Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (220)

59.

Ето как след осемнадесетмесечна борба, след трагични перипетии, можа да се стигне до целта. Най-висшата инстанция в страната, Върховният касационен съд, се произнесе за първи път в съдебната история. Според този тържествен вердикт по всичко изглеждаше, че само „лудите или възнегодувалите“ биха се противопоставили на това решение. Без съмнение, Касационният съд не сметна да преразгледа основата на процеса, все пак презумпциите, които допуска в полза на невинността, бяха тъй силни, че по общото мнение на всички по това време, се предвиждаше, че военният съд в Рен ще представлява само една обикновена формалност за върховна поправка на сторената грешка спрямо Драйфус, а именно: реабилитирането му от същите онези, които го осъдиха несправедливо.

— Касационният съд няма да има последната дума — казваше един генерал и колко други мислеха като него!

Ония, които бяха против ревизирането, манифестираха отначало чрез ругатни и шумни манифестации. Особено силно беше нападан председателят Лубе. Кръстили го бяха „Драйфусист“ и закачките не преставаха. Нещо повече дори, при конните надбягвания в Отьой на 4 юни той беше освиркан от няколко членове на елегантните кръгове, а барон Кристияни, запален спортист, скочи в трибуната на председателя и смачка шапката му с един удар на бастуна си. От този безсмислен и брутален жест, който помогна да прелее чашата, се породи силното движение на „републиканската защита“.

Този кабинет, след като работи за забавянето или спъването на делото на правдата, сега го приемаше и се мъчеше дори да го изпълни бързо, като си даваше вид, че иска да извлече от тази афера крайни заключение. Той даде заповед на броненосеца „Сфакс“, както видяхме вече, да отиде и да върне във Франция Драйфус. Пелийо го препрати пред една анкетна комисия. Обяви преследването на Естерхази, а на Пикар върнаха свободата. Пати дьо Клам беше обвинен в съучастие при фалшификацията на полковник Анри.

В парламента Дюпюи поиска мнение дали е уместно да се започнат преследвания и срещу генерал Мерене, поради тайното съобщение, което по негова заповед е било направено на съдиите през 1894 година.

Парламентът обаче беше същият, който акламира Кавеняк и събори Брисон, така че отказа да се ангажира с репресии, към които Дюпюи го подканяше, и гласува отлагането на това разискване до произнасянето на военния върховен съд.

Кабинетът на Дюпюи бе съборен на 12 юли от левите групировки. На 22 юли Валдек Русо успява да състави кабинет, към който привлича Милфан и генерал Галифе. Новият кабинет поиска от армията там, където случаите на арогантност по отношение на гражданската власт са се увеличи, абсолютно строга дисциплинираност.

В редовете на армията, обаче, никой не вярваше в трайността на правителството и пресявайки миналото, смяташе, че и бъдещето му е осигурено.

Когато, в последния момент, Валдек Русо си даде отчет за катастрофата, която се надигаше, и потърси начин да се обърне към Касационния съд, за да не се приложи законът, лично министърът на войната надигна глас.

— От една страна стоят армията, болшинството французи, всички агитатори, а от друга страна са правителството, драйфусистите и чуждите симпатизанти.

Междувременно „Сфакс“, който получи заповед да върне обратно Драйфус, го стовари на 1 юли на пустинния бряг до пристанището Халиген в Киберон, а оттам бе закаран във военния затвор в Рен.

След пет години тежки физически и морални терзания, които преживя благодарение на истинско чудо и воля, нещастникът пристигна в страшно умствено и телесно изтощение. Гласът му беше угаснал и треперещ, живееше само с бисквити и мляко, непрекъснато го обземаше треска. Покъртителното свиждане с жена му допринесе още повече за неговото разстройване и изтощение.

Потрябваха цели пет седмици, за да могат двамата избрани адвокати от семейството, Лабори и Деманж, да поставят в течение на работите и събитията Драйфус, станали в негово отсъствие.

Първото заседание на този процес, протичащ в продължение на цял месец сред атмосфера наситена с политически страсти, религиозни омрази, мръсни сметки, легенди и всякакви слухове, при една театрална обстановка, силно нагодена да възпламени духовете, най-после се откри на 7 август в една от залите на гимназията в Рен.

Военният съд беше изцяло съставен от офицери от артилерията с изключение на председателя, полковник Жуо, представляващ прокурорския екип, който беше от запаса на жандармерията и на шейсет и четири годишна възраст едва бе започнал да изучава право.

Съгласно закона, така както го тълкуваше Кариер, обвинителният акт оставаше същият от 1894 година, но зададеният на съда въпрос беше дали Драйфус е предал изброените в бордерото документи. Предвиждаше се да бъдат изслушани само свидетели в състояние да дадат показания по този пункт и че за останалото съдът ще си послужи с резултатите от анкетата и решението на Касационния съд.

В този смисъл министърът даде своите инструкции. Още в първия час председателят Жуо декларира, че той няма да се занимава с решенията на друга „юрисдикция“. Аферата следователно предстоеше да бъде подета отново. В Рен се извървя отново дълга редица от свидетели, които бяха изслушани и при процеса на Зола, и в касацията. Мнозина даваха само мнения, предложения, често пъти дори говореха за работи, съвършено чужди на въпроса.

Поведението на висшите военни, особено на генералите, беше като на войници в сражение. Те образуваха една компактна група, която този път оперираше под прякото командване на генерал Мерсие. Тези свидетели не само че не произнасяха настоящи обвинения, но се, объркваха през цялото време на разискванията, заплашвайки или клеветейки защитата.

Председателят беше проникнат от йерархически респект и затова им отдаваше особено внимание, толкова особено, колкото беше невниманието, оказвано по отношение на Драйфус.

Бойците на генерал Мерсие начело с полковник Вилтбоа Марийол съветваха съдиите, шепнеха на ушите им ужасни тайни, които не се осмеляваха да произнесат на свидетелската скамейка.

Разискванията в Рен започнаха с разпита на Драйфус. Той говореше спокойно, без жестове, без акценти или умилквания. Малцина бяха ония, които забелязаха от какви героични усилия и воля се е нуждаел този човек, за да има такова поведение.

Няколко заседания бяха посветени на проучването на тайните преписки на военните дипломатически лица.

Генерал Шашоан, делегат на военното министерство, даде отново фалшив превод на телеграмата на Паницарди, която му е дал Мерсие заедно с коментар от Клам. Разсъждавайки, обаче, той призна грешката на публичното заседание, отдавайки го на „разпалеността“ си, с която говореше. Той не беше нито за момент акламиран, въпреки настояванията на ревизионистите.

По същество показанието на генерал Мерсие не донасяше нито един нов факт, нито един нов документ, освен една стара бележка на военното австрийско аташе Шнайдер, която Мерсие доставил по не много честен начин. В тази бележка дипломатът декларираше, че продължава да вярва във виновността на Драйфус. Бележката датираше от 1895 или 1896 година, но Анри фалшифицира датата, вписвайки дата 30 ноември 1897 година, когато, както е известно, след откриването почерка на Естерхази, австрийското военно аташе промени мнението си.

Повикан да отговори за ролята си през 1894 година, Мерсие призна безцеремонно съобщаването на тайната преписка, като оспори, обаче, че е въвел в нея фалшивия превод на телеграмата на Паницарди.

На 14 август един неизвестен тип стреля с револвер по Лабори, нарани го сериозно в гърба и успя да изчезне. Много дни смелият адвокат бе принуден да отсъства от заседанията.

Бихме се задълбочили извънредно много, ако се спрем подробно на показанията на 117 свидетели, които погълнаха 25 заседания.

Към края полковник Жуо, злоупотребявайки с властта, която имаше, накара да бъде изслушан един сърбин, бивш австрийски офицер.

Този човек, който във Виена бе смятан за луд, в Париж декларира на публично заседание, че един началник на отделение и един офицер от Генералния щаб на държава от Централна Европа, са му се доверили през 1894 година. Драйфус е единият от четиримата френски шпиони, които информирали Германия, завърши той. Лабори незабавно взе под внимание тази декларация, искайки в замяна на това да се оттеглят показанията на Шварцкопен и Паницарди и да се поискат от германското правителство бележките на бордерото. Правителството се показа разположено да се правят тези постъпки. Председателят Жуо, обаче, отказа и мина нататък.

Но ето, че германското правителство, останало до този момент съвършено нямо, напечата веднага в държавния си вестник бележка, която поднови по формален начин декларацията, направена от министър Бюлов на 24 януари 1898 година, в смисъл, че никога не е имало с Драйфус каквито и да било връзки.

Обвинителната реч на коменданта Кариер беше посветена на оборването на „системата“ на полковник Пикар. Той потвърждава, че отначало е имал впечатление за невинността му, но че тази маса от свидетелски показания е променила мнението му.

Адвокатът Лабори, след цяла редица инциденти, станали на заседанията, със своята бурна натура не можа да понесе нови нервни натоварвания и отстъпи думата на своя колега Деманж.

Пледоарията на Деманж бе дълга, много трогателна и със сбита диалектика. Той поиска да не се издигат до ранг на доказателства „предложения или възможности“ като тези, които бяха представени.

Накрая последната дума има Драйфус.

— Аз съм напълно уверен и заявявам пред родината си и пред цялата армия, че съм невинен. Страдах нечовешки в продължение на цели пет години и понасях най-ужасните терзания само за да спася честта и името си. Убеден съм, че днес ще постигна тази цел само благодарение на вашата лоялност и чувството за правда, което, надявам се, притежавате.

След един час той чу присъдата, която отново убиваше надеждите му.

С пет гласа срещу два, военният съд го обяви за виновен, признавайки смекчаващите обстоятелства, за които Кариер мимоходом беше направил намек.

Присъдата беше затвор десет години.