Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (11)

12.

Четири седмици вече капитан Драйфус пъшкаше в ужасната тъмница.

Положението на нещастника се бе влошило.

Представителите на свободолюбивата френска република се бяха разпоредили да се окове капитан Драйфус във вериги.

Наистина синджирът бе достатъчно дълъг, та можеше свободно да се разхожда из килията, но мисълта, че му бяха отнели последния остатък на свободата и го бяха оковали като някакъв звяр, съвсем съкруши неговия дух и го направи още по-отчаян, отколкото беше по-рано.

Тресеше го и това увеличаваше мъките и страданията на нещастника.

Всяка вечер го тресеше. Треската го мъчеше цяла нощ и едва на разсъмване го оставяше за малко. Болките и безсънието съвсем го изтощиха.

Драйфус беше помолил управителя да му изпрати лекар, но човеколюбивото началство на френската република не удовлетвори молбата на затворника. Черният майор му каза, че правителството няма излишни пари, за да плаща на лекари за болни шпиони и че треската и без лекар щяла да мине.

Нещастникът се мъчеше без да има надежда, че състоянието му ще се подобри. Драйфус лежеше на леглото и пъшкаше. При всяко движение синджирите издаваха ужасни звуци. Челото му гореше в огън, в главата му сякаш бушуваха адски пламъци. Тялото му се тресеше от силна треска, крайниците му тежаха като олово.

Най-ужасното бяха страшните видения, които го довършваха. Нещастникът се бореше в треската си със страшни и отвратителни изроди. Струваше му се, че някаква огромна змия се увива около врата му. Отвратителната глава се доближаваше до него. Горещ дъх достигаше до лицето му.

Главата на тази змия приличаше на лицемерния му приятел Естерхази. Драйфус силно удряше с ръце това видение. Изтощително се бореше с него. В един момент сграби отровното му тяло с ръка и се опита да го удуши, но изведнъж изродът се изпари и изчезна.

Болният се събуди, плувнал в пот, а сърцето му силно туптеше. Драйфус вдигна глава и се ослуша:

— Това сън ли бе?

Долу под пода на неговата килия се чуваха глухи удари.

Затворникът бавно стана. Отиде към мястото, откъдето идваха ударите. Капитанът клекна на пода и сложи ухо на влажните изгнили дъски.

Не беше сън. Все по-ясни ставаха ударите, те бяха от човешка ръка.

Косите на бедния капитан настръхнаха. Той се разтрепери. Като се посъвзе и събра сили, реши да открие какви са тайнствените звуци. Клекна и потропа четири пъти по пода. В отговор изтрополиха четири удара.

— Долу трябва да живее някакво човешко същество — каза си Драйфус, — то чува, мисли и отговаря. Навярно е някой нещастник, който е принуден да живее в още по-дълбоко подземие от месец.

Тази мисъл разтърси душата на бедния капитан.

— Чуй, Боже, молитвите и сълзите му и изпрати другар, с когото да сподели самотата си и така по-лесно да прекара часовете на нещастието си.

Драйфус искаше да разбере кой е в подземието.

— В името Божие — извика той, — кой си ти там жив погребан?

В отговор бе тишина. След малко един глух глас отговори:

— Говори ти един нещастник, който не е виждал човешки образ от петнадесет години.

Драйфус се стресна. Този глас не приличаше да е на жив човек, а по-скоро идеше от царството на мъртвите. Но той събра сили и извика развълнувано:

— Истина ли казваш, нещастнико, и ако е така, то какво престъпление си извършил, че жив са те заровил и!

Горчив смях се чу под пода:

— Какво престъпление съм сторил ли? — отвърна гласът. — Ще ти кажа, когато дойда при теб.

.— Нима е възможно да дойдеш при мене? — запита капитанът.

— Да. Цели седем години съм стъргал варта от тавана с ноктите си, докато успях да пробия пода на твоята килия. Да, цели седем години, цяла вечност за един самотен затворник!

— Бил лиси вече в моята килия? — запита Драйфус покъртен.

— Да — отвърна невидимият. — Често напусках безутешната си тъмна гробница, в която не прониква нито лъч светлина от животворното слънце Прекарал съм, непознати ми приятелю, много нощи в твоята килия, много пъти съм стоял край твоя прозорец и съм освежавал полуслепите си очи с благотворната лунна светлина. Стотици пъти съм подпирал уморената си побеляла глава на желязната решетка и съм гледал мрачните вълни на Сена, слушал съм шума на реката. Струваше ми се, че слушам мелодия от щастливата ми младост.

Печалният глас на този нещастник пленяваше все повече Драйфус. Бедният не мислеше вече за собствените си страдания, а за мъките на нещастния човек от подземието, където не проникваха лъчите на луната и слънцето. Сега той разбра, че има един човек на света, който е по-нещастен, изоставен и злочест от него. /

— Откога не си идвал в килията ми? — запита Драйфус.

— Повече от четири седмици — отвърна непознатият.

— Защо?…

— Страхувах се от тебе — отвърна гласът.

— Беше те страх от мен? О, Боже, и аз съм също нещастен затворник и аз съм жив заровен. Защо да се плашиш от мен!…

— Зная, чух въздишките ти, чух всичко, каквото ставаше в килията ти. Ти си капитан Драйфус. Чух твоите молитви, когато се молеше на Бога. Разбрах, че си невинен и че си добър човек. По-рано се страхувах от тебе, защото мислех, че са те пратили да ме убиеш.

— Нима ти се страхуваше от смъртта, нещастнико? — запита Драйфус зачудено. — Нима твоят живот не е хиляди пъти по-ужасен от блаженото умиране на тялото ти!

Непознатият извика с висок тържествен глас:

— Смъртта щеше да бъде за мене избавление, ако не бях сигурен, че един ден ще напусна гробницата си и ти ще видиш кой съм…

Капитан Драйфус стана от пода. Тръпки побиха тялото му, страх го обзе при мисълта, че едно тайнствено същество ще излезе от гроба и ще се яви пред него. Приближи се до прозореца. Едра пот ороси челото му, треска разлюля тялото му.

Имаше пълнолуние. Ярките лъчи на луната грееха по решетката и осветяваха пространството с бледата си светлина.

Времето течеше, но никой не се явяваше.

Драйфус взе да се съмнява в думите на невидимия. Помисли си, че нещастникът е луд и че това, което бе казал, е плод на болния му мозък. Изведнъж той се стресна. Нещо замърда под леглото му.

Дочу се необичаен шум, което показваше, че невидимият работи. Капитанът не отделяше погледа си от мястото, където трябваше да се покаже гостенинът.

Под леглото се появи едно лице, осветено от сребърните лъчи на луната, заобиколено от дълги бели коси. След него се измъкна мършаво тяло, облечено в сива, дълга и окъсана роба. Обитателят на гроба се надигна бавно и се упъти към стреснатия капитан.

Непознатият се спря пред Драйфус.

— Нека да погледам лицето ти — каза тайнственият човек и впи погледа си в лицето на капитана.

Това същество гледаше ненаситно красивите мъжки черти на нещастния затворник.

— Наистина, така изглежда човек — каза най-после гробният жител. — Има вече десетилетия, откакто не съм виждал човешки образ!

Драйфус също гледаше с внимание чертите на непознатия. Мина му през ума, че той някъде е виждал това лице. Но къде, къде беше виждал тази силно издадена брада, тези проницателни очи и дълги черни вежди? Къде беше виждал тази волева уста, това високо чело и тези дълбоки бръчки, издаващи решителност.

Той си спомни. Беше виждал този римски образ върху хиляди и хиляди предмети, изработени от ръката на художник, изсечен върху мрамор, злато, сребро и бронз.

Всеки французин познаваше този образ! Това бяха чертите на наполеоновците.

Гробният жител подаде ръката си на капитана. Обзет от предчувствие и уважение, Драйфус стисна ръката на чудноватия мъж.

— По странен начин ни събра съдбата, капитан Драйфус — каза човекът с наполеоновските черти, — нека бъдем неразделни приятели. Не ме предавай на враговете ни, дори и да ти обещаят свобода. Може би аз ще мога да ти помогна след известно време. Днес съм беден и презрян затворник, обаче утре мога да стана монарх.

Толкова тържествено каза тези думи гробният жител, че Драйфус почти се ужаси. Този човек или беше луд, или пък имаше неоспорими права над царската корона.

— Откога си затворен? — запита гробният жител.

— Вече повече от четири седмици — отвърна капитанът.

— Значи можеш да ми кажеш новини. Има вече двадесет и две години, откакто съм разделен от хората. Кажи ми как се казва владетелят, който стои на престола на Франция?

— Народът сам се управлява. Франция е република!

— Република — простена нещастникът глухо. — Франция бе република и когато великият корсиканец се качи на престола… Царица Евгения жива ли е още?

Той изрече тези думи с разтреперан глас.

— Съпругата на Наполеон III, царица Евгения живее в Числхоерст — отвърна Драйфус. — Тя оплаква едничкия си син, загинал в Африка под копията на диваците.

Гробният жител закри лицето си с ръце и наведе печално глава. Дълбока въздишка последва глухото стенание.

Изведнъж нещастникът вдигна гордо глава, погледна презрително Драйфус и го запита високо:

— Умрял ли е законният син на Наполеон III и на графиня Евгения Монтижо, наследникът на френския престол?

— Принц Луи Наполеон е мъртъв!

— Лъжеш — извика тайнственият мъж и се изправи гордо. — Капитан Драйфус, ти лъжеш, а с тебе и цяла Франция мами Европа и останалия свят. Принц Луи Наполеон е жив, истинският и единственият законен крал на Франция живее — той стои пред теб.

Драйфус извика сподавено и падна на колене пред гробния жител.

— Дали принц Луи Наполеон е възкръснал от гроба — изрече капитанът, — или светът се е обърнал на лудница, пълна с лъжци и измамници? Нима онзи, когото целият свят и собствената му майка оплакват като мъртъв, е жив? Защо се съмнявам още? Не видях ли чудеса пред последните четири седмици? Не се ли научих да вярвам в непонятното и нечутото? Нали виждам ясно чертите ти, че ти си потомъкът на същия род, който е царувал вече два пъти във Франция?

— Стани, капитан Драйфус — каза потомъкът на наполеоновците развълнувано, — не е далеч денят, когато ще се възкача на бащиния си трон и тогава ще си спомня за теб. Причината, за да отстранят и затворят в тъмница последния и законния наследник на френския престол е предателството, злобата, подлостта и властолюбието на тогавашните и сегашни управници. Предателите на френското кралство ме влачеха от тъмница в тъмница, докато най-после ме тласнаха в тази ужасна подземна гробница, която се намира под краката ти. Гледай, аз не съм изгубил ума си, не съм изгубил надежда още. Крепеше ме мисълта, че трябва да живея за Франция и аз предчувствам, че ще се изкача през мрака към виделината и че короната на велики Наполеон ще украси и моята глава!

Драйфус не отвърна нищо, той не искаше да прекърши надеждите на клетника.

Гробният жител сложи ръцете си върху раменете на капитана:

— И ти също, капитан Драйфус, не трябва да се отчайваш — каза той кротко. — Ти имаш неприятели, те ще направят всичко, за да те погубят, обаче невинността ти ще излезе на бял свят и правдата ще разпръсне дяволските планове на предателските души. Търпи и постоянствай и за тебе ще изгрее слънцето на свободата и щастието! Трябва вече да се върна в гробницата си. Ще те посетя пак и тогава ще ти разкажа как живеех и колко страдах през тези години в ужасната тъмница. В моята гробница се намират чудни неща, аз създадох там нов свят, тъй като ми отнеха големия и красив Божи свят. За днес прощавай, капитан Драйфус, не се предавай! Сбогом!

Гробният жител се поклони полека пред капитана и се изгуби под леглото.

Драйфус чуваше само шума от слизането му. Дупката се затвори и всичко утихна.

Капитанът отиде до леглото си и се хвърли изнемощял върху него. Уморените му очи се затвориха и той заспа.

Когато нещастникът се събуди, слънцето бе високо на небето. Капитанът потри челото си и се огледа из килията, за да види дали престолонаследникът на наполеоновците не бе оставил следа след себе си. Нямаше нищо!

Дали Драйфус не бе бълнувал в треската си?