Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (155)

37.

„Черната Мария“, параходът, който отнасяше престъпниците в Каена, цепеше вълните на океана. В най-долните помещения на парахода се намираха нещастните затворници. Между тях беше и графиня Естерхази, съпругата на черния майор. Тя бе болна и сломена, тъй като спасението, което й беше обещано, не успя. Сега й предстоеше да прекара целия си живот на Дяволския остров, подобно на мъченика Драйфус, който вече се намираше във властта на отчаянието и болестите.

Но Натали все пак имаше една утеха. Тя знаеше, че синът й е наблизо, отново беше видяла Роберт, беше чула гласа му и знаеше, че той ще направи всичко възможно, за да я спаси. Но това трябваше да стане колкото може по-скоро. Натали страдаше ужасно от жестоките обноски, на които беше подложена тук на парахода. В най-долното помещение бяха й дали една малка кабинка, която нямаше нито прозорец, нито друга възможност за проветряване. Купчина слама беше леглото й, но тя не можеше дори да се просне свободно върху нея, защото кабинката беше твърде малка. Ужасна беше и храната, която получаваше. Вмирисана риба или някаква безвкусна каша и парче хляб, толкова корав, че би трябвало предварително да се насече с тесла. Като се прибави към това и ужасната самота, мъчителните мисли, които я налягаха, съзнанието, че я чака едно страшно бъдеще, действително беше чудо, че Натали Естерхази не изгуби разсъдъка си. Но нейните страдания бяха увеличени и от друго нещо. Капитанът на „Черната Мария“ беше пожелал да види затворничката преди да я тласнат в мизерната кабина. Красотата й, благородното й държание направиха силно впечатление на суровия моряк. Една сутрин той заповяда на юнгата Роберт да повика моряка Латур и заедно с него да доведат в кабината му затворничката. Сърцето на Роберт се разтупа. Какво искаше капитанът от майка му? Дали не смяташе да облекчи с нещо съдбата й? Дали не беше разбрал, че начинът, по който на неговия параход се отнасят с нещастната жена е прекалено жесток и нечовешки? Зарадван, той отиде при Латур и му съобщи, че капитанът иска да види майка му. Обаче челото на Латур се сбърчи мрачно. Той разбра, че на нещастницата предстоят нови изпитания, но задържа предположенията за себе си, за да не смущава детското сърце с неща, които то не би могло да разбере. Съобщиха на ключаря за заповедта на капитана и той им отвори кабината, в която се намираше графиня Натали. Латур и Роберт за пръв път виждаха това помещение, за пръв път синът виждаше майка си в тази недостойна за нея обстановка. Но той трябваше да се владее, защото ключарят стоеше зад него и едно-единствено възклицание, едно само непредпазливо движение можеше да издаде на подозрителния човек, че между него и жената съществуват по-тесни, по-сърдечни връзки.

За щастие ключарят остана в долното помещение, а Латур и Роберт сами поведоха затворничката по тясната стълба нагоре към каютата на капитана.

— Майко, мила майко! — прошепна Роберт на нещастната жена, докато целуваше ръката й. — Майко, какви страдания трябва да понасяш!

— Телесните мъки, сине мой — отговори с достойнство графинята, — съвсем не са най-страшните. Това, което мъчи душата ни, което ни унижава, което ни излага на безчестие, това може да направи живота ни тежък и непоносим.

Тя затвори очи и си спомни за подлия човек, когото беше нарекла свой съпруг, тласнал нея и децата й към мизерия и смърт. Той живееше с любовницата си разкошен живот, докато тя и синът й се намираха пред неизвестност, а малката Виктория спеше вечния си сън на гробищата. Някогашната й предана любов към Естерхази се беше превърнала в люта омраза.

— Майчице — не издържа Роберт, — тези минути са ценни и аз бързам да ти съобщя някои работи. Човекът, който сега е с нас, се казва Латур и за мен е приятел, баща и верен покровител. Заедно с него, майко, ще се опитаме да те спасим и то колкото е възможно по-скоро.

— Така е, госпожо графиньо — потвърди Латур, — аз искрено обичам вашия син и го смятам за свой брат и тъй като сме свързали съдбите си, редно е да рискувам живота си за спасението на неговата майка. Имам вече план за бягството ни от „Черната Мария“. Но, разбира се, за изпълнението му са необходими още доста приготовления. Затова, колкото и да е страшна тази мисъл, ще трябва търпеливо да прекарате още няколко дни във вашия ужасен затвор.

Натали стисна ръката на Латур.

— Отсега нататък ще понасям леко всички страдания — отговори тя, — щом като зная, че за мен туптят две сърца, изпълнени с любов! Благодаря, хиляди пъти благодаря! Но аз не бих желала, Латур, да излага живота си на опасност заради мен.

— Тихо! — прошепна Роберт. — Мълчи, за Бога! Струва ми се, че зърнах лицето на кормчията. Страх ме е да не ни е подслушвал.

Те стигнаха до кабината на капитана и въведоха затворничката в нея. Едрият, снажен мъж с волева брада и бледо от разни злоупотреби лице заповяда на Латур и Роберт да напуснат каютата.

Щом остана сам със затворничката, той се приближи до нея и я прегърна през бедрата.

— Е, моя гълъбице — измърка той с противен глас, — страх ме е, че не си много доволна от положението си на моя параход. Би могла да се чувстваш добре, много добре даже, и да прекарваш един сравнително приятен живот тук на борда на „Черната Мария“, ако си мила с мене и умееш да поддържаш доброто ми настроение.

Безсрамникът се опита да целуне графинята, но Натали, ужасена и отвратена, го отблъсна.

— Не се опитвайте още веднъж — изрече твърдо тя — да ме обиждате по такъв начин. Действително аз съм ваша пленница, аз съм една нещастна жена, която със стъпването си на този параход е загубила всички права и е станала напълно беззащитна. Аз нямам нищо друго, освен живота си, обаче вие трябва да го цените, капитане, защото сте длъжен да ме предадете жива на властите в Каена. Ще отговаряте, ако с мен се случи нещо по пътя. Заклевам ви се, че ако с насилие ме принудите да стана ваша любовница, ще потърся смъртта. Или ще се хвърля в морето, или ще престана да ям и ще дочакам края си.

Капитан Деклюзьор се изсмя подигравателно.

— Няма да успееш — каза грубо той, — защото отсега нататък ще заповядам да те вържат на палубата и да те хранят насила. Виждаш, че не можеш да ми избягаш, а пък си твърде хубава и твърде съблазнителна, за да се откажа от намерението си да прекарам някой и друг любовен час с тебе. Приготви се за моето посещение тази нощ… Не се вцепенявай от ужас! Ще се укротиш, обещавам ти, и ще започнеш да очакваш с нетърпение моите прегръдки.

Лек стон се чу пред вратата на кабината. Той беше твърде тих, за да го чуе капитанът, но достатъчно силен, за да накара Натали да изтръпне. Тя се досети, че синът й беше подслушвал този мръсен разговор. Действително, Латур и Роберт подслушваха. Те чуха отвратителното предложение на капитана. Роберт не можа да разбере много от смисъла му, но от възмущението на Латур схвана, че капитан Деклюзьор иска нещо ужасно от майка му.

— Да си ходим! — пошепна Латур на Роберт, защото не искаше да остави момчето да слуша по-нататък. — Страх ме е, че капитанът вече няма да ни повери затворничката, а ще накара другиго да я заведе обратно в килията.

Латур беше предугадил. Едва се бяха отдалечили от вратата, когато Деклюзьор подаде главата си от кабината и извика силно кормчията. Той беше висок, слаб, отвратителен човек, дясната ръка на капитана. Нему Деклюзьор поръча да заведе и да заключи затворничката. Трябвало да се пази и той самият искал нощно време да я контролира.

Кормчията кимна и отвратителна усмивка пробяга по лицето му. Беше разбрал всичко.

След няколко минути Натали беше пак в своята дупка. Тя се хвърли на сламата и зарида горчиво. Всичко беше загубила: съпруга си, децата, състоянието и името си, и животът й беше в опасност. Сега искаха да й отнемат и последното, което беше й останало — женската й чест.

Тя повтори клетвата, която беше дала пред капитана: по-добре да умре, отколкото да погази честта си!

В това време Латур и Роберт бяха излезли на палубата и Латур привлече момчето близо до кабината на кормчията, в която по това време нямаше никой.

— Роберт! — прошепна той. — Роберт, трябва да решим, трябва да бързаме, защото иначе майка ти е загубена. Нали чу, че оня мръсен тип иска да й стори зло. Още тази нощ трябва да я освободим.

Очите на момчето светнаха радостно. То стисна признателно ръката на Латур. Мисълта, че скъпата му майка се измъчва без въздух и светлина в тясната килия и без това му беше непоносима.

— Сега ще ти кажа, приятелю — започна отново тихичко Латур, — какво трябва да правим. Преди всичко е необходимо да си осигурим една лодка, една от спасителните лодки ще бъде напълно достатъчна. Това няма да направи впечатление. Ти като юнга си длъжен да се грижиш лодката да е в изправност. Покатери се горе и виж дали има гребла, дали кормилото работи и преди всичко дали има достатъчно храна в нея. Последното е особено важно, тъй като не знам колко време ще се лутаме в открито море, преди да срещнем параход, който да ни прибере. Надявам се, обаче, това да не трае дълго. Според бележките на кормчията, които прегледах, ние се намираме приблизително на една линия с Куба. Този курс следват много параходи, особено ония, които плават от Сан Франциско през Панама за Ливърпул.

Роберт изслуша обясненията на своя по-възрастен приятел с разтуптяно сърце. Нали се касаеше за свободата и живота на любимата му майка! Какви ли не жертви би направил той на драго сърце заради нея….

През този ден другите моряци с учудване гледаха как юнгата усърдно се занимава със спасителните лодки и носи в тях хранителни припаси и вода. Те се радваха на трудолюбието на момчето. Обаче не знаеха, какво се крие зад него.

Капитан Деклюзьор не беше се отказал от мръсните си намерения по отношение на нещастната графиня. Благородната гордост на тази жена не му направи никакво впечатление. Не беше в състояние да го възпре и мисълта, че тя и без това е тежко наказана от съдбата, че предстоящото й заточение на Дяволския остров й отнема всяка надежда. Този човек подобно на животните не можеше да сдържа своите страсти и желания… Към полунощ той стана от леглото си, облече се набързо, запали един фенер и взе ключа от нейната кабина. Сложи в джоба си и револвер, което правеше винаги през нощните си обиколки. Отвори колкото може по-тихо вратата на каютата си и стигна до трапа, който водеше към долното помещение на парахода. Едва беше направил няколко стъпки и изненадан спря. Пред него стоеше кормчията.

— По дяволите, какво искате — извика сърдито Деклюзьор, — защо се влачите подире ми? Нали ви дадох нарежданията си?

— Всичко е много добре, капитане — отговори кормчията. — Не бих си позволил да ви безпокоя, независимо дали спите или вършите други приятни работи. Но мисля, че ще има буря. Небето е черно, а въздухът е толкова гъст и неподвижен, че бихте могли да го режете с нож. Това не предвещава нищо хубаво по тия широти. Ако се появи циклон, всички ще отидем на дъното.

— Да те вземе дяволът, Дамюсет — процеди Деклюзьор. — Ти винаги предричаш лоши работи, но не си добър пророк и не давам пет пари за твоите предсказания. Върви горе на палубата и прави каквото ти казах. „Черната Мария“ трябва да пътува с пълна пара, защото по тия места бурите са на зони. И ако действително се появи буря, ще видим кой ще изпревари — бурята или ние.

Той избута кормчията настрани и тръгна надолу по трапа. Не се държеше много сигурно на краката си. За да се подготви за подвига, който се канеше да извърши тази нощ, се беше предварително подкрепил с няколко шишета силно вино, което вече действаше.

— Пак е пил старият — промърмори кормчията, известен с прякора носатият Джим, зад гърба му. — Когато изпразни няколко шишета, му става безразлично дали параходът му ще се удари в скала или ще загине от буря… Дявол да го вземе този капитан, бих желал да съм на негово място.

Джим излезе на палубата и клатейки глава, заоглежда небето, върху което сякаш беше излято цялото мастило на света. И морето беше добило същия цвят.

— Лоши признаци — измърмори кормчията и отиде на поста си.

В това време Деклюзьор беше вече слязъл в най-долното помещение на парахода, където се намираше килията на затворничката. Тишина владееше тук. Нещастните жертви спяха, забравили за няколко часа съдбата си.

Капитанът потърси с очи кабината й и като я откри, извади от джоба си ключа и внимателно отвори вратата. След това освети помещението с фенера. Натали Естерхази спеше. Умората я беше надвила и тя спеше успокоена отчасти от обещанието, което Латур и Роберт й дадоха.

— Хубава е тази жена — избъбра капитанът. — Жалко, че ще отиде в Каена. Тези прелести ще повехнат на Дяволския остров, но това няма да стане преди аз да съм ги опитал.

Развратникът сложи фенера встрани, коленичи и жадно протегна ръце към спящата жена.

Но преди да успее да я докосне, един удар по главата го повали.

— Струва ми се, че това му стига — пошепна гласът на Латур. — Ударих го с всичка сила и Бог ми е свидетел не бих съжалявал, ако съм убил това животно, което не заслужава нещо по-добро.

Роберт коленичи до безчувствения капитан. Момчето извади нож и го вдигна над главата му.

— Ти обиди майка ми — процеди то, обхванато от буйна ярост. — Ще забия ножа в сърцето ти!

Латур хвана ръката на момчето.

— Запази самообладание, Роберт — му прошепна на ухото. — Заповядвам ти да оставиш ножа. Не бива да проливаш кръв. Този човек вече не е опасен за нас. Моят удар го зашемети и кой знае дали въобще ще се събуди. Трябва сега да бързаме. На палубата са дежурни двама моряци, които получиха от мен толкова ракия, че не могат да си държат отворени очите. Уверен съм, че спят като заклани. Трябва да използваме това време, така че събуди бързо майка си.

Момчето се наведе над спящата жена.

— Майчице — подвикна, — мила майчице, събуди се, дошъл е часът на твоето освобождаване.

Натали отвори очи и като видя Роберт до себе си, се зарадва.

Изправи се, хвърли въпросителен поглед върху лежащия на пода капитан и се обърна към Латур:

— Не бих желала моето спасение да струва един човешки живот.

— Госпожо графиньо — изрече бързешком той, — сега мислете само за себе си. Предстои ни тежка работа. Бог да ни помогне в това, което искаме да предприемем. Преди всичко облечете тази мушама, тя е на един моряк и ще скрие затворническото ви облекло. Като сложите и тази гумена шапка, каквато носим в дъжд и буря, съм сигурен, че в тъмнината вахтените ще ви сметнат за свой другар.

Натали бързо се облече.

— Да вървим, аз съм готова.

Тримата предпазливо се изкачиха на палубата.

Никой не ги забеляза. Ракията, която Латур беше дал на дежурните моряци, беше изпълнила своето предназначение. Те се промъкнаха до една от спасителните лодки, предварително приготвена за път. Едно срязване на въжетата беше достатъчно, за да бъде спусната във водата.

— Качвайте се — пошепна Латур на своите спътници. — Аз ще остана на борда, за да отрежа въжето, след това ще скоча при вас. От цирка съм научил някои и други гимнастики. Мисля, че и сега ще мога да използвам тези свои умения.

— Ела, майко — каза Роберт, — дай си ръката, за да ти помогна да влезеш в лодката.

Натали подаде ръка на сина си. Тя беше вече стъпила с единия си крак в лодката, а Латур беше протегнал ръка да й помогне, когато светкавица озари морето. Като по чудо цялата картина коренно се промени. Светкавици засвяткаха, гръмотевици затрещяха, вълните закипяха и се издигаха на височина колкото къща. Цялото море заприлича на огромен кипящ котел. Черното небе беше станало огнено.

— Циклон!

Този вик се чу от всички страни, на парахода. Кормчията изскочи от своята кабина, моряците, които спяха в своите каюти, се спуснаха на палубата. Всички викаха, крещяха, псуваха един през друг и от целия тоя хаос отчетливо се отделяше ужасният вик: „Циклон!“

— Загубени сме — промълви Латур, като изтегли графинята, — би било лудост да тръгнем сега с тази черупка. Ще бъдем пометени от вълните, което впрочем може да ни се случи и на парахода.

— Къде е капитанът? — крещеше кормчията Джим. — Идете в кабината и събудете стария дявол. Да не мисли да спи до второ пришествие и да остави парахода да се разбие на парчета.

Морякът, който слезе в кабината на капитана, за да го събуди, се върна с известието, че не намерил там Деклюзьор.

Циклонът беше в разгара си. Параходът ту се издигаше на белия гребен на огромна вълна, ту потъваше в пропаст. Чуваше се скърцането на машините, които с голяма мъка и максимални напрежения успяваха отново да го изтеглят от дълбините.

— Ей, кормчия, дайте ни ракия — извика един от моряците. — Нека се повеселим, защото няма да осъмнем. Тази е последната ни нощ.

— Не давам нито капка, кучета такива — извика Джим, — защото, ако се напиете сега, сигурно ще отидем по дяволите.

Скоро след това на палубата се появи малко буренце ракия и едно по-голямо с вино. Пред лицето на смъртта започна един отвратителен гуляй. Моряците пиеха с големите канчета безразборно ту от едното, ту от другото буре, като всеки гледаше да си наточи повече. Вятърът ревеше и заглушаваше нецензурните песни на пияните мъже, псувните и клетвите, които отправяха към хората и Бога.

— Няма ли жени на борда — извика един от моряците, — за да се забавляваме по-добре. Освободете затворниците, пуснете ги, а жените нека дойдат да ни повеселят.

— Между затворниците има само една жена — отговори друг — и тя е много хубава.

Латур, Роберт и Натали изтръпнаха като чуха тези думи. Те бяха се скрили в една спасителна лодка и я бяха покрили със сиво платно, което ги скриваше от погледа на моряците. За сега още бяха на сигурно място. Гуляят продължаваше с участието и на кормчията, който беше разбрал, че всяко противопоставяне е безсмислено, още повече, че възможността да спасят парахода от бурята беше твърде малка.

Екипажът на „Черната Мария“ очакваше смъртта си и искаше преди това да се повесели, колкото е възможно повече. Ракията се лееше изобилно и скоро целият запас беше изчерпан. Пияни хора се люшкаха сред бледата светлина на светкавиците и никой не се грижеше да вземе поне най-необходимите мерки за спасение. Дори кормчията беше напуснал поста си.

Параходът се носеше по ревещите вълни на разбушувания океан. Потъването беше неизбежно. Пияният екипаж запя една ужасна песен, която-съдържаше най-грозни кощунства и съвсем не подхождаше на този трагичен час, но хората се бяха превърнали в животни, които се подчиняваха само на инстинкта си. Някои от тях бяха слезли в най-долното помещение на парахода и бяха освободили затворниците. Нещастните измъчени, бледи същества, олюлявайки се от ужас, тръгнаха по палубата. Те чувстваха, че става нещо страшно, защото и от кабините бяха дочули глухия тътнеж на вълните и гръмотевиците, а по люлеенето на парахода, който се наклоняваше ту на едната, ту на другата страна, бяха разбрали, че бушува силна буря.

С отчаяни усилия нещастните затворници се опитаха да разбият вратите, обаче не успяха. Неочаквано те сами се отвориха. Пияни моряци стояха пред тях и ухилено ги подканяха по-бързо да излязат на палубата, защото там се празнува празник на смъртта и имало вино, ракия и мезета. Всеки можел да яде и пие колкото иска. Разтревожени, затворниците изскочиха на палубата. Един поглед върху морето, беше достатъчен, за да разберат, че са загубени, че параходът е жертва на бурята… Дадоха им ракия, подхвърлиха им големи парчета месо и нещастните затворници, които дълго бяха търпели лишения, се нахвърлиха жадно. Затворници и моряци седяха или лежаха на групи, наливаха се с ракия и вино, смееха се, шегуваха се със смъртта.

Но изведнъж на палубата се появи човек, побеснял от гняв, с пълен револвер в ръка. Беше капитан Деклюзьор. Той беше успял да се свести навреме и сега се появи съвсем неочаквано сред пируващите хора.

— Каналии, какво правите — извика гръмовито той и гласът му надви рева на бурята и шума на вълните. — Полудяхте ли, кучета, че вместо да работите, за да се спасите, сте се напили като свини! Всеки на поста си, мръсници. Тежко на тоя, който не се подчини. Ще му забия куршум в главата!

Някои от моряците веднага се съвзеха и понечиха да заемат местата си. Но някои по-пияни техни другари ги задържаха.

— Страхливци! — извикаха им те. — От капитана ли се уплашихте!

— Ха, той твърде дълго е бил капитан, сега параходът е наш, а ние заедно с него, може би, още следващата минута ще отидем по дяволите. Глупак е оня, който мисли да се залавя за работа…

— И ти, Джим — нахвърли се капитанът върху кормчията, който беше седнал върху празно буре, — какъв си кормчия, щом през време на буря напускаш поста си! Бързо на руля!

Но Джим, който беше толкова пиян, че едва ли би могъл след три дни да изтрезнее, не прояви никакво желание да се подчини на капитана.

— Ти ще послужиш за пример! — извика капитанът, вдигна револвера си и се прицели в челото на кормчията.

Ала преди него се изправи огромен моряк с брадва в ръка.

— Ако стреляте, капитане — извика заплашително червенокосият човек, — ще ви разбия черепа.

Чуха се два изстрела. Червенокосият падна като ударен от гръм, а Джим се катурна от бъчвата, с пробито чело.

Тези изстрели бяха сигнал за общ бунт, за страшната кървава сцена, която се разигра сред океана. Бунтовниците нападнаха капитана, обезоръжиха го, повалиха го и му вързаха ръцете и краката. След това пияните моряци започнаха да се съвещават какво да правят с бившето си началство.

— Слушайте, момчета — извика един слаб, широкоплещест човек, американец, който кой знае как беше попаднал във френската марина. — Ще ви направя едно предложение, от което можете да забогатеете, стига да не ви липсва смелост и решителност. Да хвърлим капитана в морето, нека го погълне кипящата бездна, а ние ще станем господари на парахода. Когато премине бурята, ще спрем в някое южноамериканско пристанище, или ако предпочитате, на западния африкански бряг. Там ще продадем парахода и ще си поделим парите. Е, момчета, какво ще кажете за моето предложение?

— Американецът е умна глава — извика един дребен италианец, който като всички свои сънародници беше много алчен. — В това поне има някакъв смисъл. Ще можем да спечелим нещо. Макар че „Черната Мария“ е твърде старо корито, все ще струва поне тридесет хиляди франка. Съгласен съм с предложението на американеца!

— И аз! И аз! Всички, всички!

Ракията, кръвта, която бяха видели, смъртната опасност, в която се намираха, направиха от тези хора престъпници. Италианецът и американецът се спуснаха върху вързания капитан. Те го вдигнаха и го понесоха към перилата на палубата.

— Какво правите, кучета — извика Деклюзьор, който се сети за намерението им, — искате да ме убиете ли? Престъпници, не знаете ли, че във всяко пристанище на тоя свят ще ви поискат сметка затова, глупаци. Сами се убивате.

— Благодарим, капитане — присмя се американецът, — че сте се загрижили толкова за нас. Но аз смятам, че ще направите по-добре, ако се погрижите за себе си. Помолете се набързо на Бога, защото смятаме да ви накараме да си пийнете морска водица.

От скривалището си в спасителната лодка Латур, Роберт и Натали чуваха всяка дума от този страшен разговор. На Натали, която имаше всички основания да мрази капитана, също й беше тъй непоносимо, както и на останалите двама.

— Какво мислиш, моето момче — пошепна на Роберт бившият клоун, — да допуснем ли да извършат пред очите ни това убийство, или да се притечем на помощ на това животно Деклюзьор?

— В този момент, чичо Латур — отговори момчето, — Деклюзьор е само човек.

— Добре го каза, моето момче, приготви си камата, аз имам брадва.

Те дръпнаха платното на лодката и скочиха на палубата. Бунтовниците тъкмо се готвеха да хвърлят капитана в морето.

Роберт извади камата и понечи да се спусне върху убийците, но Латур успя да хване ръката му и да прошепне:

— Чакай, моето момче, със сила не можем да го спасим! Какво можем да направим ние двамата, сред толкова жадни за кръв хора? Но, ако не можем да си послужим със сила, ще успеем с хитрост.

Той се доближи до събраните накуп моряци и извика с всички сили:

— Котелът ще се пръсне! Никой не го поддържа.

Всички ще пропаднем.

Вик на ужас се изтръгна от гърдите на моряците. Оставиха капитана на палубата, вече никой не мислеше за него. Всички бяха заети с ужасната мисъл, че котелът ще се взриви.

— При машините! — извика американецът. — Може би ще успеем да предотвратим катастрофата.

Водени от американеца, моряците се спуснаха към машинното помещение и най-голямо усърдие проявиха тъкмо ония, които преди малко най-малко буйстваха…

Латур наблюдаваше сцената и с уплашени викове подканяше колебаещите се да отидат и те. Когато и последният подстрекател напусна палубата, той тръгна след тях към машинното помещение на „Черната Мария“. То се затваряше с тежка желязна врата, която отвън се заключваше с голямо, здраво резе. Латур се увери, че всички бунтовници бяха заобиколили котела и внимателно го изследваха. Той решително затръшна, вратата и дръпна резето. Убийците бяха заключени.

Латур знаеше, че те не можеха без негова помощ да излязат. И тъй като нямаше никакво намерение да ги пусне, той обърна два пъти ключа, след което го сложи в джоба си. Като отстрани по такъв начин най-голямата опасност за парахода, той отново се качи на палубата и се изправи пред лежащия на пода вързан капитан.

— Капитане — заговори той, като се наведе над човека, чиито черти още изразяваха страх от смъртта, — капитане, бунтовниците са заключени. Те са мои пленници. Слушайте как буйстват и удрят с юмруци по желязната врата, която обаче не могат да разбият. Параходът е спасен, също и вие, но само при едно условие. Ако не желаете или не можете да го изпълните, ще пусна веднага бунтовниците.

— Какво искате от мен? — изпъшка Деклюзьор. — Вие ме спасихте от смъртта, аз ви дължа благодарност и ако е в моята власт да изпълня молбата ви, ще го направя.

— Закълнете ми се — поде отново Латур, — че няма да закарате „Черната Мария“ в Каена. Ще вдигнем платната и ще тръгнем към западните брегове на Африка. Там ще пуснем котва и всички, които се намират на парахода, ще бъдат свободни да идат където искат. Параходът ще си остане собственост на френската държава и щом ние го напуснем, вие ще можете да разполагате с него, както искате. За нас е важна само свободата ни.

— Приемам предложението ви — обеща капитанът — и се заклевам, че ще удържа на думата си.

Без колебание Латур преряза въжетата, с които беше вързан капитанът. Той стана и понечи с признателност да стисне ръката на Латур.

— Не мога да ви стисна ръката — каза бившият клоун, — докато тази дама — той посочи Натали — не ви прости. Вие сте я обидили. Искайте извинение от нея.

Капитанът, когото нещастието беше смирило, отиде при Натали:

— Госпожо, признавам, че се отнесох лошо и недостойно с вас. Простете ми, ако можете.

— Достатъчно сте наказан — отговори графинята, — за това, което направихте, Деклюзьор. Прощавам ви на драго сърце.

— Ето ви и моята ръка — продума облекчено Латур. — А сега на работа!

Останалите моряци и дори освободените затворници охотно се подчиниха на новите заповеди. Ветрилата бяха опънати и тъй като бурята вече утихваше и духаше благоприятен попътен вятър, „Черната Мария“ запори пак водите на океана.

В машинното отделение заключените моряци викаха и ревяха. Натали помоли да пуснат някои от тях, но Латур енергично отказа.

— Нека гладът ги поукроти — реши той. — Като постоят два дни без ядене и пиене, ще омекнат съвсем. Дотогава нека останат там.

И действително, в машинното отделение ставаше все по-тихо и по-тихо. Проклятията и ругатните престанаха, не се чуваха вече удари по вратата, а след известно време започнаха и молби, въздишки, скимтене, дори и плач.

Латур беше пълен победител. Всъщност той беше капитан на „Черната Мария“. С опънати платна, параходът бързаше към западния бряг на Африка.