно каза днес Рогожин, че „загубва вярата си“! Сигурно този човек страда силно. Той казва, че „обича да гледа тази картина“; това не значи, че обича да я гледа, а че чувствува нужда. Рогожин не е само страстна душа; той е все пак борец: иска със сила да върне загубената си вяра. Чувствува сега мъчителна нужда от нея… Да! Да вярва в нещо! Да вярва в някого! А колко странна е тази картина на Холбайн… А, ето улицата! Ето сигурно и къщата, точно така, № 16, „дом на Филисова, жената на колежкия секретар. Тук е!“ Князът позвъни и попита за Настасия Филиповна.

Отговори му самата стопанка на къщата, че Настасия Филиповна е отишла още сутринта в Павловск у Дария Алексеевна и дори „може да се случи да остане там няколко дни“. Филисова беше дребна жена на около четиридесет години, с живи очи и дългообразно лице, и гледаше лукаво и изпитливо. На въпроса й за името му — въпрос, на който като че ли нарочно тя придаде отсянка на тайнственост — князът отначало помисли да не отговори, но веднага се върна и настойчиво помоли да кажат името му на Настасия Филиповна. Филисова погледна на тази настойчивост със заострено внимание и с необикновено тайнствен вид, сякаш искаше да каже: „Не се безпокойте, разбрах.“ Изглежда, че името на княза й направи много силно впечатление. Князът я погледна разсеяно, извърна се и тръгна към хотела си. Но той не изглеждаше такъв, какъвто бе, когато позвъни у Филисова. Външността му пак се беше променила неимоверно, и то в един миг: той пак вървеше бледен, немощен, измъчен, развълнуван; коленете му трепереха и загадъчна, разсеяна усмивка блуждаеше по посинелите му устни: „внезапната му идея“ изведнъж се беше потвърдила и оправдала и — той пак вярваше на своя демон!

Ала потвърди ли се тя? Оправда ли се? Защо отново това треперене, тази студена пот, този леден мрак в душата? Дали защото пак видя тези очи? Но нали той се беше запътил от Лятната градина единствено за да ги види! Нали в това се и състоеше „внезапната му идея“. Той би изпитал силното желание да види „одевешните очи“, за да се убеди окончателно, че непременно ще ги срещне там, пред тази къща. Това беше трескавото му желание и защо сега е така потиснат и смаян, задето наистина току-що ги бе видял? Сякаш не бе очаквал! Да, това бяха същите очи (а че бяха същите, няма вече никакво съмнение!), които светнаха срещу него сутринта в тълпата, когато той слизаше от влака на Николаевската гара; същите (съвсем същите), чийто поглед бе почувствувал след обед у Рогожин зад гърба си в момента, когато сядаше. Рогожин отрече одеве; той попита с изкривена, ледена усмивка: „Чии бяха тези очи?“ И преди малко, на гарата за Царское село — когато се качваше във влака, за да отиде при Аглая, и изведнъж пак видя тези очи, вече за трети път този ден, — на княза ужасно му се прииска да се приближи до Рогожин и да му каже „чии бяха тези очи!“. Но той напусна бързо гарата и се съвзе едва пред дюкяна на ножаря в момента, когато стоеше и оценяваше на шестдесет копейки един предмет с еленова дръжка. Странният и ужасен демон се бе вкопчил за него окончателно и не искаше вече да го пусне. Този демон му бе пошепнал в Лятната градина, когато той седеше унесен под липата, че щом Рогожин е сметнал за нужно да го следи още от сутринта и да го дебне на всяка крачка и е узнал, че той няма да замине за Павловск (което, разбира се, беше съдбоносно сведение за него), непременно ще отиде там, в Стария Петербург, за да изварди край оная къща пристигането на княза, който му е дал същата сутрин честната си дума, че „няма да отиде да я види“ и че „не е дошъл за това в Петербург“. И ето князът се устреми трескаво към оная къща и какво чудно в това, че наистина срещна там Рогожин? Той видя само един нещастен човек, чието настроение е мрачно, но лесно обяснимо. Този нещастник дори не се криеше сега. Да, одеве, кой знае защо, Рогожин отрече и излъга, но на гарата стоеше, без да се крие. Ако някой се криеше, това беше той, а не Рогожин. А сега, пред къщата, стоеше на отсрещния тротоар, на петдесетина крачки в диагонал, и чакаше със скръстени ръце. Тук вече се виждаше много добре и като че нарочно искаше да го виждат. Стоеше като изобличител и като съдия, а не като… Като какъв наистина?

Но защо князът, вместо да се приближи сега към него, се отдалечи, като че не беше го забелязал, въпреки че очите им се срещнаха. (Да, очите им се срещнаха и те се погледнаха.) Нали сам искаше преди малко да го хване за ръка и да отиде там заедно с него? Нали сам искаше да отиде утре при него и да му каже, че е ходил у нея? Нали, идейки насам, на половината път, сам се отрече от своя демон, когато изведнъж радост изпълни душата му? Или наистина имаше нещо такова в Рогожин, тоест в общия днешен вид на този човек, в цялата съвкупност от неговите думи, движения, постъпки, погледи, което можеше да оправдае ужасните предчувствия на княза и възмутителния шепот на демона му? Нещо, което бие на очи, но е мъчно да се анализира и разправи, невъзможно е да се докаже достатъчно логично, но въпреки цялата си тази мъчнотия и невъзможност прави съвсем цялостно и неотразимо впечатление, което неволно се превръща в абсолютно убеждение?…

Убеждение — в какво? (О, как се измъчваше князът от чудовищността, от „унизителността“ на това убеждение, на „това низко предчувствие“ и как обвиняваше самия себе си!) Кажи де, ако смееш, в какво? — казваше си той непрекъснато с укор и с предизвикателство. — Формулирай, осмели се да изразиш цялата си мисъл ясно, точно, без колебание! О, аз съм безчестен! — повтаряше той с негодувание и с почервеняло лице. — С какви очи ще гледам сега цял живот този човек! О, какъв ден! О, Боже, какъв кошмар!

Имаше един миг в края на този дълъг и мъчителен път от Стария Петербург, когато изведнъж непреодолимо желание обхвана княза — да отиде веднага при Рогожин, да го причака, да го прегърне засрамен, разплакан, да му каже всичко и отведнъж да тури точка на всичко. Но той беше вече стигнал до хотела си… Как не му хареса одеве този хотел, тези коридори, цялата тази сграда, стаята му — как не му харесаха от пръв поглед; на няколко пъти през деня той си спомняше с някакво особено отвращение, че ще трябва да се прибере тук… „Но какво ми е, защо като някаква болна жена вярвам днес на всяко предчувствие!“ — каза си той ядосано и подигравателно и се спря пред портата. Нов, непоносим прилив на срам, почти на отчаяние, го прикова на място пред портата. Той се спря за миг. Така се случва понякога с хората: непоносими внезапни спомени, особено примесени със срам, обикновено ви спират за миг на място. „Да, аз съм човек без сърце, страхливец!“ — повтори той мрачно и понечи забързано да влезе, но… пак се спря…

В този вход, и без това не много светъл, в този момент беше съвсем тъмно: надвисналият буреносен облак бе погълнал вечерната светлина и тъкмо когато князът наближаваше хотела, облакът изведнъж се разтвори и се изля. Когато след кратко спиране той тръгна бързо — намираше се на прага на портата, пред самия вход откъм улицата, — изведнъж зърна в дъното на вратата, в полумрака, до стълбата, един човек. Този човек като че ли чакаше нещо, но бързо се мярна и изчезна. Князът не можа да го различи ясно и, разбира се, съвсем не би могъл да каже със сигурност кой беше той, толкова повече, че през там минаваха много хора; това беше хотел и винаги непрекъснато се движат хора, които влизат, бързат през коридорите и излизат. Но изведнъж той почувствува твърдо и неизказано убедително, че е познал този човек и че той не може да бъде друг освен Рогожин. Миг след това князът се спусна подире му по стълбата. Сърцето му примря. „Сега всичко ще се изясни!“ — каза си той с чудна увереност.

Стълбата, по която изтича князът, направо от вратата, водеше за коридорите на първия и втория етаж, дето бяха и стаите на хотела. Тази стълба, както е във всички отдавна строени къщи, беше каменна, тъмна, тясна и се виеше около дебел каменен стълб. На първата площадка в този стълб имаше една вдлъбнатина, нещо като ниша, широка не повече от една стъпка и дълбока около половин стъпка. Но един човек можеше да се побере в нея. Колкото и да беше тъмно, щом князът изтича на площадката, веднага забеляза, че в тази ниша, кой знае защо, се крие човек. Първото желание на княза беше да отмине и да гледа вдясно. Но щом направи една крачка, не се стърпя и се обърна.

Двете одевешни очи, същите, изведнъж се срещнаха с неговите. Скритият в нишата човек също бе излязъл крачка напред. Една секунда и двамата стояха лице срещу лице, почти допирайки се. Изведнъж князът го хвана за раменете и го издърпа назад към стълбата, по-близо към светлината: искаше да види по-ясно лицето.

Очите на Рогожин засвяткаха и яростна усмивка изкриви лицето му. Той вдигна дясната си ръка и нещо блесна в нея; князът и не помисли да я спре. Спомняше си само по-късно, че сякаш бе извикал:

— Парфьон, не вярвам!…

След това изведнъж като че ли нещо се разтвори пред него: необикновена вътрешна светлина озари душата му. Този миг продължи може би половин секунда; ала князът ясно и съзнателно помнеше началото, първия звук на своя страшен вик, който се изтръгна неусетно от гърдите му и който той не би могъл с никаква сила да спре. След това съзнанието му в миг угасна и настъпи пълен мрак.

Дойде му епилептичен припадък, какъвто отдавна не беше му идвал. Знае се, че припадъците на епилепсията идват в един миг. В този миг изведнъж лицето се изкривява ужасно, особено погледът. Конвулсии и спазми обхващат цялото тяло и всички черти на лицето. От гърдите се изтръгва страшен вик, какъвто човек не може нито да си представи, нито да сравни с нещо; в този вик изведнъж изчезва като че ли всичко човешко и много мъчно е, ако не и невъзможно, да помислиш и допуснеш, че крещи този същият човек. Струва ти се дори, че сякаш крещи някой друг, който се намира вътре в болния. Така поне мнозина са предали своето впечатление, а у мнозина видът на епилептика през време на кризата всява страшен и непоносим ужас, в който има дори нещо мистично. Навярно такъв внезапен ужас ведно с всички други страшни впечатления на момента изведнъж са сковали Рогожин на място и така спасиха княза от неизбежния удар на ножа, който бе дигнат вече върху него. След това Рогожин нема̀ време да си даде сметка за припадъка и като видя, че князът залитна и изведнъж падна възнак надолу по стълбата, удряйки си силно тила в каменното стъпало, изтича стремглаво надолу, заобиколи падналия и излетя като луд от хотела.

От конвулсиите и спазмите тялото на болния се сплъзна по стъпалата — не повече от петнадесет — чак до началото на стълбата. Много скоро, не повече от пет минути, забелязаха падналия и се събра тълпа. Една локвичка кръв около главата будеше недоумение: сам ли се е ударил човекът, или „имаме престъпление“. Ала скоро някои разбраха, че това е епилептичен припадък; един от слугите позна в княза клиента от тая заран. Последните съмнения бяха разпръснати благодарение на едно твърде щастливо обстоятелство.

Коля Иволгин, който бе обещал да бъде във „Везни“ към четири часа и вместо това бе заминал за Павловск, неочаквано отказа „да хапне“ у генералшата, а се върна в Петербург и побърза да отиде във „Везни“, дето беше към седем часа вечерта. Щом научи от оставената му бележка, че князът е в града, той отърча на посочения в нея адрес. В хотела узна, че князът е излязъл и слезе долу в ресторанта да го почака, като пиеше чай и слушаше латерната. Щом чу случайно да приказват, че някой припаднал, той изтича на местопроизшествието, подтикван от вярно предчувствие, и позна княза. Веднага се взеха необходимите мерки. Князът бе пренесен в стаята му; макар и да се свести, доста време мина, докато дойде в пълно съзнание. Докторът, който бе повикан да прегледа раните на главата, предписа компреси и заяви, че няма никаква опасност от контузването. А когато след един час князът почна да разбира доста добре какво става около него, Коля го пренесе с файтон от хотела в къщата на Лебедев. Лебедев прие болния с необикновен жар и угодничество. Заради него ускори и отиването на почивка: на третия ден всички бяха вече в Павловск.

Бележки

[1] … „не ще има вече време“. — Тези думи са взети от апокалипсиса.

[2] … прекатурената стомна с вода на епилептика Мохамед… — Мохамед (около 570–632) — религиозен проповедник, смятан за основател на исляма; според преданието Мохамед страдал от епилепсия и припадъците му се съпровождали с видения и халюцинации. В библиотеката си Достоевски е имал френски превод на корана (виж Л. П. Гроссман, Семинарии по Достоевскому, М.-П, 1923, стр. 44).

[3] Инструментът, поръчан по чертеж… — Тези мисли на княза също са свързани с подробности от убийството на Жемарини (виж бележката към стр. 208). По време на следствието се е изяснило, че Горски, готвейки се за убийството, предварително се е снабдил с пистолет и го занесъл за почистване у един железар. Освен това по специален, направен от него чертеж, той поръчал един инструмент, нещо като топуз, като обяснил, че той уж му трябвал за правене на гимнастика.