Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (34)

35.

В къщата на майор Форцинети цареше скръб и печал. Старият офицер, който усърдно се бе заел с нещастния и невинен Драйфус, бе съкрушен. Единствената му дъщеря Марион беше болна и състоянието й се влошаваше през последните дни.

Момичето не беше душевно, а телесно болно. Тя имаше припадъци, чувстваше болки в стомаха и нямаше никакъв апетит. Разсъдъкът й бе съвсем ясен. То бе отслабнало, говореше непрестанно за смъртта, сякаш искаше да си почине в гроба.

Марион не желаеше никакъв лекар, но най-после молбите на баща й я принудиха да се съгласи и сега пред нея, в стаята, стоеше стар професор. Форцинети с нетърпение и безпокойство се разхождаше в съседната стая и чакаше да чуе резултата.

— Господин докторе — погледна го майорът в очите, — моля ви, кажете ми, Марион ще живее ли?

— Ще живее — отвърна старият професор сериозно — тя е млада и силна и ще може да го преживее, както много други момичета.

Въпреки че първите думи бяха успокоителни, вторите развълнуваха Форцинети.

— Много момичета ли го преживяват? — запита той тихо. — Значи е сериозно болна? Кажете ми, за Бога, всичко откровено, не ме гледайте така печално и състрадателно, кажете ми всичко, дори да е най-лошото. Кажете ми истината!

— Истината ли? Добре, ще ви кажа. — Професорът погледна към вратата, като че искаше да се увери, че не ги подслушва някой. После се приближи до майора и му пошепна нещо на ухото.

Тези думи подействаха ужасно на клетия баща. Форцинети извика от изненада. Лицето му се помрачи.

— Това не е истина — каза той с разтреперан глас, — вие се мамите.

Старият професор поклати глава:

— Господин майор, не ви се сърдя за думите, защото виждам, че много се разтревожихте.

Майорът трепереше.

— Не исках да ви обидя, господин докторе — произнесе той глухо. — Кажете ми само, че сте ме излъгали. Боже мой, аз не знам какво говоря, само знам, че съм нещастен, че моята чест, моят живот и моето щастие са разрушени, щом това, което казахте, е истина.

— Истина е, приятелю — отвърна професорът и се наведе над нещастния баща, — аз не се лъжа.

Форцинети закри с ръце лицето си.

— Срамувам се — каза той, — не смея да ви погледна вече, господин докторе, а не смея също така и да се срещна с хората. Страшно е да бъде човек баща на нещастна дъщеря.

— Най-добре е да узнаете кой е прелъстил дъщеря ви и по подходящ начин да го склоните да се ожени за нея. Никой не знае освен вас, а аз като лекар съм задължен да мълча.

Старият майор скочи от стола си.

— Кой я е измамил? — попита той. — Каза ли ви?

— Не, длъжен съм да ви кажа, че вашата дъщеря остана много изненадана от моето откритие. Тя плачеше и каза, че не е направила никаква грешка.

— Възможно ли е това, господин докторе? Старият професор се замисли.

— Не — отвърна той.

— Добре! Благодаря ви, засега моля да ни оставите насаме. Желая… ще видя… трябва да си признае. Ах, чувствам, че не бих могъл да се овладея и ще я убия, а след нея и себе си.

— Успокойте се, господин майор, успокойте се! Слаби са сърцата на момичетата, а съблазнителят е много хитър и знае, за съжаление, как да използва женските слабости.

— Само да ми каже кой е този подлец — изстена Форцинети. — Аз съм стар войник и съм свикнал за всяка обида да отмъщавам с оръжие. Той трябва да застане срещу револвера. Той или аз — моята или неговата кръв трябва да се пролее.

Старият професор повдигна рамене, стисна ръка на разтревожения мъж и тихо излезе.

Форцинети едва забеляза, че е излязъл. Той се загледа в пространството. Неочаквано се сепна. Вратата на съседната стая се отвори.

Влезе Марион. Момичето беше развълнувано и бледо като мъртвец и при все това извънредно хубава. Тя падна пред баща си на колене.

— Татко — простря нещастницата към него ръце, — татко, аз съм невинна.

На устните на майора се появи горчива усмивка.

— Невинна ли — промълви той тихо. — Така говори всеки, който извърши някакво зло. И ти имаш смелост да ме погледнеш? Да не си мислиш, че с невинния си вид и с кроткия си поглед ще укротиш гнева ми! Много се лъжеш. Ти не си вече мое дете, защото моята дъщеря беше горда и честна, а сега пред мен стои паднало момиче, към което изпитвам отвращение.

— Татко, с тези думи ти ме убиваш…

— По-добре, за да не го сторя с ръце!

— Добре — проплака клетата девойка, — аз винаги съм била послушна и сега ще бъда такава. Сбогом, отивам да изпълня желанието ти.

Марион стана. Зашеметена, тя се запъти към вратата, ала преди да стигне до нея, Форцинети я хвана за ръката.

— Ще останеш тук! — грубо й заповяда той. — Искаш с някоя комедия да нанесеш последен удар на почтеното ми име ли? Трябва да ми кажеш името на човека, от който зависи моето и твоето бъдеще. Не мисля, че си толкова лоша, за да ме излъжеш.

— Татко, никога досега не съм те лъгала, давам ти клетва, че и сега не ще го сторя.

— Добре — рече Форцинети тихо, — кажи кой, кой те измами.

— Не зная.

— Не зная! Хм, не знаеш. Навярно лошо се изразих. Кажи кому си подарила любовта си.

Марион го изгледа учудено.

— Никому не съм подарявала любовта си — каза тя спокойно.

Старият войник се ядоса.

— Това е лъжа! — кресна той. — Улично момиче, мисли какво говориш, а ако продължаваш да се подиграваш с мен, ще те убия, ще те убия, ако ще да отида на гилотината.

Той сви юмруци, в очите му гореше яростен огън. Марион се изправи.

— И да ме убиеш — повтори тя, — кълна се в паметта на любимата си майка, че не зная как се е случило.

— Лъжеш! Осквернено е не само тялото, но и душата ти.

Форцинети удари дъщеря си по челото и тя се сгромоляса на пода.

— Татко, ти за пръв път ме удари, но ще се каеш, защото ти казах самата истина.

— С твоята истина, която е цяла в лъжа, ти по-скоро в гроба ще отидеш — кресна майорът, който беше толкова разгневен, че едва се държеше на краката си. — Последният ти час дойде! Ти, а след това и аз. Този дом, в който са се пролели толкова сълзи, ще стане място на трагедия, каквато досега Париж не е виждал.

Форцинети взе пушката от стената. Зареди я и я вдигна.

Марион падна на колене. Красивата й черна коса се бе разпиляла по девичите рамене. Момичето разтвори ръце.

— Обични ми татко, цели се добре — погледна го тя спокойно, — за да улучиш сърцето на детето си, което винаги те е обичало.

Майорът се прицели, ала ръцете му силно трепереха.

Неочаквано вратата се отвори и госпожа Берже се втурна в стаята. Посивялата коса на жената настръхна от страшната картина, на която стана свидетел. Тя беше възпитала Марион от малка и се грижеше за домакинството на майора. Без да се паникьоса, тя хвана Форцинети и отклони оръжието.

— Да не сте полудял, майоре — извика разплакана, мъчейки се да изтръгне оръжието от ръцете на отчаяния мъж, — искате да станете убиец на детето си ли?

— Не на моето дете — процеди Форцинети пресипнало, а на уличното момиче, за което ще бъде по-добре да не живее.

— Аз знам всичко, господин майор — каза госпожа Берже, — професорът ми разказа всичко. Преди вашият куршум да прониже дъщеря ви, ще трябва да прониже моето сърце.

Форцинети хвърли гневно оръжието.

— Значи от всички съм бил мамен! — кресна той. — И вие се осмелявате да защитавате това нищожество! Жените винаги се защитават. Почакайте, госпожо, вие трябва да дадете сметка за честта на дъщеря ми. Защо не я запазихте добре?

— Защото дъщеря ви е момиче, което няма нужда от пазачи — отвърна смело и решително жената. — И сега, дори да ме убиете, пак ще кажа това. Марион е невинна. Над нея е извършено престъпление. Тук има загадка, решението на която е трудно.

После жената се отправи към коленичилото момиче и плачешком я прегърна.

— Бедна и обична ми Марион — започна тя, — някой безобразник те е въвлякъл в това престъпление, но ти, уверена съм, не си взела никакво участие. Аз съм те отгледала и затова ти трябва да ми се изповядаш като на майка. Спомни си, клето момиче, не е ли идвал при теб мъж. Не е ли идвал някой долен мъж, който да иска насилствено да те целуне.

Лицето на момичето се заля в червенина от срама, който изпитваше.

— Нищо не зная — отвърна то разплакано, — не мога да кажа нищо, но в дълбочините на моята душа има тайна, покрита с тъмно було. Искам да махна това було, ала не мога. Струва ми се, че някой ми забранява да сторя това.

Тя се хвърли в обятията на своята възпитателка, сякаш търсеше защита против онази невидима сила, която я застрашава.

— Господин майор, моля, заключете външната врата — помоли госпожа Берже — и елате в другата стая, защото искам да говоря с вас. Но, за Бога, махнете това оръжие! Стигат нещастията в този дом.

Форцинети изпълни желанието на жената. Изведнъж той стана спокоен и замислен. Вече не отправяше към дъщеря си ония пълни със злоба и гняв погледи. Напротив, сега бяха изпълнени с тъга и съжаление.

Госпожа Берже затвори вратата, не искаше Марион да чуе разговора им.

Клетата девойка остана сама. Тя не помръдна от мястото си. Стоеше ужасена, със скръстени на гърди ръце. Изведнъж повдигна глава и се ослуша.

— Той вика — прошепна тя с треперещ глас, — черният майор ме зове, аз трябва да отида при него… По-скоро. Той иска да ме целуне и аз не трябва да го оставям да чака, трябва да отида, да отида.

Олюлявайки се стигна до вратата, но тя беше заключена. Момичето се обърна и тръгна към прозореца. Отвори го, стъпи върху един стол и се покачи.

— Аз чувам, черни човече — промълви тя унесено, — идва послушната Марион, ето, тя ще литне към теб, гледай!

Марион скочи леко от прозореца на двора. Жилището на Форцинети се намираше на първия етаж. Премина край пазачите, които я познаваха, и излезе на улицата.

Силният вятър си играеше със разкошната коса, разстилаща се по плещите на момичето. Беше й студено, но тя вървеше напред.

Клетата дъщеря на Форцинети бързо се изгуби из парижките улици.

През това време старият майор и госпожа Берже говореха в стаята. Форцинети внимателно слушаше, ала по лицето му се изписваше някакво съмнение.

— Залагам главата си, господин майор, че нещастното ни дете е жертва на някой нехранимайко — каза тя.

— Искате да кажете, че е изнасилена?

— Именно изнасилена. И то по най-ужасен начин, защото Марион не е от ония момичета, които лесно биха се отдали. Трябва да са употребили особени средства и големи усилия, за да я докарат до това положение. Точно така — продължи госпожа Берже, слагайки ръка на сърцето си. — Че вие никога ли не сте виждали такива нехранимайковци, които, преструвайки се на честни благородни, примамват млади невинни момичета. Такива люде не заслужават дори и слънцето Божие. Те упояват честни девойки с някакви приспивателни или медикаменти. Нещастното момиче пада в несвяст, а когато се пробуди, и през ум не му минава, че му е отнето онова, което не се връща.

— Ах, тези дяволи — изкрещя разярен Форцинети, — тези дяволи в човешки дрехи, защо впримчиха и моето невинно дете в своите мрежи?

— Защо ли? Защото Марион е девойка с необикновена красота.

— Госпожа Берже, искам да ви повярвам, но все не мога — започна той с мек глас.— Знаете, че пазехме нашата Марион като очите си. Питам се, къде е могла да намери случай да се срещне с един такъв подъл и безсъвестен прелъстител.

Госпожа Берже се замисли за миг.

— Не си ли спомняте — отрони тя след малко, — че няколко пъти Марион е излизала сама? Не си ли спомняте, че нашето момиче — и когато беше нервно болно, и когато я смятахме за оздравяла, постоянно говореше за някакъв черен човек, който постоянно я преследвал и на когото трябвало да се подчинява?

— Да, да, имате право, госпожа Берже, спомням си — подскочи Форцинети.

— Да не би, обаче, този чер човек да е плод на нейната фантазия.

— Аз вярвам в неговото съществуване — извика неочаквано Форцинети с особен глас. — Да, госпожо Берже, полека-лека започва да ми става ясно всичко. Моето дете е докарано до това положение чрез измама и насилие. Ала аз ще намеря този нехранимайко, ще хвана този проклетник, който се крие под маската на „черния човек“ и ще го погубя, заклевам ви се в това, госпожо Берже!

— Но преди всичко, трябва да простите на невинната си дъщеря. Ще й кажете, че й прощавате, защото сте се уверил в нейната чиста душа.

Сълзи потекоха по набръчканите страни на стария майор.

— Аз да й простя? — промълви с треперещ глас той.

— О, не, не, мила приятелко, моята дъщеря трябва да прости на безмилостния си баща. Аз ще целувам ръцете й. Но, госпожо Берже, да не губим нито минута. Не ще се успокоя, докато не притисна клетото дете до гърдите си и докато не успея да я накарам да забрави завинаги този ужасен час.

Той отвори вратата и заедно се отправиха към съседната стая, където бяха оставили Марион заключена, ала и двамата се спряха като ударени от гръм. Марион беше изчезнала.

— Боже мой — извика госпожа Берже уплашено. — Аз сама заключих вратата. Всемогъщи Боже, Марион е скочила през прозореца.

— Скочила — извика Форцинети, избягала от дома на баща си, о, аз знам къде е отишла, аз сам й показах пътя. Моето дете е отишло да дири смъртта си, аз съм нейният убиец.

Той скубеше косата си като луд, тичаше из стаята и викаше със задавен глас:

— Аз убих детето си, не ме поглеждайте вече, не съм достоен за погледа на честен човек. Аз убих детето си!

Госпожа Берже плачеше тихо в единия ъгъл на стаята.

— Господин Форцинети — каза тя най-после с благ глас, — опомнете се, докато още може да се помогне.

— Аз ще се погрижа — каза Форцинети, — дайте ми шинела. Извинете, госпожо Берже, че съм много разтревожен. Ще се обърна към полицията и тя ще намери моето дете в големия град.

После прегърбеният стар войник вдигна ръцете си към небето.

— Ти, Боже, който управляваш съдбините на всички ни, чуй горещата молба на един баща. Върни ми детето, единствената утеха, едничката моя радост в моя самотен живот!

— Амин — завърши тихо госпожа Берже.

След няколко минути майор Форцинети, седнал в един файтон, бързаше към централното управление на полицията в Париж.

Телеграфът съобщи на всички полицейски участъци в града да търсят загубената Марион. Те взеха точното описание на красивото момиче. Най-яркият белег беше нейната червено-златна коса. За един час полицията претърси целия Париж.

Но какво стана през това време?

Марион вървеше като сомнамбулка из улиците. Тя си говореше така, смееше се високо, сълзи течаха по бледите й страни. Нощните пазачи се спираха и я гледаха учудени.

— Побъркано ли е това момиче?

Състоянието на Марион не можеше да накара хората да я мислят за побъркана. Нали всеки ден се разиграват същите сцени. Изнасилена — измамена — изоставена!

Кой парижанин би се учудил при срещата с такова момиче? Всеки отминаваше и я оставяше спокойно да си върви по пътя. Къде я водеше този път? Никой не се интересуваше от това. В големия град всеки има свои грижи. Който падне, той пада и даже няма време да се вдигне.

Никой не се интересуваше от Марион. Само погледите на няколко прелъстители я преследваха.

Така бедното момиче дойде до булевард „Капуцин“. Около големия театър бе отрупано с народ. Някои се разхождаха. Богати екипажи и омнибуси кръстосваха и човек едва можеше да мине. Марион бързаше и весело си тананикаше: Ти мое си съкровище и всякога ще бъдеш. На този свят без тебе не мога да живея. Дари ми твоите устни — вечно да ги целувам, защото са много сладки. Какво е целувката. И какво значи тя?… Но тя=неочаквано извика. С разтворени и протегнати ръце, с вперен поглед се втурна по булеварда и силно се изсмя. На десетина крачки от нея между файтоните, трамваите и колите премина изящен открит екипаж. Хубав мъж, изящно облечен, с черна брада, със скъп кожух и калпак, беше заел мястото на кочияша и караше. Ниско подстриганата му брада бе прошарена от малки снежинки. На коприненото седалище зад него седеше красива, елегантно облечена жена. Скъпа наметка обвиваше стройното й тяло, а шапката й бе украсена с красиви пера.

Всеки с любопитство се заглеждаше в екипажа. — Коя е тази красива жена? — се питаха наоколо.

— Това е баронеса Бланш — осведоми някой. — Новата звезда, която отскоро е в Париж. Живее на булевард „Бон нувел“ и разполага с много пари.

— Но кой й дава тия пари?

— Навярно господинът с черната брада, който кара екипажа.

— Кой е той?

— Граф Естерхази, майор от генералния щаб.

— Ах, този, чиято венчавка неотдавна в „Нотр Дам“ свърши тъй печално. Много скоро е намерил утеха!

— Ще се утеши. С такава красива жена всеки би се утешил — захили се младеж, продължавайки да гледа след баронеса Бланш.

Но Марион не чу този разговор. Тя беше вперила поглед в мъжа с черната брада, който караше екипажа. Познала го бе.

— Черни човече — викна тя и се втурна напред. — Слез долу, ти, черни човече, аз съм тук, ти ми каза да дойда. Ето Марион те слуша.

— Назад — креснаха хората около нея. — Спуща се пред конете като луда.

Но не успяха да я опазят. Помощта им дойде късно. Конете тичаха и Естерхази не можа да ги спре.

С разтворени ръце тя се втурна срещу животните. Едно изпищяване и Марион лежеше под краката им. Едва тогава Естерхази успя да спре конете.

От всички страни надойдоха любопитни.

— Едно момиче смазано — се чу между събраното множество и се трупаха още повече хора около екипажа.

Неколцина издърпаха Марион изпод краката на конете. Готвеха се да я отнесат в болница. Естерхази погледна лицето й. Позна я. И разбра, че това нещастие не е станало случайно, както предполагаше преди това. Слаба червенина заля бледото му лице. Той се обърна към богато облечената жена и й прошепна:

— Ей, Богу, Помпадура, това момиче може ли да ми причини нещастие. Погрижи се да няма усложнения.

— Добре, почакай, ще сторя нужното — отговори Помпадура.

После стана от мекото копринено седалище на екипажа и се наведе към проснатото момиче.

— Хубаво, мило дете — каза тя, — навярно е леко ранено, но аз не ще оставя да го отнесат в болницата. Сама ще се заема с лечението му и ще го държа в дома си, докато се явят родителите му.

— Браво, госпожо! — чуха се няколко гласа от множеството. — Това е много благородно и човеколюбиво. Всички видяхме, че каращият не е виновен. Тя сама се спусна срещу конете.

— Не търсете сега причините за нещастието — смръщи се Помпадура. — Моля, вдигнете момичето във файтона. Аз ще го откарам веднага вкъщи. Аз съм баронеса Бланш и живея на булевард „Бон нувел“.

Неколцина с радост изпълниха желанието на баронесата, а тя покри пострадалата грижливо с кожената завивка. Помпадура даде знак и Естерхази подкара екипажа, който след няколко минути се изгуби от очите на събраното множество.

За жалост на мястото нямаше нито един полицай. Марион попадна в ръцете на Помпадура и Естерхази.

Същата вечер една забулена жена влезе в къщата на баронеса Бланш. Помпадура кимна на чуждата жена да я следва и влязоха в разкошно нареден кабинет, осветен от аплик. Баронесата се отпусна на един диван и покани посетителката си да седне.

Помпадура внимателно се вглеждаше в лицето й, което изглеждаше, че някога е било доста хубаво, но след петдесет години хубостта й бе повяхнала.

— Казвате се Мария Красцинска, нали? — попита Помпадура.

— На вашите услуги съм, госпожо баронесо, тъй се казвам.

— Вие акушерка ли сте по занаят?

— Да, госпожо баронесо!

— Госпожа Казота, собственица на „Червената воденица“, ви препоръча и каза, че можем да предоставим всичко на вас.

— Да, госпожо! Цяла съм мълчание — поклони се акушерката. — От четири години съм в Париж, но много тайни узнах през това време и всичко, което ми е доверено, остава като погребано.

— Къде живеехте преди това? В Русия ли?

— В Петербург, госпожо баронесо. Моите клиентки там бяха все княгини, баронеси и графини и ми вървеше много добре, но нещастие ме сполетя.

— Какво нещастие?

— Не обичам твърде да приказвам за тези мои работи, госпожо, но вярвам, че вие можете да си представите. Когато някоя акушерка иска да спечели много пари, тя трябва да върши непозволени от закона неща. Докато с години върви добре, току виж един ден човек попаднал с двата крака в клопката.

— Значи в Петербург попаднахте в нея?

— Да, беше много страшно. Щяха да ме заточат за десет години в Сибир, но се отървах, като дадох цялото си състояние, всичко което притежавах, за да откупя свободата си.

— Но ако и в Париж ви се случи същото? — каза неспокойно Помпадура. — Ако полицията открие във вашата къща тайни, които са забранени от закона?

— О, не, госпожо, в Париж не може да ми се случи нищо.

— Но как можете да бъдете уверена в това?

— Тукашната полиция не може да ме арестува.

— Е, когато господин Ла Бриер пожелае да ви залови, няма да иска позволение от вас за това.

— Разбира се, госпожо баронесо — изпъчи се самоуверено тя и някак тайнствено добави; — Ще ме заловят, може би, понеже не знаят каква тайна пазя за тях. Вярвайте, госпожо баронесо, че не ще престоя и три часа в затвора и ще ме освободят.

Помпадура се поусмихна и рече:

— Добре, виждам, че сте решителна жена. Може да ви се довери човек. Чуйте какво ще ви предложа. В съседната стая има едно момиче, което след няколко месеца ще дочака трудния си час. То е сираче, клетото, без майка, и аз доброволно се нагърбих с грижата за него. Бихте ли взели у вас това момиче? Ще ви възнаградя добре.

— Искам, разбира се — отговори Красцинска. — Това е главното ми занятие.

— Колко ще искате месечно?

— Двеста франка, госпожо баронесо, мисля, че е евтино.

— Намирам, че тази сума не е твърде голяма и още сега ще ви заплатя за пет месеца.

Госпожа Помпадура стана, доближи се до писалището, отвори чекмеджето и взе една банкнота от хиляда франка.

— Много ще ми е мъчно, ако това момиче не доживее раждането си, — каза тя, като я погледна особено. — Наистина, то няма да очаква нищо добро от живота и по-добре би било да отиде в гроба, но…

— Разбира се, това е най-доброто за подобни бедни и нещастни момичета — съгласи се Красцинска и напъха банкнотата в джоба си. — Момичето не ще напусне къщата ми и, разбира се, никой нищо няма да разбере.

— Вие сте много хитра жена, госпожа Красцинска! Отгатвате най-съкровените ми желания.

— А детето? — запита акушерката. — Мъртво или живо трябва да се роди?

— Ще ви съобщя за това по-късно. Къде живеете?

— На улица „Мадона“.

— Нима съществува такава улица в Париж? — удиви се Помпадура, без да се смути.

— Разбира се, че има, госпожо — отвърна Красцинска и погледна усмихнато баронесата: — На тази улица до скоро живееше една престъпна двойка: Мъртвешката глава и Помпадура. Така се казваха.

Помпадура се разтрепера. Тя не знаеше, че акушерката я позна.

— Разбира се, милостивата дама не знае нищо за тези хора — продължи дръзко Красцинска. — Аз живея на улица „Мадона“, в задната къщата на евреина Дулсети. Тази къща е безопасно място. Ако някога вие, госпожо, благоволите да ме посетите, то влезте в магазина на евреина и го запитайте дали е готово златното кръстче за детето. Само тогава Соломон Дулсети ще ви доведе при мене.

— Благодаря ви. Искате ли сега да вземете момичето?

— Разбира се. Тъмнината е най-доброто було, което прикрива всичко. Ще взема един закрит файтон. Ще се съгласи ли тя да дойде доброволно с мене.

— Кажете на момичето, че сте изпратена от баща й и че ще я заведете при него и тя ще се съгласи.

— Чудесно. Тогава не ще ме безпокои из пътя и не ще ми прави никакви сцени. Щом дойдем до дома, тя ще се укроти.

Помпадура и акушерката се спогледаха, като че се разбраха, какво искаха да си кажат.

После влязоха в съседната стая.

След половин час, Марион и Красцинска седяха една до друга в покрития файтон. Нещастното момиче, не подозираше нищо, то мислеше, че я водят в дома на баща й.

В същото време Помпадура и Естерхази се забавляваха на мекия диван в разкошната гтая. Пред тях имаше маса с изискани закуски и шампанско. Красивото тяло на привлекателната жена беше облечено в лека роба, тя беше прегърнала черния майор със светнали от любов очи.

— Доволен ли си сега от мен? — пошепна тя. — Аз те избавих и от тази опасност. Ти няма да се плашиш вече от момичето с червената коса. Целуни ме сега за награда, скъпи мой, и отнеси душата ми заедно с целувките си!

Черният майор я целуна.

Тази жена, която той държеше в прегръдките си, беше не само красива, но вярна, умна и коварна. Той не беше сгрешил като се сприятели с нея.