Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (76)

4.

Огънят се издигаше високо над запаления сал, на който се намираха капитан Драйфус и другарите му и осветяваше морските далечини. Нещастният Панталон, който в лудостта си запали сала, държеше още Одета и искаше да я хвърли в пламъците, Ервин се втурна да спаси любовницата си. Той хвана ръцете на полуделия и ги изви на гърба му. Легуве се приближи и му върза ръцете и краката, въпреки че лудият се противеше. После го блъсна и той падна на пода. Повече не можеше да им вреди.

Изведнъж от устата на Одета се разнесе ужасен вик.

— Мирович — извика тя, — сакатият се намира още в горящата каюта.

Всички се стъписаха. Пръв се съвзе Драйфус и влезе през пламъците в каютата.

Измина мъчителна минута и капитанът се появи. Носеше на ръце сакатия. Мирович не беше обгорял, а димът само го беше задавил и Драйфус го сложи близо до кормилото, а Одета направи всичко възможно, за да го съживи.

Мъжете отчаяно се опитваха да спасят оръжието и храната и се стараеха да ограничат огъня. Затова капитанът заповяда да изсекат с брадвите и ножовете горящите стени и да ги хвърлят във водата. След като това беше извършено, лесно можеха да изгасят пламъците.

Бегълците пресметнаха точно загубата. От провизиите само една част беше повредена, а стените на каютата, които бяха изгорели, лесно можеха да се поправят.

Гредите на каютата не бяха изгорели, а в лодката на Панталон имаше платно, с което можеха да поправят изгорелите стени.

При изгрев слънце нещастните мореплаватели бяха вече привършили тази работа и от злодеянието на Панталон не бяха останали следи. И Мирович скоро се съвзе, защото бяха изгорели само постелките му. През деня си починаха от умората и когато облаците, които предната вечер закриваха небето изчезнаха, всички се поразвеселиха.

Душевноболният Панталон не можеше вече да ги безпокои, защото беше изтощил силите си и спеше като мъртъв, при това имаше признаци, че не ще се събуди скоро. Въпреки това от предпазливост не развързаха ръцете му. Самата Одета призна, че това е необходимо, понеже не биваше отново да се излагат на същата опасност.

Когато след обяд всички се събраха близо до кормилото, Легуве даде сръка знак, че иска да говори:

— Приятели, вчера младият Антонио ни разказа историята на своя живот и макар и да не ни каза каква е връзката на участта му с изпращането му в Каена, пак разбирам, че този разказ се отнася до известна степен и до него.

Антонио погледна към пода и се изчерви като девойка.

— Вярвам, че днес е мой ред — продължи Легуве, — да разкажа историята на живота си. Ще започна с едно известие, което много ще ви изненада. Аз съм протестантски пастор.

Щом Легуве изрече тези думи, Ервин и Одета се спогледаха и девойката поруменя. Драйфус хвана ръката на Легуве и горещо я стисна.

— Щом си пастор — каза той, — признавам, че знаеш да водиш борба не само с библията, но и с други оръжия.

— За съжаление, много пъти през живота си е трябвало да се боря и с други оръжия — отвърна Легуве, като поглади брадата си. На двадесет и петата ми година стана моето първо кръщение. Тогава бях протестантски пастор във френско-пруската война. Ала спомените ми са ясни само до 25 август 1870 — до сражението при Седан, на което бе съвсем разсипано наполеоновото владичество. Бях близо до генерал Мак Макон — главнокомандващия френската армия. В този ден Мак Макон заедно с целия си щаб се беше спрял на едно възвишение близо до Седан и оттам ръководеше действията. Французите се биеха храбро, но бяха лошо нахранени, лошо въоръжени и обезсърчени от предишните загуби. Войниците на германските съюзници силно притиснаха французите при Седан и най-после съвсем ги обградиха, докато се оказаха като мишки в капан. Преди да се съвземем, нападнаха и възвишението, на което се намираше Мак Макон с щаба си и трябваше да си пробием път, за да не падне главнокомандващият ни в плен. Въпреки че бях облечен в свещенически одежди, ме обзе войнствен дух. Откровено признавам, че в тази минута забравих пасторската си мисия и мисълта, че Франция е загубена и че всеки от синовете й е длъжен да я пази до последната си капка кръв, напълно ме обзе. Гъст барутен дим ни забулваше. От време на време в сиво-бялата мъгла светваха огнени ивици и после град от куршуми се сипеше върху ни и другарите на маршала падаха мъртви на земята. Аз бях близо до Мак Макон. Нито един мускул не трепваше на бледото му лице. Този храбър войник като излят от бронз гледаше сражението и само устните му едва забележимо помръдваха, понеже виждаше, че битката е загубена.

— Господа — обърна се той към нас, — след три минути топовете ще бъдат насочени към възвишението, на което се намираме, и гранатите ще унищожат всичко. Затова колкото е възможно по-скоро трябва да напуснем това място и да си пробием път през взвода пруски конници.

Веднага възседнах коня на убития адютант и препуснах към маршала. От другата ми страна яздеше офицерът-знаменосец, а зад нас имаше тридесетина офицери на коне. Минахме през мъртви и ранени, изкорубени оръдия, барабани, съборени палатки и неочаквано — всичко стана много по-бързо, отколкото го разказвам — се намерихме пред цял полк пруски драгуни. Който падне, ще падне — това е войната. В същия миг капитан Валкюр — адютантът на маршала — бе улучен с куршум в гърдите и падна. Маршалът се сепна.

— Ах, Валкюр — извика той, — ти беше храбър офицер, ала умря и от красива смърт. А сега напред, господа, и Бог да бъде с нас!

И аз взех една шашка и бях уверен, че я владея добре. Нали всичко беше в това да се спаси животът на маршала и се запази знамето на Франция. Мак Макон сам,се биеше отчаяно, защото нашите врагове нападаха най-много него. Всички бяхме насочили сабите си към гърдите му. А куршумите на пруските драгуни барабаняха по нас, сякаш кош фасул се изсипваше отгоре ни. И ние пак напредвахме, защото мощната ръка на Мак Макон, и тя със сабя, постоянно описваше кръгове и който се озовеше пред него, падаше мъртъв. Грамаден драгун се нахвърли върху ми. Един куршум на неговия револвер улучи дясното рамо на маршала.

— Предайте се — извика драгунът, — вие сте мой пленник.

Веднага вдигнах сабята си и му пукнах главата. В същия миг знаменосецът ни бе прободен в гърдите и падна от коня.

— Знамето. — извика маршалът, трогнат до сълзи. — Спасете знамето!

Аз вече бях откопчил знамето от ръцете на умиращия и въртейки го около себе си, казах на маршала:

— Франция и храбрият й маршал още се държат! Почувствах неочаквано, че някакъв хлад премина през гърба ми и достига до сърцето ми. Един от неприятелските драгуни беше забил шпагата си в плешката ми. Притъмня ми. Със сетни сили се хванах за гривата на коня и толкова се наведох, че покрих знамето с тялото си. Загубих съзнание.

Когато се свестих, се видях в една висока, голяма, изящно подредена стая. Лежах на меки възглавници. Пред мене стоеше красива жена, облечена в траур.

— Аз съм графиня Мелания Валкюр — рече с приятелски глас тя — и бях щастлива да ви намеря близо до замъка ни след битката при Седан и да ви помогна. Четири седмици бяхте между живота и смъртта и само благодарение на грижите на моя стар лекар останахте жив.

Погледнах красивото й бледо лице и помислих, че сънувам.

— Госпожо графиньо — отговорих със слаб глас, толкова нямах сили, — сега трябва само да ви благодаря. Може би ще получите известно удовлетворение при мисълта, че сте спасила свещеник.

Очите на графинята светнаха.

— Познах по облеклото, че сте свещеник — отговори тя; — но други факти ми показаха, че сте и храбрец. Когато с прислужницата си Бабет онзи ден обикаляхме околността, търсейки другиго, намерих вас до убития ви кон, с разкъсаното знаме в едната ръка и остра сабя в другата.

Как приятно звучеше гласът й?

— И аз в сражението на двадесети август — продължи графинята — претърпях голяма загуба. Мъжът ми, граф Валкюр, адютант на маршал Мак Макон, оттогава изчезна и макар че не успях да намеря трупа му между убитите, предполагам, че все пак е убит.

— За голямо съжаление, госпожо, трябва да потвърдя верността на предположението ви — казах след кратко колебание. — Видях как граф Валкюр падна до мен — един куршум прониза сърцето му.

Младата жена закри лице с кърпичката си, но когато я махна, не видях никакви следи от сълзи.

Изминаха още шест месеца, докато оздравях съвсем. Макар че през тези месеци понесох големи страдания; те остават едни от най-красивите в живота ми. Наглеждаше ме най-хубавата и добра жена и задоволяваше и най-малките ми прищявки. Другари, няма защо да ви лъжа, влюбих се в тази хубава вдовица с тъмно-руси коси и красиви очи. Обичах я с цялата жар на сърцето си, което за пръв път изпитваше това божествено чувство, и по погледа й разбрах, че и тя не е равнодушна към мен, макар че не разменихме и дума, която можеше да издаде чувствата на другия. Вие ще си помислите, че Мелания беше лекомислена жена. Би ли могла да забрави скоро своя мъж, който падна в сражението, ако не е била лекомислена жена!

Бракът на граф Валкюр с младата му съпруга, който не продължил повече от година, не бил щастлив. Мелания била дъщеря на кубински плантатор. От постоянните войни на този прекрасен остров, наричан бисерът на Антилите, нейният баща бил съвсем опропастен. Точно когато кредиторите му искали да продадат малкото му имущество, се появил граф Валкюр.

Графът, разболял се в Париж, бил дошъл в Куба, за да се лекува от чудесния климат. Той видял Мелания и научил в какво положение е нейният баща. За да я спечели, Валкюр го спасил от разоряване. Стара история! Графът платил дълговете на плантатора при условие че Мелания, тридесет години по-млада от него, ще му стане жена. Това било блестяща партия, но сърцето на младата жена се късало, защото тя не обичала графа. Жертвала се заради баща си.

Осем дни след венчаването, което станало в Хавана, жертвата се оказала излишна. Плантаторът починал. Графът заедно с младата си жена, се завърнал в Париж и Мелания взела от отечеството си само един спомен — слугиня кубинка, на име Бабет. Тя и имаше пълно доверие, за което по-късно получи в отговор черна неблагодарност.

Макар че граф Валкюр имал в Париж Прекрасен дворец, предпочитал да затвори жена си в замък, намиращ се в гората около Седан, поради безграничната си ревност. Това било и основната причина, поради която не живеел добре с жена си. Младата жена не само не обичала графа, но и твърде скоро го намразила. След това се разрази сражението при Седан, в което съпругът й загина.

Мелания остана на двадесет години — млада, много богата, вдовица. Когато отвориха завещанието на мрачния граф, намериха записка, която показваше себелюбието на този човек. Наистина, Мелания остана наследница на грамадните му имущества, но можеше да разполага само с лихвите им, които, ако се ожени за друг, губи.

— Всичко това — каза Легуве — ми разказа младата графиня една вечер, когато бяхме в градината на замъка.

— Приятелю, вие виждате — завърши тя, — че човек трябва да ме обича само заради самата мен, защото когато подам ръка другиму, аз ще бъда бедна като просякиня.

Повече не можах да се въздържам, хвърлих се в краката на Мелания, целунах белите й ръце и прошепнах:

„Ти ще обогатиш онзи мъж, който ще те назове своя, макар че си бедна.“

Тя ме вдигна и аз я прегърнах.

За мен започнаха сладки часове. Съвсем забравих, че зад вратата на замъка има и друг свят, че имам и други задължения. Смятаха ме за съвсем загубен — нека ме смятат! Знаех, че живеех и живея като щастливия Танхойзер в планините на Венера.

Мелания горещо ме обичаше, тя жертваше за мен всичко, което жена може да жертва за мъж. За да не разбере никой за нашите отношения, тя уволни всички слуги, освен Бабет и един стар кастелан, който й беше наистина верен. Ако беше ме послушала, трябваше да уволни най-напред Бабет. Тя беше красива, но ленива и лекомислена и никак не ми харесваше.

За съжаление обаче, тя изпитваше към мене съвсем други чувства. По очите й четях, че аз я интересувах и един ден, когато се разхождах из градината, а Мелания спеше, тя неочаквано ме прегърна, целуваше ме и се кълнеше, че ме обича. Аз отблъснах развълнуваната жена, но не казах на господарката й за случката, защото точно сега имаше нужда от спокойствие.

Една нощ из замъка се разнесе плач — плодът на нашата любов беше момиченце. Нарекохме го Долора. Колкото и невероятно да ви се вижда, ние решихме да направим за детето всички жертви и да се венчаем. Долора трябваше да стане наследница на граф Валкюр.

Измина половин година и любовта ни край люлката на детето стана още по-сърдечна. Неочаквано гръм

светна от ясното небе и мълния разруши нашето щастие. Една сутрин, когато Мелания и аз закусвахме, а до нас играеше Долора, пристигна писмо. Като видя почерка на плика, Мелания пребледня като мъртвец. С треперещи ръце отвори писмото, прочете го и падна в безсъзнание. Хвърлих се върху нея и покрих с целувки лицето й. Вдигнах я на ръце и я занесох до леглото. Ала все още не знаех от какво беше уплахата й. Мелания посочи писмото, което взех и прочетох.

Трябваше да събера всички сили и да не се поддам на страшния удар, който разруши щастието ни. Писмото бе написано от граф Валкюр! Този, който всички смятаха за мъртъв и отдавна бяха забравили, се оказа, че е жив. Прусите го намерили тежко ранен и го прибрали като пленник в крепостта Торн. Доскоро той живеел там и понеже го заловили, когато рисувал укрепленията, арестували го за две години. Не е имал възможност даже да пише във Франция. Сега бил свободен и се връщал. Няколко часа само след получаването на писмото, той щеше да бъде при Мелания…

Не мога да ви опиша ужаса, който ни обхвана. Хълцайки, Мелания се хвърли в обятията ми, търсейки помощ и утеха от мен, а аз не можех да й ги дам. Само един път имаше, по който можеше да се избавим от тази опасност, а той ни съкрушаваше сърцата. Трябваше обаче да изберем него и по него да тръгнем! Ако не искахме да унищожим честта на Мелания, аз и детето трябваше да излезем от кулата и да не се появяваме вече никога тук.

След дълго обмисляне решихме следното:

Аз и малката Долора трябваше да напуснем замъка и да заминем за Куба. Исках там да възпитам детето си и да оставя в ръцете на Бога нашето бъдеще.

За да не се лиша от женска помощ при отглеждане на детето ни, Мелания ме помоли да взема Бабет с мене, понеже тя познаваше добре остров Куба и можеше да ми бъде полезна в случай, че остана там. Едва се съгласих с това, тъй като кубинката не ми харесваше и се страхувах да бъде толкова близо до мене, откакто ми бе открила чувствата си. Обаче, за да не откажа на бедната си Мелания, се съгласих.

Тя повика Бабет и разказа всичко на тази жена.

— Желаеш ли да придружиш детето ми през морето — попита графинята, — да помогнеш на скъпия ми съпруг, да възпиташ и наглеждаш Долора и да я пазиш от всяко зло?

— Моя бедна и нещастна господарке, всичко ще направя за вас — извика младата жена и целуна ръцете на Мелания.

Но като се изправи, тя така ме погледна, че аз останах изненадан — погледът на кубинката беше пълен със страст и тържество.

Докато приготвихме необходимите неща за път, дойде телеграма, в която се съобщаваше, че след два часа графът ще пристигне в Седан. Трябваше да бързаме, за да не се срещнем с него. Без да си кажем нещо, аз притиснах любимата си до гърдите. После Мелания целуна детето ни, като ме изгледа с поглед, който никога не ще забравя.

Файтонът ни чакаше и ни закара на Седанската гара. Със същия този файтон графът щеше да се върне в замъка…

Ние пристигнахме благополучно в Париж, а оттам отпътувахме за Хавър и заминахме с парахода за Хавана.

Мелания ме беше снабдила с много пари. В Хавана купих същата къща, която е принадлежала по-рано на баща й, домът, в който тя бе отрасла и за запазването на който се бе продала на мъжа, когото не обичаше.

Къщата беше в добро състояние и ние се заселихме в нея. До този момент Бабет си гледаше работата и не споменаваше нищо за своите чувства към мен. Но първата вечер, когато останахме в новооткупената къща и бях току-що целунал малката Долора и исках да се оттегля в спалнята си, тя ми препречи пътя и ме погледна с искрящи от страстта очи:

— Направи ме твоя жена или ще се върна в Париж и ще разкрия всичко на графа!

Толкова се уплаших, че няколко минути я гледах без да продумам.

— Аз те обичам — продължи тя задъхано, — заклех се, че ще Стана твоя жена. Ако откажеш, графинята е загубена! Графът ще изпъди невярната си жена, а мене ще възнагради богато. Предпочитам да живея с тебе, отколкото да стана богата.

Какво да сторя?

Можех ли да оставя тази жена да опетни честта на Мелания? Молех се, унижих се пред тази подла весталка, мъчех се да я отклоня от намерението й, но по-скоро би се трогнал камък, отколкото да накарам тази кубинка да се откаже от намерението, си. Оставаха ми два пътя за спасение. Или да извърша убийство и така да отстраня свидетелката на тайната ни, или да се съглася с желанието й и да се венчая с простата зла жена. Понеже не исках да стана убиец, предпочетох второто. С разбито сърце заведох Бабет до олтара. Така между мен и тази, която обичах най-много на света и която беше майка на детето ми, легна двойна сянка.

Легуве толкова се бе разчувствал, че спря разказа си за няколко минути. Той закри лицето си с ръце и приятелите му видяха, че сълзи текат между пръстите му. Кроткият и честен Легуве плачеше като дете.

Черни облаци бяха забулили небето и морето шумеше. Над повърхността на водата летяха птици и търсеха храна.

— Мелания и аз — продължи Легуве — непрестанно разменяхме писма помежду си, като се пазехме да не попаднат в ръцете на страничен човек. Аз наричах Мелания в писмата си „моя съпруга“, тъй като тя действително беше такава пред Бога. Дълбока скръб се четеше във всеки ред на писмата й. Тя живееше при един мъж, който не можеше да я разбере и се държеше с нея зле.

А моят брак беше една верига от страдания. Едва сега бях разбрал истинския характер на тази жена. След като постигна целта си, госпожа Легуве стана много мързелива, нищо не правеше, само харчеше пари и непрестанно искаше все нови тоалети. Но небето ми бе подарило утеха. Моето дете, Долора, порасна и стана хубаво момиче, тя беше моята радост.

Един ден, когато беше вече на седемнадесет години, получих писмо, което трябваше коренно да измени моя живот. Мелания ми пишеше, че станала вдовица. Граф Валкюр, играейки на карти, получил удар и починал. Това беше радостна вест, обаче след нея следваше и тъжна. Тя пишеше в писмото си, че е болна. Двойственият й живот разрушил нейното здраве и лекарят й бил признал, че ще живее само няколко месеца. Веднага да съм тръгнел, за да заведа Долора при нея, тъй като искала още веднъж да види детето си.

Аз продадох къщата си, парите от нея сложих в един кожен пояс около кръста си, купих три билета за парахода, който скоро щеше да отпътува, и броях часовете до нашето тръгване. Два дни преди тръгването ни Долора се разболя. Лекарят каза, че момичето не е тежко болно, прихванало е скарлатина, но заради нея не можехме да заминем. Купувачът на къщата ми, за щастие, позволи на дъщеря ми и на госпожа Легуве да останат в нея, докато оздравее Долора. Аз им оставих достатъчно пари, поръчах им веднага щом могат, да ме последват и заминах за Франция с тъжно сърце. Не бих отложил пътуването си за нищо на света, понеже едно предчувствие ми казваше, че трябва да бързам, ако искам да намеря Мелания жива. Това предчувствие не ме беше измамило. Когато дойдох в замъка в Седан, моята любима лежеше на смъртно легло. Тя ме позна и обви нежните си ръце около главата ми, а аз плачейки се наведох над нея.

— Занеси на нашето дете моята благословия — пошепна тя. — До последния си час обичах и двама ви. Погрижила съм се за бъдещето на Долора. Тя ще бъде много богата, ще наследи целия имот на граф Валкюр, а ти ще бъдеш негов управител. Завещанието, в което признавам Долора за мое дете, се намира при нотариуса Пиер Натузиус. Може би роднините и братята на графа ще искат да го оспорят, но това е невъзможно, тъй като само аз имам право да се разпореждам с него.

Говорът беше изтощил болната. Тя падна безсилна на възглавницата. Мелания отвори още веднъж очи, промълви моето име и името на Долора и умря в ръцете ми.

Според желанието й не я погребаха в семейната гробница на фамилията Валкюр, а в парка, там, където някога се обяснихме в любов.

След като я погребах и пролях горещи сълзи на гроба й, реших да се боря за правото на детето си. Отправих се при нотариуса Пиер Натузиус в Париж, един от най-вещите адвокати.

— Познавам го — каза капитан Драйфус. — Още от пръв поглед, признавам, този човек не ми се понрави. Прилича на мошеник.

— Да, той е мошеник — изрече Легуве с разтреперан от вълнение глас. — Не си се излъгал, капитане, той е виновникът, за да съм заточен на Дяволския остров. На основание на оставеното завещание на графиня Валкюр отидох при него, за да уредя наследството на Долора. Обаче подлецът ме изгледа надменно и рече:

— За какво завещание ми говорите? Такова не съществува.

— Какво, вие искате да превърнете една умираща жена в лъжец! — му казах разтревожено. — Щом отричате съществуването на такова завещание, значи сте го укрили, тъй като роднините на граф Валкюр навярно са ви платили за това!

Натузиус ме потупа по рамото:

— Вие сте луд, човече — изрече той хладнокръвно, — и ако се съдите с нас, ще ви тикна в лудница или в затвора.

Разбрах всичко и си отидох. Явно това беше заговор против мен и против моята дъщеря. Обаче вярвах, че ще мога да осуетя плановете им, като докажа, че Долора е действително дъщеря на Мелания, въпреки че можеха да отхвърлят свидетелството на съпругата ми, а старият, мълчалив слуга беше отдавна умрял. Но аз имах още ония писма, които Мелания ми писа преди шестнадесет години и които, за щастие, бях взел със себе си.

От тях можеше ясно да се разбере, че Долора е наследница на Мелания.

Заведох дело и приложих писмата. Открих всичко без да пощадя себе си и казах, че аз съм свещеникът Легуве, когото считаха за мъртъв още от битката при Седан. Осем дни след това ме арестуваха. Обвиниха ме, че съм бил мошеник, като съм искал да завладея голямото богатство. Свещеникът Легуве бил мъртъв, а онези писма били фалшифицирани. Роднините на графа бяха доста влиятелни хора и преобърнаха делото във фарс. Натузиус представи лъжливи свидетели, подкупиха членовете на съда и направиха всичко, за да ме опропастят.

Осъдиха ме на десет години заточение в Каена.

Легуве се изсмя силно и в същата минута светкавица освети сала.