Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (216)

55.

Големият женски затвор в Париж „Сен Лазар“ е място, пред което богините на човешкото достойнство са си обвили главите в траур. Известната поговорка, която казва, че една паднала жена е много по-лоша, отколкото най-злият мъж, тук намира своето доказателство. Сметта на леките жени от цял Париж е събрана тук. Всички хубави грешници, които пъплят из града покрай кейовете на Сена, всичко, което се е хлъзнало като жертва на греха, стига кой по-рано, кой по-късно в „Сен Лазар“. Тук остават те, когато тайната полиция разкрие предишните им деяния, когато се вдигне воалът на миналото им. Обикновено тези деяния са объркани и често пъти минават години, докато се разнищят. Пропадналите жени биват изправяни тогава пред съд, където ги осъждат според тежестта на извършените престъпления.

Най-често те са изпращани в Нова Каледония или пък, ако са извършили убийство, във Френска Гвиана, където намират смъртта си.

Голям грях на администрацията на затвора „Сен Лазар“ е, че затворничките не са държани в отделни килии, а са затворени в общи големи зали за спане и работнически ателиета. Нито една болест, дори чумата, не са тъй заразителни както грехът. Инфекцията се разпространява бързо и често пъти е неизлечима. Да вземем за пример едно младо 16-17-годишно момиче, което, изоставено от любовника си, се почувства майка. То държи в тайна срама си, докато може. Но трудният час наближава и то ражда дете в някой потаен кът на къщата. Отчаянието скоро го обзема, умът му се побърква. Как да продължи по-нататък живота си? Детето не й позволява дори да работи. Нещастницата извършва детеубийство. Престъплението се разкрива и бедната пристига в „Сен Лазар“. Вярно е, че тя е извършила престъпление, което следва да бъде наказано съгласно човешките закони и небесната правда. Но аз питам моите красиви читателки: тъй като тази нещастница е станала жертва, трябваше ли тутакси да се превърне в наистина пропаднала жена? И наистина, тя не е стигнала все още дъното на падението си в момента на влизането си в „Сен Лазар“, но е наистина „развалена“, когато излиза. Защото „Сен Лазар“ е висше училище за престъпления. Всичко, което тя не е знаела, тук го научава…

В началото тя отблъсква мизерните изкусителки, не иска да ги слуша, но когато постоянно й се шепнат на ухото и й се показват толкова пороци, когато е непрекъснато подигравана, взимана на присмех, изтезавана накрая, тя започва да отстъпва и да става послушна ученичка на майсторките на престъплението и подлостта. И след като е излежала наказанието си и добива отново свобода, вече не се занимава с честен труд, защото знае средства и тайни, чрез които може да живее охолен и богат живот.

Най-напред тя ще тръгне по пътя на срама, на престъплението и ще се подхлъзва все по-дълбоко в блатото, в което няма да намери нито една опорна точка.

Всичко това би се избягнало, ако въпросната девойка е затворена в отделна килия. Ето защо ние мислим, че не грешим, когато наричаме затвора „Сен Лазар“ разсадник на престъпността и ще дадем на читателите си истинска картина на живота в него.

Ония две жени, които сляпата омраза на префекта на полицията захвърли в „Сен Лазар“ — Павловна и нейната майка, спяха прегърнати в общата килия на затвора. Те се бяха свили в най-отдалечения ъгъл и не смееха дори да вдигнат поглед. Защото където и да попаднеше погледът им, те бяха ругани, принудени да слушат неприлични думи, мръсни шеги, но все пак поне не виждаха с очите си проявите на греха.

Впрочем, тъкмо тази бе причината, поради която двете жени бяха ругани от техните „колежки“ по участ. Биеше на очи тяхната гордост и държание. Пропадналите жени не можеха да разберат, че между тях са попаднали две създания, доведени тук не поради извършеното от тях престъпление, а заради извършеното такова срещу тях.

Беше време за вечеря. Храната се състоеше от чорба, която се донасяше в медни казани. Всяка от затворничките на „Сен Лазар“ имаше по едно тенекиено канче.

С него трябваше да дойде до казана и там й се даваше порцията чорба и черно парче сух хляб. Тъй като надзирателките вършеха работата си колкото може по-небрежно, те поставяха две стари затворнички, които от дълго време излежаваха наказанието си, да раздават вечерята.

Едната от тях бе висока и слаба жена със сипаничаво лице, на което светеха две порочни очи. Косите й падаха като куп слама, разхвърляна по раменете. Другите арестантки наричаха тази отвратителна гадина „кьорава“, защото особено когато се ядосваше, зениците на малките й очи се насочваха към върха на носа и тогава погледът й добиваше сляп и грозен израз.

Другата разпределителна беше много хубаво създание, но на челото й беше сложен печатът на порочността. Читателите ще си спомнят навярно за онази хубава Рита де Майо, която срещнахме най-напред в къщата на госпожа Буланси, където залиса нещастния Арман Боне, карайки го да загуби на карти всичките си пари. Съдбата беше засегнала сега и Рита. Дълго време беше играла видна роля в света на леките жени в Париж и оскуба мнозина наивници, докато една нощ открадна от джоба на бразилец голяма сума. Той се обърна към полицията и банкнотите бяха намерени в копринения й чорап. Това сложи край на кариерата й. Скоро бе осъдена на една година затвор и заедно с това реномето й пропадна. След като излезе от затвора, вместо с графове и барони трябваше да се задоволи с една не толкова изискана клиентела.

Известно време живя в Латинския квартал, но този живот бе прекалено тежък и заставена от мизерията й глада, тя слезе до най-ниското стъпало на падението. Сега често биваше тук и обикновено оставаше за няколко месеца, докато излезеше на свобода и отново подемаше мизерния си занаят, за да се върне в най-скоро време отново в затвора. В него тя като че ли беше в средата си. Заради доскорошното си блестящо минало беше и донякъде адмирирана от другарките си.

Кьоравата и хубавата Рита бяха ангажирани в раздаването на храната. Арестантките стояха в редици по скамейките и сърбаха чорбата, бърборейки помежду си.

— Хей, принцеси — викна Кьоравата, обръщайки се към Павловна и госпожа Ла Бриер, — вие няма ли да си вземете порцията или не ви харесва чорбата от общия казан, от който ядем ние?

Павловна стана. Без да каже нито дума, тя взе двете канчета, предназначени за нея и майка й. Приближи се до казана, а госпожа Ла Бриер я последва. Имаше чувството, че трябва да пази дъщеря си.

— Тези са извънредно фини — заяви Кьоравата иронично. — Я погледни, Рита, какви бели ръце. Не са влизали много надълбоко в мръсотията на Париж.

Рита сви рамене.

— Такива светски жени прегрешават много повече, отколкото ние — подхвърли с пренебрежение. — И те си имат любовници. Не е ли вярно, миличка? А ти знаеш, че ние жените не сме създадени да четем само молитвени книги, а повечето време да прекарваме с любовници в леглото…

Павловна се изчерви.

— Дай ни чорбата — промълви тя — и не ни говори, защото не разбираме приказките ви? По-скоро бихме разбрали думите на диваците…

— Разбра ли, хубавице Рита? — викна Кьоравата. — Ти си дивачка, тъй ти казва госпожицата.

— Ето отговора ми, маймуно!

При тези думи италианката вдигна пълната лъжица с гореща чорба и я плисна в лицето на Павловна.

Младото момиче изписка от болка. Госпожа Ла Бриер притисна в прегръдките дъщеря си и замилва нежно лицето й.

Всички арестантки се надигнаха. Те се приближиха обзети от любопитство. Тези грубовати същества не познаваха по-голямо удоволствие от това да наблюдават сбиване между две арестантки. Подобни побоища по стар навик не свършваха без проливане на кръв. Кьоравата изтръгна насила Павловна от ръцете на майка й.

— Хайде, глезло! — озъби се тя. — Защо ще търпиш да те попарва италианката? Я й залепи няколко и й покажи, че и ти имаш кръв във вените си!

— Заповядай, ако ти стиска — викна Рита и запретна ръкави почти до раменете. — Ще ти наглася мутрата така, че нито един мъж няма да те заплюе дори.

— За Бога, Павловна — пошепна жената на префекта, — овладей се, не се поддавай и не се унизявай дори да говориш с тези жени.

Тя понечи да я повлече към ъгъла, където се бяха свили отчаяно, но Кьоравата блъсна пак настрана нещастната жена.

— Я не се бъркай, бабо — процеди тя през зъби, — Или искаш да те поразтанцувам малко…

В същия миг здрав юмрук се стовари право върху главата на Кьоравата.

Павловна, виждайки, че майка й е малтретирана, не можа повече да се сдържи. Кьоравата падна със скимтене на пода.

— Рита — кресна тя, — не ме оставяй, удари й няколко вместо мен… Раздери й мутрата с ноктите си, бързо, бързо, докато не е дошъл някой!

В следния момент Рита де Майо се хвърли върху Павловна и я удари с юмрук в гърдите. Павловна залитна. Тя беше извънредно раздразнена, кръвта й кипеше във вените. Хвърли се върху Рита и я сграбчи с двете си ръце. Започна грозна борба. Арестантките направиха кръг и окуражаваха с крясъците си ту едната, ту другата. Междувременно нещастната госпожа Ла Бриер беше паднала на колене и с въздишки се молеше на Бога да помогне на детето й. И наистина, Павловна успя след жестока борба да удари в земята противничката си. Италианката все още не се оставяше. Сборичкването стана грозно. И двете жени бясно деряха дрехите си. Най-после Павловна постави коленете си върху гърдите на Рита и я хвана за гърлото, докато задушаващата се жена дращеше гърба на Павловна, окървавявайки го.

— Остави ме! — процеди Рита. — Задушаваш ме, ще ме убиеш…

— Искай прошка от мама! — викна й Павловна, която не беше вече господарка на себе си и почти беше обезумяла.

— Да искам прошка… аз…чакай, ще те науча аз какво значи да искам прошка… хей, Кьораво, ела да ми помогнеш.

Жената с рошавата коса и злобните очи беше достатъчно подла, за да се нахвърли зад гърба на Павловна и да я простре на земята. Напразно Павловна се опитваше да се отбранява. Сега и италианката се надигна отдолу и двете със злоба се нахвърлиха отгоре й.

— Хайде да я накараме да играе! — викна Кьоравата. — Хей, момичета, дайте бързо насам един чаршаф! Ще се разиграе отлична комедия…

Веднага донесоха голям чаршаф. Четири от арестантките, които бяха най-здрави, го хванаха за краищата. Кьоравата и Рита съблякоха Павловна съвършено гола. Нещастницата пищеше и молеше да я оставят и да помислят най-после, че и те са жени. Но молбите и сълзите й бяха напразни. Лудост беше обзела всички арестантки. Госпожа Ла Бриер се беше оттеглила отново в ъгъла си. Там тя скри лицето си, за да не гледа ужасната сцена. Павловна, съблечена гола, беше хвърлена върху чаршафа.

— Напред! — изкомандва Кьоравата. — Дайте й вятър.

Голото тяло на Павловна полетя във въздуха и падна пак върху чаршафа. Тази игра се повтори безброй пъти. В това време озверените жени пееха улични песни.

— Дори в „Мулен Руж“ не се играе по-добре — викна Рита де Майо. — Хайде, момичета, да изиграем и ние нещо в чест на нашата благородна другарка.

Едва бяха произнесени тези думи и жените започнаха да играят около проснатия чаршаф, така че момичето почти загуби съзнание.

Хорото ставаше все по-тясно, краката се мятаха все по-високо, движенията на телата ставаха все по-животински и погледите на жените все по-страстни.

Изведнъж една надзирателка от затвора влезе в залата. За момент тя спря на прага като вкаменена. После натисна копчето на един звънец, за да повика и другите надзирателки.

— Каналии — кресна тя, — какво правите тук? Жените уплашени се пръснаха по всички страни.

Повечето от тях се скриха под креватите и само Кьоравата и Рита останаха до Павловна, която сега лежеше гола и безчувствена на земята.

— Кой започна тази игра? — викна гневно надзирателката, пристъпвайки към средата на залата. — Кажете ми кой направи тази мръсна комедия и всички останали ще бъдат помилвани…

— Кой може да бъде — отговори Кьоравата. — Ето, тази принцеса, която се разголи и игра, докато загуби съзнание. Тя поиска да поживее малко.

Надзирателката не си стори труд да разбере дали не е лъжа и заповяда на Павловна, която от ужас и умора не можеше дори да проговори, да се облече. После заповяда двете с майка й да бъдат откарани в тъй наречената тъмна килия. Павловна умираше от срам, докато се обличаше. После отиде до майка си, която стоеше в ъгъла, и й пошепна:

— Не плачи, майко, скоро всичко ще свърши. Двете жени бяха отведени в едно тъмно помещение.

Дори през деня в него не проникваше слънчев лъч. Там беше вечен мрак.

Веднага щом вратата зад тях изтрака, майката и дъщерята се прегърнаха ридаещи.

— Мила майко — възкликна Павловна, — след тази гавра не мога повече да живея… Не бих могла да понасям погледите на мъжа си, дори ако той успее да ме освободи от този мръсен и незаслужен затвор… Мамо, мамо, искам да умра! — С лице потопено в сълзи тя падна в нозете на обичната си майка. Екатерина отпусна нежната си ръка върху главата на дъщеря си.

— Ти си млада, Павловна — каза й тя, — тежко е да умреш тогава, когато си едва на двадесет години и имаш мъж, когото обичаш и който те обича…

— Ах, мамо, не мога да бъда вече негова… В неговите прегръдки и при целувките му винаги ще се мярка пред погледа ми ужасната сцена отпреди малко. Не, мамо, дай ми благословията си, ако мислиш като мен, нека умрем заедно.

— Аз отдавна съм преситена от живота — отговори майка й. — Но ти, скъпо мое дете, ти не трябва да се прощаваш още със земните си дни. Не ми ли каза — и гласът й премина в шепот, — че не живееш само за себе си, че носиш едно ново същество…

— Казах ти, мамо — отвърна Павловна, потрепервайки, — но откакто понесох тези жестоки и нечовешки страдания, струва ми се, че и тази надежда е убита… Ах, мамо, заклевам те, не ми отказвай, вземи ме със себе си. Не ми отказвай спокойствието на отвъдния свят…

— Но как бихме могли да отхвърлим от плещите си тежестта на живота? — отвърна Екатерина дьо Ла Бриер със съмнение. — Тук нямаме никакво средство, с което да се избавим от него…

— Знам, майко, едно средство, ще видиш… Павловна опипа вратата и натисна едно копче.

— Какво правиш? — запита я майка й уплашена. — Викаш надзирателката ли?

— Да, майко, ще поискам да бъдем веднага заведени пред съдебния следовател, като кажа, че имаме да направим важно признание. Според правилника на затвора трябва обезателно искането да се изпълни. Бюрото на съдебния следовател е на четвъртия етаж. За да стигнем дотам, трябва да преминем през широк коридор с много прозорци. Единият от тях винаги е отворен. Забелязах това при първия разпит. Щом стигнем до него, аз ще скоча в двора…

Екатерина потрепера.

— Каква ужасна смърт — каза тя тихо.

— Нямаме друг избор, мамо — изохка Павловна. — Още веднъж те заклевам, не ме принуждавай да живея сред този срам. Ако не искаш да тръгнеш с мен към смъртта, ще отида сама.

Госпожа Ла Бриер прегърна дъщеря си.

— Не ще отидеш сама — изрече тя сломено, — ще бъдем заедно… Ако не можахме да сме заедно в живота, поне в смъртта нека се съединим.

Те се целунаха и си взеха последното болезнено сбогом.

Вратата на килията се отвори. Надзирателката с лампа в ръка се появи на прага.

— Звънихте ли? — запита тя сурово. — Какво искате?

— Настояваме да бъдем отведени незабавно при следователя — отговори Павловна с уверен глас. — Искаме Да признаем всичко, за да се отървем от този проклет затвор.

— Като че ли в друг ще ви бъде по-добре — отговори жената грубо. — Но щом като затворът напълно ви върна ума в главите, хайде! Господин съдия-следователят скоро ще си отиде. Трябва да побързаме…

Майката и дъщерята напуснаха килията хванати за ръце. Пазачката им осветяваше пътя, държейки лампата високо, вървейки пред тях по широките стъпала. Към средата на стълбите ги срещна писар с регистър под мишницата.

— Господин съдията не си ли тръгна вече? — запита пазачката.

— По дяволите! Днес пак няма свършване! — отвърна писарят злобно. — Господин съдията тъкмо се канеше да си тръгва и аз се зарадвах, че ще мога да отида вкъщи, където жената ме чака за обяд, когато изневиделица довтаса един господин. Иска освобождаването на две жени, за които казва, че били несправедливо арестувани. Лично председателят на републиката е заповядал освобождаването им. Съдията току-що подписа заповедите за освобождаването им.

Екатерина и Павловна не чуха последните думи. Те продължиха пътя си напред и тъкмо бяха стигнали широкия коридор, към края на който беше стаята на съдията следовател.

Съзряха отворения прозорец в коридора.

— Ето там — пошепна Павловна на майка си, — там, майко мила, не трепери… смъртта е освобождение, чест… сбогом…сбогом…

Сега те бяха само на три крачки от прозореца… Вратата на съдия-следователя се разтвори и се дочу глас:

— Благодаря ви, господине, още сега ще взема със себе си двете затворнички.

Павловна, обаче, привлече майка си.

Тя не разпозна този глас, защото иначе нещастницата би се отказала в последния момент да изпълни, опасното решение.

Като по даден знак двете жени се хвърлиха ръка за ръка към отворения прозорец.

— Сбогом, Емил, сбогом! — викна Павловна. — Умирам заедно с мама!

Екатерина дьо Ла Бриер изчезна през прозореца в страшната дълбочина.

— Майко, майко, следвам те!

С този нечовешки вик понечи да се хвърли след майка си.

Но в същия миг две могъщи ръце я сграбчиха през кръста.

— Оставете ме! Не ме спирайте! — викна нещастната жена, — оставете ме да отида след мама!

— Павловна! Скъпа, обична моя, не трябва да ме изоставяш, ти си свободна вече… свободна!

Павловна нададе сърцераздирателен вик. После падна безчувствена в ръцете на мъжа, който й попречи да се самоубие. Той беше нейният съпруг, барон Емил фон Пикардин!…

На паважа в двора лежеше обезобразеният труп на съпругата на префекта на полицията.