Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (5)

6.

— Съжалете се, господине, над мене, чуйте молбата ми, смилете се над нещастието ми, вижте моето бледо лице, погледнете зачервените ми очи, които от осем дни са пролели порои горчиви сълзи и които пресъхнаха вече. Направете ми тази добрина и ме пуснете при нещастния ми и невинен мъж.

Тези сърцераздирателни думи бяха изречени от Херманса. Вярната съпруга на затворника стоеше на колене пред майор Форцинети. Тя беше завита в черна дреха. Гъстият воал, който покриваше миловидното й лице, беше вдигнат до челото.

Побелелият майор седеше на писалището си, той се бе подпрял на масата и гледаше съчувствено нещастната жена.

— Станете, госпожо — каза той дълбоко покъртен.

— Само пред Бога можете да коленичите, не и пред мен. Единствено Бог може да помогне на нещастния ви мъж, на вас и на нещастното ви дете.

— Моето дете — каза Херманса с разтреперан глас.

— Ако бяхте видели това бедно, невинно дете, на което отнеха бащата, и ако бяхте чули детските му искрени въпроси, вие щяхте да имате милост към него, дори сърцето ви да е от камък. Бедното непрестанно ме пита: „Къде е моят баща, защо замина без да целуне малкия Андре, кога ще се върне, къде е отпътувал?“ Само сълзи бяха отговора на неговите въпроси. Когато го слагам вечер в леглото му, тогава момченцето ми скръства ръчичките си и започва да се моли от сърце на Всемогъщия: „Моля ти се, Боже на небето, пази добрия ми татко, утеши моята бедна майка, за да не плаче, и върни обичния ми баща!“

Младата жена въздъхна дълбоко, гърдите й се развълнуваха и сълзи обляха лицето й. Неутешимата скръб, големите душевни болки и спомена за детето я накараха да заплаче отново.

Две големи сълзи изплуваха под тъмните клепачи на стария войник. Белокосият старец протегна ръцете си и вдигна Херманса.

— Ако бях в състояние да ви помогна, ако можех да изпълня молбата ви, щях веднага да ви заведа при нещастния ви мъж — промълви той трогнат. — Но това не може да стане. Ще се разтревожите още повече, когато видите мъжа си в ужасната тъмница. Сърцето ви ще спре, когато чуете риданията и стенанията на нещастния.

— Не, ще бъда силна, ще понеса най-ужасното — каза Херманса. — Няма да заплача дори да го искате. Само искам да видя Алфред, искам да видя любимия си мъж и тогава ще се утеша, ще ми олекне на душата, ще бъда по-силна и Драйфус по-лесно и по-геройски ще понесе страданията си.

— Татко, мили ми татко — зачу се един нежен сърдечен глас, — съжали се и изпълни молбата на нещастната. Ето аз, твоето дете, те моля за това.

Беше Марион, душевноболната дъщеря на майора. Момичето бе влязло тихо в стаята и беше чуло целия разговор.

Марион изтича към баща си, прегърна набръчкания му врат и го погледна с големите си красиви очи. После даде ръката си на Херманса и каза:

— Не се отчайвате, надявайте се на Бога и на добрите хора. Вие сте млада и красива и за вас ще изгрее слънцето. Пазете се само от черния мъж — добави тя страхливо с тих глас. — Черният мъж иска да ви опропасти, както направи с мене… с мене!

— Бедното дете е болно — каза тихо Форцинети на Херманса.

Госпожата разбра майора, целуна Марион по бялото й чело и помилва златночервените коси на момичето.

— Мило дете, нека бог те благослови за утешителните думи — отрони Херманса — и на тебе желая от все сърце да оздравееш и да бъдеш щастлива.

Марион наведе глава, погледна съчувствено Херманса и излезе от стаята.

— Госпожо Драйфус — каза майор Форцинети по-къртен, — идете сега при детето си — то ви чака навярно, при това часът е близо девет. Вашата къща е много далеч, а по улиците има лоши хора, които могат да ви сторят зло.

— Не ме е страх, господин майор, един файтон ме чака близо до затвора, а детето ми се намира в добри ръце. Не ме отблъсквайте, съжалете ме и ме пуснете при моя мъж само за четвърт час, или за десет, или поне за пет минути…

Управителят на затвора поклати енергично глава.

— Много тежко е, госпожо, много мъчно е човек да противостои на молбите ви, но кажете ми, желаете ли да погубите честта на един стар войник, който е служил честно и почтено на родината си цели четиридесет години? Аз се заклех пред военния министър, че не ще пусна никого при затворника. Ключът на подземния затвор се намира в джоба до гърдите ми и този, който иска да вземе този ключ, трябва най-напред да промуши старото ми сърце.

— Вие казахте, че никой освен вас и надзирателя не влиза в затвора при мъжа ми — каза бързо Херманса, — обаче известно ми е, че още едно трето лице може да влиза в килията на затворника, когато пожелае — това е граф Естерхази.

— Да, той е назначен от правителството да надзирава — каза Форцинети натъртено. — Аз съм принуден да му се подчинявам и да съм съгласен на всичко, което той каже. Естерхази има втори ключ за тъмницата и когато пожелае, може да отиде при затворника.

— А защо дадоха тази възможност на него — запита горчиво Херманса. — На него, който е най-злия неприятел на целия род Драйфус! Това е низко и ужасно!

Форцинети мълчеше. Направи се, че не чу думите на нещастната жена. Херманса смъкна воала на лицето си и подаде ръка на стария войник.

— Сбогом, майор Форцинети — каза тя хрипливо, — не желая да ви изкушавам повече. Бъдете верен на клетвата си. Аз ще си отида в отчаянието си, ще се върна в запустелия си и мрачен дом. Вие сте благороден и честен човек. Франция щеше да бъде по-щастлива, ако имаше повече такива добри синове!

Майорът целуна почтително ръката на нещастницата. Херманса се обърна с тъжно сърце към вратата. Форцинети искаше да я придружи, но тя не прие.

— Стойте в кабинета си — каза тя, — хората са лоши, ще ви видят и ще ви наклеветят пред началството. Сама ще намеря пътя.

Нещастната жена излезе и заслиза по стълбите. После зави надясно и стигна до дългия и тъмен коридор, който водеше към вратата на мрачната тъмница. Болка свиваше сърцето й. Вървеше към свободата, към живота, а нейният мъж, когото толкова много обичаше, бащата на нейното дете, трябваше да остане в затвора, невинен в мрачната подземна тъмница.

Изведнъж Херманса се вкамени на мястото си. Една човешка фигура се яви зад стълбовете. Две нежни ръце я прегърнаха и един мил глас й прошепна на ухото:

— Не, клета госпожо, вие няма да си отидете, без да видите мъжа си. Оставете на мене, аз ще ви заведа тази нощ при затворника.

— Марион — извика Херманса уплашена. — Вие ли ми обещавате това! Вашите думи са най-голямото щастие и утеха за мене на света. Страхувам се, обаче, че не можете да изпълните обещанието и само ще се изложите на опасност.

— Имам чудесен план — каза тя тихо. — С положителност тази нощ ще идем двете в тъмницата при нещастния ви мъж. Аз ви се заклевам, че ще го видите! Сега трябва да се махнем оттук. Елате с мене в моята спалня, там ще се скриете, докато дойде времето ни.

Херманса се съгласи и дъщерята на майора я поведе със себе си. Мисълта, че скоро ще види обичния си мъж я ободри и съживи съкрушеното й сърце. Нещастната все още не вярваше, че Марион ще успее да изпълни обещанието си, но се надяваше.

Двете жени се върнаха през малката вратичка. Марион преведе Херманса по стълбите и отвори вратата на една малка, но добре наредена стая.

— Седнете — каза Марион на Херманса. — Тук сте на сигурно място. Никой освен мене не влиза тук, ако не съм болна.

— Как да ви благодаря? — изрече Херманса. — Вие сте ми като сестра!

— Щях да бъда много щастлива, ако бяхте моя сестра — прошепна печално момичето. — Тогава черният мъж нямаше да има тази сила над мене и аз нямаше да съм му робиня. Щях да бъда господарка на волята си и щях да бъда щастлива. Днес се чувствам по-добре отколкото вчера. Колко искам винаги да е така!

Бедното момиче стисна ръцете на Херманса и й каза, че трябва да се въоръжи с търпение, защото могат да изминат много часове, докато се върне.

Майор Форцинети се прибра в жилището си късно. Беше уморен и неразположен, не му се ядеше. Поиска да изпие само чаша чай и после да си легне.

Госпожа Берже му донесе чая и после отиде в стаята си.

— Идете и си починете, майко — каза Марион на старата, — аз ще отида при баща си и ще се погрижа за него.

Майорът гледаше с възхищение красивата си дъщеря. Момичето донесе захар, няколко парченца лимон и приготви чая. После отиде в другата стая и се върна с пълна чаша при баща си.

Форцинети стисна сърдечно ръката на дъщеря си и й благодари за услугата. После благодари и на Бога за оздравяването на любимото му дете.

— Направете, Жирардин, обиколката из затвора и после съобщете дали всичко е в ред. В два часа аз ще обиколя килията на капитана. Как намерихте затворника, когато бяхте последния път при него?

— Занесох му вечерята в шест часа — каза сержантът. — Той изяде само няколко лъжици супа и няколко хапки хляб. Вие знаете, че шест дена наред той е лудувал и викал, сега обаче вече не може, лежи по цял ден на леглото си и бълнува.

— Как е убиецът Равелак? — запита майорът.

— Много добре, господин майор. Станал е кротък като гълъб.

— Добре, Жирардин, можете да си отивате, но ми донесете ключа, искам да си легна.

Сержантът се обърна по военно му и излезе, а след двадесет минути се върна.

— Всичко е в ред, господин майор — докладва той на началника си.

Форцинети взе ключа от надзирателя и го постави пак в джоба на дрехите си.

След малко майорът стана от масата, целуна любимата си дъщеря, поръча й да си легне рано и отиде в спалнята си. Съблече се, скри ключа под възглавницата и си легна.

Марион остана още един час на канапето. Тя облегна глава на възглавницата и се загледа в тавана, като че виждаше някакви видения там.

Изведнъж момичето стана и угаси лампата.

Беше тихо.

Марион се упъти към вратата на спалнята и се ослуша. Майорът спеше толкова дълбоко, че хъркането му се чуваше в другата стая.

Момичето отвори полека вратата и се приближи към леглото на баща си. Тя добре знаеше къде да стъпи, тъмнината не й пречеше. Марион се спря, пъхна ръката си под възглавницата на спящия и измъкна ключа. После извади от джоба си друг и го постави под възглавницата на баща си, така че ако той се събуди и потърси ключа, да не разбере нищо.

Като се увери, че баща й все пак спи, тя излезе от стаята и отиде при Херманса, която я чакаше с нетърпение.

Марион влезе в стаята и показа ключа на приятелката си.

— Виждаш ли, удържах думата си — каза тя тихо. — Най-страшното мина. Магическото желязо, което ще ни отвори тъмницата на твоя мъж, се намира в ръцете ми.

Херманса едва се въздържа да не извика от радост. Едри сълзи бликнаха на очите й, тя се наведе и целуна ръцете на момичето.

— Часът е единадесет и половина — каза то, — до един часа можеш да останеш при мъжа си, повече не е възможно, защото баща ми в два часа ще отиде да обиколи затвора.

Двете жени се упътиха тихо през двора към тъмницата. Марион отключи железните врати със специалния ключ, който бе взела от писалището на баща си, и тръгнаха с приятелката си към ужасното подземие.

Най-после жените стигнаха до втората желязна врата. Марион я отвори с откраднатия ключ, запали една восъчна свещ и освети подземието.

Мисълта, че скоро ще види мъжа си и ще може да се хвърли в прегръдките му, утеши Херманса и надви над отвращението й и тя смело и без страх пристъпи в мрака.

— Не се страхувай — прошепна Марион. — Ще заключа вратата и в един часа ще дойда да те взема.

— Благодаря ти горещо, мой добър ангел — каза й Херманса и не се уплаши, когато зад нея се затвори вратата. Марион заключи два пъти и изчезна.

Нещастният затворник беше още буден. Беше опрял глава на ръцете си и седеше на леглото, осветен от бледен лунен лъч. Той мислеше за Херманса и за малкия Андре. Навярно тя не е заспала още, може би стои до леглото на детето и се моли на Бога…

— Херманса — прошепна затворникът със сълзи на очи, — моя любима жена, аз мечтаех за съвсем друг живот. Мечтаех за оная висота, на която само един между милионите може да се покачи. Исках да спечеля слава и да споделя с тебе щастието си, но уви, един удар бе достатъчен, за да ме хвърли в най-тъмните дълбини на нещастието. Сега съвсем сама, изоставена живееш в запустелия ни дом. Моето дете е сираче, името ни е опозорено и потопено в калта. Имотът ми е застрашен.

Той рошеше отчаяно русите си коси.

— Трябва да охкам като най-зъл престъпник. Затвориха ме като бясно куче в желязна клетка. Плъховете и другите животинки са мои другари. Единственото нещо, което виждам от света, са мрачните вълни на Сена, които се бият о прозореца ми!

Нещастният мъж стана, втурна се към жалкия прозорец и с неизказано отчаяние се опита да разклати желязната решетка, която го отделяше от свободата.

— Боже — извика той и погледна печално нагоре. — Велики Боже, ти знаеш, че съм невинен, че хората сториха голяма неправда над мен. Докажи ми, че си справедлив, че си истински Бог. Ти даде сила на Самсон да събори стълбата на храма, дай и на мене тази сила да строша стените на тази ужасна тъмница.

Алфред се опита още веднъж да счупи дебелите железни пръчки на решетката, но като видя, че е напразно, отпусна се изнемощял и уморен на леглото си и извика с дрезгав глас:

— Ха, ха, колко съм глупав, още бълнувам спасение. Не виждам ли, че съм забравен от Бога и от хората и че само две неща ми остават на този свят: лудост и смърт.

— А вярната ти обична жена? — каза през плач един глас зад него.

Драйфус извика и се обърна.

Зениците на очите му се разшириха, той толкова се разтрепера, че едвам се задържа на краката си.

— Херманса, моя обична Херманса — прошепна той с неописуема радост и разтвори ръцете си, — ти ли си, или е само моята мечта, плод на болния ми мозък?

— Алфред, това съм аз — отвърна младата жена и се намери в обятията му.

Драйфус се смееше и плачеше от радост. Той притисна силно любимата си жена към развълнуваните си гърди, целуна бялото й чело, милото й лице, червените й страни, малките й нежни ръце, парфюмираните й коси, вдигна я и я понесе на ръце, като й шепнеше хиляди сладки думи и благословии, хиляди клетви и обещания.

После я сложи на леглото си и седна до нея. Като научи, че детето му е здраво и в добри ръце, той я запита как е могла да достигне до подземната му гробница.

— Един добър ангел ми показа пътя и ми отвори вратата на затвора — каза Херманса и му обясни, че този ангел е дъщерята на майор Форцинети.

— Нека Бог я благослови — каза капитанът. — Ако някога щастието ми помогне да се освободя, няма да забравя това благородно момиче. Кажи ми сега, къде е брат ми Матийо?

— Твоят добър и верен брат е разклатил небесата и земята за тебе. Бъди сигурен, че ние няма да се спрем, докато не докажем твоята невинност и не те освободим от затвора. Не се отчайвай, любими мой, бъди твърд и понеси страданията тук, моля те на колене да ми се закълнеш в живота на нашето дете и на неразделната ни любов, че няма…

Вярната жена бе коленичила на влажния под. Тя прегърна краката му:

— Закълни ми се, Алфред — повтори тя с разтреперан глас, като го гледаше влюбено, — закълни ми се, че не ще посегнеш на живота си, че няма да се самоубиеш, каквото и да стане, закълни се в живота и щастието на нашето дете.

Капитанът въздъхна тежко, но не отговори. Мрачните мисли се бореха със съвестта му. Борбата беше дълга и отчаяна. Най-после победи съвестта, тя надви над мрачните му мисли.

— Добре — каза той тържествено и замилва по главата вярната си жена. — Заклевам ти се в щастието и живота на нашето Дете, че никога не ще посегна на живота си!

Херманса целуна горещо ръцете му, мъжът й я вдигна на коленете си.

— Клетва срещу клетва — каза тя. — И аз ти се заклевам, че с твърдост ще понеса горчивата съдба и ще ти остана вярна до последния си дъх.

Силна целувка потвърди тази свята клетва на неразделната двойка.

— Ако можех да говоря с брат си Матийо! — въздъхна Драйфус. — Имам да му поръчвам важни работи.

— Може би Марион ще може да го доведе при тебе по същия начин, по който дойдох аз — каза Херманса. — Матийо ще се върне днес от Лондон. Вчера получих от него писмо. Носи добри вести.

— От Лондон ли? — запита учудено Драйфус. — Какво прави той в Лондон?

— Важно е — каза Херманса. — Кажи ми, Алфред, чувал ли си за някоя американка Алиса Тери?

— Спомням си, че съм срещал това име във вестниците. Алиса Тери е прочутата американска детективка. Чел съм за нея, че надминава всичките европейски и американски детективи и че имала големи успехи.

— Да, Алфред — съгласи се Херманса радостно, — както ми пише Матийо, Алиса Тери е много хитра, тя успявала да разкрие най-тайните престъпления. Избавила е много невинни хора от тъмницата, заловила е много престъпници.

— Дано Бог й помогне да стане и моя избавителка — каза Драйфус с надежда.

— Алиса Тери ще избави и тебе, Алфред, от ужасния затвор — продължи Херманса. — Брат ти Матийо я ангажира и тя още днес ще дойде ^ Париж. Ще й заплатим един милион, ако успее да открие истинските крадци на тайните държавни документи и докаже твоята невинност.

Не е възможно да опишем колко въпроси и отговори се размениха в този час между двамата, колко пъти Херманса гали бледото лице на нещастния си мъж и колко горко оплаква мъките и страданията на горчивата му съдба.

Най-после думите като че ли свършиха, целувките ставаха по-горещи, докато Херманса се намери в прегръдките на любимия си и всичко утихна в ужасната подземна тъмница. Страшната дупка се превърна в храм на чиста, истинска любов и от ъглите, където бяха скрити тъмните сенки на отчаянието, любовта, мъките и скръбта, се яви духът на Купидон, който закриляше любещата се двойка.

Изведнъж по стълбите се чуха тежки стъпки. Херманса побледня и се отдръпна от мъжа си. Това не бяха стъпките на Марион, която идваше да я вика, това бе друго лице, това бе мъж.

Жената изпусна сърцераздирателен вопъл и се хвърли в прегръдките на мъжа си.

Осветен от бледите лъчи на луната, граф Естерхази застана пред тях.

— Черният майор — извика Херманса разтреперана.

Естерхази впи кръвожадни очи в жертвите си. Такъв гняв го бе обзел, че измина повече от минута, докато проговори.

— Какво правите, госпожо, при затворника? — извика той. — Кой ви е пуснал? Клетвопрестъпникът ще заплати с главата си, а вие ще получите строго наказание за нарушение на закона и подкуп на чиновниците. Временно сте моя пленница, госпожо, и трябва да дойдете с мене веднага при военния министър. Той ще реши какво да стане с вас. Последвайте ме, моля, моята кола е пред затвора.

— Милост, милост, граф Естерхази — извика Херманса. — Доскоро бяхте най-добрия приятел на моя мъж и не вярвам, че желаете да ни направите още по-нещастни.

— Госпожо, аз съм войник и изпълнявам само дълга си — отвърна графът студено. — Да, аз бях приятел на честния капитан Драйфус, обаче не познавам шпионина Драйфус!

— Естерхази, ти си подлец — извика капитанът и стисна юмруците си. — От най-добрия мой приятел си станал най-големия ми враг. Постъпваш с мене непочтено и низко, но само едно ще ти кажа: твоят баща, приятелят на моя баща, ако можеше да научи как ти се отплащаш за добрините на Драйфусовия род, нямаше да намери спокойствие в гроба си.

Подземното пространство бе огласено от демонски смях:

— Моят баща ли? — беше дрезгавият отговор. — Ти ми напомняш за покойния ми баща? Казвам ти, че мъртвият щеше да ме благослови, ако те видеше опозорен в затвора като шпионин и ако знаеше, че аз…

Изведнъж черният майор спря. Той замълча за минута и после продължи със заповеднически тон:

— Ако дръзнете да кажете още една дума, пленнико, без аз да ви запитам, ще дам заповед да ви поставят окови. Вие, госпожо, трябва да дойдете при военния министър. Ако се противопоставите, ще дам веднага сигнал за тревога и положението на вашия мъж ще се влоши.

.— Ще дойда с вас при военния министър. Той няма да съди една жена, която е отишла при мъжа си в затвора без чужда помощ. Готова съм да чуя присъдата на военния министър, понеже знам, че ще ми прости.

— Толкова по-добре за вас — надсмя се Естерхази и се отдръпна.

Херманса използва случая и прегърна още веднъж своя мъж. Капитанът притисна сърдечно жена си до гърдите си и й прошепна:

— Боже, Всевишни. Ти знаеш, че съм невинен, защо ме наказваш толкова жестоко? Най-ужасното наказание за мене е, че този долен човек отвлича насила моята бедна и вярна жена, без да мога да я браня от злобата и лукавствата му.

— Ние сме безсилни, Алфред — отвърна Херманса шепнешком със сълзи на очи. — Трябва да се подчиним на волята на по-силните, докато Бог ни помогне. Може би е щастие за нас, че Естерхази ще ме заведе при министъра. Ще падна на колене в краката му и ще го моля за справедливост!

— Прощавай, моя вярна жено, целуни ме за последен път и тогава върви, обична моя Херманса. Не искам онзи зъл човек да се наслаждава на мъките от раздялата ни. Прощавай, Херманса!

Херманса излезе от затвора и пое с Черния майор към двора. Стигнаха до голямата врата на тъмницата, Естерхази потропа и стражата му отвори.

Един закрит файтон чакаше на ъгъла. Естерхази свирна и той се приближи. Графът отвори вратичката и понечи да помогне на Херманса при качването. Младата жена не пое ръката, която се бе протегнала към нея, качи се бързо във файтона и седна в ъгъла, като спусна гъстия воал на лицето си.

През това време майорът разговаряше тихо с кочияша, а после извика силно:

— Разбрахте ли? Ще ни закарате в къщата на военния министър и ще спрете при малката врата на двореца.

Естерхази се качи във файтона. Той не седна до Херманса, както си мислеше тя, а срещу нея.

Файтонът се понесе из тъмните улици на Париж. През целия път те не продумаха. Херманса седеше в ъгъла и мълчеше, а Естерхази обмисляше нещо.

Спряха след половин час. Майорът се обърна към жената на капитан Драйфус и каза:

— Необходимо е да ме почакате малко, госпожо, понеже ще помоля военния министър да ме приеме на аудиенция, въпреки че вече е толкова късно. Надявам се, че няма да напуснете файтона. В противен случай утре ще бъдете арестувана.

— Никакво престъпление не съм направила и нямам причина да бягам — отвърна гордо Херманса.

Естерхази слезе от файтона и влезе в къщата, чиято врата се отвори автоматически.

Кочияшът също слезе от файтона и застана пред него. Херманса не се съмняваше, че на този човек беше заповядано да я пази.

Младата жена много се развълнува при мисълта, че скоро ще се яви пред военния министър. Сега трябваше да се реши съдбата на нейния мъж. Тя трябваше да употреби всички средства: молби, сълзи и отчаяние, само и само да умилостиви всесилния министър.

Вратата на файтона се отвори, Естерхази подаде ръка на Херманса, за да й помогне да слезе, но тя я отблъсна и слезе сама на тротоара. Майорът я заведе в един коридор, който се осветяваше от малък полилей и после се качиха на първия етаж. Влязоха в елегантно мебелирана стая. Стените и прозорците бяха покрити с турски килими и завеси, мебели в източен стил бяха подредени из стаята, а най-голямо впечатление правеше голямото легло, обшито със сърма, до което на масичката стоеше наргиле. Чудесни картини украсяваха стените. Когато ги видя, Херманса се изчерви, защото изобразяваха само голи тела и любовни сцени на Зевс.

— Тук ли живее военният министър? — запита тя, като се огледа в стаята.

Естерхази съблече бързо шинела си, свали шапката си, разпаса сабята и захвърли всичко това в един ъгъл. След това се обърна към младата жена и я изгледа с поглед, от който тя се разтрепера. Питам повторно — каза тя разтреперана, — това ли е домът на военния министър?

— Не, госпожо — отвърна майорът, като се смееше. — Вие сте в моята спалня.

Херманса изпищя, като ту почервеняваше, ту ставаше бледа и за да не падне, трябваше да се хване за един стол.

— Вие сте ме излъгали, нещастнико — извика тя разгневена. — Вие сте ме хванали в мрежата си, недостойни страхливецо! За вас нищо не е свято — нито нещастието на една отчаяна жена, нито пък съдбата на една крайно изтерзана майка!

— Херманса, слушайте ме — каза Естерхази, като постави в джоба си ключа от вратата, — вие сте в моите ръце и трябва да ми се подчинявате, иначе никога няма да видите вече нито мъжа си, нито детето си.

Херманса вдигна воала от лицето си и отправи поглед, пълен с ненавист към черния майор.

— Вашите желания, граф Естерхази, са ми неизвестни — промълви тя разтреперано, — аз не ще ви се покоря каквито и да са те. Ако не искате подът ви да се обагри от моята кръв, отворете вратата и ме освободете.

Майорът се приближи към нея. Той впи страстно очи в нейните, сърцето му се разтуптя и с развълнуван глас изрече:

— Твоята красота, Херманса, винаги ме е пленявала и много пъти съм искал да те прегърна и да те притисна с любов до гърдите си. Но за съжаление бях приятел на твоя съпруг и това ме въздържаше да изпълня желанието си. Сега Драйфус е мой неприятел, както и на цяла Франция. Доведох те в моята къща, за да ти покажа любовта си. С цялото си сърце, чувства и душа те желая… Сега си в ръцете ми и ще съм голям глупак, ако не използвам щастието, което ми се предоставя.

Херманса затвори очи, за да не срещне неговия страшен погледа, като се отдалечаваше полека и дойде до заключената врата. Тя почувства тялото на високия мъж с черната брада толкова близо до себе си, че чу ударите на сърцето му и почувства неговите колене да се допират до нейните.

— Оставете ме — изплака тя, — смилете се над детето ми, ако не зачитате честта на една жена, която обича само своя съпруг и която се възмущава от изкусителите.

— Мъжът, когото обичаш, не заслужава твоята любов — каза тихо Естерхази на ухото й, — Той ти е изневерявал хиляди пъти, той ти е изневерявал с друга, а ти си останала непорочна, докато той лежеше в краката на едно улично момиче.

Херманса отблъсна с двете си ръце клеветника.

— Лъжеш — извика тя. — Драйфус ми е бил верен. Както вярвам в Бога, така вярвам в него.

Хубавата жена се изправи гордо като разгневена богиня пред черния майор. Красотата й още повече палеше желанията на този развратник.

Смях задави гърлото му.

— Ще ти кажа, Херманса, как се казва любовницата на твоя мъж.

— Млъкнете, не искам нищо да чувам, вие лъжете!

— Любовницата на вашия мъж се казва Клаудина Лорет. Тя е циркова артистка и от любовта им се роди дете.

Херманса се свлече като ударена от гръм на пода.

— Ти даваш, Боже, още сила на този подлец да говори — извика тя измъчена и отчаяна. — Нека онемее този език, който изрича такива лъжи и опетнява честта на един човек и на цялата му фамилия!

— Желаеш ли да ти го докажа? Ще ти донеса доказателство. Имам няколко писма, които твоят мъж е писал на любовницата си.

— Ти, навярно, си ги фалшифицирал и ще ги накъсам… ще ги стъпча с крака…

— Трябва да ми вярваш — извика Естерхази е разтреперани устни, като протегна ръцете си към нея. — Искам да ми вярваш, а него да презираш! Ти си сега моя и ще вършиш това, което аз искам.

Естерхази стисна здраво безпомощната жена и я притисна към себе си. Майорът прегърна стройното й тяло и го притисна толкова силно към гърдите си, че тя извика отчаяно. Щеше за малко да я удуши в прегръдките си.

— Целуни ме — извика той, аз няма да се уморя да те целувам.

Двамата се сборичкаха. Устните на майора търсеха нейните и както змията се увива около жертвата си, за да строши костите й, тъй и неговите ръце силно стискаха тялото на беззащитната жена.

Графът успя да й свали воала и шапката, целувайки красивата й черна коса. Тогава отчаянието и страхът дадоха на слабата жена неочаквана сила. Тя се бореше отчаяно за своята чест.

— Ще се хвърля през прозореца — извика Херманса и блъсна майора с все сила. — Нека моята кръв падне върху тебе, зли човече!

Жената се втурна към близкия прозорец, за да изпълни страшното си намерение, но преди да стигне, ръцете на майора я сграбчиха и той я повлече към леглото.

Херманса успя да се отърве още веднъж от неприятеля си. В тази минута й дойде една мисъл, която й даде надежда за избавление. Младата жена се втурна към ъгъла на стаята, където се намираше шашката на майора. Тя извади сабята от ножницата и я завъртя над главата му.

— Развратнико, само да посмееш да дойдеш до мене — извика Херманса със светнали очи. — Сега имам оръжие, с което мога да защитавам честта си. Ако не сполуча да пробода подлото ти сърце, върхът на тази сабя ще се забие в моите гърди.

Думите й се сториха забавни на майора и той се изсмя:

— Красива моя Херманса, това не е играчка за тебе — каза той. — Въпреки че трябва да призная — в очите ти блести храбростта на войника. Ти ставаш още по-красива и това увеличава горещото ми желание да бъдеш моя. Дай ми сабята!

— Смърт за тебе — извика жената и вдигна ръка, за да нанесе силен удар в гърдите на своя враг.

Естерхази се бе приготвил за нападението: Само с едно извиване на тялото избягна удара и пръстите му конвулсивно стиснаха бялата нежна ръка на красивата жена, която изпищя от болка и изпусна оръжието.

Надеждата да се спаси изчезна, силите й я напущаха. Без да се противи, тя остави майора да я вдигне. Развратникът я отнесе до леглото и я сложи върху копринените възглавници. Омърсена от неговите целувки, тя извика: Алфред, Алфред, никога вече няма да те видя! Още се бореше за честта си, но силите й от минута на минута отслабваха.

Насилникът мислеше, че вече е постигнал целта си, очите му светеха със сатанински огън, когато се дочуха стъпки откъм стълбата, която водеше към стаята.

Графът стана. Някой похлопа.

— Кой хлопа? Кой ме търси? — извика ядосано Естерхази.

— Аз съм — чу се мъжки глас, — вашият слуга Баптис.

— Какво искаш? — запита гневно графът.

— Негово превъзходителство, господин военният министър дойде и иска да говори с вас по важни работи.

Естерхази се сепна. Очевидно се разтревожи от това известие. Но тревогата му трая само минута. Графът стана, злоба светна в очите му и той заповяда на слугата:

— Доведете негово превъзходителство в тази стая.

После майорът отключи вратата и я отвори.

Херманса скочи от леглото, като разбра, че военният министър е дошъл. Взе шапката и воала от пода и бързо оправи тоалета си. Коленете й трепереха още, гърдите й се вълнуваха, устните й горяха от мръсните целувки, които тя насила прие. В очите й светна пак лъчът на изгубената надежда. Военният министър бе дошъл. Сега тя трябваше да моли за освобождаването на Алфред и да смъкне маската от лицето на този мерзавец.

— Боже на небето — молеше се тя тихо, — благодаря ти от сърце и душа, че ми изпрати избавление.

Чу се шум по стълбите, звънтене на шпори и белокосият военен министър влезе в стаята. След него вървеше адютантът му, полковник Обовил.

Естерхази се приближи към началството си с дълбоко уважение и войнишки поздрав.

— Добре сте дошли в моя дом, Ваше превъзходителство — каза той, като направи движение с ръката си към Херманса, която се бе свила в един ъгъл. — Радвам се, че дойдохте навреме, тази дама е жената на предателя и шпионина Драйфус.

— Какво търси дамата при вас, майоре — запита министърът и сви белите си вежди. — Какво търси по това време във вашата къща?

Херманса искаше да отговори, но гласът й се загуби. Естерхази я изпревари.

— Ваше превъзходителство — каза той, — колкото и да имам желание да премълча, моята чест ме заставя да бъда откровен с вас.

— Това е ваш офицерски дълг.

— Госпожа Драйфус е подкупила един от моите служещи и е успяла да се вмъкне в моята стая. Намерих я тук, когато се върнах от обиколката из затвора. Заповядах й да си отиде, но тя се хвърли на колене пред мене и ме молеше да пусна тайно Драйфус да избяга от затвора.

Военният министър сви горчиво устни:

— Не е възможно! Не мислех, че така може да постъпи жена от фамилията Драйфус.

— Ваше превъзходителство, съжалете ме, чуйте ме, всичко е лъжа.

— Мълчете, госпожо, не е възможно човек да ви доведе насила в тази къща. Достатъчно ми е, че ви намерих в стаята на един офицер!

Бедната жена закри лицето си с ръце.

— Майор Естерхази, какво ви обеща госпожата за освобождението на мъжа й? — продължи министърът.

Изкусният комедиант като че ли се смути и погледна към земята.

— Обещанието, което госпожата ми направи, Ваше превъзходителство, е такова, че ви моля да не ви го казвам!

— Разбрах и много съм разгневен. Какво й отговорихте, майоре?

— Аз й отговорих така, както е длъжен да го направи един честен човек. Казах й, че изпълнението на моя дълг е по-ценно за мен, отколкото любовта на най-хубавата жена.

Херманса се доближи до белокосия старец. Простря трепереща ръцете си към него, като искаше да говори, но сълзите я задавиха. Не смееше да издаде на министъра, че дъщерята на Форцинети я заведе в затвора при капитана и че там се е срещнала с майор Естерхази. Не можеше да го каже, защото щяха да лишат Форцинети от службата му. Тя само падна на колене пред белокосия мъж.

Военният министър погледна настрана и каза строго:

— Засега прощавам опита ви да подкупите един от честните ми и добри офицери, но ако сторите това повторно, тогава не ще се отървете така лесно. Вашето присъствие, госпожо, тук е излишно.

Херманса стана като тежко болна и излезе от стаята. Видя как военният министър подаде ръка на Естерхази и каза:

— Вие сте постъпил, майоре, като честен и добър офицер. Няма да забравя да ви възнаградя за честното изпълнение на дълга ви!

Херманса бързаше да излезе от тази къща, където искаха да потъпчат честта й. Като че ли тук върлуваше чума и тя бягаше от ужасната болест.

Младата жена седна в първия файтон, който видя, и се упъти към къщата си на улица „Св. Клод“. Там бедната се затвори в спалнята си, изми лицето, гърдите и ръцете си със студена вода. Искаше да се измие от калта, с която бе опръскана само от доближаването на черния майор.

После отиде в стаята, където спеше детето. Наведе се над заспалото момченце и го намокри с горчивите си сълзи.