Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (183)

21.

Матийо Драйфус беше в работната си стая, когато двамата мъже влязоха при него. Погледна ги учудено и въпросително. Още нямаше осем заранта. Какво можеше да означава това утринно посещение на доктора? А особено пък посещението на нотариуса Натузиус — един човек, когото познаваше само по име.

— Появява се вече светлина, Матийо — възкликна доктор Бургер. — Невинността на твоя нещастен брат ще бъде доказана с помощта на Бога.

— За Бога, какво се е случило?

— Спомняте ли си — оживи се лекарят, — че оная стара престъпница Казота на смъртното си легло ви беше пошепнала едно име: Клаудина Лорет?

— Спомням си много добре и дори зная какво означава това име за моя брат.

— Значи, знаете, коя е била Клаудина Лорет?

— За нещастие, тя беше любовница на брат ми и имам доказателства, че за да си отмъсти, се съюзи с неговите врагове…

— От нея са били купени някои писма, не е ли така? — запита Натузиус.

— Възможно е, дори е много вероятно.

— Но ако тази Клаудина Лорет би свидетелствувала, че тези писма са били използвани в разбирателство с враговете, на капитан Драйфус, за да го погуби, ако тя би декларирала пред съда и би открила името на този, с когото е сключила тая подла сделка, тогава…

— Тогава пленникът от Дяволския остров би бил свободен! — ентусиазира се Матийо. — Тогава неговата чест би била реабилитирана.

— Но — добави той печално — това едва ли ще стане някога. Клаудина Лорет изчезна и кой знае дали не е и умряла. Тя е единствената свидетелка, която би могла да разобличи заговора, устроен срещу моя брат.

— Тя не е мъртва! — не издържа и викна Бургер. Матийо трепна. Тази вест го възбуди силно:

— Клаудина Лорет е жива?

— Жива!

— И знаете ли къде се намира?

— Тя е в Париж. Ще я издирим, ще я намерим. В присъствието на няколко свидетели, тя хвърли в лицето на черния майор следните думи: „Убиецо на Драйфус, бъди проклет!“

В този момент вик долетя от прага на съседната стая.

Херманса беше чула целия им разговор. Сега тя лежеше в безсъзнание до вратата. Новата надежда й беше отнела последните сили.

Дуелът между граф Естерхази и Леон Бернард не останат скрит. Кочияшите или приятелите на майора, а възможно е и сам Натузиус или докторът да са изтървали някоя и друга дума. Кой знае? Подобна мълва като че ли пада от небето. И особено лесно стига до пресата. Някой любопитен репортер навярно дочул нещо за дуела, веднага написва интересна статийка и я поднася на първия попаднал вестник, където му се заплаща добре, защото майор Естерхази беше личност, добре позната в Париж. Достатъчна беше една сензационна статия с многообещаващото заглавие: „Граф Естерхази, майор от Генералния щаб, смъртно ранен на дуел!“

Естествено, по-голямата част от читателите оставаха безразлични към подобни новини. Но в един парижки дом тази новина предизвика неописуема възбуда и ярост. Това беше къщата на госпожа Буланси. Любовницата на черния майор имаше привичка да пие чая си към шест часа докато изпушеше една цигара и прочетеше вестниците.

Тази вечер тя постъпи както всякога. Но едва беше хвърлила поглед върху вестника и подскочи с вик на ужас.

. „Граф Естерхази ранен смъртно на дуел!…“

Известно време госпожа Буланси остана като замаяна. Тя затрепера с цялото си тяло и дълго не можа да дойде на себе си. Мъжът, когото обичаше, е смъртно ранен!… А тя не беше до него, нито пък знаеше каква опасност е надвиснала над главата му! Ах! Кое е съществото, с което той сега споделя всичко — и щастие, и болки?… Сред състраданието й изпъкна като призрак ревността.

— Онази проклета циганка — процеди тя през зъби — сега навярно е до възглавницата му. Тя се грижи за него, тя му охлажда челото… Но ще я прогоня оттам, от онова място, което принадлежи само на мен!

Тя удари гневно с крак по пода. Любовта й към Естерхази избухна с още по-голяма сила. Очите й се изпълниха със сълзи. Тя плачеше, защото мислеше, че любимият й е застрашен от смъртта, беше засегнато единственото й човешко чувство.

— Не, не — викна тя. — Трябва да се съвзема. Не мога да отида до леглото му в това положение. Бих го разсърдила, бих влошила болестта му. Трябва да се владея, ако ще и самата Мелиора да излезе насреща ми. Не трябва в никакъв случай да издавам възбудата си. Ще гледам спокойно в очите й, ще говоря любезно с нея. Ах, каква нетърпима, непоносима комедия! Но трябва да постъпя така!

Тя владееше изкуството да се преструва. Оттегли се в будоара си и повика камериерката да я облече. Черна, семпла, но елегантна рокля покри прекрасната й талия. И този път, както винаги, черен воал покри лицето й. След това тя излезе от къщата.

Въпреки че имаше на разположение прекрасна, елегантна кола, тя не се възползва от нея, а нае от пиацата, защото между нея и графа имаше споразумение никога да не оставя своята собствена кола да я чака пред вратата му. Портиерът я познаваше добре и я остави да влезе.

— Жив ли е още? — запита тя стареца, който й беше предан, защото често пъти му даваше бакшиши.

— Раната не е толкова тежка — забеляза портиерът. — Все пак графът ще бъде принуден да остане няколко дни вкъщи, ако скоро не му омръзне.

— Кой се грижи за него?

Портиерът погледна госпожа Буланси и се усмихна.

— Новият му прислужник — отговори той.

— Как се казва?

— Струва ми се, Максим.

— Струва ти се, значи не знаеш положително?

— Положително, разбира се, не. Нито един от нас не може да говори с новия прислужник.

— Графът никога никъде ли не го изпраща?

— Никога. Много рядко напуска Стаята на графа, дори и през нощта спи там.

Тези думи удариха госпожа Буланси право в сърцето. С треперещ глас тя продължи да разпитва:

— Прислужникът Максим и сега ли е. при леглото на господаря ти? Защо не са му довели милосърдна сестра?

— Защото сам графът не поиска.

— Кой лекар го лекува?

— Един добре известен военен лекар.

— Кой го доведе?

— Господин майор Пати дьо Клам. Той докара и графа с файтон от полесражението.

Госпожа Буланси извади от джоба си монета и я подаде на портиера.

— Дръж добре отворени очите си — му нареди, — няма да те забравя никога.

Бъдете спокойна, госпожо, вие знаете, че съм ваш…

Буланси се канеше вече да напусне стаята на портиера, където беше влязла, докато траеше този разговор, но старецът я помоли да остане още малко:

— Имам още нещо на душата си, госпожо, и желая да ви докажа, че държа на вас като ви разкажа всичко.

— Говори тогава!

Старикът смръкна малко емфие и продължи:

— Представете си, госпожо, тук се случи нещо много странно. Както си стоях тази заран, около девет часа, така, без да мисля за нещо, изведнъж пред нас спря един затворен файтон. Господин майор Пати дьо Клам скочи бързо от него и дотърча при мен.

— Дядо — прошепна ми той, — твоят господар е ранен на дуел, не вдигай шум и ела да ми помогнеш да го занесем в стаята му.

Старият вратар се огледа притеснено. И пак заговори:

— Можете да си представите как се изплаших. Вярвайте, треперех с цялото си тяло. Но успях да се овладея, взехме го внимателно от файтона и го понесохме нагоре по стълбите. Лицето му беше бледо като восък, очите му бяха затворени. При всяка стъпка издаваше болезнен стон. Стигнахме горе без никой да ни види. Влязохме в стаята и нагласихме графа на леглото му. Изведнъж вратата на работния му кабинет се отвори и Максим, неговият прислужник, се спусна от вътре. Знаете ли, госпожо, каква физиономия направи! Очите му се разтвориха широко и кръвта изчезна от лицето му.

— Мъртъв ли е! — викна той, сякаш беше загубил ума си. — Убиха го… Ах, господи, не бих могъл да живея без него.

И преди още някой да е успял да го спре, той се хвърли към графа и започна като луд да го целува.

— Луд ли си — кресна господин Пати дьо Клам, изблъсквайки го настрана. — Как можеш да безпокоиш един тежко ранен.

Тогава Максим му хвърли страшен поглед, госпожо, от който и на мен кръвта ми се смрази.

— Назад, господине — викна той и се изправи гордо, сякаш беше военен министър, а Пати дьо Клам прост войник. — Назад, ви казвам, този човек е мой и само мой!.

— Ах, такава ли била работата?… Тогава моля да бъда извинен. Надявам се, че моят приятел е в добри ръце…

Майорът се поклони и правейки ми знак, се отдалечи от стаята. Един стар служител не трябва да подозира своя господар, но след всичко това и едно дете може да отгатне, че Максим не е момче, а момиче.

— Не казвай никому нищо — нареди госпожа Буланси. — И още веднъж ти повтарям — бъди наблюдателен и ми съобщавай всичко, което става тук.

С леко движение на главата, госпожата поздрави новия си шпионин, после изкачи бързо стълбите, без да вдига шум.

Вратата, която водеше към салона на Естерхази, беше заключена, но госпожа Буланси имаше ключ. Тя отключи тихо вратата и на пръсти мина през салона. Пред вратата на спалнята му спря. Наведе се и погледна през дупката на ключалката. На края на леглото, което се виждаше добре, седеше прислужникът Максим. Дрехата му беше разкопчана, може би поради горящата печка. Госпожа Буланси видя добре закръглената му гръд, покрита с тънка дантелена риза, която съблазнително се надигаше под дрехата. Въпреки че беше предупредена и подготвена за това откритие, тази картина я накара да потрепера. Тя прехапа устните си, за да не издаде вик на ярост. Въпреки всичко желаеше да види и чуе нещо повече.

Видя как циганката се наведе над Естерхази и страстно го зацелува. Той отвърна леко на нейните целувки. Ръката на госпожа Буланси затрепера така силно, че тя пусна дръжката от страх да не се издаде неволно. Сърцето й диктуваше да бъде спокойна. Но мизерницата целуваше мъжа, който беше неин, целуваше устните му, които тя не би позволила да бъдат докосвани от ничии, освен от нейните, защото тя беше направила толкова много за него!

Каква услуга му беше направила тази чужденка, какво представляваше тя за него? Беше ли го спасила поне от една беда, отстъпвала ли му е имот, запазвала ли го е от някое зло? Госпожа Буланси се въздържаше с мъка да не се втурне вътре и да не хване за гушата съперницата си.

Но и сред тази необуздана ярост хладният й разум надделя. Тя желаеше да удари своя враг малко по-иначе, затова отвори вратата. Мелиора стана бързо от леглото и докато страните й бяха пламнали, треперещата й ръка закопчаваше дрехата върху гръдта. Госпожа Буланси се престори, че нищо не е забелязала и като че ли младият прислужник не беше й направил никакво впечатление. И наистина, нейното внимание беше всецяло насочено към болния, който лежеше на леглото си и чието анемично и бледо лице силно я беше изплашило.

— Обични ми — викна тя, — о, бедничката ми любов, какво са сторили с теб?

Тя се наведе над него и го целуна по челото. За нищо на света сега не би се докоснала до устните на Естерхази, по които още горяха целувките на другата.

— Ранен съм — продума едва чуто черният майор, докато погледът му неспокойно се насочваше ту към едната, ту към другата от двете жени. — Един куршум, дявол да го вземе каналията, ме улучи… Ах, никога не би се случило това, ако не…

— Моля те, бъди спокоен, не се вълнувай.

— Искам да говоря… Трябва да ти кажа нещо много важно, което не бива да се отлага. Хей, Максим!

— Какво ще заповяда господин графът? — Мелиора не помръдна от мястото си. Нарочно се бе отстранила от светлината на лампата, за да не може госпожа Буланси да види лицето й.

— Остави ни сами, Максим. Върви в съседната стая и чакай докато те повикам.

Радостна, че така лесно се отърва от това неудобно положение, Мелиора се упъти към вратата. Но веднага чу зад гърба си:

— Остани за момент, Максим. Ела насам, по-близо, по-близо… Да не би да се страхуваш от мен?

Волю-неволю, Мелиора трябваше да послуша. И госпожа Буланси не я остави, докато не разгледа добре лицето й. В продължение на няколко мига тя я гледа с враждебни очи. Естерхази цял трепереше в леглото си. Той се страхуваше да не избухне сцена между двете жени. Но в следния миг се освободи от страха си. Госпожа Буланси изрече благо:

— Това е нов прислужник, нали? Не съм го виждала досега в тази къща…

— Разбира се, Максим е тук едва от няколко седмици.

— На мястото на Баптист. Защо го изпъди?

— В последно време беше станал много небрежен и ми се струваше, че не е достатъчно честен…

— Тогава си направил добре, че си го прогонил. Ти имаш много добър господар, Максим, и вярвам, че ще му служиш предано.

Мелиора се поклони, без да каже нещо.

— Добре ли се грижиш за господин графа, следваш ли всички предписания на лекаря?

Циганката остави пак Естерхази да отговори:

— Максим изпълнява повече от добре дълга си. Можеш спокойно даме оставиш на грижите му. Той е чудно момче и казвам пред него, че не бих го заменил за нищо на света.

Госпожа Буланси положи голямо усилие да се овладее пред този намек, още повече, че забеляза ехидната усмивка по устните на циганката. Но и този път тя не издаде вътрешната си буря нито с един жест или поглед. Взе портмонето си и извади от него златна монета, която даде на Мелиора с добродушна усмивка.

— Вземи това — каза тя с покровителствен тон — и бъди и занапред верен и предан слуга на господаря си. Тогава винаги ще имаш моето благоразположение.

— Благодаря ви, госпожо — пошепна дегизираната жена, навеждайки се да целуне ръката на госпожа Буланси. Но тя бързо отдръпна ръката си.

— Остави — каза й сухо, — не обичам, когато ми целуват ръка. Сега ни остави сами.

Буланси се обърна, а зад гърба й Мелиора хвърли тържествуващ поглед към графа. После напусна стаята.

— Твоят нов слуга наистина ми харесва — каза госпожа Буланси на любовника си щом останаха сами. — Момчето има открито лице и благи очи. Сполучил си с него.

Естерхази й направи знак да седне на леглото.

— Наведи се по-близо до мен — каза болният, — трябва да ти кажа неща, които не трябва да бъдат чути от трето лице… Помпадура, нужно е смело и решително да работим, защото ни заплашва голяма опасност…

— Каква опасност?

— Клаудина Лорет се върна… По време на дуела се появи пред лицето ми и ме нарече убиец на Драйфус пред секундантите. За щастие тя побягна, прогонена от заплахите ми. Изглеждаше луда, но въпреки това трябва да се погрижим за нея преди да бъде открита от Матийо Драйфус. Едно-единствено признание, излязло от нейната уста, би могло да ме унищожи, а капитан Драйфус да бъде освободен от Дяволския остров.

Помпадура се отчая, но бързо се овладя:

— Клаудина Лорет трябва да бъде намерена и да се накара завинаги да замлъкне — реши тя. — Ще се освободя от нея. Мислиш ли, че тази някогашна циркова артистка разполага с пари?

— Не вярвам. Изглеждаше като просякиня.

— Толкова по-добре. Ще търси приют някъде из някоя забутана дупка на Париж, където лесно биха могли да я открият нашите приятели… Възможно е да имам нужда в този случай от някой доверен човек, когото бих могла да изпращам и на когото бих могла да се доверя. След случая с оная шпионка, която се беше промъкнала в къщата ми, започнах да ставам много подозрителна. Ще разбереш и ти, че не мога да се доверя на първия срещнат, а засега нямам никого.

Естерхази наведе замислено глава.

— Жалко е — каза той, — но какво може да се направи?

Госпожа Буланси като че ли се замисли за момент. Очите й бяха полузатворени, но скришом тя наблюдаваше майора.

— Как мислиш, на твоя нов слуга може ли да се довериш — запита тя.

— Чудна идея! — възкликна Естерхази. — В Максим имам доверие като в самия себе си. Ще ти го дам.

— Наистина, малко е млад за подобна работа — разсъди Буланси, — но няма какво да правим, нямам друг човек. Изпрати ми го утре вечер към десет часа.

— При теб, вкъщи?

— Не, по-добре ще е да не знае къде живея. Да се срещнем точно в десет часа пред църквата „Нотр Дам“.

— Ще дойде обезателно.

По такъв начин свърши тая част на разговора и госпожа Буланси остана още близо час до леглото на любовника си.

— Много съм уморен — оплака се по някое време Естерхази, — искам да си почина.

— Иска да се отърве от мен — разбра Помпадура разгневена, но се сдържа. — Иска да остане с циганката… Но, търпение! Това ще бъде последната им нощ, която ще прекарат заедно!

Тя се раздели с любовника си и тръгна. От прага на спалнята се обърна още веднъж:

— Да не забравиш: в десет часа пред „Нотр Дам“. После изчезна. Веднага след излизането й Мелиора се втурна в спалнята и се Спусна към леглото.

— Не ме позна — възкликна тържествуващо циганката. — Сега ще мога да стоя винаги до теб… ах, един момент… Ужасно се страхувах от тази жена, но за щастие нищо лошо не стана…

— Обичаш ли ме, Мелиора?

— Ти си първият истински мъж, когото съм срещнала на пътя си — викна страстно циганката. — Откакто те познавам, зная какво е любов.

— Добре. Не ще откажеш да ми дадеш едно доказателство за силата на твоята любов, нали?

— Можеш да пожелаеш каквото искаш от мене. Ще го изпълня.

— Утре вечер в десет часа трябва да се срещнеш с госпожа Буланси пред църквата „Нотр Дам“ и да изпълниш това, което тя ти повери. Това е в мой интерес.

Циганката трепна.

Но после хвана ръцете на Естерхази:

— Зная, че няма да ме изпратиш в клопка. Ще отида. В десет часа ще бъда пред „Нотр Дам“.