Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (146)

28.

Матийо Драйфус седеше до своето писалище и разговаряше с немския детектив Херберт Франк.

— Разказах ви всичко, драги приятелю — завърши Матийо. — Открих ви цялото си сърце и душа. Сега знаете, че младата американка Алиса Тери, която изпратих да освободи нещастния ми брат от Дяволския остров, за мен е много повече от една платена агентка. Аз я обичам, бях тайно сгоден за нея, но се заклехме, че ще се изправим пред Божия олтар едва когато брат ми бъде освободен и когато петното, което е лепнато върху името Драйфус, бъде измито. Какво ли не направи скъпата ми годеница, за да успее. Заедно с един немски капитан се опита да надхитри предишния губернатор, една жестока, но и слабоволева, обхваната от налудничави видения личност, но за съжаление той беше отзован. Трябваше да се опита нещо друго. Алиса изготви нов план и твърдо вярваше, че рискованото й предприятие ще успее. Бяхме подготвили всичко много грижливо. Най-големият гений на нашия век, прочутият американски изобретател Едисон, построи нарочно за тази цел балон. За да не бъде открит балонът при приближаването си До Дяволския остров или до Каена, той бе маскиран с препарирани птици, така че да изглежда отдолу като птиче ято. Освен Алиса, в коша на балона се намираше още един млад французин, на име Арман Боне. Алиса се издигна с него във въздуха, видях последния й поздрав, след това тя се скри от погледа ми. Според нашите пресмятания експедицията трябваше да трае не повече от петнадесет дни, но ето вече измина повече от година и нито тя, нито другарят й Арман Боне са се завърнали. Какво е станало с тях? Има толкова лоши възможности, които са могли да отнемат живота на моята любима и на храбрия Арман. В ръцете на нашите неприятели ли са попаднали? Дали не са убити? Дали пък балонът не е експлодирал и разкъсаните им тела отдавна гният нейде на открито? Дали не е потънал в океана и тялото на любимата ми жена почива нейде на дъното? Херберт Франк, през безсънните ми нощи, когато се въртя трескав в леглото и всичките тия страшни картини се рисуват във въображението ми, често ми се струва, че чувам гласа на любимата да ме вика за помощ… Никакво писмо, никакво известие. Как да науча какво е станало с балона и пътниците в него?

Докато Матийо Драйфус изричаше тези думи, издрънча счупен прозорецът и на пода в стаята тупна едър камък. Матийо Драйфус и Херберт Франк се дръпнаха уплашено назад. Матийо поклати скръбно глава:

— Този камък е изпратен за мен. Трябваше, навярно, да ме убие! Мога да очаквам всичко от моите неприятели — те не биха се спрели, и пред убийство. Нали само по чудо се спасихме с Пикар, Зола и снаха ми от пожара в благотворителния базар…

— Но специално този камък има друго предназначение — стана от стола немският детектив. — Той е действително за вас, господин Драйфус, но само за да ви донесе тайно съобщение.

Наведе се, вдигна камъка и откачи от него писмо.

— Писмо? — подскочи Матийо. — Отворете го предпазливо!

Херберт скъса единия плик. Писмото, обаче, беше запечатано във втори плик, върху който имаше френски марки.

— Чудно — промърмори нетърпеливо Матийо, като видя това писмо. — Пристигнало е по пощата и въпреки това ми го хвърлят през прозореца, вързано за камък. Как си обяснявате това, Франк?

— Много просто, господин Драйфус — започна да обяснява детективът, който беше успял вече да разгледа плика от всички страни. — Прочетете адреса. Писмото не е адресирано до вас, а до някой си Жан Пиер Маршан, който живее във Фонтенебло. Значи, не са се осмелили да ви изпратят направо това писмо, а са избрали околен път. Сега вижте марките. Те не са обикновени френски марки, каквито се употребяват в Европейска Франция, а са марки, използвани във френските колонии. А ето тук ясно е написано: „Писмото е подадено в Каена, Френска Гвиана“.

В този момент Матийо Драйфус се спусна върху Франк и дръпна писмото от ръцете му.

— От Каена ли? — извика той с глас, издаващ дълбоко вълнение. — Това писмо, значи, съдържа известие от моя нещастен брат или, Боже мой, не смея да се надявам, не смея да го кажа, или пък това писмо ми съобщава за съдбата на балона и неговите пътници!

Ръцете му трепереха, докато разрязваше плика. Сгънатият лист хартия беше написан с енергичен, правилен почерк.

— Кой се е подписал? — попита Херберт Франк.

— Едно име, което никога не съм чувал в живота си. Някой си Либел.

— Четете де, какво ви пише тоя човек.

— Моля ви се, Франк — изрече Матийо със слаб глас, — прочетете ми вие това писмо. Премрежват ми се очите. Чувствам се толкова слаб, че трябва да седна. Съдбата ми се решава. Заклевам ви се, че ако Алиса е мъртва, ще сложа край на живота си.

— Жива е — избърза Херберт Франк, след като хвърли бегъл поглед върху писмото. — Този Либел е порядъчен човек, чуйте какво пише:

„Господине!

Пиша ви това писмо по поръчка на една нещастница. Авторът на тия редове е секретар на губернатора на Френска Гвиана.

Преди известно време на Дяволския остров слезе един балон, замаскиран с препарирани птици, с който пристигна една млада дама.

Тази странна маскировка била избрана, както впоследствие сама призна, за да може да освободи нещастния капитан Драйфус, който гине на Дяволския остров, далеч от хорски погледи.

Смелото предприятие не успя.

Един изстрел беше достатъчен, за да рани дамата, която беше подложена на разпит. Тя се назова Алиса Тери и прояви смелост и упоритост спрямо губернатора, княз Алексей Галицин, когото, както навярно ви е известно, наричат Червения Галицин.

Госпожа Тери спечели моята симпатия и възхищение и аз в един момент, когато губернаторът излезе за малко и ние останахме сами, й предложих своята помощ. Тази помощ досега се изразява само в изпълнението на обещанието да ви изпратя това писмо.

То има за цел да ви съобщи, уважаеми господин Драйфус, че Алиса Тери е заловена, арестувана и осъдена на строго наказание, както френските закони налагат на всеки, който направи опит да освободи някого от затворниците.

Като ви съобщавам това, не мога да се сдържа да не прибавя още нещо, макар че с това нарушавам служебната тайна. Алиса Тери не се намира нито в килиите на крепостта, нито в полицейския затвор на град Каена. След като престоя няколко денонощия в една подземна килия в губернаторството, тя беше откарана. Мога да ви кажа само, че е жива!

Това предположение се потвърждава и от обстоятелството, че нейните книжа продължават да се водят. Вярно е обаче, че се намират в тайната каса на губернатора, който от време на време лично вписва нещо в тях. Какво обаче, не ми е известно.

Какво е станало с нещастната млада дама, за съжаление, не мога да ви кажа. Предполагам обаче, че той е скрил нещастницата в някаква единична килия.

Ако решите, уважаеми господин Матийо Драйфус, да предприемете нещо за освобождаването на тази дама, бих ви посъветвал да изпратите тук опитен криминалист, който тайно и много предпазливо да проследи нишките на това престъпление, тъй като няма съмнение, че Алиса Тери е жертва точно на престъпление.

Ако изпратите такъв човек, дайте му седмия ред на това писмо, за да позная, че е ваш пратеник и за да мога да му помагам и услужвам, доколкото това ще ми бъде възможно при моето служебно положение.

Аз изпълних своя дълг на човещина и любов към ближния, но същевременно всецяло се предадох във вашите ръце и бих бил безвъзвратно загубен, ако това писмо попадне в чужди ръце. Не само бих се лишил от службата си, но и бих се изложил на много строго наказание! Но аз знам, че вие сте благороден човек, който няма да ми се отплати с неблагодарност.

Що се отнася до вашия нещастен, заслужаващ дълбоко съжаление брат, трябва с болка на сърце да ви съобщя, че той е изпаднал в опасно безразличие. Не би било възможно да бъде другояче при жестоките условия, в които е поставен. Той дълго време стоя в клетка, като диво животно, но сега княз Галицин измисли ново мъчение за него. Той накара да посадят пред колибата на нещастника жив плет от едно много бодливо растение, което расте из горите на Френска Гвиана, така че нещастният страдалец не ще може вече да вижда морето, към което той насочваше погледа си, за да зърне параход, който би му донесъл спасение и свобода…

Физически е много отпаднал. Върху костите му едва ли има нещо повече от кожа. Слънцето е изсушило нещастния човек до кости. Жаждата постоянно го мъчи, а водата, която му дават, е недостатъчна.

По заповед на княз Галицин му се дава непрестанно едно и също ядене, което предизвиква такова отвращение, че му се повръща само при споменаване на името му. Но въпреки това, вече няколко седмици подред го карат два пъти на ден да яде някаква риба, готвена със зехтин. Тукашният лекар, който посещава от време на време Дяволския остров, твърди, че вашият брат е здрава натура и проявява голяма съпротивителна сила както във физическо, тъй и в психическо отношение. Не знам дали правя добре, че ви пиша, но можем да се надяваме, че той ще преживее още дълги години.

Извинете, че натъжих братското ви сърце с тези печални новини, но аз предполагам, че вие желаете да чуете най-сетне истината относно състоянието на нещастния страдалец от Дяволския остров.

Това писмо изпращам на един мой роднина във Фонтенебло, с молба да ви го препрати при първа възможност. Твърде е възможно обаче, моят роднина да не намери скоро възможност да ви изпрати тайното писмо, без да излага себе си на риск.

П. S. Побързайте да спасите нещастната Алиса Тери. Би било ужасно, ако тази младост, тази хубост и благородство, станат жертва на животинската жестокост на губернатора на Френска Гвиана.

С почитание: Либел.“

Когато Херберт Франк свърши с четенето на писмото, той видя Матийо Драйфус силно разстроен.

— О, моя нещастна Алиса — изхлипа той, като кършеше ръце. — За нас се пожертва тя, заради нас си навлече нещастие. Мога ли да чакам хладнокръвно, докато каенският жесток звяр, Червения Галицин, те разкъса! О, не! Този почтен млад човек, Либел, има право. Светът не бива още веднъж да преживее мизерната комедия, един невинен да страда в Каена, без да има кой да го освободи. Аз сам ще дойда да те спася и ако не успея, поне ще отмъстя за тебе! Ако Галицин ти е отнел вече живота, той трябва да умре от моите ръце!

— Чакайте малко, господин Драйфус, — възпря го немският детектив. — Виждам, че ви сте най-неподходящият човек, който би могъл да изтръгне жертвата от ръцете на каенския кръволок. Какво бихте направили в най-добър случай? Бихте застреляли Галицин. Но по този начин на младата американка не бихте помогнали по никакъв начин. С това бихте зарадвали само Естерхази и неговите другари, защото за такова убийство ще отидете на гилотината! Не, това е работа за професионалист, както Либел е схванал вярно. Той трябва предпазливо да души и търси, докато се натъкне на истинските следи, а след това по всякакъв начин да помогне на нещастницата. Господин Драйфус, аз съм готов да се нагърбя с тази работа, ако имате доверие в мен и ми дадете необходимите средства за това.

— Франк! — трогна се Матийо Драйфус. — Наистина ли се нагърбвате с тази трудна задача? Помислете си, преди да събудите у мен надежди, които впоследствие, може би, не ще оправдаете. В Каена ви очаква затвор, а може би и смърт…

— Нямам си никого. Родителите ми са умрели, роднините си не познавам. Нямам жена или момиче, което да ме обича. Виждате, че съм най-подходящият за тази цел. Ще поставя само едно-единствено условие, което желая да бъде изпълнено преди да замина.

— Каквото и условие да поставите, то ще бъде изпълнено — съгласи се бързо Матийо.

— Добре, познавам в Париж едно младо момиче, което е само и беззащитно. Една случайност ме събра с нея. Желая това момиче да бъде осигурено, преди да замина. Разберете ме добре, осигурено не с пари, тъй като аз не съм богат, но мога да й оставя достатъчно, за да живее. По-точно казано, бих искал да се уверя, че Фернанда, така се казва момичето, е настанено в порядъчна къща, където ще се грижат за нея. Ако е възможно, вашата снаха, госпожа Драйфус, да вземе Фернанда в своята къща, тя би се радвала, тъй като няма по-мило и по-приятно момиче от нея.

Матийо подаде ръцете си на детектива.

— Дайте си ръцете, Херберт Франк — възкликна той. — Вашето желание е изпълнено. Какво не би направила снаха ми Херманса за оногова, който вярно, усърдно и предано служи на нашата нещастна кауза. Нека веднага отидем при жената на брат ми, за да уредим работата, или още по-добре идете и вземете госпожицата и елате веднага с нея във вилата на снаха ми.

След час Херберт Франк с Фернанда влязоха в салона на малката вила, обитавана от вярната съпруга на нещастния капитан Драйфус. Матийо Драйфус беше вече там. Той беше разказал на снаха си за решението на Херберт.

Херманса го посрещна трогната.

— Бог да ви е на помощ. Дано успеете в това, в което другите не успяха. Освободете Алиса от ноктите на звяра и я доведете отново в обятията на нашия Матийо. Ако искате да направите добро на една нещастна жена, ако искате да ощастливите едно сираче, направете всичко възможно, за да освободите и моя мъж, тази нещастна жертва на беззаконието.

След това тя се обърна към бледата и измъчена Фернанда.

— О, вие, принадлежите към ония хора, които човек от пръв поглед може да познае, тъй като на челото ви блести чистата невинност на благородната душа.

Фернанда сведе очи. Тя не отговори.

— Добре дошла — продължи оживено Херманса, като прегърна нежно младото момиче. — Нека бъдем добри приятелки. Мили Андре, и ти ще обичаш тази млада дама, нали?

Момчето, което беше преживяло толкова много, преди да бъде освободено от страшното училище за престъпници, подаде почтително ръка на Фернанда.

— Щом мама ви обича и аз ще ви обичам — увери я то.

След това детето се обърна към Херберт Франк.

— Ако видите моя баща — го помоли, — кажете му да не плаче и да не се отчайва. След няколко години неговият любимец, малкият Андре, ще бъде вече мъж и ще го освободи.

с Херманса се разплака и прегърна сина си.

— Расти, мой сине, расти — изхлипа тя — и ако никой дотогава не е отмъстил за баща ти, ти ще го направиш. Обичай Франция, но я освободи от подлеците, които петнят честта на нашето отечество!

Момчето вдигна тържествено малката си ръка:

— Заклевам се в това, майко!

Фернанда остана в гостоприемната къща на госпожа Драйфус, а Херберт си отиде, за да се приготви за своето пътуване. Матийо желаеше колкото е възможно по-скоро да се притекат на помощ на нещастната Алиса.

Детективът направи своите приготовления за експедицията толкова тайно, че дори на Матийо Драйфус не съобщи нищо. Той му каза само, че ще избере такова облекло, което ще му позволи незабелязано да стигне в Каена.

Така минаха осем дни. Херберт Франк вече трябваше да замине за Френска Гвиана. Той се беше сбогувал с Матийо и Херманса, а Фернанда помоли с едно писмо да дойде още веднъж в квартирата, която, той държеше на улица „Поасониер“.

На определения час момичето дойде. Фернанда беше необикновено развълнувана, когато подаде на Херберт ръка за сбогом.

— Всъщност — погледна го в очите с болка дъщерята на нещастната госпожа Турвил, — с вашето заминаване аз правя най-голяма жертва. Защото, ако в онази варварска и жестока страна, която е толкова далеч от законите на културна Франция, ви се случи нещастие, аз ще загубя най-добрия си приятел, единственият човек, който се погрижи за мен. Да — продължи тя, без да сдържа мъката си. — Аз бих загубила един брат, когото вечно ще оплаквам.

— Брат ли? — попита тихо Херберт, като стисна нежната ръка на Фернанда. — Наистина ли не мога да ви бъда нещо повече от брат? Не съществува ли чувство, което да раздвижва по-силно душата от чувството, което една сестра изпитва към един брат?

С тиха въздишка Фернанда наведе глава:

— Моля ви се — извика тя, — заклевам ви в нашето приятелство, Херберт Франк, да не говорите повече за това. Спестете на мен и на себе си обяснения, които само ще огорчат часа на нашата раздяла. Моля ви се, задоволете се със сестринските ми чувства.

— Не, Фернанда, не, момиче! От първия момент, когато те видях, те обикнах, виждах те в моите сънища. Когато те изнесох на ръце от пламъците на базара, ми се струваше, че спасявам част от своя живот. Струваше ми се, че печеля победа над своята собствена съдба, която досега ме е дарявала с твърде малко щастие. Фернанда, аз тръгвам сега по море. Вълните на океана са измамни. Те могат да ме погълнат. Отивам срещу един дявол, когото без страх трябва да гледам в очите. Но ако преодолея всичките тези опасности, ако се върна в Париж, заедно с оная, която отивам да освободя, искам да дойда при тебе и да те попитам: „Фернанда, любима на моето сърце, искаш ли да станеш моя жена, искаш ли да делиш с мене скърби и радости?“ О, Фернанда, ти сладко, възхитително момиче, не се извръщай и не се черви. Кажи ми думата, която като откровение ще ме придружава навсякъде, която ще поддържа бодростта ми, ако някога отпадна духом. Фернанда, обичаш ли ме? Фернанда, искаш ли да станеш моя?

Херберт Франк изрече тези думи с буйна страст. Иначе толкова спокойният мъж, който беше свикнал да пресмята всичко и да действа смело, се хвърли сега към Фернанда на колене и протегна умолително ръце.

Но тя бързо побягна към вратата.

— Не бива, не мога да ви отговоря — изрече тя с безкрайна болка. — Херберт, не правете себе си и мен нещастни. Опитайте се да ме забравите. Аз съм само едно просто, обикновено момиче. Какво мога да бъда за вас, за вашия бъдещ живот, за бляскавото бъдеще, което лежи пред вас!

— Ти си моето щастие, ти си всичко за мен. Херберт беше станал и я настигнал пред вратата.

Сега, когато стоеше съвсем близо до нея, Фернанда се хвърли съвсем неочаквано на гърдите му, ръцете й го прегърнаха, устните й се впиха в неговите. Тя не можеше повече да сдържа чувството на неизказано щастие, бурята на любовта.

— Да, аз те обичам, обичам те, Херберт — извика момичето и сълзи потекоха по бузите му. — Но не мога да бъда твоя, защото не съм достойна да стана твоя жена, да стана жена на един почтен човек!

Преди още Херберт да успее да каже дума, тя се откъсна от него и се втурна надолу по стълбата.

С разплакано лице вървеше по улиците, по които вече се спускаше здрачът. Беше наближила вилата на новата си покровителка и благодетелка Херманса Драйфус, когато изведнъж пред нея изникна една висока мъжка фигура.

Мъжът спря като закован и хвана бързо ръката й.

— Фернанда Турвил!

— Анри, полковник Анри, велики Боже, вие ли сте?

— Да, аз съм! — поде Анри, като поглъщаше с поглед хубавото момиче. — Да не би да си помислила, че съм напуснал този свят и ти никога няма вече да ми паднеш в ръцете? Да не си въобразяваш, че съм те забравил! О, не, Фернанда, ти си твърде хубава, твърде съблазнителна. Който веднъж те е държал в обятията си, той не може вече да те забрави!

От Фернандиното лице изчезна и последната капка кръв.

— Смилете се над мене — изстена тя, — оставете ме, не ми напомняйте за ужасното минало, за времената на позор и унижение. Иначе ще ме принудите да потърся смъртта си в Сена?

— Защо пък да не ти припомням, че си ме обичала някога? — прекъсна я сурово Анри.

— Никога не съм ви обичала и никога няма да ви обичам, а ако искате да знаете, аз обичам другиго!

Пресипнал вик изхърка в гърдите на Анри.

— Другиго ли? Това не е вярно! Не си ли се отдавала в моите прегръдки, не си ли отвръщала на целувките ми? Една жена, която наистина защитава честта си, не може да бъде изнасилена и от най-силния мъж!

— Престанете! — извика възмутено Фернанда. — Аз не съм вече безпомощна във вашата власт. Сега вече имам приятели, които биха ме защитили!

— Лъжеш! Зная, че нямаш никакви приятели в Париж.

Заслепена от своя гняв, Фернанда отговори:

— Тогава знайте, че живея у госпожа Херманса Драйфус, жената на нещастния капитан.

— Ах, това е интересна новина! В такъв случай Матийо Драйфус е твоят покровител и ти с любовта си ще му платиш за неговите рицарски услуги.

— Мръсен клеветник! Матийо Драйфус е почтен човек, той не би злоупотребил така подло като вас с беззащитното положение на едно нещастно момиче. Сега ме оставете да си вървя, иначе ще извикам полиция.

— Полиция ли? — процеди иронично Анри. — Да, извикай я, с това само ще ми спестиш труда, тъй като, ако и сега не дойдеш с мен и не се съгласиш да бъдеш моя любовница, ще съобщя на парижката полиция интересната новина, че Фернанда Турвил, дъщерята на оная жена, в чийто дом на улица „Росини“ се намери труп, скрит в един гардероб, е съучастница на това убийство и се намира под покровителството на фамилия Драйфус.

Възмутена Фернанда вдигна ръка, като че ли искаше с един удар да го унищожи.

— Подлец! — кресна тя високо. — Осмелявате се да стоварите убийството върху майка ми, което сам извършихте? Аз ще изляза и ще свидетелствам срещу вас, тъй като, знайте сега, аз подслушвах и наблюдавах, когато удушихте Лемерсие в моята стая.

Чертите на лицето на Анри се изкривиха. От гняв и възбуда той дълго не можа да каже нито дума. Най-сетне въздъхна и рече:

— Добре, че ми призна това. Сега, Фернанда, знам, че ти си моя неприятелка. Ще се срещнем пак!

Той хвърли още един поглед пълен с омраза върху момичето и бързо се скри в една напречна уличка.

Като подгонена от зли духове, Фернанда изтича до къщата на госпожа Драйфус и когато се прибра, трескава, разплакана, извън себе си, тя се хвърли на врата на Херманса и успя само да издума:

— Сега знам, че няма дълго да живея. Ще умра заради миналото си…

Херманса с мъка я успокои донякъде.

Вече беше време за вечеря и Андре дойде да съобщи, че трапезата е сложена. Но преди още да свършат вечерята, една от слугините влезе бледа и разтреперана и каза нещо на ухо на госпожа Драйфус.

— Не може да бъде, не е възможно! — сепна се Херманса. Полицията няма какво да търси в моята къща! Да не са измислили нови мъки за мен, някой нов разпит, нови терзания. Поканете полицейския комисар да влезе.

При тези думи Фернанда стана. Тя беше по-бяла от покривката, с която беше покрита масата.

— Не вярвам — каза тя глухо, след като слугинята излезе — да има някаква опасност за вас, госпожа Драйфус. Полицията не търси вас, тя търси мене.

— Вас, Фернанда? Но каква работа има с полицията едно толкова невинно и чисто момиче?

— Сега ще разберем!

Премалялата Фернанда посочи вратата, която в този момент се отвори и в стаята влезе един чиновник от парижката криминална полиция.

Чиновникът се поклони на госпожа Драйфус и каза:

— Извинете, госпожо, че ви прекъснах вечерята, но бързам.

— Какво ви води тук?, — попита Херманса.

— Не се отнася до вас, госпожо — продължи чиновникът, — но позволете ми да задам няколко въпроса на госпожицата, която се намира тук, във вашето общество.

Комисарят се приближи бавно до Фернанда, като я гледаше право в очите.

— Как се казвате, госпожице? — попита той.

— Аз… се казвам… Фернанда…

— Кажете как е фамилното ви име!

— Фернанда… Милостиви Боже… не мога да ви го кажа!

— Добре, тогава аз ще го изрека — заяви сурово комисарят. — Вие се казвате Фернанда Турвил и сте дъщеря на оная госпожа Турвил, която държеше едно съмнително заведение на улица „Росини“ и която една нощ внезапно изчезна.

— Не е вярно, господине — ужаси се Херманса, — не може да бъде. Тук има съвпадение на имена, тази госпожица не може да бъде дъщеря на една жена, която е упражнявала такъв долен занаят. Тя не може да произлиза от една, както вие казахте, съмнителна къща.

— Госпожицата сама ще ви каже дали говоря истината.

Тогава Херманса се изправи пред бледото момиче, протегна й ръка и каза:

— Фернанда, ако това е лъжа, кажете ми. Фернанда не отговори. Тя стоеше бледа и неподвижна като мраморна статуя.

— Фернанда — повтори Херманса, — аз ви обичам като сестра, не ме оставяйте да се заблуждавам, не ме карайте да вярвам, че твърденията на този чиновник…

— Те са верни — успя с мъка да промълви младото момиче.

Херманса Драйфус закри лицето си. Разплака се и излезе от стаята. Мисълта, че тя, най-чистата жена във Франция, е живяла под един покрив с едно развалено момиче, я ужасяваше.

В това време полицейският чиновник сложи ръка върху рамото на Фернанда и каза:

— Фернанда Турвил, в името на закона вие сте арестувана! Заподозряна сте като съучастница в убийството на тайния агент Лемерсие, което е станало на седми януари тази година в къщата на майка ви на улица „Росини“ и чийто труп е намерен в един гардероб. Подайте си ръцете, мой дълг е да сложа белезници на убийцата.

Механично, като че ли се движеше в сън, Фернанда подаде ръцете си.

— А сега, без много шум, ще тръгнете с мен — продължи комисарят. — Ще ви заведа в предварителния затвор. Следователят, господин Бертулус ще ви подложи на разпит.

Тогава Фернанда страстно вдигна към небето окованите с белезници ръце и извика с ужасен глас, който звучеше като заплаха не към едного, а към цял град, към този лъжлив, развратен, корумпиран Париж:

— Добре, изправете ме пред съдията! С нетърпение очаквам да се явя пред него, за да назова истинския убиец! И не само оня, който удуши нещастния Лемерсие, но и цяла банда от убийци, които свободно се разхождат из Париж и вършат своите престъпления. Първата жертва, която те хладнокръвно унищожиха, бе капитан Драйфус! Отведете ме! Истината иска да види един справедлив съдия.