Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (115)

43.

Княз Стефан Дубиски, красивата му съпруга Юлиана и малкият Андре пристигнаха в Париж. Князът бе наел в известния „Грандхотел“ четири стаи на първия етаж. Пред хотела и по близките булеварди се вълнуваше множеството и се стичаше на оперния площад, където се издигаше великолепната сграда на Голямата опера.

Само Стефан и Юлиана не се наслаждаваха на буйния парижки живот. Младата двойка отдавна мечтаеше да посети златния Париж и да види отблизо прелестите на френската столица. Те често си говореха за това, когато седяха нежно прегърнати във великолепната си спалня на Красногорка. Да, княз Стефан Дубиски и красивата му съпруга Юлиана крояха хубави проекти и хранеха големи надежди. Но какво са плановете, които гради слабият човек? Суета, суета, само суета! По земята царува само суета, суета е стремежът ни, суета е животът ни, суета е и последната ни цел, към която пътуваме неволно всички, защото с последния си дъх идваме най-после до убеждението, че сме живели само за да станем прах!

И гордият княз Дубиски се убеди сега в тази горчива истина. Неумолимата съдба беше стиснала в жестоката си ръка неговия щастлив, тих и спокоен живот и се готвеше да разруши брака му. Юлиана носеше още оная опасна отрова в тялото си, с която я зарази бесният вълк.

По време на пътуването от Красногорка до Париж раната й бе позараснала, но това беше само измамно оздравяване. В жилите на младата жена лазеше отровата. Най-страшното можеше да настъпи всеки момент. Стефан трепереше всяка минута, че обожаваната му жена ще бъде обхваната от онази страшна болест, която донася на страдащите неизказани мъки и смърт, а на обкръжаващите ги сърцераздирателна скръб и опасност за собствения им живот. Страшно беше циганското отмъщение…

Засега княгинята показваше само леки признаци на болест. Тя се чувстваше бодра по цели часове, но понякога я побиваха студени тръпки и се оплакваше, че ръцете и краката й са станали тежки, като че ли напълнени с олово. Забелязваха се и нервни тръпки по мускулите на лицето й. Нещастната княгиня не предчувствуваше, че я грози опасност. Стефан уверяваше съпругата си, че пътуването им до Париж е свързано с малчугана, когото трябва да заведат при истинските му родители, т.е. при майка му, съпругата на злочестия капитан Драйфус.

— Но понеже вече се намираме в Париж — каза той на Юлиана след пристигането им в „Грандхотел“ — ще наема още сега файтон и ще посетим знаменития лекар Пастьор. Искам да ти прегледа раната и да ни каже мнението си.

— Раната е незначителна — отговори младата жена. — Виж, мили, тя е почти зараснала.

— Няма нищо, милото ми гълъбче, направи ми това удоволствие и ела при Пастьор. Ти знаеш, че те е ухапал вълк и трябва да сме предпазливи.

— Добре — съгласи се Юлиана, — ще дойда, само за да те успокоя, мили.

Тя го целуна нежно и оправи тоалета си пред голямото стенно огледало, сякаш беше съвършено здрава.

Стефан едва можа да скрие своята безгранична скръб и трябваше да събере цялата си енергия, за да спре сълзите си, когато видя младата си хубава съпруга тъй весела и безгрижна, незнаеща, че може би носи в себе си зародиша на мъчителната смърт.

Княз Дубиски възлагаше всичките си надежди на великия откривател Пастьор. Този знаменит лекар, който обезсмърти името си с лекуване на бяса, трябваше да излекува и Юлиана. Само на него Стефан искаше да по-вери любимата си съпруга. Ако Пастьор би поискал един милион франка за лекуването, Стефан щеше да му ги наброи с безкрайна радост. По-добре да стане просяк, по-добре да яде само сух хляб, отколкото да изгуби най-милото си на този свят, и то по този страшен начин.

Стефан и Юлиана се отправиха с екипажа на хотела към кабинета на Пастьор. Той работеше в една голяма сграда, която направи добро впечатление на маджарския княз и на съпругата му. Коридорите на голямото здание бяха препълнени схора. И Стефан, и Юлиана едва можаха да си пробият път. Те се чудеха, че всички хора, които срещнаха по стълбите и в коридора, бяха облечени в черни дрехи и по лицата им се забелязваше дълбока печал. Когато стигнаха на първия етаж, те се спряха пред портиера, който носеше голям бастун със златна топка, покрита с траур.

— Господине — каза князът на вратаря, — искаме да видим господин професор Пастьор.

— Моля, влезте — каза портиерът, — но бързайте, защото ще закъснеете. Колата скоро ще пристигне и господин професорът ще отпътува.

Стефан се зарадва, че е дошъл навреме, за да говори с учения и дръпна Юлиана към високата двойна врата.

Младата двойка се спря учудена на прага. Намираха се в широка зала, чиито стени и таван бяха покрити с черно сукно. В средата на мрачното помещение се издигаше великолепна катафалка, а на нея се намираше ковчег, обкръжен от множество горящи свещи. В ковчега почиваше белобрад мъж. Главата му беше обвита с морав венец, а гърдите се украсяваха от лентата на почетния легион.

— Къде сме? — прошепна Стефан на съпругата си. — Сгрешили сме и влязохме в друга стая.

Князът се обърна към един господин, който стоеше близо до катафалката, съобщи му името си и после добави:

— Дойдох преди един час със съпругата си в Париж, за да искам съвет от господин професор Пастьор. Господине, моля, направете ми тази добрина и ми кажете, къде мога да се срещна са този прочут лекар.

— Ей там! — отговори запитания със скръбен глас и посочи смъртника в ковчега.

След няколко секунди мълчание непознатият продължи:

— Прочутият професор Пастьор го няма вече, вчера умря.

Тази вест порази Стефан като гръм. Лекарят, на който възлагаше всичките си надежди, единственият, който можеше да спаси най-обичната му на този свят, не съществуваше вече.

Но господинът, с който бе говорил, го утеши:

— Пастьор е мъртъв — каза той, — но създаденото от него благородно дело ще живее. Днес са назначени трима лекари, които ще управляват заведението по принципите на покойния Пастьор. Ако желаете, ще поканя един от служителите да ви заведе при новия управител.

Господинът повика един прислужник и му каза: — Заведете господина при професор доктор Бургер! Князът благодари сърдечно, остана с Юлиана още няколко минути при ковчега на умрелия и бързо последваха прислужника, който ги заведе на втория етаж. Професор доктор Хайнрих Бургер, приятелят на Матийо Драйфус, беше избран за наследник на Пастьор. Този млад учен привлече всеобщото внимание чрез превъзходните си медицински съчинения и бе назначен, въпреки германския си произход, за заместник на починалия лекар.

Доктор Бургер посрещна много любезно посетителите. Той скри вълнението си, когато научи от княза, че съпругата му е ухапана от бесен вълк и че са се появили вече първите признаци на страшната болест.

— Надявам се, че всичко ще мине без сериозни последствия — опита се да успокои той Стефан. — Но при все това госпожа княгинята ще трябва да престои няколко дена в заведението.

Очите на Юлиана се насълзиха, когато чу това, но Стефан успя да я утеши и тя послуша съвета на лекаря. Доктор Бургер определи за княгинята три стаи и ги показа на Стефан. Те бяха богато обзаведени.

Настаняването стана още същия ден след обяд. Раздялата на съпрузите беше трогателна, въпреки че на Стефан бе позволено да я посещава всеки ден. Но младата двойка предчувстваше, че й предстои страшна участ, а освен това за пръв път след женитбата си трябваше да се раздели. Съпрузите дълго се прегръщаха и целуваха. — А сега — каза Стефан, като се отправи към вратата — ще заведа момченцето при майка му. Телеграфирах вече на братовчед си майор Естерхази и го помолих да ме посети в „Грандхотел“, защото желая да ми помогне в тази деликатна работа. Графът навярно ме очаква вече в хотела и трябва да побързам. Прощавай, мила Юлиана, нека Бог те пази. Утре пак ще се видим.

Да, те ще се видят, но как! Колко е добре за нас, бедните човеци, че не можем да проникнем през тъмното було на бъдещето!

Естерхази бе доста изненадан, когато внезапно получи телеграма от братовчед си княз Стефан Дубиски, с която му се съобщаваше за пристигането на маджарския княз със съпругата си в Париж. Черният майор не обичаше този свой братовчед. Князът винаги събуждаше завистта му. Естерхази не можеше да се примири с факта, че Стефан наследи богатите владения на Дубиските и Естерхазите. Черният майор нямаше право на наследство, макар и майка му да бе същинска Естерхази. Тя прегреши преди да се венчае с френския благородни Валзин. Плод на този грях бе черният майор и като незаконно дете бе изключен от наследството на Естерхази. Френският благородник — бившият съпруг на майка му — осинови момчето и го нарече Естерхази. Другите Естерхази и сродниците им Дубиски живееха разкошно в замъците си, а незаконното дете Естерхази трябваше да се бори още от млади години за съществуването си.

Можем ли да се чудим, че черният майор гледаше с лошо око и завист на роднините си? Естерхази-Валзин трябваше да има много благороден характер, за да прости на съдбата оскърбителния удар, който тя му нанесе още при неговото раждане. Но черният майор, както знаем, не блестеше с такава добродетел, а и хранеше надежда, че рано или късно ще може да се докопа до огромните имоти на княз Дубиски. В завещанието на починалия граф Естерхази бе написано:

„В случай че княз Стефан Дубиски умре без мъжки наследник, целият му имот ще премине в ръцете на най-стария син на графиня Естерхази.“

Този най-стар син на графиня Естерхази беше черният майор. Други преки наследници на Естерхази не съществуваха. В завещанието не бе определено, че наследникът трябва да бъде законно дете, а бе посочено само че трябва да е син на графиня Естерхази.

Черният майор се занимаваше с тези разсъждения, когато се готвеше да посети братовчеда си в „Грандхотел“.

— Да — прошепна той, — ако този Стефан беше разумен и умреше час по-скоро без мъжки наследник, то още през нощта щях да стана милионер и опасният ми авантюристичен живот щеше завинаги да свърши. Но Стефан взе млада хубава жена, която навярно ще му роди мъжки наследник, и моите надежди ще пропаднат… По дяволите, едва сега виждам, че се грижих твърде малко за тази работа. Забравих да примамя този буйнокръвен маджарин в Париж, преди още да се влюби в сегашната си жена. Тук можех да го тласна в разврат и да му разсипя здравето. Но дали е късно вече да осъществя този отличен план? Стефан е женен, да, но все пак не е сляп за красотата на други жени. Може би ще сполуча да го увлека и на дуел? Ха-ха, Стефан Дубиски, предчувствам, че си дошъл за нещастие в Париж. Струва ми се, че няма да видиш вече обичната си Красногорка.

Дяволският план на черния майор беше скроен. Естерхази се огледа още веднъж в голямото стенно огледало, после излезе от къщата си, нае кабриолет и се отправи към „Грандхотел“.

Княз Стефан току-що се беше върнал от клиниката на Пастьор, където трябваше да остави обичната си съпруга, и прислужникът в хотела му донесе картичката на граф Естерхази. Двамата братовчеди се поздравиха сърдечно, но в основата на тази сърдечност имаше разлика: сърдечността на Стефан беше истинска, а на Естерхази — притворна. След поздрава Стефан разказа на майора нещастието, което сполетя съпругата му, а когато му съобщи, че беше принуден да я остави в клиниката на Пастьор, очите му се насълзиха и той не можа да скрие голямата си скръб.

Естерхази започна да го утешава и насърчава.

— Драги братовчеде — каза той, — това не е толкова опасно. Твоята съпруга няма да пострада и ти не трябва да скърбиш толкова. Виждам, че ще бъда принуден да те поразвеселя малко. В Париж има много развлечения и ще можем да се забавляваме отлично.

— Временно ще трябва да се откажа от всяко забавление — отговори княз Дубиски. — Грехота и безсъвестно ще е от моя страна, ако се забавлявам и пирувам в Париж, а обичната ми Юлиана пъшка в болницата. Освен това трябва.да изпълня и друга важна мисия, която е свързана с една горчива тайна от моя живот.

Той замълча съкрушено, после погледна в очите братовчед си.

— Историята е къса и естествена — започна Стефан. — Преди десетина години любих една циганка, от която имах дете — момченце. Баща ми виждаше в Мелиора — така се казваше циганката — умишлена прелъстителка и я изпрати с цялата й дружина зад граница. Пет години по-късно, след смъртта на баща ми, циганката се върна в Красногорка, донесе ми едно момченце и ми каза, че е нашето дете. Юлиана се смили над момченцето, позволи ми да го приема вкъщи и да го възпитам като мой син. Но сега имам доказателства, че детето е чуждо, т.е., че циганката го е откраднала от Париж.

— Това е цял роман — прекъсна черния майор разказвача.

Преди князът да отговори, вратата на съседната стая се отвори и влезе Андре.

— Татко, виж тези хубави картички — извика той зарадван и вдигна куп пъстри картички, които преди няколко минути му беше подарил келнерът, — по тях има изобразени много животни и хора.

Естерхази се учуди, като видя момченцето. Думите, които искаше да отправи към Стефан, затъкнаха гърлото му. Наистина, черният майор не можа със сигурност да познае кое е това момченце, но чертите на лицето му напомняха неволно на един мъж, когото познаваше твърде добре.

— О, каква поразителна прилика — промърмори си Естерхази и се обърна към братовчеда си:

— Ти нямаш ли някаква следа къде трябва да търсиш родителите на това момченце?

— Разбира се. Мисля дори, че ги познавам по име.

— А кои са те?

— Баща му е нещастният и според мене невинен капитан Алфред Драйфус.

— Андре! — извика черният майор и скочи като наелектризиран от мястото си. Името на момчето излезе от устата му, без да иска.

Стефан погледна учуден братовчеда си и хвана детето за ръчичката.

— Познаваш ли момченцето? — запита той.

— Разбира се, че го познавам — отвърна Естерхази смутен. — Драйфус беше най-добрият ми приятел, преди да унищожи честта и щастието си чрез необмислената си постъпка. Да, това е синът му, неговият любимец, неговият малък Андре. О, къде бяха очите ми, че не видях това веднага! Ела при мене, мое добро, обично момченце, дай ми ръчичката си… Бедно дете, бедно сираче; о, колко съм щастлив, че ще мога да те заведа при бедната ти и нещастна майка.

— Това ще стане веднага — каза Стефан зарадван. — Ела, драги ми братовчеде, и ме придружи. Ще се отправим още тази минута при госпожа Драйфус и ще й предадем загубеното дете.

Стефан беше скочил от мястото си и искаше да позвъни за кола. Но Естерхази го спря.

— Не бива — каза той. — Не можем да отидем то-ку-тъй при нещастната госпожа. Горката може да пострада, ако види внезапно изгубеното си дете. Трябва да се подготви за тази голяма радост. Да, сетих се, госпожа Херманса Драйфус живее при богатата си сродница Дьо Буланси на Елисейските полета. Ще отида при нея и ще я подготвя за радостното събитие, после ще се върна и тогава ще я посетим заедно.

— Съгласен съм с предложението ти — отговори Стефан.

— Тогава да не губим време.

Естерхази взе шапката си и се отправи към вратата. На прага спря и се обърна още веднъж към Стефан.

— Драги братовчеде, не говори с никого за тази работа. Също така не споменавай името Драйфус, защото французите много го презират.

— Благодаря за добрия съвет. Ще изпълня всичко, което ми каза.

— Добре — каза черният майор. — След два часа ще се върна и тогава ще отидем заедно при госпожа Драйфус.

Около устните на Естерхази играеше коварна усмивка, докато слизаше по стълбите на хотела.

— Ха-ха — подсмя се той тихо, — моят братовчед Стефан може да се измами по-лесно, отколкото си представях. Няма съмнение, че ще влезе в примката ми. Ще стана притежател на Красногорка. Скроих чудесен план!