Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (49)

15.

— В дванадесет часа през нощта.

Тези думи пошепна затворникът барон Ервин фон дер Халде на Драйфус, когото срещна неочаквано, когато се връщаше от извора.

Драйфус беше пред колибата си. Бяха изминали три седмици, откакто се беше разболял от тропическа треска. Сега се чувстваше по-здрав, отколкото по-рано. Силното му младо тяло се беше освободило от болестта и капитанът вярваше, че ще може да устои на трудностите на заточението си.

— В полунощ, нали? — запита тихо Драйфус. — В пещерата ли?

— Да, в пещерата. Ще имаме там нещо като събрание, на което съм поканил и други затворници. И Одета ще дойде от Каена. Имате ли още от праха, който ви дадох, за да упоите надзирателя?

— Да.

— Бъдете точен, Драйфус — помоли го Ервин. — Желая да поговоря с вас и с Одета преди да дойдат другите.

Ервин си тръгна, тъй като забеляза отдалеч няколко надзиратели.

През целия ден Драйфус беше неспокоен. Той предчувстваше, че тази нощ ще узнае още от тайните на острова, за човешката мизерия и неволя, които върлуваха тук.

Към полунощ Драйфус стана тихо от леглото. Той запълзя по корем към вратата. На прага седеше надзирателят Розе. Той беше леко пийнал. Пушеше лула. Драйфус държеше в ръка малко от праха, който Ервин му беше дал и който имаше свойството веднага да приспива човека. Капитанът се изправи тихо зад Розе и посипа прашеца. Част от него падна в лулата му, а малко прах се посипа дори и по носа му.

— Проклети комари — избьбра Розе.

После започна да си вее с палмов лист като продължи да пуши. Ала не беше дръпнал и пет пъти от лулата, и главата му започна да се люлее. Лулата падна от устата му и се търкулна до прага на къщата. След три минути Розе се облегна и заспа непробудно.

Драйфус веднага излезе от колибата. Този път нощта не беше много ясна и луната се бореше с облаците, но капитанът стигна до пещерата и разбра, че Ервин още не е дошъл.

— Сигурно е на брега и чака Одета — каза си капитанът.

Той се запъти към брега и намери там Ервин, който наблюдаваше безкрайното развълнувано море.

— Боя се за Одета — рече той на капитана. — Морето днес не ми се нрави. Не знаете, приятелю, колко страшен може да бъде океанът около този скалист бряг. Каква защита може да има моята Одета, ако буря я завари в открито море.

— Моето мнение е, че това стъбло дава по-голяма сигурност в бурния океан, отколкото откритата лодка — капитанът утешаваше младия човек, който се тревожеше за своята любима. — То не може да се преобърне, нито да се напълни с вода или пък да потъне.

— Но снабдяването му с въздух може да се наруши — отвърна Ервин.

— Вижте там, тя иде! Плаващото стъбло се люлее над вълните. Тя е на четвърт час от брега на Дяволския остров.

Драйфус погледна в показаната му от Ервин посока. Той видя, че един дълъг предмет, приличащ на грамадна риба, цепи вълните, които често го заливаха и той за миг се изгубваше, но скоро пак се появяваше и сякаш някаква вътрешна сила го движеше към брега.

Скоро плавателният съд на Одета стигна водовъртежа пред скалистия остров, ала и този път нищо не можа да й попречи и тя спря на сигурно място.

Стъблото се отвори. Хубавата дъщеря на Панталон излезе от него. Смеейки се, тя прегърна Ервин и го целуна.

Драйфус тактично се отдалечи навътре към скалите.

Едва след като Ервин и Одета привързаха необикновената лодка така, че нито буря, нито вълни можеха да я отнесат, капитанът отиде при тях.

— Не е нужно предварително да ми казваш името му — каза Одета. — Това е капитан Драйфус и никой друг. Познавам от погледите ви, че сте станали приятели и вече никак не се съмнявам, че заедно ще успеем да избягаме от Дяволския остров.

При тези думи красивата девойка подаде ръка на Драйфус, който горещо я стисна.

— Да, нашето бягство ще успее — тръсна глава Ервин, — но не трябва да бъдем егоисти и да мислим само за нас, като забравяме онези, които страдат заедно с нас и също са достойни за свобода. Вече направих нужното да се споразумеем с тях. В тази минута трима заточеници ни очакват в пещерата, но преди да идем при тях, искам, приятелю Драйфус, да ви запозная малко с тези хора.

Тримата седнаха на една скала. Разяреното море се вълнуваше в краката им и пръскаше бяла пяна.

— Капитан Драйфус — започна Ервин фон дер Халде, — известно ви е, че на този остров има осем жилища. Кои са обитателите им?

— Най-хубавото от тях обитава Мурильо с осемте надзиратели. Постройката е твърде голяма, може да ги побере всички. Има освен обща столова и помещения за спане, кухня, в която един от пазачите готви, и изба в скалата, издълбана с динамит. Тази изба е най-хладното място на острова. Другите седем жилища не са нищо друго, освен мизерни колиби. Някои нямат дори и здрав покрив, за да пази през дъждовете вътрешността суха. Всяка една от тези колиби има само едно помещение. Кой живее в тези полусъборени колиби? Вие сте единият, капитан Драйфус. Вторият съм аз. Третият е клетият недъгав старец Мирович. Четвъртият е един мъж, роден на остров Куба. Той говори добре френски, английски и испански. Казва се Легуве. Сериозен и мълчалив човек е, когото съдбата, както и нас, е захвърлила на този остров. В една от най-мизерните колиби на сто крачки от колибата на Легуве живее един младеж.

— Младеж ли? — прекъсна го Драйфус. — Каква ужасна подигравка за прословутото френско човеколюбие. Може ли човек на такава възраст да бъде осъден на суха гилотина?

— Чувствам голямо състрадание към този младеж, ще го почувствате, сигурен съм, и вие, когато го видите и се запознаете с него — продължи Ервин. — Антонио е благороден и хубав младеж — едва осемнадесетгодишен. Той е италианец и е роден, ако не се лъжа, в Рим. На неговата нежност, черни очи и любезни обноски би могла да завиди и най-красивата и привлекателна жена. Ще ме попитате защо е тук. Не зная. Заточениците в Каена твърде рядко говорят за собствената си съдба. Те пазят тайните на своя живот в дълбочината на сърцето си, защото от много нещастия са станали недоверчиви. Колкото се отнася до младежа, готов съм да се закълна, че в дъното на всичко има любовна история. На осемнадесетгодишна възраст човек може да извърши голямо престъпление само от безумна ревност или нещастна любов.

Ервин млъкна и крадешком притисна до себе си своята Одета.

— Има още две колиби — подсети го да продължи Драйфус, — да се запознаем и с техните обитатели.

— И двамата са загубени за нас — бързо прошепна Ервин, — и не трябва да им доверяваме тайната си. Единият е най-нещастният човек на света, а другият е най-лошият. Нещастният вие, господин капитан, вече познавате, макар че още не сте видели неговото страшно лице. Той е заразен. Не зная, капитане, известно ли ви е, че на Дяволския остров има престъпници само от една година. Тук по-рано изпращаха всички ония, които във Франция се разболеят от проказа, за да умрат бавно и далече от света. Тази болест е най-страшната от всички, които могат да погубят човека. Тя причинява изгниване на тялото. Това страдание не трае няколко седмици, защото ужасната болест напредва бавно, ала сигурно. Имало е страдащи от проказа, които смъртта е избавила едва след петнадесетгодишни страдания.

Ервин прекъсна за малко, сякаш сам имаше нужда да се опомни от страшния разказ. После продължи:

— Ако приемем, че проказата е най-опасната заразна болест на света, тогава не бихме могли да осъждаме усилията, които се полагат за отстраняването на болните от всякакво съприкосновение със здравите. Знаем от Стария завет, че страдащите от тази болест са били отвеждани в пустинята, че в Русия по жесток начин се отървават от тази болест чрез изпращане на болните в най-дивите кътчета на Сибир. В Америка отстраняват страдащите на един остров пред Ню Йорк, където ги гледат добре. Доскоро французите ползваха Дяволския остров именно за тази цел. На острова имаше осемнадесет болни мъже и жени, но преди година управителят на Каена получи заповед да изсели болните от острова. Не зная къде се намират сега тези клетници. Колибите, в които живееха, бяха изгорени, а лодката, с която ги превозиха, оставиха на произвола на вълните.

— Но как този болен е останал тук? — попита Драйфус.

— Много просто! Останалите тръгнаха доброволно, а този отказа да се преселва. Гониха го из целия остров, но безуспешно. Въпреки страданието, което разрушаваше тялото му, той бе доста сръчен и успя да избегне всички гонения. Пък и надзирателите, вярвам, не са се старали много да го хванат, за да не се докоснат до него. Оставиха го да живее в старото жилище, като мислеха, че скоро ще умре. От определено място взема всеки ден храната си, защото всеки бяга от него. Ще се съгласите, че такъв другар не ни трябва при бягството.

— Така е за жалост — кимна капитанът. — Болният е обитателят на шестата колиба, ако не се смята зданието за чиновниците. Защо искате да изоставим обитателя на седмата?

— Защото неговото присъствие ще ни навлече беда — отговори Ервин фон дер Халде. — Ако той се намира в нашата компания, ние не ще сме сигурни за минута.

— Кой е този човек, към когото нямаш никакво доверие?

— Това е американският убиец Холмс — отговори Ервин с тон, като че доверяваше някаква тайна.

Драйфус побледня.

— Това е невъзможно — избъбра той. — Американецът Холмс не може да се намира на Дяволския остров. Спомням си за неговата история и знам, че е най-страшният убиец на деветнадесети век. Знам също, че Холмс е един талантлив химик и е създал в Чикаго къща, която била снабдена с най-съвършени средства за убиване на хора. Той примамвал жертвите в дома си и ги поканвал в специално помещение. Стените, таванът и подът на тази стая били от желязо. При натискане на таен бутон се отваряли клапи, през които влизали смъртоносни газове в стаята. Тези газове имали свойството да разложат човешкото тяло. Само някои извънредно устойчиви кости не се разлагали. По този начин известният убиец от Чикаго е убил шейсет души. Къщата му, която и днес още се вижда в Чикаго, се нарича „кулата на Холмс“. Той посочвал на застрахователните дружества името на жертвите си и получавал парите, за които те били застраховани. Престъпникът сам се е уловил в клопката и го осъдили на смърт.

— Обесили го — додаде Ервин бързо, — и множеството хора, които са присъствали на екзекуцията, видели с очите си как тялото му се разтреперало и се изгубило през клапите в дълбочината. В Америка обесването става по следния начин. Осъденият стъпва на железен под, който се намира над дълбока изба. Прехвърлят въжето през врата му, обаче примката остава хлабава. Палачът натиска една ръчка и железният под се изтегля под краката на осъдения. Той пада в бездната и остава да виси на двадесет стъпки височина от дъното на избата. При това примката се стяга силно и прекъсва вратните жили на обесения.

— Това е така — съгласи се Драйфус, — американците бесят по този начин. Така обесиха и Холмс. За това е невъзможно той да се намира сега на Дяволския остров.

— При екзекуцията на този убиец въжето се скъсва — обясни Ервин, — и са го намерили жив в избата на наказателното заведение. Той се отървал само с леки наранявания. Според американските закони екзекуцията не се повтаря, щом не излезе сполучлива. Ще повярвате ли сега, че Холмс е жив?

— Да, приятелю, но как е дошъл този престъпник тук, в тази френска колония?

— Съединените щати — отвърна любимият на Одета, — въпреки че са голяма държава, нямат такова място на страданието. Президентът Кливланд, който беше тогава в Белия дом във Вашингтон, отправи молба до Париж да разрешат да изпратят този престъпник в Каена. Французите с готовност изпълниха това негово желание, още повече, че две французойки бяха убити от ръцете на Холмс. Кажете сега, капитан Драйфус, можем ли да освободим този изверг от справедливото наказание?

— Не — смръщи се капитанът, — това няма да направим. Но, за да бъдем справедливи, трябва всички да се съберем и да обясним, защото сме попаднали тук.

— Добре — съгласи се Ервин и стана. — Нека всеки разкаже на другарите си историята на живота и страданията си. Да вървим! Кубинецът Легуве, младият Антонио и сакатият Мирович ни чакат в пещерата!

Тримата се запътиха мълчаливи към събранието на затворниците.