Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (67)

33.

„Бригита“ отплава. Тя пореше вълните със скоростта на делфин. Красивият параход се носеше към Френска Гвиана. Първата негова благородна задача беше решена.

        На борда му се намираха спасените от остров Пърсифъл. Сега бързаше да разреши и втората си задача — да спаси нещастния капитан Драйфус от Дяволския остров.

— Намираме се на ширината на Каена — съобщи един ден капитан Клаус Грот на Алиса, Херманса и Емил, когато седяха с него на масата. — Делят ни петстотин мили от сушата и с разрешението на нашата комендантка (при тези думи той се поклони на Алиса.) ще гледаме да не се доближим много до крепостта Каена. Французите имат добри оръдия.

— Ние и не възнамеряваме да се приближим с парахода до крепостта — отговори усмихната Алиса. — „Бригита“ ще навлезе в устието на Амазонка. Оттам ще направим набег но суша до Каена. Само така бихме могли да стигнем до Дяволския остров и да избавим капитан Драйфус.

— Кои ще вземат участие в похода? — попита Пикардин.

— Само четирима: Херманса, вие, капитан Грот и аз. Параходът и матросите ще останат в устието на реката под командването на помощник-капитана и ще чакат докато се завърнем. Ако успеем да спасим капитан Драйфус, веднага ще отплаваме.

— Дано Всевишният помогне да успеем в нашето благородно дело — каза Херманса и отправи поглед към небето.

— Ще трябва да вземем един моряк за прислужник — добави Клаус Грот. — Не ще бъде лошо, ако взема трима от добрите моряци и им възложим да поддържат връзките между нас и парахода. Препоръчвам за прислужник стюарда Жак.

— Защо именно Жак? — запита бързо Херманса.

— Защо именно него? — заобяснява Клаус Грот. — Защото е умен младеж, на когото могат да се възложат всякакви работи. Той ми е много благодарен, задето спасих живота му и го взех на парахода.

— Съмнявам се в този човек — промълви неуверено Херманса.

Алиса, Пикардин и Клаус Грот я изгледаха учудени.

— Имам основание да се съмнявам в него — продължи съпругата на капитан Драйфус тихо. — Преди три дни имахме съвещание, отнасящо се до похода ни в Каена. Съвещанието ни не беше завършило, когато станах, за да взема забравената в каютата кърпа. Когато отворих вратата, видях Жак, че ни подслушва.

— Значи, той ни е послушвал — отрони Алиса замислено. — С това е показал неблагонадеждността си. Извинете, любезна Херманса, но той може да го е сторил от любопитство, без да е имал някакво лошо намерение. Да послушаме съвета на капитана и да вземем за прислужник Жак.

В същия миг Жак влезе в салона, сложи ликьор и цигари на масата и после се обърна, за да си отива. Но при вратата се спря:

— Извинете, господин капитан, желая да ви попитам нещо.

— Кажи! — рече Клаус Грот и запали цигара.

— Вярно ли е това, което моряците разказват за вампира?

— Какво са ти разправили за вампира?

Жак се огледа няколко пъти из салона и после продължи:

— Моряците разправят, че нощем на парахода идвал таласъм и предсказвал с тропот, че „Бригита“ ще потъне в морето.

Клаус Грот се разсмя така, че сълзи потекоха от очите му.

— Щом са ти го казали моряците, сигурно е истина — хълцаше той. — Ха-ха, Жак, не вярвах, че си толкова глупав.

— Господин капитан — каза Жак и изгледа плахо Алиса, — но аз го чух като тракаше тази нощ.

— Кой тракаше, вампирът ли?

— Да, господин капитан, вампирът. Към полунощ се прибрах в каютата си и легнах, ала не се минаха и десет минути и из парахода започна да се хлопа. Вие не чухте ли?

— Не съм чул нищо — отвърна Клаус Грот. — Може би дамите или господин баронът са чули?

Херманса и Пикардин се засмяха и казаха, че нищо не са чули. Само Алиса беше сериозна и внимателно наблюдаваше стюарда.

— Трябва да съм сънувал тогава — каза Жак откровено. — Извинете, господин капитан. Аз не се боя от вампира, но се страхувам да не се случи някаква злополука с хубавата „Бригита“ и да не по…

— Добре, Жак — прекъсна го Клаус Грот. — За такива неща не трябва да се мисли, а още по-малко да се говори. Що се отнася до нощното тракане на тъй наречения вампир — бъди спокоен. Тракането не е от вампира, а от моряците. Казвам ти веднъж завинаги, че не съществуват никакви таласъми и вампири. Това днес се знае от всяко дете и е срамота да се говорят такива глупости. Ти произхождаш от народ, който не вярва на такива суеверия и дивотии. Другарите ти те вземат за глупак и искат да те плашат с вампири и разни други глупости. Иди си и бъди по-умен.

Жак излезе от салона, а Клаус Грот засмяно се обърна към Херманса.

— Госпожа Драйфус, този ли смятате за злобен? Жак е най-невинното същество, което съм срещал на света.

— Господин капитан — започна неочаквано със строг тон Алиса, — трябва все пак да се пазим от този човек. В бъдеще не трябва да говорим нищо пред него за плановете ни относно освобождаването на капитан Драйфус.

— Защо?

— Той не е този, за който ни се представя? Алиса стана и напусна салона.

Херманса, Пикардин и Клаус Грот се спогледаха учудени. — Ако нашата комендантка говори така — промърмори Клаус Грот и се почеса зад ухото, — значи е така! Какво ли е открила у Жак, че го подозира?

— Нещо особено, добри ми Клаус Грот — тя разсъждава само заради една перука. А то не е малко за една американска детективка, която подозира един човек, който казваше, че е войник, а носеше руса перука.

Не трябва да се чудим, че американката направи едва днес това откритие. Досега тя не бе се вглеждала добре в стюарда. Казаното от Херманса я накара да разгледа този човек по-внимателно. И понеже у Алиса вече се бе зародило подозрение към Жак, тя следеше всяко негово движение. Но настъпи нощта и американката не успя да открие нещо повече освен това, че Жак носеше руса перука и че си даваше наивен вид, когато някой го наблюдаваше. Към полунощ Алиса се оттегли в каютата си и си легна. Ала откритието не я оставяше на мира и не й даваше да заспи. Тя изпадна в лошо настроение, обзеха я тъмни предчувствия. „Бригита“ цепеше вълните. Нощта бе приятна и ясна. Меката лунна светлина проникваше в каютата на младата американка и осветяваше някак тайнствено всички предмети. Мислите на Алиса летяха през морето, достигнаха до Париж и диреха онзи, който бе постоянно в душата й. Мислите й летяха към Матийо Драйфус.

— Ще го видя ли някога? — прошепна тя тихо. — И желая, и не желая това. Сърцето ми ме зове към него, душата ми го желае и любовта ми принадлежи само нему — изтръпвам при мисълта за срещата ни — тогава ще трябва да открия тайната на моя живот.

Студени тръпки побиха красивото й тяло, щом си помисли за тази среща. Хубавата американка се покри с лека завивка. Тя подпря с ръце главата си и се загледа в пространството.

— Ще ме обича ли, ако му открия всичко? Не искам нищо да крия. Матийо трябва да знае коя съм. Той трябва да знае, че съм…

Тя внезапно потрепера.

Очите й приеха обикновения си делови израз и тя се вдигна от леглото и се заслуша. Необикновен шум наруши нейните блянове. Нощната тишина й помагаше да чува и най-малкия шум на парахода. Стори й се, че някакъв грамаден плъх гризе нещо долу в парахода. Без да иска, тя си спомни за стюарда Жак и неговия вампир. Има ли вампири? Алиса беше практична натура. Сега искаше да узнае причината за този шум.

Американката стана от леглото, наметна нощната си роба и обу платнените си пантофи. Макар и да беше уверена, че не ще има нужда от пълния и револвер, тя го взе. Понеже знаеше всяко кътче на „Бригита“, не й бе трудно да се движи в тъмнината.

Особеният шум пак започна. Алиса се приближаваше към мястото, откъдето идваше шумът, но неочаквано спря. Американката стигна до вратата, която водеше към трюма на парахода. След малко се увери, че вратата е отворена. Стръмен трап водеше надолу.

Алиса бързо се спусна по стълбата.

Когато достигна до половината на трапа, тя се хвана с лявата си ръка за стъпалото и се наведе, така че можеше да вижда в помещението.

Тя съзря едно място, което досега не бе виждала. Това беше празно и пусто място в дъното на парахода. Тази дървена пещера бе твърде тясна, но беше дълга петнадесет стъпки. В дъното на помещението гореше свещ, при слабата светлина на която работеше обърнат гърбом към Алиса мъж. По тази причина помещението беше полутъмно, но все пак се виждаха огромните ребра на парахода и вътрешната му обвивка. Зад нея се чуваше шумът на вълните. Пустото помещение и тихият еднообразен ромон на морето извикаха у Алиса черни мисли.

— Между мене и смъртта — прошепна тя, — има само една крачка.

Всеки може да си представи, как подейства тази мисъл на Алиса, като видя какво върши човекът в помещението. Това бе морякът с перуката — стюардът Жак. Профилът му, обърнат към Алиса, беше осветен от свещта и приличаше на дух. С голям свредел Жак пробиваше дупка в обшивката на парахода. (Уважаемите читатели ще си спомнят, че разбойникът бе подкупен от граф Естерхази да потопи „Бригита“.) Алиса беше вцепенена от ужас и страх. Тя веднага прецени всички последствия от това коварно престъпление. Косите й настръхнаха, обхвана я такъв страх, че не можеше дума да продума, нито да помръдне тялото си.

В това време стюардът продължаваше спокойно работата си.

Свределът проби дъската. Жак, или по-точно Равелак, грабна с лявата си ръка един дървен чеп, извади свредела и запуши дупката. Колкото и бързо да я запуши, все пак струя вода нахлу в помещението. Равелак удари чепа с дървен чук няколко пъти. Глухо отекнаха ударите в празното пространство. Подлецът бе разказал измислицата за вампира, за да внуши, че моряците го плашат като тракат нощно време. По този подъл начин той бе успял да отклони вниманието на капитана от нощния шум и да го накара да мисли, че то е дело на моряците, които искат да се подиграват със стюарда.

Алиса се поокопити от смайването си. Но тя извърши най-голямата грешка, каквато можеше да стори в положението, в което се намираше. Най-умно беше да се върне по-скоро на палубата и да съобщи на капитана или на рулевия за престъпното дело на Жак. Но независимият характер на американката я хвърли в пропастта. Като разбра какво си е наумил Жак, кръвта й закипя, тя бе обладана от гняв. Алиса издаде глух вик и скочи в помещението.

— Подлец, искаш да потопиш парахода — извика тя със смразяващ глас. — Горе ръцете, иначе ще те пронижат куршумите на револвера ми.

Тя вдигна револвера и се прицели.

Като видя американката, Равелак се сепна. Той впери поглед в храбрата жена, после се хвърли назад и изгаси свещта. Непрогледен мрак изпълни помещението и гробна тишина настана в него. Чуваше се само шумът на вълните. Алиса разбра, че револверът няма да й помогне. Не можеше да се прицели в тъмнината.

Като угаси свещта, Равелак се просна на пода, със змийски движения стигна до Алиса, хвана краката й, дръпна ги и младата жена падна на пода. В този миг, изтърва револвера и той гръмна.

Престъпникът знаеше, че трябва най-напред да свърши с Алиса, а после да потопи парахода. Той върза ръцете и краката на нещастницата и запуши устата й с кърпа. Подлецът направи това толкова бързо, че Алиса не смогна дори да извика за помощ или да вдигне револвера, който беше близо до нея. Равелак хвана вързаната жена и я постави на сандъка, на който бяха чеповете, чукът и другите инструменти.

Алиса не загуби нито за миг присъствие на духа. Тя знаеше, че е изгубена и ще умре. Клетата и не мислеше дори, че е млада и че животът е хубав, тя не помисли дори за Матийо, нито за любовта си към него. Обхваната бе само от ужасната мисъл, че Херманса, Емил, капитан Клаус Грот, рулевият и моряците ще загинат, ако този демон успее да потопи „Бригита“.

Равелак се наведе над нея и тя видя животинския блясък в очите му. Смрадливият му дъх достигна до нея и ръцете му обхванаха красивото й тяло.

— Чувала ли си нещо за убиеца Равелак? — запита я този човешки изрод.

Дори и да искаше да отговори на въпроса, Алиса не би могла, понеже устата й беше запушена с кърпа. Клетницата обаче му отвърна с очи. Тя хвърли такъв презрителен поглед към него, че той разбра — тя го познава.

— Ха-ха-ха, виждам, че ти е познато това име! — изкиска се престъпникът. — Знай тогава, че си във властта на убиеца Равелак, който удушава жените с целувките си.

Животното се наведе още повече над жената, за да я целуне, устните му бяха подути като на сит пияница и искаха да се впият в устните на красивата американка, ала отгоре се чу силен шум. Равелак се уплаши и остави жертвата си.

— Време е вече, трябва да свърша с тебе, ще умреш, ала преди това искам да ти кажа няколко думи, за да знаеш, че аз измамих всички ви. Капитан Драйфус никога няма да бъде освободен от Дяволския остров. „Бригита“ никога няма да стигне до Френска Гвиана, а ще се намери на дъното на океана. Семейство Драйфус има големи неприятели и аз съм техен помагач.

Изродът се изкикоти, обърна се и взе чука.

— Ще ти счупя главата — каза той и го вдигна над клетницата.

Алиса затвори очи. Тя очакваше смъртоносния удар, но убиецът се изсмя и хвърли настрана чука.

— Няма да умреш тъй леко — скръцна със зъби той, — трябва да се измъчваш и да умреш бавно. Виждам, че не се страхуваш от смъртта, но аз ще ти покажа как се умира.

Злодеят започна да вади чеповете от трите дупки, които беше пробил в обшивката на парахода. Алиса гледаше с ужас злокобното дело на убиеца. Нещастницата се опита да махне кърпата от устата си, ала не успя.

Водата нахлу с шум в помещението. Злодеят се затича към трапа, ала неочаквано се спря пред жертвата си. Той видя, че от единия пръст на клетницата се появяват огнени лъчи. Това бе диамантеният пръстен, който Матийо Драйфус бе дал на любимата си при раздяла.

— Ха — ухили се Равелак, — виждам скъпоценен диамант. Ще взема пръстена за спомен. И без това ти ще се удавиш. Ха-ха-ха, аз ще съм единственият, който ще напусне „Бригита“ жив. Лодката ми вече е готова и е снабдена с всичко нужно, а другите…

Алиса не можа да чуе другите думи. Равелак бързо се изкачи по стълбата и изчезна. Люкът над нея се затвори. Тя остана сама в ужасната бездна, осъдена на ужасна, мъчителна смърт. Водата непрестанно нахлуваше и все повече и повече пълнеше помещението. След няколко минути нивото й щеше да стигне до сандъка, на който беше Алиса.

— Моите приятели спят — прошепна американката. — Те не предчувстват страшната опасност. Като се събудят, ще бъде късно.

Неочаквано Алиса почувства, че сандъкът се повдига. Той започна да плава във водата. Покачващото се ниво повдигаше Алиса все по-високо и по-високо. Клетата предвиждаше ужасния си край. Тя знаеше, че ще бъде смазана, когато водата притисне сандъка до тавана на помещението. Ужасно отчаяние обхвана младата жена. Тя още веднъж се опита да махне въжетата от ръцете и краката си и почувства, че възелът се развързва. Явно бе, че самият Равелак го бе донякъде отвързал, когато вадеше пръстена от ръката й.

След минута въжетата паднаха от ръцете й. Тя веднага извади кърпата от устата си, повдигна се и развърза и краката си. Алиса скочи от сандъка във водата, която стигаше до раменете й. Тя се молеше да стигне до трапа. Искаше да предупреди другарите си и да спаси парахода от потъване. Успя да дойде до стъпалата и се покачи по стълбите. Главата й се удари в люка.

— Боже — извика Алиса с треперещ глас, — ние всички ще загинем, вратата е заключена и ако не чуят виковете ми, нека Бог се смили над нас.

Американката викаше колкото можеше и се мъчеше да разбие люка, но напразно.

— Събудете се, събудете се — викаше тя, — параходът е в опасност, той ще потъне. Помощ, помощ!

Никой не чуваше, никой не се обади. Минаваше минута след минута. Под нея кипеше освободената стихия. Нахлуващата вода все повече изпълваше малкото пространство. Гласът на Алиса отслабваше и силите я напускаха. Изведнъж се чуха мъжки стъпки. Сърцето на клетницата почти замря. Помощ ли идваше?

Тя събра всичките си сили и започна да удря с двете си ръце по обкованата с желязо врата, после извика със силен глас.

— Корабът е пробит отвътре, ще се удавим.

— По дяволите, не е ли това таласъм? Какво значи този шум и това тропане долу в парахода?

Беше гласът на Клаус Грот. Изглежда, че капитанът беше излязъл от каютата си да огледа парахода.

— За Бога, капитане, отворете вратата, параходът е пълен с вода. „Бригита“ е загубена.

В следния миг вратата се отвори. Клаус Грот се наведе над вратата и освети пространството с фенер. Морякът пребледня при гледката — Алиса с разрошена коса и мокри дрехи, а по-долу — злобно кипящата вода. Но се опомни веднага. Той хвана Алиса около кръста и я издърпа. Младата американка беше толкова изтощена, че едва се държеше на краката си.

— Вие ли сте, госпожице Тери. За Бога, какво има, как сте попаднала тук!

— Не ме питайте — отвърна Алиса задавено. — Корабът е пробит. Трюмът е почти пълен с вода. Заповядайте на моряците да дойдат при помпата. Бързо, бързо, капитане, „Бригита“ е пробита.

Капитанът не изслуша всичко. На минутата даде сигнал за тревога.

След пет минути всички помпи работеха. Капитанът мислеше, че помпите ще могат да изхвърлят водата от трюма, обаче се излъга. Заедно с механика отиде да види къде е пробит корабът. И тримата търсеха, но след пет минути се върнаха натъжени и съобщиха на Алиса, че не са могли да намерят дупките.

Водата беше почти запълнила трюмното пространство на „Бригита“. Моряците непрестанно помпеха вода, а Алиса, Клаус Грот, Херманса и Пикардин се оттеглиха в салона да се съветват. Алиса разказа накъсо какво се бе случило и заповяда да търсят престъпника Равелак, но той беше избягал. Подлият злодей беше взел една от лодките и бе изчезнал с нея.

— Какво да правим, господин капитан? — запита Алиса тревожно.

— Какво да правим — повтори Клаус Грот натъжен. — Страхувам се, че красивата ми „Бригита“ ще пропадне, обаче вярвам, че ще можем да се спасим.

— Да спуснем ли лодките? — скочи Емил фон Пикардин.

— Има още време за това — отговори капитанът. — „Бригита“ не ще потъне скоро. Моряците работят с помпите и изхвърлят водата, но това не може да продължава дълго. Хората ще се уморят и тогава ще настъпи трагичният миг. Надявам се на Бога, че утре при изгрев ще видим суша.

— Суша — извикаха Алиса, Херманса и Емил. — Суша ли?

— Да, ще видим източния бряг на Бразилия — потвърди капитанът. — Ще видим брега, но той ще бъде отдалечен още доста от нас.

— Как ще изминем това разстояние с нашия параход, почти пълен с вода? — изгледа го с надежда Алиса.

— Това е въпросът. За да го разреша, ще заповядам на огнярите да засилят огъня. О, моя бедна „Бригита“…

Едри сълзи бликнаха от очите на русия моряк. Капитанът излезе от салона. Емил фон Пикардин го последва. Момчетата работеха отчаяно и проклинаха Равелак. Ако всички клетви се сбъднеха, престъпникът никога нямаше да стигне брега, а отдавна щеше да е на дъното на морето или в стомаха на някоя акула.

Клаус Грот и Пикардин също се заловиха за работа та. Те помпеха водата, докато силите им се изтощиха. При цялата самоотверженост на екипажа, водата не можеше да се изхвърли. Тя нахлуваше непрестанно и нивото й все повече се повдигаше. „Бригита“ едва се движеше, потънала почти до палубата.

Най-после се развидели. Алиса, Херманса, Емил и Клаус Грот се намираха на командния мостик и гледаха загрижени с далекогледите си на запад. В далечината се забелязваше тъмна ивица, която се издигаше като мъгла от морета.

— Това е Бразилия — съобщи Клаус Грот. — Разстоянието между сушата и нас не е много голямо и ако усилим огъня в машината, след девет часа ще стигнем брега.

През следните шест часа на „Бригита“ се водеше отчаяна борба между човешката сила, енергията и природните стихии. С нечувана храброст моряците и капитанът се бореха срещу страшния неприятел, който искаше да нахлуе в крепостта им и да ги погуби.

При помпите хората вършеха чудеса. Щом някой от тях паднеше изнемощял, друг заемаше място му и работата продължаваше. Не се щадеше ни ром, ни коняк.

Огнярите хвърляха цели купища въглища в гърлото на пещта и поддържаха скоростта на парахода.

От време на време Клаус Грот идваше при машините и наблюдаваше манометъра, уредът, който показваше дали котелът не е застрашен от експлозия.

Към обяд „Бригита“ се намираше на около десет мили от бразилския бряг.

Капитанът, Емил, Алиса и Херманса непрестанно наблюдаваха морската повърхност, като се надяваха да видят някой параход, който да ги избави. Но напразно, никъде не се виждаше никакъв параход. Изглежда, че тази част на бразилския бряг не беше населена, тъй като не се виждаше дори рибарска лодка.

В един часа след обяд настъпи критичният момент за „Бригита“. Кърмата й потъна толкова, че вълните достигнаха палубата, а бордовете се издигаха само няколко стъпки над водата.

Клаус Грот дръпна Алиса настрана.

— Вие сте жена — каза той тъжно, — но в гърдите ви тупти храбро сърце. Ще ви кажа истината. След два десет-тридесет минути „Бригита“ ще потъне.

— Да се спасяваме тогава в лодките — не се смути американката. — Сушата е пред нас, а в лодките има всичко, което ни е необходимо. Ще стигнем благополучно до брега.

— До този миг се надявах, че ще мога да спася клетата си „Бригита“ — промълви германският капитан, — но сега виждам, че е загубена. Да отиваме в спасителните лодки.

Той извика няколко моряци и им заповяда да приготвят лодките. Бяха останали пет, защото шестата беше отвлякъл Равелак.

Екипажът се залови за работа. Неочаквано се чуха отчаяни викове:

— Спасителните лодки са пробити. Коварният Равелак е пробил по десет, дванадесет дупки на всяка и те ще потънат веднага, щом ги пуснем във водата.

Клаус Грот остана като вцепенен. Херманса, плачейки, прегърна Алиса. Баронът също пребледня. Единствено американката запази непоклатимото си спокойствие.

— Къде е механикът?

Моряците веднага го доведоха. Попитаха го за колко време ще може да закърпи дупките.

— Ако го направя бързо, за всяка лодка ще са нужни петнадесет минути.

— Ние можем да се съберем в три лодки — огледа мъжете Алиса. — За четиридесет и пет минути ще ги приготвите ли?

— Но „Бригита“ не ще съществува вече след половин час — намеси се Клаус Грот с глух глас.

Механикът се залови за работа. Първата беше готова след десет минути.

— Госпожи, тази лодка е за вас и за барона — нареди твърдо капитанът. — Ще изпратя помощника си с вас и нека Бог ви закриля.

Алиса не искаше да седне в първата лодка, но понеже Херманса не желаеше пък да влезе без нея и тъй като тя се грижеше преди всичко за спасението на приятелката си, беше принудена да се съгласи.

Раздялата с Клаус Грот беше кратка, но трогателна.

— Ако е рекъл Бог, пак ще се видим — каза русият едър мъж и стисна ръцете на приятелите си.

Първи скочиха помощник-капитанът и баронът и помогнаха на дамите да слязат.

Морето беше спокойно и отдалечаването от „Бригита“ не беше опасно. Лодката плаваше леко по синята повърхност на океана. Пасажерите й гледаха непрестанно към парахода. Клаус Грот стоеше неподвижен на капитанския мостик и ги следваше с поглед.

„Бригита“ бе вече на половин миля от тях. Алиса управляваше лодката, а баронът и морякът гребяха.

Херманса наблюдаваше с далекогледа палубата на парахода, който бяха напуснали.

— Те пускат друга лодка — извика тя радостно. — Няколко моряци скочиха в нея.

— Дали Клаус Грот е между тях? — погледна я Емил фон Пикардин.

— Не вярвам — отговори помощник-капитанът, — никой капитан не напуска потъващия си кораб, докато всички не се спасят.

В същата минута седящите в лодката чуха глух тътен. Погледнаха към „Бригита“, но тя вече не се виждаше. Морската повърхност беше покрита с греди, сандъци, дъски.

Четиримата извикаха от ужас.

— Котелът е експлодирал — разбра Алиса, — и е разрушил „Бригита“.

Помощник-капитанът поклати печално глава в знак на съгласие.

— Назад! Да се опитаме да спасим каквото можем. Заповедта на американката беше изпълнена на минутата.

Морякът и баронът, двамата гребци, напрегнаха всички сили. Херманса също грабна две гребла. Алиса се огледа наоколо. Насреща им плаваше обърната лодка. Навярно беше тази, която бяха спуснали малко преди катастрофата и в която се беше настанил една част от екипажа. Тези нещастници бяха хвърлени във въздуха от силната експлозия и бяха потънали. Никъде не се виждаше жив човек. Изглежда, че смъртта беше покосила всичко за миг, но се дочу слаб глас. На сто крачки от лодката стърчеше част от командния мостик. За него се беше хванал мъж. Половината от тялото му беше във водата. Само главата и гърдите му се намираха над нея.

— Клаус Грот — извика Херманса. — Спасете капитана.

Алиса вече беше обърнала кормилото. Лодката се доближи до дървената част, която бавно потъваше.

— Дръжте се здраво, Клаус Грот! — извика Емил и стана, за да хване давещия се и да го изтегли в лодката.

Двамата мъже хванаха германеца за ръцете, лодката се наведе силно настрана и без малко щеше да се обърне, но успяха да го снасят.

Клаус Грот лежеше изтощен, в безсъзнание. Беше окървавен, но като го прегледаха набързо, видяха, че не е опасно ранен. Наляха му няколко капки ром в устата и той дойде на себе си. Изправи се с мъка — баронът и помощникът му помогнаха. Капитанът погледна тъжно морската повърхност. После поклати глава. Сълзи бликнаха от очите му.

— „Бригита“ не съществува вече — проплака той. — Сбогом любими мой…

Останалите мълчаха.