Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (7)

8.

Нощта забулваше Сена. Нейните вълни приличаха на тъмни сенки, които се движеха над безкраен гроб. Реката от няколко дни прииждаше. Големите дъждове бяха увеличили водите й.

Една лодка се носеше надолу по течението. Около полунощ тя премина деветте моста над Сена и се отправи край брега, към оная част на града, гдето се намираше военният затвор. Двама души седяха в лодката — един мъж и един младеж — облечени като рибари. Главите им бяха покрити с големи шапки, ботушите им бяха толкова високи, че стигаха до бедрата им.

Младежът имаше бяло, нежно лице. Под блузата му се очертаваха формите на гърди и по тях се познаваше, че бе преоблечена жена.

Това бяха Мъртвешката глава и Помпадура, които гребяха с дълги гребла.

— Аз трябва да освободя Равелак от затвора — каза Мъртвешката глава на жена си. — Той ми е необходим като насъщни хляб. Не обичам да проливам кръв, защото лесно мога да стигна до бесилката, а Равелак се впуска сляпо във всичко. И за най-мъчната работа не иска голямо възнаграждение…

— Знаеш ли точно в коя килия се намира той? — запита Помпадура.

— Узнах го по един хитър начин — рече Мъртвешката глава. — Преоблякох се като старец и посетих свещеника на затвора. Казах му, че съм баща на Равелак и че съм дълбоко наскърбен от лошите дела на сина си. Разпитвах го постепенно, докато разбрах че Равелак се намира в тъй наречената „мъртвешка килия“, която има прозорец към реката. Така скроих моя план.

В тъмнината се очерта грамадният затвор, който се намираше до самата река.

Престъпниците закараха лодката до средата на Сена. Мъртвешката глава показа с пръст прозорчето, зад което пъшкаше нещастният капитан Драйфус.

— Там е нашият приятел Равелак — посочи той, — надявам се утре по това време птицата да изхвръкне и гнездото да остане празно.

Мъртвешката глава докара лодката на двадесет разкрача от затвора. После взе да сваля високите ботуши, съблече блузата и остана по трико.

— Не е май много приятно да се къпеш в студена вода — каза той на Помпадура, — но човек прави всичко, за да спаси приятеля си.

— Можеш ли да плуваш добре? — запита го Помпадура тихо.

— Смятам, че съм най-добрият плувец в Париж — отвърна грозният мъж, — обаче има друга опасност! Помпадура, погледни нагоре.

Престъпникът посочи с ръка тъмничната стена.

Младата жена погледна към посоченото място и видя няколко войници, които бяха на стража по покрива на затвора.

— Трябва да се пазим от тях — отрони Мъртвешката глава. — Ако войниците видят лодката и мене във водата, тогава непременно ще стрелят. Пушките им са винаги пълни. Има и малък топ на покрива.

— По дяволите — извика Помпадура, — нямам намерение да рискувам живота си за Равелак. Свърши работата си и да се махаме оттук.

— Ти можеш да се отправиш спокойно към отсрещния бряг, за мене е лесно да преплувам реката и в студената вода!

Мъртвешката глава се наведе и взе от дъното на лодката завито в мушама пакетче, после попипа гърдите си, като че искаше да провери дали там се намира някакъв скрит предмет.— Прощавай, красива Помпадура, — извика той на жена си, — не мисля, че ще останеш без време вдовица, извършвал съм и по-мъчни плувания от това.

После той се спусна тихо във водата. Едрото му тяло се покри от вълните на Сена. Помпадура го изгледа злобно, което показваше коварните желания на младата жена.

— Дано удар да го порази в студената вода — закле го тя, — и да се освободя от него, да не търпя вече мръсните му ласки. Но е жилав и още много ще тегля с него.

Мъртвешката глава пореше водата със здравите си ръце, като внимаваше да не излиза много на повърхността. Плуваше повече под водата, подаваше се само за да поеме въздух. Черното му тяло едва се виждаше сред вълните на Сена. Нощта бе тъмна и войниците не го виждаха. Помпадура, която се движеше с лодката към отсрещния бряг също едва го забелязваше.

Престъпникът беше стигнал до стръмната стена на затвора, където се удряха вълните на Сена. Мъртвешката глава се мъчеше да се захване някъде, но не сполучи. Ръцете му се плъзгаха по гладката стена и трябваше да подскача нагоре, за да се хване за решетката на прозорчето.

Мъчеше се да намери опора поне под водата. Скоро успя да пъхне крака си в някаква пукнатина на стената.

Престъпникът се опита да погледне в тъмната килия. Видя човек да лежи на леглото от слама.

— Червеното куче спи — каза си той, — като ме чуе, че работя, ще се събуди.

Залови се за работа. Всеки миг беше скъп за него, защото освен че се страхуваше да не го видят стражите, но и му бе много неудобно да се държи така. Извади предмет, дълъг като молив, на края на който се намираше малък диамант. С него той безшумно изряза правоъгълно парче от стъклото. После Мъртвешката глава разгъна ленен парцал, намазан от едната страна с катран, който също бе скрил в пазвата си. Покри с него изрязаното място от стъклото и го натисна навътре. Парчето падна с лек шум.

— Равелак — извика той с хриплив глас, — събуди се!

Рихтер извика още един път:

— Равелак, аз съм, слушай, искам да ти кажа нещо! Не последва никакъв отговор.

— Заспал е като умрял — каза си той. — Спи в топлото си легло, а аз плувам в студената вода, за да го спася. Добре, че му написах няколко реда и ги поставих в пакета. Те ще му обяснят какво ще става.

Мъртвешката глава хвърли обвитото в мушама пакетче в тъмната килия. После се спусна във водата и заплува на гръб до средата на реката. Така той можеше да наблюдава стражите на покрива на реката.

Престъпникът стигна до лодката благополучно, метна се като котка в нея и каза на Помпадура да гребе колкото може по-силно. Той се изсуши с донесените кърпи, облече дрехите си, обу високите ботуши и изпи половин шише ракия.

— Свърши се — каза той, като запали цигара и хвана греблата. — Нека каже сега някой, че Едвал Рихтер изоставя приятелите си. Ако Равелак не е глупак, утре по това време ще бъде свободен и тогава и тримата ще посетим богатия руснак княз Мирович на улица „Св. Оноре“ и ще изпразним кесията му. Пия за успеха на този план — довърши Мъртвешката глава и изпи останалата в шишето ракия, а красивата му съпруга съзерцаваше вълните на Сена.

Някакъв особен шум разбуди Алфред Драйфус. Стори му се, че камък падна случайно в килията му. Току-що бе заспал и се събуди, за да си спомни за злата съдба, която го сполетя. Капитанът въздъхна и стана от леглото.

Драйфус се заразхожда с кръстосани ръце и с наведена глава из тъмната килия. Той мислеше за Херманса и за детето си. С тях заспиваше и с тях се пробуждаше. Участта на жена му го тревожеше. Побиха го студени тръпки, като си помисли, че любимата му се намира безпомощна в ръцете на подлия граф.

Какво е станало с Херманса? Не беше чул нищо за нея от онази нощ. Всеки ден неговият враг Естерхази го навестяваше и от злобната му усмивка личеше, че е напакостил на злочестата Херманса.

— Ако бях сигурен — извика нещастният капитан, — че подлецът е извършил зло на бедната ми жена или я е обидил, бих го съсипал с юмруци и бих му изкарал черната душа, без да мисля какво ще правят с мене!

Изведнъж кракът му се препъна о твърд предмет.

— Значи не съм сънувал — каза Драйфус и се наведе. — Тук има нещо, което го нямаше снощи.

Капитанът вдигна от пода пакетчето, обвито в мушама. Бедният го гледаше и с учудване го обръщаше из ръцете си. Изведнъж го осени една мисъл, той се развълнува и ръцете му се разтрепериха.

— Това е от Матийо — каза си той, — изпраща ми навярно инструментите, необходими за бягство. Естерхази ми е казвал, че денем и нощем стражите пазят по покрива на затвора. По-добре куршумите да ме убият, отколкото да прекарам живота, си в тази страшна тъмница.

В килията бе толкова тъмно, че затворникът едва можеше да види ръцете пред очите си, затова реши да отвори пакета, когато се съмне.

Нещастникът прекара цялата нощ седнал на коравото легло, очаквайки с нетърпение разсъмването. Най-после се показаха първите утринни лъчи и затрептяха по железата на решетката. Едва сега затворникът видя, че част от стъклото на прозореца липсваше. По това разбра, че пакетът бе хвърлен в килията му през този отвор.

— Изглежда, че Матийо има храбри и хитри хора, които действат за моето избавление — каза си Драйфус. — Сигурен съм, че моят брат ще раздруса света, само и само да ме освободи!

Затворникът внимателно отвърза връвта на пакета, разви мушамата и нададе сподавен вик при вида на скъпоценностите си. В пакета имаше остра пила, стоманени клещи, шише, пълно със светла течност и прозрачна плоча от гипсов шпат, толкова голяма, колкото да замести изваденото стъкло.

При инструментите имаше и записка. Почеркът беше съвсем непознат на капитана.

— Матийо е предпазлив — каза си Драйфус, — той навярно е накарал другиго да напише тези редове, за да отклони всяко подозрение и опасност от Себе си. Самото съдържание е толкова хитро написано, че никой не би могъл да каже, че тази записка е за мене. Радостна усмивка се показа на устните му докато четеше следното:

„Мое старо червено куче!

Както виждаш, не сме те забравили. Със съдържанието на това шишенце намокри желязната решетка и чакай два часа, докато киселината прояде желязото. Течността е изпитана и действа ефикасно. После изпили пръчките и ги извади с клещите. Счупеното стъкло замести със стъклообразната плоча, за да не забележат проклетите джелати. Ще те очакваме утре в полунощ с лодка на тридесет крачки от затвора. Не трябва да се страхуваш, защото ти плуваш добре. Аз ще бъда в лодката и ако започнеш да потъваш като юрдечка от куршум, ще те извадя. Имаме предвид големи работи и не трябва да се безпокоиш за бъдещето си.“

Записката нямаше подпис.

— „Ти не трябва да се безпокоиш за бъдещето си.“ — Извика капитанът разчувстван, и от възторг целуна записката. — Когато човек има такъв брат като верния ми Матийо, такава жена като любимата ми Херманса, той не трябва да се отчайва! Утре ще бъда свободен, свободен!

Изпълнен с неизказана радост, затворникът падна на колене и благодари на всевишния с горещи сълзи, задето му бе изпратил помощ. Като свърши молитвата, капитанът стана и скри нещата от котешките очи на надзирателя. След това затворникът се завлече към прозореца, смени счупеното стъкло със стъклообразната плоча, а другите неща зави в мушамата, обърна сламеника, разпори шева на плата и скри пакетчето в сламата. Той скъса опасната бележка на малки парченца и ги натъпка в мишите дупки по пода на килията.

След малко се чу усърдно гризане и шумолене, а нещастникът се радваше на труда на плъховете. Тези отвратителни животинки с дълги опашки, които той допреди малко ненавиждаше, му станаха полезни и услужливи, те унищожиха доказателствата за неговия план.

Денят мина благополучно, никой от надзирателите не откри намерението му.

Привечер, към седем часа го посети демонът Естерхази, без да забележи нещо, а в десет часа — и сержант Жирардин.

Драйфус бе спокоен, той знаеше, че до два часа никой нямаше да дойде в неговата килия, а дотогава можеше да избяга от гробницата си.

Затворникът остърга боята от железните пръчки, намаза ги с киселина и зачака: Двата часа, които трябваше да изминат, му се видяха цяла вечност. Нещастникът прекоси стотина пъти килията си, преглеждаше решетките, като че искаше да види нещо по тях, легна на леглото, после пак стана. През главата му преминаваха всевъзможни планове.

Двата часа минаха.

Драйфус започна да пили железните пръчки. Пилата не се запъваше, киселината бе подействала ефикасно. Дебелите железни пръчки се чупеха в ръцете му, даже клещите не бяха необходими.

Той извади прозореца и го хвърли във водата. Вълните на Сена шумяха силно и не бе необходимо да пази тишина при работа. Вятърът духаше свирепо и вълнуваше водите на реката.

— Като че и времето благоприятства бягство — забеляза Драйфус радостно. Чистият въздух разхлади челото му и опресни силите му. Той не виждаше, че реката беше толкова развълнувана, че вълните стигаха до прозореца.

Лъхът на свободата му подейства силно и въпреки че всяка минута бе скъпа за него, той не можа да устои на това опиянение. Най-после потръпна. Ето там далеч зад реката се вижда един лъч. Това бе само блясък от лъч, една искра, малко по-голяма от светулка, която свети нощем в храсталаците. Светлината скоро угасна, обаче Драйфус бе забелязал знака и нито за миг не се усъмни, че верният му брат го чака на брега.

Съблече дрехата си, махна ботушите и запретна ръкавите на ризата до лактите, за да не му пречат при плуването. После падна на колене и погледна към небето.

Гореща молитва литна към небето.

— Велики боже, ти който знаеш, че съм невинен — молеше се той със сълзи на очи, — помогни ми в страданието и ако някога съм сгрешил, милостиви Боже, моля ти се, прости ми. Ако не можеш да ми простиш, погуби ме във вълните на реката и се смили над грешната ми душа. Ако твоето око е видяло моята невинност, подай силната си ръка и ме изведи от вълните, както някога си извел сина си през бурното море и ми помогни да се върна свободен при жена ми и детето ми! Амин! Амин, от всичкото ми сърце и душа, амин. Нека бъде твоята воля.

Нещастникът стана и пристъпи. Трябваше да се промуши през тесния прозорец, което не бе така лесно, както изглеждаше. Без да обръща внимание, че кожата на тялото му се нарани, той се мъчеше с всичка сила, но така и не успя да се провре през тесния прозорец. Запъхтя се, от челото му течеше пот като порой.

Нещо се раздвижи в килията му. Капитанът нищо не чуваше, той не обръщаше внимание на това. На тавана камъните се раздвижиха, една невидима сила ги отстраняваше. Отвори се дупка и една въжеобразно навита черга се показа. Червенокосият затворник се спусна във въздуха. Той се огледа из килията с малките си подли очи и после…

Равелак изрева диво като хиена, която бе подушила трупа на мъртвия в гроба сутринта, а вечерта го бе намерила празен. Той приклекна и в миг се нахвърли като див звяр върху жертвата си.

Равелак впи дълбоко в бедрата на капитана ноктите си и силно го дръпна в тъмницата точно когато Драйфус бе успял да провре една част от тялото си през прозореца. Неподготвен за това нападение, капитанът падна на пода.

Последва див рев и Равелак коленичи до жертвата си.

— Познаваш ли ме, капитан Драйфус? — изръмжа той дрезгаво и от устата му потекоха лиги. — Спомняш ли си за онзи, когото би с шашката си, защото се бе осмелил да целуне твоята държанка! Ха-ха, днес ти отнемаш нещо повече — свободата, господин капитан, ще ти открадна свободата! Ти ще останеш тук, а аз ще се спася.

Драйфус гледаше обезумял животинското лице на убиеца, чиито ръце стискаха гърлото му. Дали адът и злите духове се бяха съюзили срещу нещастника? Трябваше ли всичките ужаси на миналото и настоящето да го сполетят?

— Равелак — изпъшка капитанът, — моят ординарец Равелак!

— Мълчи, кучи офицер — изкряска червенокосият и удари с юмрук нещастника в лицето. — Не ме наричай ординарец, защото в затвора няма господари и слуги, тука има само престъпници и аз, Равелак, убиецът, не съм по-лош от тебе.

Той измъчваше жертвата си безмилостно.

— Обаче между двама ни има все пак разлика — продължи червенокосият звяр, като се усмихна сатанински, — аз ще бъда свободен след няколко минути, а ти, желая ти от сърце, ще останеш в мъртвешката килия и ще бъдеш другар на плъховете и на зверчетата. Ще поздравя красивата Клаудина, като се освободя и тя ще трябва да си избере — мене или моя нож?

Драйфус не чуваше неговите псувни и закани. Бедният бе изгубил съзнание под ударите на червенокосия насилник. Равелак стана, отиде към леглото на капитана, взе чаршафа, разкъса го на тесни парчета и с тях завърза ръцете и краката му. После ритна жертвата си и се мушна лесно през прозореца.

Убиецът се хвърли в развълнуваните вълни на реката. Тялото му потъна във водата, но след миг се появи на повърхността. Престъпникът заплува.

През това време лодката се отправи към средата на реката и побърза към борещия се с вълните човек.

Зачу се подсвиркване. Радостен вик изскочи от гърдите на Равелак.

— Ти ли си, Мъртвешка главо?

— Да, аз съм — отвърна един глас, като че идеше от тръба, — чакам те с лодка. Бързай да ни настигнеш, че стражата ни забеляза. По дяволите, стрелят вече!

Гръм прониза тъмнината и куршумът падна във водата близо до Равелак. Беглецът ускори плуването, за да настигне лодката. Силите му отслабваха, ръцете му все по-слабо пореха вълните, четинестата му брада потъваше все по-дълбоко под повърхността на водата.

Стражата не преставаше да стреля след беглеца.

Лодката също бе в опасност. Мъртвешката глава и Помпадура бяха принудени да легнат на дъното, за да се запазят от куршумите.

Равелак употреби последните си сили и най-после стигна до лодката, протегна ръце и се хвана за борда й. Изведнъж един куршум изсвистя и се заби в дясното рамо на беглеца.

Равелак изрева, изпусна се от лодката и падна във водата, която се оцвети от кръвта му. Мъртвешката глава се спусна, хвана бързо ранения и го изтегли в лодката. После хвана греблата и каза на жена си да направи същото. Лодката зацепи вълните на нощната река.

Куршумите падаха като град край бегълците.

— Ако ти е мил животът, греби по-бързо — каза престъпникът на жена си.

— Това животно Равелак не заслужава да се излагаме на такава опасност — отвърна сърдито Помпадура; беглецът лежеше като мъртъв в лодката, очите му бяха изпъкнали, отвратителната му уста бе отворена, а червените му коси бяха настръхнали като глиганска четина.

— Няма нищо — отвърна Мъртвешката глава, — важното е, че човекът е жив.

Лодката стигна до отсрещния бряг. Мъртвешката глава натовари ранения на гърба си и с жена си се запътиха към близкия храсталак.

Един покрит файтон ги чакаше. Те се качиха и конете препуснаха.

Убиецът Равелак беше освободен!

В същото време, когато изгърмяха пушките от покрива на затвора, граф Естерхази пристигна в двора на същото здание. Черният майор бе посетил затвора вече два пъти, за да се наслаждава на мъките на жертвата си. Той чу гърмежите и много се уплаши. Побледня и изтича като луд към стълбите, които водеха към жилището на надзирателя.

Графът затропа с юмруци по вратата.

— Отворете — извика той, — отворете, в противен случай ще разбия вратата! Не чувате ли, че някой затворник е избягал?

Вратата се отвори.

Майор Форцинети с наметната дреха застана пред черния майор. Добрият чиновник също се бе събудил от гърмежите. Той наметна бързо дрехата си, взе ключовете и излезе навън.

— Майор. Форцинети — извика Естерхази, — ако капитан Драйфус е избягал, вие ще отговаряте с главата си.

Надзирателят изгледа черния майор с презрение.

— Ако е станало това — каза той гордо, — аз ще отговарям пред началника си, а не пред вас, който можете по-скоро да бъдете мой ученик.

— Извинете — каза черният майор. — Аз отговарям с честта си за затворника и ако той е избягал, ще пострадам.

— Не вярвам капитанът да е избягал.

Казвайки това, Форцинети се запъти към двора, където се бяха събрали надзирателите и войниците, които бяха караул.

Форцинети разпореди да се претърси, околността на затвора. После надзирателят повика сержант Жирардин и му заповяда да донесе един фенер.

Форцинети и Естерхази се запътиха тичешком към подземието на затвора. Те отвориха желязната врата и се спуснаха по стълбите. Естерхази пръв стигна в мъртвешката килия. Кръвожадните му очи светнаха в тъмнината.

— Драйфус е избягал — извика той и скръцна със зъби, — знаех си аз, че ще изтърват кучето!

— Лъжете се, господине — каза Форцинети високо, — капитан Драйфус лежи там на пода!

— Затворникът е вързан и окървавен — зачуди се Естерхази. — Каква комедия се е разиграла тук, какво е станало?

Сержант Жирардин вдигна фенера и посочи с ръка към тавана на килията.

Форцинети само извика:

— Равелак!

Те вдигнаха Драйфус от пода и го сложиха на леглото. Жирардин развърза ръцете и краката, а старият майор избърса кръвта от лицето му.

— Работата е проста и ясна — обясни Форцинети на черния майор. — Някоя дълга ръка е приготвила плана за бягство на Равелак. Това показва дупката на тавана. Обитателят на тази килия е бил пречка за Равелак и той дебнешком е нападнал капитана и му е вързал ръцете и краката. Така мисля и вярвам, че не се мамя. Капитан Драйфус е станал жертва на престъпника, той не е виновен в нищо.

— Въпреки това, аз ще съобщя още днес случката на военния министър — каза черният майор сърдито, — и ако негово превъзходителство послуша съвета ми, шпионинът Драйфус трябва още утре да се окове във вериги.

— Дано военният министър не послуша подлите ви съвети — каза Форцинети и се отдръпна с презрение от коварния граф.

Черният майор имаше защо да тържествува — военният министър на Френската република послуша срамните му съвети. На другата сутрин един ковач дойде в затвора при капитана и окова лявата му ръка с дълъг синджир, а другия му край прикрепи към желязна халка, зазидана в стената на килията. Сега капитан Драйфус не бе само жив заровен, а бе и окован в тежки вериги!

О, ти храбър и честен френски народе, защо позволяваш на тираните да тъпчат така немилостиво човешките правдини, които си спечелил с кръвта на безбройни жертви?