Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (41)

7.

Нещастният Драйфус беше застанал до вратата и броеше чертите, които беше отбелязал с ръждивите гвоздеи на една от гредите на колибата. Те бяха неговият календар, понеже бе забранено да се съобщава на затворниците денят, месецът и годината.

Драйфус имаше щастието да узнае в кой ден беше пристигнал в Каена и на Дяволския остров. Когато бяха ги завели със сакатия Мирович в кабинета на губернатора, той видя на стенния календар датата — петнадесети февруари.

На дървото бяха изрязани тридесет черти и по тях Драйфус знаеше, че днес е шестнадесети март.

— В Париж вече е пролет — каза си нещастникът печално. — Дърветата в Булонската гора, в Елисейските полета и по булевардите са покрити с млада зеленина, хората се разхождат из улиците и си казват „Благодаря на Бога, че зимата си отиде!“ А кога ще мине моята зима? Никога! Тук, на острова, няма зима, тук е вечно лято, слънцето непрестанно грее над главите ни и опича мозъка и телата ни. Вечното лято тук не е божи благодат, а дар на ада. На Дяволския остров е вечно лято, но в моята душа владее вечна зима, мраз и мрак. В нея вече е изчезнала надеждата, че ще видя тези, които обичам горещо и неизказано. Вечно заточен, вечно разделен, о, Боже!

Затворникът въздъхна дълбоко.

— Заклех се, че не ще си спомням за миналото и че с твърдост ще понеса ужасната си съдба — продължи той. — Ще се помъча да залича всеки спомен в сърцето си и да забравя щастливите времена!… Не, не, това не може да стане! Споменът за скъпите ми хора, за някогашното ми щастие е единственото, което ме крепи на този свят.

Главният надзирател Мурильо неочаквано влезе в колибата и смути мислите на Драйфус. Дребният Розе следваше испанеца, който беше назначен от губернатора да бди над Драйфус. Двамата чиновници претърсиха внимателно стаята, като че ли кой знае какви важни неща имаше в нея.

Мурильо кимна доволен:

— Всичко е в ред, Розе — каза той. — Добре внимавай тази нощ, защото, както знаеш, привечер ще отида в Каена, за да се сгодя за дъщерята на богатия Панталон. Красивата Одета наистина е дива котка, ала е най-хубавата девойка в тази нещастна страна. А най-важното е, че доставчикът Панталон е богат човек.

— Да, ти си прав, Панталон е богат човек — съгласи се с подигравателна усмивка Розе, — той има много пари, откакто стана доставчик на заточеници. Но видя ли с каква храна ги снабдява? Понякога месото мирише на леш, защото е червиво, хлябът горчи като жлъчка, а сухите плодове са мухлясали и твърди като камък.

— Възможно е — сви рамене Мурильо, — но не ме е грижа по какъв начин е спечелил парите си Панталон. Мисля, че не е голяма загуба, ако няколко заточеници загинат от гнилото месо. По-добре за тях да умрат, отколкото да живеят на този Дяволски остров, така че трябва дори да бъдат благодарни на Панталон, че им доставя лоша и негодна храна.

— Уговори ли се вече с красивата Одета? — попита Розе.

— Защо да се уговарям с нея? Баща й ми брои, двадесет хиляди франка зестра, а за другите ще се погрижа аз. Ще прекараме няколко седмици в Каена, а през това време ще се постарая да опитомя дивата котка.

Испанецът още един път помоли надзирателя да бди над заточеника Драйфус и си отиде.

Ала още Мурильо не бе стигнал в Каена, когато Розе напусна колибата на Драйфус и се запъти към другарите си. Мръкна, но той не се върна.

Всички надзиратели бяха вкъщи и празнуваха годежа на своя шеф — гуляеха и здраво се напиха. Осемте джелати се веселиха, не защото началникът им се бе сгодил за дъщерята на Панталон, а защото го нямаше. Те се страхуваха от него и не го обичаха. Мурильо беше горд, нахален и жесток човек — не жалеше своите подчинени и затова го ненавиждаха не само клетите заточеници, но и надзирателите. Мнозина вече се бяха оплаквали от Мурильо на губернатора Грефин, ала испанецът беше негово вярно и предано оръдие и оплакванията оставаха глас в пустиня.

И тъй, осемте надзиратели, които бяха младши подофицери, се възползваха от отсъствието на началника си, свариха пунш и се напиха както си знаят. След това Розе отиде пред колибата на Драйфус.

Той едва вървеше, сгромоляса се пред прага и след малко Заспа.

Драйфус реши да използва случая — отдавна желаеше да разгледа околността, а това беше възможно само нощно време. Наистина той можеше да се разхожда из острова през деня, но винаги съпроводен от трима надзиратели — Розе и още двама. Тези разходки бяха само на неколкостотин крачки от колибата му и ги използваше, за да подиша чист въздух. Понеже Драйфус знаеше, че на Дяволския остров има осем колиби, искаше да узнае кой живее в останалите седем. Една от тях обитаваше клетият Мирович. Значи имаше още шест колиби, но живеещите там му бяха непознати. При това Драйфус силно желаеше да се види с недъгавия княз. Един път се срещна с него, но не успя да размени нито дума. Мирович беше в окаяно положение. Главният надзирател Мурильо му поставяше на гърба малко буре и го караше да носи вода от близкия извор. Старецът трябваше да работи тежка работа, понеже беше обикновен престъпник. Политическите престъпници не работеха, ала това не беше облекчение за тях, а увеличение на наказанието, защото за здравия човек работата е развлечение и най-хубавият начин, за да се забравят душевните мъки и скърби. Принудителното бездействие е най-тежкото наказание за пленниците и затворниците, което ги води към отчаяние и лудост. Драйфус искаше да работи. С радост желаеше да помогне на нещастния Мирович, да снеме тежкия товар от гърба на клетия старец и да го носи вместо него, ала надзирателят не му разреши.

Недъгавият едва пристъпяше но пътя, пъшкаше под тежкия товар, а жестокият Мурильо постоянно го мушкаше с остър остен. Злочестият баща на Павловна дойде до Драйфус, с натъжени очи го погледна и тежко въздъхна. Драйфус разбра, че князът искаше да му каже:

— Колко искам да поговоря с тебе и да изплача ужасните си страдания и мъки.

Тази нощ Алфред искаше да навести своя състрадалец Мирович и да го утеши. Това желание можеше да се изпълни. През големите горещини вратата винаги беше отворена и затова един от надзирателите стоеше постоянно пред нея. Но днес Розе лежеше като пън пред колибата и хъркаше. Беше пийнал повече и спеше сладък сън. Пленникът можеше да мине покрай него, без да го усети. Ала Драйфус мина по друг път. Той искаше да излезе не само сега от жилището, но и винаги, когато му се наложеше. Затова направи опит да се измъкне през прозорчето, което не бе много удобно, защото беше доста дълго и твърде ниско.

След няколко опита пленникът успя да се пъхне през тесния прозорец и да излезе навън. Полекичка се отдалечи от колибата и се запъти към вътрешността на острова.

Нощта бе прекрасна. Милиарди звезди светеха на тъмносиния небосклон, а луната със своите лъчи заливаше Дяволския остров с нежна бледа светлина. Небето беше великолепно, ала островът, този къс земя, на който Драйфус трябваше да живее, беше пуст, занемарен и грозен.

Капитанът тежко поклати глава.

Скали и скали, нищо друго, никакви цветя и растения, нито пък дървета, навсякъде бе пусто и голо. Туктам само се виждаше изсъхнала трева и по някои израстъци от напуканите места на скалите. Ала образуванията на камъните бяха много интересни и причудливи. Виждаха се стръмни скали, високи върхове, разнообразни хълмове, дълбоки пропасти, урви, големи пещери и фантастични фигури, дело на вулканични сили. Мъртва тишина цареше над острова. Само морските вълни пееха своята вечна песен за мъките и страданията на бедните обитатели на Дяволския остров.

Драйфус тръгна към най-близката колиба.

Той знаеше, че там живее Мирович. Капитанът предпазливо се приближи до колибата и чу тих, треперещ глас. Драйфус погледна през прозореца и видя, че старецът на колене се молеше. Ръцете му бяха сключени, а устата му шепнеха тиха молитва.

— О, надежда — каза си тихо Драйфус, — ти си силата, която поддържа нашите органи, ти крепиш света — без тебе и без вярата той щеше да се разсипе на прах. Старикът, който скоро ще стане жертва на убийствения климат, навярно се моли Богу да го избави от този ад.

Ала Драйфус не позна. Нещастният старец се молеше не за себе си, а за другиго. Капитанът се вслуша в молитвата и остана учуден, дълбоко покъртен от нея. Той мълвеше:

— О, всеблаги Боже, смирено навеждам глава през твоята воля и неизказаната твоя мъдрост. Аз съм готов да понеса и най-строгото твое наказание, но те моля с разбито сърце, от дълбините на душата си да закриляш и пазиш моето невинно дете. Ако моята Павловна още е жива, пази я от греха, запази чисто сърцето й, за да не извърши нещо лошо и да не я сполети злина. Амин.

— Амин от дълбините и на моето сърце — прошепна през прозореца Драйфус.

А в същия ден, когато Мирович се молеше за беззащитната си дъщеря, Павловна се намираше в обятията на развратника Марсел Бернард, който искаше да й отнеме девствеността.

Чул ли е Бог молитвата на бащата? Това ще узнаеш в следващата глава на романа, драги читателю.

Като чу гласа на Драйфус, Мирович се вдигна.

— Аз съм, стари приятелю — прошепна капитанът.

— Дойдох да ви видя и да поговоря с вас. Зная, че имате нужда от насърчение и утеха.

— Бог да ви благослови, капитан Драйфус, за вашата добрина — каза старецът с треперещ глас. — Колко леко стана на разбитото ми сърце, като ви видях. Ужасен е животът на този остров. Няма ли някакъв начин да се избавим от този ад?

— Няма, приятелю — отвърна капитанът, — ала ние, въпреки това, не трябва да губим надежда, Бог е всеблаг, той ще ни запази и помогне, само трябва добре да си отваряме очите. Не сте ли видели освен мене на острова и други заточеници?

— Да, видях един.

— Кой е той?

— Срещнах го при извора, когато отивах за вода. Той е млад, здрав и пъргав черноок мъж. Навярно е дошъл на острова преди нас.

— Не знаете ли в коя колиба се намира този мъж?

— Не, надзирателят не ми позволи дори да го погледна. Ах, Драйфус, този скот Мурильо ме изтезава като животно.

— Гордо понесете страданията и мъките — посъветва го Драйфус. — Вече е време, трябва да си отивам. Сбогом, добри приятелю. Нека всевишният ви даде нужната сила, за да можете да устоите на тежките изпитания.

Драйфус стисна ръката му и тихо се отдалечи от колибата към западната част на острова.

Неочаквано капитанът се спря. Чуха се човешки гласове. Не бяха ли това двамата надзиратели? Не, гласът, който се чуваше, беше женски. Драйфус бе отдалечен на около двеста крачки от морския бряг. Близо до него имаше стръмна скала, която се спускаше към морето. Капитанът продължи да се движи към скалата. Гласовете ставаха все по-ясни. Несъмнено, намираше се до входа на пещера.

В нея навярно имаше нощна среща. Един мъж и една жена се срещаха тук, за да изкажат чувствата си. Ала кои бяха те? Драйфус реши да узнае кои са и какво правят в пещерата. Той се сниши и запълзя в посоката, от която идеха гласовете. До самия вход на пещерата имаше вдлъбнатина, образуваща естествена стълба. Капитанът предпазливо се спусна в тази вдлъбнатина и тихо се приближи до входа, откъдето свободно можеше да разгледа осветената от луната пещера.

В средата се виждаше млад мъж, който държеше в обятията си снажна жена. Мъжът беше в затворнически дрехи, каквито носеше и Драйфус, а жената беше в тясна, дълга рокля, тъмна блуза и високи гамаши. Тя не беше много красива, но имаше извънредно хубави пъстри очи. Тези хора, както разбра Драйфус от разговора им, бяха влюбена двойка. Капитанът не можеше да си обясни как жената е стигнала до острова, защото знаеше, че е строго забранено там да спира кораб или лодка. Само държавните катери можеха да пътуват между Каена и острова на заточениците.

— Одета, щастлив съм, че днес мога да те държа в обятията си. Надявах се, че тази нощ ще дойдеш. При последната среща ти ми каза, че днес ще се сгодиш за жестокия Мурильо, защото баща ти настоявал да станеш жена на този джелатин.

— Да, той настоява да взема тази черна маймуна — прекъсна любовника си Одета, — но аз не искам. Днес Мурильо идва у дома и ми се обясни в своята маймунска любов. Ти нямаш представа, Ервин, колко смаян остана испанецът, като му казах, че дори през ум не ми е минавало да взема за мъж джелатина от Дяволския остров. Черната маймуна пребледня, скръцна със зъби и просъска:

— Бих искал годеникът ви да дойде като пленник на Дяволския остров.

— За съжаление годеникът ти е вече на зловещия остров — прекъсна Ервин любимата си.

— Но той не ще остане дълго тук — прошепна Одета и целуна красивия момък. — Скоро ще го спася от този земен ад. Искам само да имаш още двама-трима другари, на които бихме могли да поверим тайната си, защото колкото повече ръце работят една работа, толкова по-скоро се свършва.

— Никого не познавам на острова, комуто бих могъл да се доверя.

— Не си ли се срещал още с капитан Драйфус? — попита жената.

— Не, неговият надзирател Розе така строго го пази, че човек не може дори да доближи до колибата му.

— Мисля, че Драйфус може да ни помогне при бягството. Видях го, когато пристигна на острова и по държанието и чертите му разбрах, че трябва да е решителен и смел човек.

— Ще се опитам да се срещна и запозная с него. Но кажи, Одета, как успя да избягаш от къщи?

— Много просто — изсмя се момичето и целуна любимия си. — Казах на баща си и на смаяния Мурильо, че съм сгодена, напуснах къщата и се запътих към морето, тоест към скривалището, където е лодката ми. Седнах в нея и отплавах към своя любим Ервин.

— Пази се, Одета, да не пострадаш с твоята лодка — каза заточеникът дрезгаво. — Сърцето ми се свива от страх, като си помисля за твоите нощни пътувания по морето и…

— Не се грижи за мен, Ервин — засмя се Одета, — лодката ми е добра. Лошото е само, че в нея няма място за двама ни. Ако беше малко по-голяма, щях отдавна да те грабна от Дяволския остров и да те отведа на някоя по-щастлива земя. А сега сбогом, целуни ме още веднъж. Трябва вече да се върна вкъщи.

— Толкова скоро ли?

— Не забравяй, че всяка минута Мурильо може да дойде на острова. Вярвам, че не ще се върне твърде весел.

Влюбените се прегърнаха още веднъж и напуснаха пещерата.

Драйфус успя да се скрие зад близката скала. Двойката мина край него без да го види.

Капитанът ги следваше тихо край стената, за да не го забележат. Ервин и Одета се запътиха към морския бряг и се спряха при залива.

Драйфус се беше скрил зад храсталака и оттам ги наблюдаваше. Той се мъчеше да види лодката, с която момичето беше дошло на острова, но колкото и да се взираше, не можа да забележи нищо. Не можеше да си обясни как Одета беше дошла от Каена до Дяволския остров, понеже никъде не виждаше плавателен съд. Изведнъж на лицето му се изписа удивление. Видя как момичето се запъти към голямо дърво, вързано с въже за близката скала. Човек би помислил, че вълните случайно бяха изхвърлили това дърво и то бе заседнало в пЯсъка. По него не се виждаше никаква вдлъбнатина. Одета се наведе, отвори тайния капак, който скриваше кухината в дънера. Чак сега Драйфус забеляза, че дървото беше кухо и застлано отвътре. Одета прегърна още веднъж любимия си и затвори капака.

Навярно имаше дупки, през които можеше да влиза въздух. Ервин развърза въжето и дървото се залюля от вълните. От двете му страни се показа по едно гребло. Малката лодка на смелата девойка пореше вълните бързо и леко. Навярно имаше кормило, защото пое веднага курс към Каена.

Младият заточеник угрижено гледаше след плаващото тяло, което отнасяше скъпото за него същество.

Драйфус понечи да се възползва от случая и да излезе незабелязано от скривалището си, но се спъна в камък. Любимият на Одета чу шума и се сепна. Бързо се обърна, втурна се към Драйфус, хвърли се върху него и се опита да го повали на земята.

— Ти си ни подслушвал — ужаси се той, — ти си шпионин на Мурильо и трябва да умреш.

Драйфус със сила се откопчи от ръцете на разярения мъж и бързо прошепна:

— Не се страхувайте от мене, аз не съм ви враг, а беден заточеник като вас.

Ервин го изгледа учудено. В него се пробуди неясно предчувствие.

— Извинете — рече той, — едва сега видях облеклото ви. Да, вие сте клетник като мен. Кой сте?

— Капитан Драйфус.

Младият човек възторжено прегърна състрадалеца си.

— Капитан Драйфус — почти извика радостно той, — да бъде благословена минутата, в която се срещнахме. Нека бъдем приятели. Има начин да се спасим от този земен ад.

— Измислихте ли план за бягство?

— Да! За да го осъществя, имам нужда от вашата помощ.

— Ето ръката ми. Ще бъдем верни приятели.

— Ние вече сме приятели! — каза Ервин. — Сега обаче трябва да се разделим. Аз ще отида в колибата, а не ще бъде зле и вие да отидете във вашата. Оня дявол Мурильо всеки миг може да се върне на острова — тогава сме загубени.

— Къде мога да ви видя, господине? Моля, кажете ми името си.

— Барон Ервин фон дер Халде — отвърна младият човек.

— Ах, немец! И тук, под сухата гилотина на французите?

— Друг път ще ви разправя тъжната си участ! Можете всяка вечер да ме намирате в пещерата, тук зад скалата.

— Пещерата зная — отвърна Драйфус, — но не ще мога да я посещавам всяка нощ. Надзирателят най-строго ме пази и не ме пуска дори да изляза от колибата.

Ервин извади от джоба си малко пликче и го подаде на капитана.

— Господин Драйфус — каза баронът, — когато пожелаете да напуснете колибата си, вземете малко от този прах и посипете с него незабелязано надзирателя. Той ще заспи като мъртъв и не ще се събуди до следващата утрин.

Ервин издаде глух стон.

— Ето го — посочи към скалата. — За Бога, бягайте, инак сте загубен!

— Но кой е? Мурильо ли?

— Не, но този е по-лош, хиляди пъти по-лош — извика Ервин и се впусна в бяг. — Той е заразен.

Като чу тази ужасна дума, Драйфус се слиса от страх. Той знаеше за страшната болест, знаеше също, че и при най-слабо съприкосновение със заразения тя се предава и затова капитанът хукна да бяга, сякаш го гонеше хищен звяр.

Драйфус не се обърна, но чу, че някой го преследва и когато стигна колибата, заразеният беше вече съвсем близо до него. Ала капитанът скочи на прозореца и се пъхна през него в колибата.

Чу се само глух писък и всичко утихна.

Цял облян в пот и силно изморен, Драйфус се хвърли на твърдото си легло и след малко заспа. Ала сънят му не беше спокоен. Той бълнуваше и постоянно чуваше вика на Ервин.

— Ето го, това е заразеният. За Бога, бягайте, бягайте, инак сте загубен!