Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (92)

20.

На същия ден към обяд в една стая на генералния щаб се срещнаха Пати дьо Клам, полковник Анри и майор Естерхази. Завесите на широките прозорци бяха така плътно спуснати, че нито един слънчев лъч не можеше да проникне в широкото, но не и приятно помещение. Вратата беше заключена отвътре.

Пати дьо Клам бе седнал пред писалището, Анри до него, Естерхази пък се разхождаше, очевидно разтревожен, из стаята.

— Обясних ви вече най-подробно, какво е положението, приятели мои — рече черният майор. — Известно ви е, че трябва да заплатя тридесет хиляди франка и че в случай на неплащане от моя страна, Матийо Драйфус ще узнае такива неща за мене, че няма да унищожи само мене, но и вас… Посъветвайте ме, помогнете ми! Не можете ли да ми препоръчате в цял Париж един лихвар, който да ми отпусне тази сума срещу една моя полица? — Двамата офицери се спогледаха мълчаливо и притеснено. Пати дьо Клам, дъвчейки пурата си, присви малките си остри очи, което правеше обикновено когато размишляваше усилено.

— Относно мен, мога да кажа — започна той след кратка пауза, — че ми е напълно невъзможно да намеря дори пет хиляди франка. Както ви е известно, завися повече или по-малко от моя братовчед, военния министър Кавейнак и макар че той е приказно богат, се държи с мене доста хладно, когато стане дума за пари. Обаче сега бих събудил съмнението му с една молба за каквато и да е сума. Преди няколко дни ми каза, че го компрометирало недостойното държание на един негов офицер пред камарата и че именно в това време било нужно да се наблюдава личният морал на военните.

— А вие, Анри? — обърна се Естерхази умолително към полковника.

— Драги графе — му отвърна Анри и стана, — аз живея доста мизерен живот въпреки високата си длъжност. От мене се изисква да имам известен външен блясък, а това не е възможно с моята заплата, някакви си десет хиляди франка годишно. Освен това за мен са се залепили многобройни роднини, които ми пишат просешки писма от родното ми място, а аз съм длъжен да им помагам, за да не ме потърсят тези бедняци някой ден в Париж.

— Добрият Анри говори за родителите си — забеляза иронично Пати дьо Клам. — Прав е, не бива ония бедни селяни от село Пани да го потърсят някой ден в Париж…

— Шегувате се твърде горчиво, драги Пати — прекъсна го Анри нетърпеливо.

— Да, трябва да съжаляваме бедния полковник във всяко отношение — продължи с непоколебимо спокойствие Дьо Клам. — Особено пък сега, когато пресъхнаха добрите приходи от госпожа Турвил и се вижда принуден да прекарва с някакви си десет хиляди франка. Това е доста печално…

— Моля ви се, драги Пати, няма да направим нищо, ако продължавате с басните си — измънка Естерхази. — Положението е много сериозно. Трябва да ми се набавят тези пари, за да не могат да ни победят Матийо Драйфус и приятелите му.

— Това няма да го бъде — прекъсна го спокойно Пати дьо Клам и поглади малките си черни мустачки.

— Какво? Да не би да сте измислили средство, за да ме спасите?

— Да, драги Естерхази, вдругиден вечерта не само ще бъдете собственик на тридесет хиляди франка, но ние тримата ще си поделим и други седемдесет хилядарки.

— Вие се надявате да набавите отнякъде сто хиляди франка? — възкликна недоверчиво черният майор. — Пати дьо Клам, вие сте златен човек, най-гениалният офицер в генералния щаб. Издайте ми, какво мислите да правите?

— Издаването обикновено предоставям на други — отвърна Пати и изгледа иронично Естерхази, който наведе съкрушено глава. — Елате, впрочем, по-близо до мен, за да ви разкрия плана си.

Тримата седнаха на едно черно кожено канапе и след като Дьо Клам провери с бърз поглед дали вратата е заключена, прошепна на съмишлениците си:

— Приятели мои, Франция ще трябва да ни плати тия сто хиляди франка.

Естерхази и Анри погледнаха с изненада говорещия.

— Трябва да се решим, обаче, на нова фалшификация — продължи тихо той. — Смятам, че вие, Анри, няма да откажете, след като и без това сте направили първата?

— Правете с мене каквото искате. Какво трябва да фалшифицирам?

— Три писма на кайзера, отправени до Драйфус! — рече Пати дьо Клам с известна тържественост и добави усмихнат: — Кайзерът трябва да благодари в тези писма на Драйфус за услугата, която му е направил, като му е набавил секретни документи на френския генерален щаб, а освен това да го насърчи за издаването на още тайни чрез тукашния пълномощен министър.

— Дали ще повярват в истинността на такива писма? — забеляза Естерхази. — Не е ли невероятно кайзерът на една световна мощ да пише на един обикновен капитан?

— Нищо не е невероятно, щом се представя като вероятно — отвърна Пати дьо Клам. — За нас е важно нашият добър приятел, полковник Анри, да започне да пише писмото. Дали ще ви е трудно да имитирате почерка на кайзера?

— Никак — отвърна покорно запитаният. — Притежавам цяла книга с бележки на въпросната персона и ще имитирам всяка буква поотделно.

— Сега иде най-важното — продължи ентусиазирано Дьо Клам и сложи ръка на рамото на Анри. — Доколкото ми е известно, вие притежавате в генералния щаб специално мастило, което възпроизвежда написаното едва двадесет и четири часа по-късно, а дотогава не се вижда нищо, освен бял лист хартия.

— Наистина притежавам такова мастило — отвърна Анри.

— В такъв случай трябва да го употребите за написването на кайзеровите писма. Ще напишете писмата на втората и третата страница на сгънатия лист, а другите страници ще оставите празни.

Анри им обеща да направи всичко според дадените му нареждания.

— Ето, вижте — възкликна изкусителят с дяволска ирония, — веднага ме разбрахте! Вие притежавате особен талант на фалшификатор и затова съм убеден, че ще имате някой ден голям успех в тази област.

Анри стисна зъби и не отговори нищо, той се намираше в ръцете на тези двама мъже и беше принуден да довърши онова, което му искаха.

— Писмата трябва да са готови до довечера — нареди Пати дьо Клам. — След като ги направите, ще ги предадете лично на мен, а аз ще наредя всичко останало. Вие, обаче, драги Естерхази ще ме придружите и ще се храните заедно с мен в ресторант „Роял“. През време на обяда ще можем да разменим мисли по какъв начин можем да изтръгнем пари от френската държава!

Двамата офицери се сбогуваха с Анри със сърдечно ръкостискане и го оставиха сам. Той ги проследи с мрачен поглед. — Вие ме настъпвате — рече красивият мъж с разтреперани устни, — отнасяте се с мене като с роб, направихте от мене ваше оръдие и ме карате да се кланям пред вас, но не се радвайте преждевременно! Ако някой ден ме заловят, ще ви повлека със себе си в пропастта, няма никакво съмнение, че ще го направя. Заклевам се, че в такъв случай ще сте погубени заедно с мен!

Анри вдигна ръка към небето за клетва, после я свали, отиде бавно при писалището си и се захвана с поръчаната му работа. Той извади от тайно шкафче малко шишенце, което съдържаше невидимото мастило. Когато започна обаче да пише, се разтрепера толкова много, че се видя принуден да остави за малко писеца.

— Не мога ли да си възвърна старото спокойствие? — изстена нещастникът. — Не съм вече същият, какъвто бях само преди няколко дни, самоувереността ми, твърдото държание е изчезнало и постоянно ме изгаря нервна треска. Да не би това да е страх, скритият страх да не разкрият фалшификациите ми? Не, аз мога да бъда откровен със себе си. Откакто е изчезнала Фернанда, откакто търся прекрасното момиче из целия Париж, ме измъчва лудо желание по нея и много добре чувствам, че тя е била за мен повече от случайна любовница. Трябва да я намеря отново, трябва да прегърна отново това вълшебно тяло, даже ако доведе до моята гибел. Колкото и да са позорни и унизителни моите фалшификации, колкото и да са опасни, те са единствения път, по който мога да ускоря кариерата си. Когато стана обаче генерал, тогава ще ми е много лесно да се разведа със съпругата си и да се оженя за красивата Фернанда. Тя едва ли ще откаже да стане моя, след като е дъщеря на госпожа Турвил, собственица на публичен дом, след като може да стане генералша! Хайде, започвай — изстена Анри. — Започвай, фалшификаторе, с писмата на кайзера ще закрепиш твоето щастие!

Матийо Драйфус седеше в работния си кабинет в дома на Рю Фуршамбол 25. Онзи, който го познаваше отпреди две години, когато се разхождаше с младежка пъргавост из улиците на Париж, онзи, който познаваше по-раншните му пламенни очи, би се учудил при една среща с него. Матийо се беше променил страшно през последните две години и бе остарял не с две, а с двадесет години. Бледото му лице бе все още интересно, около фините му устни, обаче, се бе врязала ужасна мъка, а черните сенки около очите му говореха ясно за страданията му. Сега той носеше черни дрехи, а на шапката си — черен креп.

Матийо Драйфус жалеше наистина двама души, които представляваха за него смисъла на живота му и които бе загубил завинаги. Той оплакваше съдбата на нещастния си брат, за който не съществуваше вече надежда да се върне между живите, осъден да свърши живота си, обхванат от отчаяние на Дяволския остров.

Не по-малко кървави сълзи ронеше душата му заради съдбата на многообичната му годеница — Алиса Тери. Над писалището на Матийо бе окачен голям портрет на младата американка, окичен с венец пресни цветя, които самият Матийо подновяваше ежедневно.

И тази сутрин се приближи с един розов венец към портрета и окичи печалната рамка.

— Със свеж живот украсявам смъртта — простена Матийо, а от очите му покапаха сълзи. — О, моя скъпа, моя единствена любима. Аз, човекът, който се надявах да окича главата ти с венец от портокалов цвят, се виждам принуден да кича гробницата ти, която издигнах тук — той посочи портрета, — с цветя и да нося в сърцето си вечна мъка.

И Матийо се отпусна, обхванат от болка по любимата, на един стол.

Вратата бавно се разтвори, в стаята влезе старият Мишонет, смелият ветеран, който се бе присъединил веднъж завинаги и с непоколебима вярност като слуга към дома на Матийо Драйфус. Той поклати глава, когато видя господаря си, облегнат на писалището. По лицето на стария честен Мишонет се изрази дълбоко съчувствие и той стисна очи, за да сдържи сълзите си.

— Пак ли? — прошепна той тихо. — Постоянната мъка ще го накара да полудее, а в лицето на този човек ще изгубим един от най-благородните и най-честните хора, които някога са живели! А вие, подли интриганти, които сте причинили толкова нещастия на това добро семейство, как ли ще можете да се явите пред Божия съд? Не, аз не мога и няма нужда да чакам божия съд — продължи на глас в негодуванието си старият войник, — а ще ги хвана някой ден всички със собствените си ръце и то още на земята! Проклетници! Подлеци! Бих накарал всички да паднете на колене със сълзи в очите!

Матийо Драйфус бе скочил изплашен.

.— Мишонет — рече той, — кого кълнеш толкова ужасно?

— Струва ми се, че сте разбрали вече, господин Драйфус — отвърна старият войник. — Как да не кълна, когато виждам, че сърцето ви се къса от мъка?

— О, Мишонет — извика Драйфус и вдигна ръце, — и ти я познаваше и добре разбираш какво изгубих с нейното изчезване!

— Да, господин Матийо — отвърна старецът. — Имате право да оплаквате Алиса Тери. Но, по дяволите, аз се разприказвах и съвсем забравих, че влязох да ви кажа нещо. Господин Драйфус, вън стои една дама със забулено лице и желае да говори с вас по важна работа.

— Дама ли? С мене? Нали ти е известно, Мишонет, че не желая да говоря с никого, а най-малко с непозната дама!

— Бих ви посъветвал да приемете все пак забулената жена, защото ми се струва, че иска да ви съобщи нещо съвсем необикновено.

— Добре тогава, нека влезе.

Миг по-късно вратата се отвори и в стаята влезе дама с внушителна фигура. Лицето й бе скрито толкова добре зад гъст воал, че и най-острият поглед не можеше да го види. Цветът на воала бе зелен.

— На какво дължа честта на вашето посещение, госпожо, или ако предпочитате — госпожице?

— Госпожа или госпожица, не е важно — отвърна запитаната с дълбок гръден глас. — Тук не се касае за мен, а за друга жена, която стои близко до сърцето ви, господин Матийо Драйфус.

— Не бихте ли свалили воала? — запита братът на нещастния капитан. — По принцип не говоря с хора, на които не мога да видя очите.

Непознатата се отдръпна и закри лицето си още повече.

— Господин Драйфус — рече тя нервно, — не мога да ви покажа лицето си, защото не бива да ме познавате, ако се срещнем някога пак. Това може да ми струва живота!

— Работата, по която идвате при мен, толкова ли е опасна?

— Тя е опасна за мен, защото ще издам държавна тайна.

— Да не би да засяга нещастния ми брат, мъченика от Дяволския остров.

— Не, не се отнася за него, а за друг човек, който се измъчва на Дяволския остров.

Забулената дама направи няколко крачки напред и застана пред писалището. Тя вдигна ръка и посочи украсения с цветя портрет на незабравимата любима на Матийо.

— Нося ви поздрави от тази жена — изрече забулената дама.

— Поздрави от Алиса, поздрави от Алиса Тери? — извика развълнуваният до лудост мъж и се отпусна като ударен от гръм в едно кресло.

В този момент забулената дама извади изпод черното си палто-привързано с черна панделка пакетче писма.

— Изчезналата ви изпраща тия писма — обясни дамата и хвърли книжата върху писалището. — Сбогом, Матийо Драйфус, не ме питайте по какъв начин съм се сдобила с писмата, нито пък ме карайте да ви кажа кой е дал на нещастницата възможност да ги изпрати до мене! Не мога и не бива да ви отговарям. Заклевам ви, в името на Бога да пазите пълно мълчание за идването ми, защото ако ме следят, в опасност ще бъде не само моят живот, но и вашият, а в такъв случай съдбата на вашата любима би станала още по-жестока.

Забулената дама отиде бързо до вратата, разтвори я и излезе в коридора. В същия момент Матийо Драйфус скочи и се спусна след нея. Той се изпречи пред вратата, която водеше към стълбите.

— Госпожо — заговори той на тайнствената непозната с трогнат глас, — не излизайте оттук, преди да ми разкриете цялата тайна. Искам да зная коя сте, за да мога да повярвам на писмата, които ми донесохте. От тях зависи моят живот. Ето защо ви моля да махнете воала, за да видя лицето ви, моля ви, кажете името си!

Матийо разтвори ръце, за да попречи на непознатата да излезе.

— Неблагодарник — разсърди се тя изпод воала. — С това ваше държание ли възнаграждавате съчувствието, което ме накара да ви донеса известия от вашата любима? Да ме лишат от свобода ли искате? Освободете пътя ми, Матийо Драйфус. Неизвестни ви са последствията, ако видите лицето ми.

— Искам да видя лицето ви, даже ако трябва да заплатя любопитството си със смърт — не се отдръпна Матийо. — Ще снема воала!

Той хвана копринения воал и поиска да го дръпне от лицето на тайнствената посетителка. Тя навярно бе очаквала подобно нападение и удари с юмрук Матийо, отвори вратата и се спусна по стълбите.

Матийо едва не изгуби съзнание. Той се облегна, дишайки тежко, на стената на коридора и в това положение го намери верният Мишонет.

— Боже мой, господин Драйфус, какво ви се е случило? — извика загриженият слуга. — Какво значи това?… Челото ви е подуто! Кой ви е ударил, господин Драйфус.

— Никой не ми е направил зло — отвърна Матийо изнемощяло. — Исках да задържа насила непознатата и тя ме удари с пълно право, за да може да излезе!

— Забулената дама ли ви е ударила толкова силно в челото — облещи се Мишонет и погледна учудено малката рана.

— Да, тя ме удари. О, не ме боли вече, не е опасно!

— Слушайте, господин Драйфус — рече старият войник, — тази жена притежава желязна ръка!

Матийо вече не го чуваше. Той влезе бързо в кабинета си и заключи вратата след себе си. Развърза с треперещи ръце черната панделка, с която беше стегнат пакетът, и намери три писма. Всяко бе написано върху първата и четвъртата страница. Листовете бяха изпълнени с бърз, разтреперан почерк и той позна в него почерка на обожаваната от него Алиса!

— Писмата са от нея, от обичната ми Алиса! — извика Матийо и започна да гълта страница след страница. — Боже мой, почти ми липсва смелост да ги прочета и да видя какво е Станало с милото момиче!

Нещастникът се успокои малко и продължи. Съдържанието не бе дълго. В тях една попаднала в плен жена разказваше живота си. Тя описваше своите страдания, мечтата си по родителите, любовта си към Матийо Драйфус и ужасната съдба, която я бе сполетяла при опита да отведе изтерзания капитан от Дяволския остров. В писмата обаче нямаше нищо, от което да стане ясно какво бе станало с нея и къде бе в плен във Френска Гвиана. Алиса бе забравила да довери тия важни неща.

Матийо Драйфус прочете няколко писма. Той ги целуна, притисна ги към сърцето си и стана, за да ги заключи в желязната каса, намираща се върху неговото писалище, която съдържаше и други важни документи.

— Утре, когато ще бъда по-спокоен, ще прочета отново посланията на моята любима и ще взема решение за начина, по който ще трябва да я освободя.

Той седна и започна да размишлява коя ли бе тайнствената непозната, която му бе донесла вестите от неговата Алиса. Матийо не успя да намери отговор на този въпрос и забулената дама остана за него неразрешима загадка.