Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (19)

20.

Часът бе дванадесет. Последните гости бяха напуснали двореца на княз Григорий Мирович. Граф Естерхази пожела лека нощ на красивата си годеница.

— Тази е последната нощ, която ни дели — прошепна графът на Павловна. — От утре ще бъдем винаги заедно!

Студени тръпки побиха тялото на младото момиче. Тя погледна графа и каза:

— Да, утре всичко ще бъде друго…

Черният майор се усмихна щастлив и си отиде. Той бе постигнал целта си. Още един ден и половин нощ и красивото, невинно същество щеше да му принадлежи! На него — със сърце и душа!

Павловна целуна още веднъж баща си, пожела му лека нощ, отиде в спалнята и легна облечена на леглото си. Закри обляното си в сълзи лице с възглавницата. Девойката плачеше, младото й тяло се превиваше от болки, сърцето й се свиваше от скръб.

— Павловна, Боже мой, Павловна!

Тези думи бяха изречени от Ева Рихтер, която тихо и незабелязано влезе в стаята.

Младата княгиня с мъка се вдигна от леглото и с очи, пълни със сълзи изгледа приятелката си.

— Мила Павловна, ела на себе си — замоли я Ева. — Нали самата ти ми каза, че трябва непременно да се венчаеш за граф Естерхази.

— Да, това трябва да стане — отвърна младата годеница сериозно, — утре ще се венчаем. Дадох обещание на граф Естерхази, че ще му стана жена и трябва да удържа на думата си.

Очите на девойката блестяха. Тя стана, отиде до прозореца и погледна улицата. Пред вратата на двореца стоеше човек — просяк навярно, защото беше облечен в скъсани дрехи.

— Трябва да е гладен, нещастният! — каза Павловна със съчувствие.

Девойката извади от джоба си една златна монета, зави я в хартия и я хвърли в краката на просяка.

— Той взе дарението, изгледа го учудено, кимна в знак на благодарност с побелялата си глава и сложи монетата в джоба си. После отиде на отсрещната страна и се подпря на бастуна си.

Павловна затвори прозореца и се върна при Ева.

— Няма ли да си лягаш? — попита Ева приятелката си. — Да те съблека ли?

Павловна поклати отрицателно глава. Тя започна сама да се съблича и постави скъпата брошка, която Естерхази й подари на малката масичка, която се намираше до леглото й.

Неочаквано момичето престана да се съблича.

— Ева — каза тя с разтреперан глас, — изпълни ли моето желание?

— Да, мила приятелко, пак попитах за господин барон Фон Пикардин.

— Какво узна? — каза княгинята и лицето й се зачерви като божур, а тялото й потръпна.

— Нищо повече от това, което знаеш: след онази нощ, когато баронът е избягал от къщата си, не се е връщал повече. На следния ден дойдоха двама мъже в двореца му, показаха подписано от господин Пикардин пълномощно и взеха всички намерени в стаите книжа и писма. После дадоха заплатата на стария слуга Жан за една година, като му казаха, че баронът е заминал за дълго и дворецът ще бъде затворен до ново нареждане от него.

— Отпътувал ли е? — извика Павловна. — Разбирам! Зная закъде е отпътувал Емил. Утре и аз ще го последвам. Мястото където ще се намерим е прелестно, там няма нито лъжа, нито измама и човешка сила, която може да ни раздели.

Като чу тези думи, Ева пребледня.

— Павловна — каза тя, — Павловна, какво си намислила?

— Ще сторя онова, което трябва да стане! — прошепна бледата девойка.

После заплака и оброни глава на Евините гърди. Девойката прегърна другарката си и несвързано каза:

— Ева, мила и любезна приятелко, мислиш ли, че ще бъда толкова предана на черния майор, колкото трябва да бъде жената, която завежда мъжа у дома си?

Бедната се отвращаваше от него. Ева разтреперана погледна към земята.

— Мога ли да преживея — продължи красивото момиче, зачервено от срам — мига, в който този мъж, на когото с отвращение подавам ръката си, ще ме прегърне и сатанинските му желания ще погубят моята невинност? Да, Ева, жена, която подарява сърцето на любимия си, както аз подарих моето на Емил фон Пикардин, и която се отдава на друг, такава жена е за презрение и ти няма да искаш, мила Ева, аз сама да се ненавиждам!…

— Разбира се, че не, Павловна.

— Помогни ми, трябва да се избавя от този позор! Павловна притегли Ева към себе си.

— Когато бях при тебе, преди няколко дена, ти ми показа едно шишенце, пълно с някаква течност.

— Морфин — промълви Ева уплашено.

— Да, морфин беше. Докторът ти е предписал това лекарство за болните ти нерви и ти е поръчал да не вземаш повече от осемдесет капки на ден, тъй като, ако се вземе в по-голяма доза, човек може да се отрови.

— Да, това ми каза лекарят, но какво искаш от мен?

— Дай ми това шише, Ева! Нека то ме избави утре от срама и мъките да бъда жена на човек, когото не обичам. Не, не се плаши, ти ще направиш по този начин едно добро. С твоя морфин аз ще умра спокойно. Ако ли пък ми откажеш, Ева, кой може да ми попречи да скоча от покрива на нашата къща или да се хвърля в реката…

— Това е ужасно — погледна Ева замислено приятелката си. — Бедната Павловна, ако обмислиш по-добре положението, в което се намираш — продължи тя, — не бих казала, че ще сгрешиш, ако изпълниш плана си. И аз също по-скоро бих умряла, отколкото да стана жена на черния майор. Добре, ще ти дам шишенцето и е по-добре да умреш от тази смърт, защото не причинява никакви болки, отколкото от друга смърт.

— Колко съм ти благодарна, Ева. Иди и ми донеси шишенцето от стаята си!

— Още сега? — Ева се стресна.

— Искам да имам в ръцете си средство, с което ще мога да спася честта си — каза младата жена, — но ти се заклевам, че чак когато свещеникът ни венчае с Естерхази, тогава ще опитам действието на отровата. Забравила ли си, че не мога да умра, преди да изпълня обещанието, което дадох на графа?

— Ще донеса отровата, ще се върна след няколко минути.

Младата немкиня отиде в стаята си, която се намираше на края на коридора. Тя запали лампата и взе от умивалника едно шишенце пълно с бяла течност. На етикета на шишенцето имаше череп, което показваше, че е отрова. Ева погледна за миг бялата течност, която можеше много скоро да избави човека от всички мъки и грижи на този свят и въздъхна:

— Не е ли по-добре да изпия аз отровата — каза си тя, — защото моят баща е престъпник, а майка ми е улична жена. Аз съм без подслон и съм изложена на произвола на един дявол в човешки образ. Това е черният майор. Изглежда, че бог ме е набелязал да изпълня голяма и свята длъжност. Трябва да избавя това нещастно момиче от самоубийство. Момичето отвори шишето и го изсипа в кофата до умивалника. После напълни шишето с чиста вода, затвори го и се върна при Павловна.

Младата княгиня спокойно взе шишето. Тя се вгледа в черепа, който беше нарисуван на етикета.

— Ти си това, в което трябва да се превърне и най-хубавото лице, щом премине съня на земния живот. Смъртта разрушава само тялото,, тя няма власт над душата, която отлита на небето.

Княгинята целуна Ева и щом остана сама, угаси лампата и си легна. Тя дълго време не можа да заспи, а когато заспа ужасни сънища затерзаха невинната й душа. Тя видя онази брилянтна брошка, която й подари Естерхази и която бе на масичката до нея. Камъните на брошката изпускаха пламъци. Те ставаха все по-големи и по-големи и най-после обхванаха цялата стая. Една красива, бледа жена изскочи от пламъците. Чертите на лицето й бяха много печални. Тя беше облечена в смъртна дреха и носеше букет от бели рози.

Павловна не можеше да се отърве от това видение. Бледата жена погледна момичето със сълзи на очи.

— Познаваш ли ме, Павловна — прошепна тя. Момичето поклати отрицателно глава.

— Аз съм твоята майка — каза бледата жена кротко.

— Майко, обична моя майко!

Заспалото момиче почувства, че горещи сълзи намокриха лицето му.

— Донесох ти бели рози за твоята сватба! — каза сянката. — Ти знаеш, че хората красят гробовете си с тях, но утре когато ще те занеса в небесното царство, ти ще ги държиш в нежните си ръце.

— Ти ще бъдеш ли при мене, когато се отърва от земните мъки?

— Ще бъда, дете мое. Твоята майка е била винаги до тебе. Не се страхувай от нищо, Павловна, мъките са кратки, но безкрайна е небесната радост.

— Страх ме е, майко, от тъмния гроб, в който ще заровят тялото ми, там е толкова студено, мрачно и самотно, страхувам се, майко, ела и ме целуни!

Жената се усмихна и се приближи до леглото. Бялата, красива сянка протегна ръцете си и Павловна вдигна глава, за да се облегне на гърдите на майка си. Но изведнъж…

Нещо мърдаше под леглото, показа се страшен мъртвешки образ, който се издигаше полека. Това бе глава, която приличаше на мъртвешка. Мършавата ръка на скрития се протегна към тялото на момичето и очите му се впиха в лицето й.

— Майко, майко — извика момичето и потръпна от отвращение, — това е смъртта, тя иска да ме хване, майко, помогни ми! Не мога да издържа погледа й!

Бялата сянка се бе изгубила.

Напразно Павловна викаше любимата си майка. Момичето се стресна, изтри потното си чело и виждайки все още мъртвешката глава, си каза успокоително:

— Страшен и хубав сън. Сънувах и още сънувам, като че още виждам мъртвешкото лице. Преди да си легна, гледах страшния образ върху шишето с отровата, затова и го сънувах.

В същата минута някой хвана момичето за гърдите и я натисна на възглавницата.

— Не викай — прошепна дрезгав глас, — или ще те удуша.

Това беше Мъртвешката глава. Не беше сън, а ужасна действителност.

— Къде е брошката? — запита крадецът. — Ти знаеш какво искам. Къде е брошката, която ти подари днес твоят годеник? Говори!

— Ще я намерите на масичката.

Пръстите на Мъртвешката глава трепнаха, когато взеха скъпоценната брошка.

— Не ме е измамил евреинът — каза той, — като ми каза, че черният майор е купил брошката, за да я подари на княгиня Мирович. Как блестят брилянтите. Не ще бъда принуден този път да деля плячката с Равелак и Дулсети. Даже Помпадура не знае нищо за това. Това е моя частна работа.

Павловна не разбра какво си говореше престъпникът. Тя толкова се бе уплашила, че не можеше да мръдне от мястото си.

— Имаш ли пари в стаята?

Тези думи пробудиха Павловна от съня.

— Не — каза тя, — дадох последната си златна пара на един просяк.

— По-добре щеше да я запазиш за мене — засмя се крадецът. — Бъди благодарна, че те оставих жива, ти си още млада и животът ти е скъп, утре ще се венчаваш.

Крадецът се запъти към изхода. Преди да дойде до вратата, тя се отвори. Свещ освети стаята.

Мъртвешката глава отскочи. Той извади острия си нож изпод дрехата и се приготви да се нахвърли върху идващия.

Една жена, облечена в дълга нощница, влезе в стаята и затвори вратата.

Това бе Ева Рихтер.

— Какво става тук? — запита тя. — Чух непознат глас и дойдох да видя дали спиш. Кой е скритият зад пердето?

— Един мъж!

Мъртвешката глава изскочи и искаше да забие ножа в гърдите на Ева.

Изведнъж той го изпусна от ръката си. Ева също извика и сложи свещта на масата.

— Татко, ти ли си? — ужаси се тя.

Отначало Мъртвешката глава не можеше да я познае. Хладнокръвният и смел разбойник бе обладан от страшно чувство. Той застана като вдървен на мястото си.

— Аз съм — отвърна той. — Защо ме гледаш толкова глупаво?

— Какво търсиш тук?

— Колко глупав въпрос! Какво прави човек, когато нощем се вмъква в чуждите къщи и се скрива под леглото, докато всичко утихне? Краде!

— Татко — изрече с мъка Ева, — и тук, в тази къща ли упражняваш занаята си?

— Защо не — отвърна Мъртвешката глава. — Ако при една княгиня не се намери нещо за крадене, то как ще живеем ние?

Ева закри лицето си с ръце и изстена, като че бе ранена.

— Моят баща краде в този дом, където намерих подслон, приятелство и любов…

— Толкова ли добре те гледат? — запита престъпникът и малко се разчувства.

— Татко, мили татко, аз знам, че ти можеш да бъдеш добър, ако не си под влиянието на жена си. Моля те, върни това, което си взел. Ако нямаш пари, ще ти дам всичките си спестени и ще ти обещания, че ще ти давам всеки месец всичко, каквото спечеля. Ти знаеш, че ще удържа думата си, само не ме засрамвай и не обирай тези, които ме обичат и уважават.

Мъртвешката глава се усмихна.

— Това е много за мене — каза той с дрезгав глас. — Видях такова нещо, което човек не намира всеки ден. По дяволите, как блестят камъните на тази брошка, а ти искаш да я оставя. Ако узнаеше това Помпадура, тя би ме помислила за луд. Добре, че нищо не знае, вземи брошката и прощавай, Ева, сбогом!

Крадецът захвърли брошката на килима и излезе така бързо, сякаш някой го преследваше.

Ева падна на колене. Тя благодари на бога, че е успяла да умилостиви баща си.

Павловна се наведе над приятелката си и каза успокоително.

— Бедна моя Ева, сега разбирам защо плачеш винаги и защо си толкова печална и отчаяна. И ти си преживяла много.

— Зла участ ме сполетя на този свят — отрони Ева през плач.

— Ние всички страдаме — каза младата невяста, — но нека мислим, че е било само сън.

— Сън ли? — потръпна Ева. — О, да беше сън! Ето там лежи доказателството, че не е сън.

Момичето посочи към брошката, която лежеше на пода.

— Подаръкът на граф Естерхази — усмихна се печално Павловна. — По-добре щеше да беше я оставила на твоя… на онзи непознат човек, тогава нямаше да я нося утре.

— Вземи брошката — каза Ева, като я вдигна и я подаде на княгинята.

Павловна я взе, прегледа я внимателно на светлината и извика.

— Какво е това? — тя забеляза малко отверстие с портрета на красиво младо момиче, както и пожълтяла хартийка. — Тук има някаква тайна, Ева!

Два надписа имаше върху пожълтялата бележка — единият написан с мъжки почерк, а другият — от жена.

Написаното от мъжа гласеше:

„Любима жено!

Водят ме в Сибир, но благодарение на един свещеник ще мога да ти пратя тази бележка с последните си поздрави. Прощавай, моя единствена! Аз ще гледам да се освободя и ще се върна да избавя детето ни от ръцете на разбойниците. Кълна ти се! Нека Бог те благослови заради любовта ти!

Твой до гроб Михаил.“

Другите редове бяха:

„Намерих тези редове на любимия и незабравим съпруг, княз Михаил Панин в молитвеника си днес, без да знам как ги е сложил там. Нека Бог пази нещастния ми мъж и се смили над детето ни, което моят жесток баща даде в ръцете на разбойник. Михаил Панин, аз ще те обичам винаги!

Петербург, Бъдни вечер, 1878 година

княгиня Катерина Панина“

Павловна и Ева се погледнаха развълнувани. Младата княгиня целуна бележката.

— Защо правиш това? — запита Ева.

— Не знам — отвърна момичето. — Тайна сила ме принуди да я целуна. Моля те, Ева, остави ме сама, лека нощ.

Павловна не можеше да заспи.

Тя седеше и гледаше внимателно пожълтялата хартия. После си припомни за бялата жена, която видя насън и страшни мисли започнаха да я спохождат.

Беше започнало да се разсъмва, момичето сгъна записката и искаше да я сложи пак в брошката. Отново погледна портрета. Мъчеше да си спомни къде е виждала това лице, макар и не така младо, но красиво и мило! Не можеше. Затвори брошката и я сложи на масичката, до шишето с черепа.

Подаръкът на Естерхази й стана толкова скъп, че тя го пазеше като очите си. Не можеше да си обясни защо бе обикнала толкова тази брошка. Най-после момичето заспа, изнемощяло от нощните терзания.