Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (95)

23

В малка стая на скромно мебелирания апартамент, в който живееше Християн Естерхази с майка си, седеше графиня Натали, изоставената, нещастна съпруга на черния майор, а около нея играеха двете й деца Роберт и Виктория.

Известно ни е вече, че Християн бе спасил графинята през онази страшна нощ, когато искаше да удави децата и себе си в заледената Сена, и я бе завел у дома си. Нещастната Натали бе намерила при добрите хора сърдечно и топло отношение. Те й бяха предложили да остане у тях, и което бе най-важното, никога не я оставяха да чувства, че е напълно безпомощна. Натали пък бе решила още от първия ден да не бъде в тежест на Християн и на майка му, която бе напълно парализирана.

Бедната графиня нямаше собствено богатство, понеже съпругът й бе пропилял зестрата й още през първата година на брака им, се принуди да търси работа, за да изхрани себе си и своите деца. Тя не смяташе работата за нещо срамно. В това отношение се различаваше коренно от другите дами от нейните кръгове, които смятаха за позорно да вършат каквото и да било с нежните си бели ръце. Те не можеха да разберат, че най-върховният дълг на човека, който претендира за щастлив живот, е да печели хляба си с честна и усърдна работа.

Графиня Натали не разсъждаваше като ония дами. Щом й позволиха силите и се съвзе от душевните сътресения, причинени от бруталното държание на Естерхази, тя започна да ходи из улиците на Париж и да търси работа в най-различни магазини. Мъчително е търсенето на работа. Колко унижения трябва да понася човек понякога! Чукане по вратите на богатите, желание да се спечели чрез честен труд парче хляб! Ирония и презрение се изсипват понякога над него и всеки му дава добри съвети, сякаш би могъл да нахрани с тях нещастника и неговото семейство!

Графиня Натали бе, за нейно нещастие, рядко красива и това затрудняваше още повече задачата й.

— Желаете да работи, мое красиво дете? — запита я един търговец, с когото беше сама в частната му кантора. — Когато човек е красив, няма нужда да работи. Елате с мене да обядваме в „Роял“ и аз ще наема за вас чудесен апартамент, така че повече няма да имате никакви грижи. За всичко това няма нужда да правите нищо, освен да бъдете мила с мене…

Графинята се отвърна с погнуса от търговеца.

Най-после беше наградена за ходенето си от врата на врата. В една странична улица на булевард „Италиен“ се намираше моден магазин, собственост на една вдовица. Тя се трогна, като видя сълзите на бедната графиня. Даде й работа, а с това и възможност да се прехранва.

Приходите й обаче бяха доста скромни. Натали трябваше за един ден да изработи няколко дузини носни кърпички с бродирани монограми, за да спечели поне за храна на себе си и на децата.

Докато черният майор живееше със своята любовница, авантюристката Габриела Пей, разкошен живот и не се лишаваше от нищо, законната му съпруга седеше край прозореца на малка стая в тесен апартамент на третия етаж и бродираше безброй кърпи, като възпаляваше очите си с горещите сълзи, които проливаше при спомена за горката си съдба.

— Мамо, обична мамо, моля ти се, не плачи… ах, мамо, зная вече защо проливаш толкова много сълзи. Ти плачеш, защото сега си бедна. Почакай, щом порасна, ще стана моряк на търговски кораб. Ще замина за далечни страни и ще донеса оттам злато и бижута. Всичко това ще донеса на теб, мила мамо, и тогава ще се возим отново на елегантен файтон, а Виктория ще получи нова копринена рокля.

— Много си мил — рече Натали и погали с бялата си ръка черните коси на момчето.

— Едно обаче ти заявявам — продължи Роберт и очите му пламнаха. — Ако тогава ни посрещне татко и е обеднял като нас сега, няма да ти разреша да му дадеш дори сантим. Не бих позволил такова нещо!

Графиня Натали сложи работата настрана, вдигна момчето, целуна го и му каза:

— Не бива да говориш така, мое сладко момче, не бива да мразиш и презираш своя баща!

— А ти би ли му простила? — погледна я в очите малкият Роберт.

— Дали бих могла да му простя? — изстена тя с болка в сърцето. — Не зная, мое момче, не зная още! Да, бих могла да му простя за това, че не ме обича вече. Едно обаче не мога да му простя никога. Това, че остави вас, невинните деца, на произвола на съдбата, да гладувате в големия Париж. Какво ли бихме правили, ако не бяха се смилили нашите добри роднини? О, никога няма да му простя тази негова безсърдечна постъпка. Дори и да лежи умиращ пред краката ми, не бих му подала ръка!----

Сълзите й потекоха отново. Малкият Роберт прегърна майка си и й прошепна:

— Майко, ако имах пари, веднага бих тръгнал по големия свят.

— Боже мой! — простена нещастната жена. — Не бива даже да мислиш да оставиш своята майка! Виж, аз нямам друг, освен теб и Виктория, милите ми деца,и вие сте моето единствено съкровище, извор на моята утеха.

Ако изгубя и вас, значи да изгубя живота си!

И Виктория дойде при майка си. Двете деца галеха и целуваха разплаканата жена и й шепнеха хиляди мили думи, когато се отвори вратата. Влезе Християн Естерхази, придружен от майка си, която се опираше на сина си. По лицето на старата графиня се виждаше веднага, че беше тежко болна. Бледото й лице носеше печата на страданието. Въпреки това по него се четеше благородство и женско достойнство. Да, тя беше истинска Естерхази, принадлежаща към бедната линия на този род, останала, въпреки всички изкушения на живота, честна и порядъчна.

Естерхази заведе майка си при едно старомодно канапе. После застана пред съпругата на черния майор.

— Натали — рече младият човек, — трябва да ви съобщим нещо. Току-що получих тази телеграма. Той ми е определил среща в хотел „Вандом“, стая номер двадесет и седем.

— Той? Говорите навярно за граф Естерхази-Валзин?

— Да, говоря за заслужаващия презрение човек, който не се грижи за вас и своите деца, а води развратен живот. Натали, майорът ми е определил среща в онзи хотел, за да изплати сумата, която дължи на моята майка. Трябва да ви кажа откровено, че съм неприятно изненадан от съдържанието на телеграмата. Надявах се, че майорът не ще може да ми върне сумата. Бях решил да му поставя тази вечер условие — или да се сдобри с вас и да изпълни бащинските си задължения, или да отиде в затвора.

Графиня Натали изтръпна, когато чу ужасните думи.

— В такъв случай трябваше да се откажете от вашите тридесет хиляди франка, Християн! — каза тя:

— Да — отвърна младият човек. — Майка ми е съгласна, а за мене — той погледна мрачно пода — парите нямат вече стойност и не бих се зарадвал дори да имах и милиони.

— Християн — прошепна тихо Натали, — вашата рана, която ви е причинило онова недостойно момиче, още ли не е затворена?

— Тя няма да заздравее никога — отвърна глухо Християн. — Няма да забравя никога Мадлен, а не мога да обикна никога друго момиче.

Той отиде при старата графиня и целуна изсъхналата й ръка. Тя я сложи нежно върху неговите коси, сякаш искаше да благослови сина си.

— Вижте, деца — каза Натали на Роберт и Виктория като посочи двамата, — вижте — един добър син, който трябва да ви служи за пример!

— А сега, Натали — стана Християн и си взе шапката, — ще отида в хотел „Вандом“, за да говоря с майора. Имам обаче една молба към вас. Позволете ми да взема Роберт. Може би неговото присъствие ще трогне сърцето на оня подлец. Роберт е умно момче, което далеч е надминало своите връстници и вече не говори като дете, а като човек, който умее да мисли остро.

— Да, мамо — помоли малкият Роберт, — искам да отида с чичо Християн.

— Добре — рече графиня Натали и въздъхна. — Аз не се надявам много на срещата между баща и син. Ако моите сълзи не трогнаха сърцето на неверния ми съпруг, няма да го трогне и детското лице. Ела, Роберт, облечи палтото си и иди с чичо Християн. Нека Бог да бди над вас.

Роберт се облече, целуна още веднъж майка си и Виктория и тръгнаха. Щом излезе на улицата, Християн погледна часовника си. Имаха още тридесет минути до определеното време и затова предпочиташе да отидат пешком до хотела. Почти бяха стигнали до него, когато пред тях се изправи една не много елегантна, но с вкус облечена млада дама:

— Граф Християн Естерхази — рече тя и сериозният й поглед бе отправен към младия човек, — бъдете любезен и ме изслушайте. Трябва да ви направя печално съобщение.

— Коя сте вие, госпожице? — учуди се Християн. — Нямам честта да ви познавам лично, но все пак ми се струва, че съм ви виждал вече някъде, макар и бегло.

— Ще ви кажа къде — прошепна непознатата. — На стълбите на голямото здание на Рю де Мартир. Вие ходехте тогава у семейство Готие, в един беден апартамент, където ви чакаше с искрена любов едно честно и порядъчно момиче — Мадлен Готие. Християн спря като вкаменен.

— Моля ви се, госпожице, не говорете по-нататък — изрече той нервно. — Виждам, че идвате при мене като пратеник на, като посредница на оная жена, която унищожи завинаги моето щастие. Няма да слушам онова, което сте решила да ми кажете, защото съдбата на Мадлен Готие, при това изговарям за последен път нейното име, не ме интересува вече.

— Не се бойте, графе — рече младата дама, която не бе друга, а госпожица Нитуш, приятелката на Мадлен, — дори не съм в състояние да ви разкажа за съдбата на нещастното момиче, защото тя е намерила своя край — Мадлен е мъртва?

— Мъртва? — сепна се Християн. — Мъртва! Това не е вярно, това не може да бъде вярно! Искате да ме изплашите, искате да ме върнете чрез тази печална вест при недостойната жена, която презирам, но не мога да забравя…

— Няма съмнение — продължи Нитуш, — че Мадлен е потърсила смъртта. Онази вечер, когато я обидихте толкова несправедливо, а аз ви се заклевам в собствената си чест, че е била невинна, тя е намерила майка си мъртва. След това излезе, като взе със себе си шишенце морфин, оттогава не я е виждал никой, макар че ходих даже в моргата, за да потърся трупа й.

— Мадлен е мъртва — повтори Християн и се хвана за главата. — Аз съм я тласнал към смъртта! Боже мой, госпожице, моля ви се, разкажете ми още нещо! Ако ви е известно каквото и да било, което би могло да докаже невинността на Мадлен, кажете ми го! Ако не мога да върна момичето към живота, то искам поне да бъда сигурен, че ще проливам сълзи за една достойна жена, още повече, че съм виновен за нейната смърт!

— Не мога да говоря пред детето — рече Нитуш.

— Имате право. Роберт, моля те върви бавно напред към хотела и ме почакай във фоайето.

Роберт кимна и се отдалечи. Християн и Нитуш спряха до входа на една къща, а малкият влезе в хотел „Вандом“. Той се загледа с детско любопитство в движението във фоайето, в златната униформа на портиера, във всичко, което му бе ново и интересно. Внезапно обаче лицето на момчето изрази една решимост. То се обърна към един от служещите и го попита:

— Къде се намира стая номер двадесет и седем?

— На четвъртия етаж — му отвърнаха. — Ако искате, млади господине, можем да ви изкачим с асансьора.

Роберт не чака да повторят поканата. Беше му особено приятно да се вози в асансьор и щом стигна на четвъртия етаж се отправи енергично към стаята, която имаше табела номер двадесет и седем.

Почука. Никой не му отговори. Роберт почука повторно и енергично. Пак не му отговори никой. Тогава той хвана бравата, натисна я тихо и влезе смело в стаята.

Видя баща си, седнал пред масата. Беше заспал удобно излегнат в креслото. Лявата му ръка бе увиснала към пода, а дясната почиваше върху масата и държеше кафяв портфейл.

Защо ли бе заспал Естерхази в толкова важен за него час? Миналата нощ бе даден интимен банкет, в който участваха Пати дьо Клам, полковник Анри, Естерхази и няколко по-млади офицери от генералния щаб, които не подозираха, разбира се, какъв е поводът за тържеството. Бе настъпило вече утрото, когато Естерхази и любовницата му Габриела Пей се завърнаха с файтон у дома. Естерхази бе пил извънредно много през цялата нощ и се хвърли на леглото още щом влезе в спалнята си. Габриела Пей обаче го събуди навреме, за да не закъснее за срещата с Християн Естерхази.

Черният майор се изкъпа със студена вода, но и това не можа да отстрани влиянието на снощното шампанско. Той заспа във файтона, който го закара пред хотел „Вандом“, и файтонджията се видя принуден да го събуди. Най-сетне бе стигнал в стая номер двадесет и седем. Там се отпусна в едно кресло, извади пълния с банкноти портфейл и започна да брои сумата, предназначена за неговия братовчед, за да не заспи отново. За съжаление, броенето упражнява приспивателно действие върху човек и затова не измина много време и черният майор се отпусна в креслото.

Той продължаваше да държи портфейла с голямата сума, която бе поставил пред себе си, върху масата. Сънят не му бе позволил даже да го върне обратно в джоба на сакото си.

Роберт, синът на черния майор, се приближи бавно към заспалия. Някакво инстинктивно чувство го накара да не събуди баща си. Той застана до него. В големите детски очи се четеше възмущение.

— Лош човек си — прошепна Роберт. — Ти не обичаш мама, ти не обичаш своите деца! Бих искал да ти сторя нещо, от което да те заболи много.

Детският поглед падна върху пълния портфейл.

— Дали ще се ядосва — продължи Роберт да говори на себе си, — ако не намери портфейла, когато се събуди? Какво ли има в него?

Роберт протегна ръка.

— Може би носи парите си — рече детето с разтреперан глас. — Може би ще мога да занеса пари на мама. Тя се оплаква винаги, че нямала пари, за да ни купи хляб. Принудена е да работи от сутрин до вечер, а ако има тия пари, би могла да купи нова рокля на Виктория, да излиза с нас и да ми подари голямата книга за индийци, която е изложена във витрината на нашия съсед — книжаря.

Пръстите му се допряха до портфейла. Но детето отдръпна разтрепераната си ръка.

— Не кради?! — рече детето и бузите му се зачервиха. — Писано е в библията, а освен това ми го е казвала често мама. Но това кражба ли е! Не, това не е крадено. Когато взимам от баща си няколко банкноти, за да ги занеса на мама, тогава те не са крадени. Ще го направя, аз ще го направя, искам да покажа на мама, че съм мъж и не съм идвал напразно у него!

Роберт взе бързо портфейла. Спящият произнесе няколко думи, когато пръстите на детето допряха неговата ръка. Той се обърна в креслото и изстена:

— Остави ме, Габриела, трябва да стана, подлецът Християн ме чака.

Роберт се отдръпна с плячката си към вратата. Той дори не провери съдържанието на портфейла, а го скри в джоба си. Сетне излезе безшумно от стаята, качи се бързо в асансьора, който се намираше на етажа, и слезе във фоайето. Едва тук го обзе ужасен страх. Обхвана го чувството, че е извършил нещо лошо и че не може да застане в този момент пред очите на чичо си Християн.

Той задържа с мъка сълзите си, нахлупи каскета си и напусна хотела. Затича се по първата странична улица.