Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (219)

58.

Сега, когато романът на нечуваните страдания на Алфред Драйфус се приближава към края си, необходимо е да покажем на читателите си през какви трудности трябваше да премине предприетата акция от приятелите на несправедливо осъдения за ревизиране на делото.

От атмосферата на процеса срещу Зола се видя колко силно беше настроението против Драйфус. Дори самоубийството на полковник Анри, който заедно с Естерхази и Пати дьо Клам фалшифицираха документа и бяха главните автори на подлата клевета, не можа да направи впечатление на ония, които побързаха да осъдят невинен човек. Трябва да се държи сметка на обстоятелството, че Анри е бил принуден да засвидетелства фалшификата, който извършил. Все пак за широката публика, много изкусно държана в пълно неведение, признанието и самоубийството на полковник Анри падна като гръм от ясно небе. Дори и за най-заклетите врагове на ревизията бяха необходими няколко дни, за да измислят някакво обяснение. Според тях Анри е подправил документа, за да го представи като резюме за голямата публика, защото истинските доказателства не можеха да бъдат изнесени безопасно.

Няколко месеца по-късно Ж. Рейнах в цяла редица статии, печатани в „Льо Сиекл“, се помъчи да докаже, че Анри е бил още от самото начало съучастник на Естерхази, нещо, което накара вдовицата на Анри да даде под съд Рейнах за клевета. Процесът беше лансиран с шум и подписи, за да се облекчи успехът му. Това беше дело на неколцина екстремисти, макар че умереното обществено мнение, не е дошло още на себе си и по всичко изглеждаше, че клони към неизбежното ревизиране на Драйфусовото дело. Очевидно беше, както писа Жорес, че ако през 1896 година Генералният щаб е бил принуден да изсече фалшива монета, това е станало, защото не е имал истинска.

Дори и шефовете на армията започнаха да се свестяват. Боадефр си дава оставката и тя е приета. Министерският съвет проучва въпроса. Брисон държи за решението си. Кавеняк, много честен, за да направи завой, се обявява още по-упорито за враг на Драйфус, но пред дръзкото поведение на Брисон си дава оставката.

Генерал Зюрлинден поема портфейла на военното министерство при изричното условие да проучи делото на Драйфус преди да се присъедини към формалностите по ревизирането.

На 3 септември, след официална покана, госпожа Драйфус отправя до Министерството на правосъдието единственото компетентно искане за ревизиране на процеса. Два бяха мотивите, а именно:

Новата експертиза на бордерото по нейно мнение не даде същия резултат както през 1894 година.

2. Признанието на полковник Анри, което като логическа последица, потвърждава признанията му, които са решаващи при процеса Драйфус.

Министерството на правосъдието, изисквайки преписката от генерал Зюрлинден, го прави за обща изненада с една неблагоприятна забележка, в която се казва, че, проучвайки делото, неговите офицери са се „окончателно убедили във виновността на Драйфус“.

В Министерския съвет се води горещ спор. Искаше се да не се вземе предвид забележката и да се извести консултативната комисия. Зюрлинден си дава оставката заедно с министъра на обществените сгради.

Консултативната комисия, натоварена да даде мнението си относно искането за ревизия, се състоеше от трима директори от министерството и трима съветници от Касационния съд. От тези, първите трима бяха за ревизирането, а останалите — против.

По този начин процедурата за ревизиране беше напълно очертана. Но Брисон, който се бори така храбро за този резултат, изпита много горчивини. В няколко парламентарни сражения кабинетът беше съборен.

На 3 ноември правителството беше заменено от друг кабинет на републиканското единение, председателстван от Шарл Дюпюи, с Фресине като военен министър и Лебре на правосъдието. Фресине минаваше за благосклонен към Драйфус, докато Лебре се считаше негов противник.

Програмата на това правителство беше „честта на армията и на правосъдието“.

По време на министерската криза криминалната камара на касацията се събра на публично заседание, за да проучи искането за ревизия. Но и сега не липсваха нито заплашителни писма, разбира се анонимни, нито ругатните на националистическата преса.

Господин Брад чрез един забележителен доклад и главния прокурор Мано чрез блестяща обвинителна реч се произнесоха в полза на ревизирането, базирайки се на двата мотива на госпожа Драйфус. Все пак, взимайки под внимание настояванията на военните власти и имайки предвид липсата на тайното дело, което Министерството на войната отказа да даде, Брад предложи засега съдът да направи нови разследвания и проучвания. Това предложение, поддържано от адвоката на Драйфус, Морнар, беше прието.

Криминалната камара на Касационния съд не назначи нова анкетна комисия, а пристъпи самата тя към изслушване на свидетелите при най-строга тайна.

Горкият Драйфус не беше държан в течение за хода на тези работи. Когато жена му го уведоми писмено за всичко, това беше за него първия светъл слънчев лъч, който осени вечната тъмнина, в която се блъскаше и в която потъваше нещастният му мозък.

След много дни на спокойствие и печал, на 16 ноември една телеграма му донесе нови лъчи на надежда.

Свидетелските показания на Пикар бяха очаквани с голямо нетърпение. Военните обаче се мъчеха чрез всички средства предварително да го осъдят. Големи бяха и протестите на интелектуалците, които искаха да се спре всяко съдене на Пикар, до пълното изясняване на ролята, която е играл.

Криминалното отделение, което разследваше делото по ревизията, след дълги перипетии най-после „убеди“ военното министерство да му даде на разположение тайната преписка, при условие обаче, че ще запази в пълна тайна съдържанието на материалите.

Съразмерно с това как напредваха работите, в обществото си проби път слухът, че решението ще бъде в полза на ревизията. По такъв начин от лагера на антиревизионистите се поде кампания против инстанцията, която разследваше аферата. Тези клеветници намериха дори привърженик в самия Касационен съд. Това беше магистратът Кене, същевременно съветник и романист. Кене поде борбата против колегите си Лове и Брад, даде си оставката и започна недостойна кампания против инстанцията, която разследваше аферата.

В този момент става един нов театрален удар: внезапната смърт на председателя на републиката Феликс Фор. Заедно с него изчезват едни от най-скритите и най-силни пречки за делото на ревизионистите.

Националният конгрес се събра и всички гласове бяха дадени за председателя на Сената Емил Лубе, който е провъзгласен за председател на републиката.

Криминалният отдел привърши анкетата на 9 февруари, но тъй като се гласува още на следния ден новият закон, тя премина изцяло към пълния касационен съд.

Касационният съд прие изцяло резултатите на направената анкета от криминалния отдел и поиска да се представят военните тайни дела, както и съответните дипломатически преписки. На свой ред той започва да изслушва и нови свидетели.

По време на тези разследвания вестник „Фигаро“ започва да публикува пълните протоколи на анкетата на криминалния отдел. Тъй като това беше забранено, вестникът беше осъден на глоба от 500 франка, но публикуването все пак продължи.

Ефектът беше значителен. За първи път широката публика имаше почти пред очите си всички елементи на аферата и можеше да отсъди познавайки нещата, а не както досега само по впечатления или внушения. Резултатът^ който се виждаше след анкетата, беше ясен като дневна^светлина. Той събаряше из основи доказателствата за виновността на Драйфус.

В защитните си показания и Пикар, освободил се от ограниченията, които го въздържаха при процеса на Зола, резюмира с блестяща откровеност виновността на Естерхази. Новите експертизи, извършени от знаменити експерти (Пол Майер, Жири, А. Молиме), извадиха наяве фалшификациите, направени от ръката на Естерхази. Ред по ред бяха поставени в истинската им светлина всички обвинения и всички фалшиви показания. Случи се така, че анкетата на същинските отдели на Касационния съд потвърди по най-ярък начин резултатите от такава на криминалния отдел.

Но преди всичко магистратите, съдиите от Касацията се преклониха пред очевидността на фактите. Председателят на Гражданското отделение господин Бало Бопре бе натоварен да направи доклада. Той го прочете на публично заседание от 29 май.

След като резюмира майсторски страните „за“ и „против“, той се спря на бордерото. Настоявайки върху новооткрития факт за писмата на Естерхази, писани върху същата хартия, той декларира „по съвест и чест“, че бордерото е дело на Естерхази. Това доказателство водеше след себе си аконе оправдателна присъда, то поне доказателство за невинността на Драйфус.

Бало Бопре завърши със заключението да се касира вердиктът от 1894 година и да се представи Драйфус отново пред военен съд.

Главният прокурор Мано в своята пледоария изнесе цяла серия „нови факти“ — фалшификацията на Анри, която опорочаваше свидетелските показания от 1894 година, новата дата, която се приписваше на бордерото, циркулярното писмо от 17 май 1894 година, което уведомяваше стажантите в Генералния щаб, че няма да отидат на маневра, телеграмата на Панизарди от 2 ноември 1894 година и много други.

Адвокатът Морнер, чрез дълго изложение, което депозира, поиска от името на своя клиент Алфред Драйфус той да бъде изправен пред Върховния военен съд: осъден от този съд, той желаеше да бъде от същия съд реабилитиран.

Касационният съд влезе на съвещание. На 3 юни той единодушно произнесе вердикт, чрез който анулираше оня от 1894 година и изпращаше Драйфус да бъде отново съден от военно-полевия съд в Рен.

В самото навечерие на този вердикт Естерхази, избягал в Лондон, декларира пред редактора на „Льо Матен“, че той е авторът на бордерото, но че го е направил по заповед, за да снабди своя приятел, полковник Сандер с материално доказателство против Драйфус.

Обаче, според собственото признание на Анри, Естерхази е бил не особено близък приятел със Сандер, така че никога не е бил виждан в кабинета му, освен един-единствен път през 1895 година по повод на информация „събрана много случайно“.